Р Е Ш Е Н И Е
№ 144
гр. Русе, 14.06.2022 г.
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Административен
съд - Русе, в публичното заседание на 25 май 2022 г. в състав:
Председател: ЙЪЛДЪЗ АГУШ
Членове: СПАС СПАСОВ
ИВАЙЛО ЙОСИФОВ
Производството е по чл. 208-228 от
Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. чл. чл. 63в от Закона за
административните нарушения и наказания (ЗАНН).
Образувано е по касационна жалба от дирекция
„Инспекция по труда“ – Русе против решение № 130/09.02.2022 г., постановено по
АНД № 1989/2021 г. по описа на Районен съд – Русе, с което е отменено
Наказателно постановление № 18-001673/25.08.2021 г., издадено от директора на
Дирекция „Инспекция по труда“ – Русе. С наказателното постановление, за нарушение
по чл.415, ал.1 от КТ и на основание същата разпоредба, на Производствено
производителна кооперация (ППК) „Надежда-Ряхово“, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление в с. Ряхово, общ.Сливо поле, обл. Русе, е наложено
административно наказание „имуществена санкция“ в размер на 1500 лева.
Като касационно основание се сочи
допуснато от въззивната инстанция нарушение на материалния закон. Касаторът
поддържа, че районният съд е извършил недопустим косвен съдебен контрол за
законосъобразност на един влязъл в сила индивидуален административен акт,
какъвто са дадените на работодателя задължителни предписания. Твърди, че
липсата на парични средства и изпитваните финансови затруднения от работодателя
не освобождава същия от отговорност за изпълнение на задължението по даденото
предписание, нито пък е обстоятелство, което да изключва
административнонаказателнатта му отговорност. Сочи, че всяка една точка от
протокола, с който са дадени предписанията, представлява отделно предписание,
отделно властническо волеизявление, създаващо отделно задължение за своя
адресат. Заявява, че обстоятелството, че 190 предписания са обективирани върху
един и същ материален носител (един и същ протокол) не влияе на тяхната правна
същност на отделни индивидуални административни актове. Иска се отмяната на
въззивното решение и постановяване вместо него на друго, с което наказателното
постановление да бъде потвърдено. Претендира присъждането на юрисконсултско
възнаграждение.
Ответникът по касационната жалба – ППК
„Надежда-Ряхово“, не взема становище.
Прокурорът от Окръжна прокуратура –
Русе дава заключение за основателност на жалбата и счита, че решението на
Районен съд – Русе следва да бъде отменено като вместо него бъде постановено
друго, с което наказателното постановление да бъде потвърдено.
След като обсъди оплакванията в жалбата,
становищата на страните, събраните по делото доказателства и извърши служебна
проверка на основание чл.218, ал.2 от АПК, съдът прие за установено следното:
Касационната жалба е
процесуално допустима – подадена е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в
сила съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане. Разгледана по същество,
жалбата е основателна.
Фактическата
обстановка е правилно установена от въззивната инстанция.
От събраните във въззивното производство
доказателства се установява, че служителят Д. Г. Й. изпълнявал длъжността „общ работник смесено стопанство“ в кооперацията –
касационен жалбоподател. Във връзка с подаден в дирекция „Инспекция по труда“ –
Русе сигнал от работници за неизплатени им трудови възнаграждения контролните
органи извършили проверка, резултатите от която били обективирани в протокол с
изх. № ПР 2034429/19.01.2021 г. В т. 74 от този протокол се съдържат
констатации, според които трудовото възнаграждение на Й. за месец юни 2020 г. било начислено във ведомостта за заплати в размер на 914.60
лева като след приспадане на дължимите данъци и осигуровки на служителя е
следвало да бъдат изплатени 709,71 лева. На същия бил изплатен само аванс в
размер на 100 лева за посочения месец. Във връзка с така направените в
протокола констатации, с т.134 от разпоредителната част на същия, спрямо
работодателя била приложена принудителна административна мярка по чл.404, ал.1,
т.1 от КТ като му били дадени задължителни предписания да изплати на служителя
начисленото трудово възнаграждение за месец юни 2020 г. в пълен размер и бил
определен срок за изпълнение на предписанията – до 04.02.2021 г.
Задължителните предписания представляват
принудителна административна мярка и следователно – индивидуален
административен акт по смисъла на чл.21, ал.1 от АПК, който подлежи на
обжалване по реда на АПК и чието предварително изпълнение е допуснато по силата
на самия закон – чл.405 от КТ. Именно поради обстоятелството, че принудителната
административна мярка подлежи на предварително изпълнение, срокът за изпълнение
на даденото задължително предписание тече от датата на неговото издаване.
Протоколът, в който този административен акт се съдържа, бил връчен на законния
представител на кооперацията – касационен жалбоподател, в лицето на нейния
председател, на 19.01.2021 г. Между страните не се спори, че ПАМ не е обжалвана
по административен или съдебен ред, поради което е влязла в сила с изтичане на
14 – дневния срок по чл.84, ал.1 от АПК, съответно чл.149, ал.1 от АПК, т.е.
