РЕШЕНИЕ
№
………..
гр. София, 27.08.2018 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на единадесети юни две хиляди
и осемнадесета година в състав:
СЪДИЯ: АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 6063/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба с вх. № 65192/17.05.2017
г., предявена от Р.Х.Ч., с ЕГН: **********,
с адрес: ***, противП.НА Р.Б., с
адрес: гр. София, бул. „*******Ищецът Р.Х.Ч. твърди, че срещу него е било
образувано досъдебно производство № 5235/2006 г. по описа на 03 РПУ-МВР, пр.пр.
№ 665/2009 г. по описа на СРП, за извършено престъпление по чл. 210, ал. 1, т.
5, вр. чл. 209, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 3 и ал. 4 НК, по което е бил привлечен в качеството на
обвиняем. По това обвинение бил внесен обвинителен акт и било образувано НОХД №
953/2010 г. по описа на СРС, 95 състав. С присъда от 16.06.2014 г. по НОХД №
953/2010 г. по описа на СРС, 95 състав, влязла в сила на 02.07.2014 г., ищецът
бил признат за невиновен по повдигнатото му обвинение и оправдан. Така в
продължение на 8 години - от образуване на наказателното производство през 2006
г. до влизане в сила на оправдателната присъда, срещу ищеца бил воден
наказателен процес за престъпление, което не е извършил.
Ищецът твърди, че от неоснователно
повдигнатото обвинение е претърпял
неимуществени вреди, изразяващи се в психически страдания, страх и притеснения.
През цялото време, ищецът преживявал тежко факта, че срещу него е заведено
наказателно дело, чувствал се унизен, злепоставен в обществото, страдал, бил
умислен, загрижен, престанал да контактува с близки, познати и приятели. Ищецът
станал нервен, напрегнат и се затворил в себе си. Разбрал, че хората около
него, които го познават, са научили, че е подсъдим и обвинен в извършването на
престъпление и коренно променили отношението си към него. Това, че било
заведено срещу него дело с други лица, които не се ползвали с добро име и
авторитет в обществото, създало у него силен дисконфорт и го травмирало
психически още повече. В резултат на воденото срещу него в продължение на 8
години наказателно дело, ищецът се сринал, както в обществен, така и в социален
и личен план.
Предвид
изложеното, ищецът моли да бъде
постановено решение, с което ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 50 000 лева, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от
14.01.2016 г. (с оглед уточнението, направено в открито съдебно заседание на 13.02.2018
г.) до окончателното й плащане. Ищецът претендира и направените по делото
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът П.НА Р.Б.
е депозирал отговор на исковата молба. Ответникът оспорва иска с възражението,
че е неоснователен. Заявява, че по делото не са ангажирани доказателства, нито
за твърдените неимуществени вреди, нито за наличието на пряка
причинно-следствена връзка между твърдените неимуществени вреди и незаконното
обвинение. Излага съображения, че в същия период, срещу ищеца е водено и друго
наказателно производство за извършено престъпление по чл. 323 НК. Сочи, че
осъществената спрямо ищеца наказателна репресия е с много нисък интензитет от
гледна точка на причинените вреди, тъй като спрямо него не е била взета
най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража“, не са прилагани други
мерки за процесуална принуда и разследването е продължило в разумен срок.
Ответникът сочи, че не следва да носи
отговорност за разгласяване на информация за наказателното производство срещу
ищеца, тъй като официално ПРБ такава информация не е предоставяла и
разпространявала.
Ответникът възразява и срещу началния момент,
от който се претендира лихва (02.07.2014 г.), тъй като присъдата е влязла в
сила на 14.01.2016 г.
Ответникът оспорва размера на претендираното
обезщетение за неимуществени вреди, като прекомерно завишен, несъответстващ на
твърдените вреди и на икономическия стандарт в България. Твърди, че претенцията
на ищеца е изключително завишена и несъответстваща на реално претърпените
вреди, на икономическия стандарт в страната и на съдебната практика по
аналогични дела. От друга страна, срещу ищеца в същия период е водено и друго
наказателно производство, което е съпричинило посочените в исковата молба
вреди, за които ищецът вече е бил обезщетен.
На 14.06.2018 г., ищецът е представил по делото
писмени бележки, в които излага подробни съображения, че предпоставките са
уважаване на иска са установени, а твърдените неимуществени вреди – доказани.
Съдът приема следното от фактическа страна:
Не
се спори по делото, че по досъдебно
производство № 5235/2006 г. по описа на 03 РПУ-МВР, пр.пр. № 665/2009 г. по
описа на СРП, ищецът Р.Х.Ч. е бил привлечен като обвиняем в извършването на
престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5, вр. чл. 209, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20,
ал. 3 и ал. 4 НК.
Не
се спори, че с присъда от 16.06.2014 г. по НОХД № 953/2010 г. по описа на СРС, 95
състав, ищецът е бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му
обвинение за престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5, вр. чл. 209,
ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 3 и ал. 4 НК.
Тези факти са признати за безспорни и
ненуждаещи се от доказване в отношенията между страните по делото – с
определението от 05.09.2017 г., срещу което страните не са възразили.
Присъдата
от 16.06.2014 г. по НОХД № 953/2010 г. по описа на СРС, 95 състав е представена
по настоящото дело. Видно от извършеното отбелязване, същата е влязла в законна
сила на 14.01.2016 г.
От
представените по делото решение № 18/02.01.2014 г. по гр.д. № 6329/2013 г. на
СГС, 9 състав, решение № 1228/08.06.2015 г. по гр.д. № 848/2014 г. на САС, и
определение № 1202/14.12.2015 г. по гр. д. № 5118/2015 г. на ВКС, съдът приема
за установено по делото, че с влязло в сила решение, П.НА Р.Б. е била осъдена да заплати на Р.Х.Ч.,
сумата от 1000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди, причинени от воденето на разследване и поддържането на обвинение за
престъпление по чл. 323 НК по пр.пр. № 35292/2009 г. по описа на СРП, за което Р.Х.Ч. е бил
оправдан с влязла в сила на 28.03.2013 г. присъда от 06.07.2012 г. по НОХД