считано от 03.02.2021 г. съгласно правилото за броене на сроковете по чл.60,
ал.5 от ГПК вр.чл.144 от АПК. На 21.01.2021 г. касаторът депозирал молба с вх.№
21005051 от същата дата по описа на Дирекция „Инспекция по труда“ – Русе, с
която направил искане за продължаване до 28.02.2022 г. на срока за изпълнение на
дадените му предписания. Това искане било уважено, като с писмо с изх.№
21003270/22.01.2021 г. определеният срок за изпълнение на предписанията от № 1
до № 191 включително бил продължен до 25.02.2022 г. На 24.02.2021 г., с вх.№
21015750, касаторът депозирал последваща молба, с която поискал срокът за
изпълнение да бъде продължен с още един месец. Искането е обосновано със
следните съображения: „Въпреки удължаването на срока за изпълнение, към
настоящия момент не съм в състояние да изпълня издадените предписания, поради
техния характер, влошената метеорологична обстановка и усложнената епидемиологична
обстановка в страната, свързана с COVID-19“. Това искане не било уважено.
Във връзка с контрола по спазване
изпълнението на задължителните предписания, дадени с протокол с изх.№ ПР
2034429/19.01.2021 г., на 18.03.2021 г. била извършена последваща проверка по
работни места, а в периода от 05.04.2021 г. до 09.06.2021 г. – и по
документи, резултатите от която били обективирани в протокол с изх.№
2109233/16.06.2021 г. Видно от констатациите в т. 137 от този протокол,
дадените предписания не били изпълнени.
За да отмени обжалваното пред него
наказателно постановление, районният съд приел, че всяко конкретно предписание
следва да отговаря на изискванията за форма, които законът – чл.59 от АПК,
поставя към административния акт, което условие в случая не било спазено.
Позовал се е на чл.404, ал.3 и ал.4 от КТ като е приел, че принудителната
административна мярка е израз само на административна принуда за спазване на
трудовото законодателство и не представлява процесуален ред за принудително
събиране на трудовото възнаграждение, какъвто потенциален спор между
работодател и наето лице може да се реши само от съда. Посочил е, че
наказващият орган е следвало да обобщи резултатите от извършените проверки по
повод на наложената принудителна административна мярка и да обоснове извод има
ли извършено нарушение на същата и при положителен отговор – да наложи санкция
в установения размер като съобрази тежестта на нарушението и респективно –
възможността нарушителят да бъде наказан и със санкция в максималния законов
размер. Счел е, че чл.415, ал.1 от КТ не предвижда нарушение, изразяващо се в
частично неизпълнение на ПАМ, то АУАН се явява съставен при неправилно
приложение на процесуалния и материалния закон, а наказателното постановление –
незаконосъобразно и подлежащо на отмяна.
Решението на въззивната инстанция е
неправилно.
Както основателно сочи касаторът,
обстоятелството, че множество задължителни предписания са обективирани върху
един и същ материален носител (един и същ протокол от извършена проверка) не променя
правната им природа на индивидуални административни актове, доколкото всяко
предписание представлява отделно властническо волеизявление, макар и адресирано
до същия правен субект. Вземането за трудовото възнаграждение е типично
периодично вземане, платимо авансово или окончателно всеки месец на два пъти,
доколкото не е уговорено друго – чл.270, ал.2 от КТ. Това означава, че
неплащането на всяко отделно месечно трудово възнаграждение или обезщетение по
КТ, дължимо на всеки отделен работник или служител, съставлява и отделно
нарушение на трудовото законодателство, а оттам - и основание на работодателя
да бъде дадено и отделно предписание за неизпълнението на всяко такова
нарушение. Неизпълнението на всяко отделно предписание, от друга страна,
осъществява самостоятелно състав на нарушение по чл.415, ал.1 от КТ.
В съответствие с изискването по чл. 59,
ал. 2, т.4 от АПК, в протокол с изх. № ПР 2034429/19.01.2021 г. за всеки
конкретен случай на установено нарушение на трудовото законодателство се
съдържа констативна част, представляваща мотивите на акта, както и
разпоредителна част, в която е обективирано властническото волеизявление.
На следващо място, доколкото този въпрос
касае съответствието на въззивното решение с материалния закон, за което
касационната инстанция е длъжна да следи служебно – арг. от чл.218, ал.2 от АПК, а такива съображения са изложени и в депозираната пред въззивната
инстанция жалба, следва да се отбележи, че успоредното съществуване на
членствено и трудово правоотношение между кооперацията и конкретния работник
или служител, който е и неин член, не изключва материалната компетентност на
органите, издатели на АУАН и НП.
Според § 2 от ДР на КТ, разпоредбите на
този кодекс се прилагат съответно и към трудовите правоотношения на членовете-кооператори
в производствени кооперации, доколкото в закон или в устав не е предвидено
друго. В ЗК обаче такова „друго“ по отношение на характера на дължимата от
работодателя престация не е предвидено. Напротив, чл.9, ал.2 от ЗК
регламентира, че кооперация с предмет на дейност производство на стоки и
извършване на услуги, а такава – производствено потребителна е и кооперацията –
касатор, може да осигури на член на кооперацията работа по трудово
правоотношение с кооперацията. В задължителната съдебна практика (вж.
Тълкувателно решение № 4 от 5.04.2006 г. на ВКС по т. д. № 4/2005 г., ОСГК и
ОСТК) е изяснено, че в дейността на производствената кооперация
член-кооператора може да участва с труд като престира своята работна сила срещу
трудово възнаграждение като участието на член-кооператора в дейността на
кооперацията с труд се регламентира с трудов договор. Следователно, както беше
посочено, касае се до две успоредно съществуващи правоотношения – членствено и
трудово, които взаимно се допълват, а не се изключват. На следващо място, в
чл.2, ал.4 от ЗК изрично е предвидено, че в устава могат да се уреждат трудови
и осигурителни отношения между член-кооператорите и кооперацията в съответствие
с действащото трудово и социално законодателство. Според чл.269, ал.1 от КТ,
трудовото възнаграждение се изплаща в пари като ал.2 предвижда, че в натура
могат да се изплащат само допълнителните трудови възнаграждения или част от
тях, ако това е предвидено в акт на Министерския съвет, в колективен трудов
договор или в трудовия договор. Това разрешение е в съответствие и с Конвенция
№ 95 на МОТ за закрилата на работната заплата, 1949 г., ратифицирана и в сила
за Република България от 7 ноември 1956 г. Недопустимо, на основание чл.2, ал.4
от ЗК вр.чл.269, ал.1 от КТ, би било в устава на кооперацията да се уговаря
заплащането на основната работна заплата в натура. Подобни клаузи, доколкото
противоречат на закона, не обвързват нито работниците – член кооператори, нито
органите на Дирекция „Инспекция по труда“ - Русе, които разполагат с всички
правомощия по контрол за спазване на трудовото законодателство, регламентирани
в КТ. В допълнение на това следва да се отбележи, че чл.9, ал.2, т.5 от Устава
на кооперацията – касатор предвижда, че „всеки член на ППК има право: да
получава възнаграждения за вложения труд, като част от него може да бъде в
натура-земеделски продукти с включен ДДС“, т.е. касае се до право на
член-кооператора, а не до задължение той да приема заплащане на своя труд в
натура, а освен това натуралното заплащане на труда е уговорено като възможност
само за част от възнаграждението, което е допустимо, съгласно чл.269, ал.2 от КТ, за допълнителните такива.
Като е достигнал до противоположни на гореизложените правни изводи
районният съд е постановил решението си в противоречие с материалния закон,
поради което то следва да бъде отменено като неправилно, а вместо него следва
да бъде постановено друго, с което наказателното постановление бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото и на основание чл.143, ал.1 от АПК вр.
чл.63д, ал.1 и ал.4 от ЗАНН в полза на касатора следва да бъде присъдено
юрисконсултско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство в
касационното производство, чийто размер, съгласно чл.63д, ал.5 от ЗАНН и чл.27е
от Наредбата за заплащането на правната помощ, съдът определя на 80 лева. Както
се приема и в Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. по тълк. д. № 5/2009
г.на ВАС, възнаграждението следва да се присъди в полза на юридическото лице, в
чиято структура се намира представляваният от юрисконсулта едноличен
административен орган, т.е. в полза на Изпълнителна агенция „Главна инспекция
по труда“, която има качеството на юридическо лице съгласно чл.2, ал.1 от
Устройствения правилник на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“.
Така мотивиран и на основание чл.221,
ал.2, изр.1, пр.2 и чл.222, ал.1 от АПК, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 130/09.02.2022 г., постановено по АНД № 1989/2021 г. по описа на
Районен съд – Русе, с което е отменено Наказателно постановление № 18-001673/25.08.2021
г., издадено от директора на Дирекция „Инспекция по труда“ – Русе и вместо
него ПОСТАНОВЯВА:
ПОТВЪРЖДАВА Наказателно
постановление № 18-001673/25.08.2021 г., издадено от директора на Дирекция
„Инспекция по труда“, с което за нарушение по чл.415, ал.1 от КТ и
на основание същата разпоредба, на Производствено производителна кооперация
„Надежда-Ряхово“, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в с.Ряхово,
общ.Сливо поле, обл.Русе, ул.“Искър“ № 1, е наложено административно наказание
„имуществена санкция“ в размер на 1500 лева.
ОСЪЖДА Производствено
производителна кооперация „Надежда-Ряхово“, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление в с.Ряхово, общ.Сливо поле, обл.Русе, ул.“Искър“ № 1, да заплати
на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“, със седалище в гр.София,
бул."Княз Александър Дондуков" № 3, представлявана от изпълнителния
директор, сумата от 80 лева – юрисконсултско възнаграждение в
касационното производство.
Решението е окончателно
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: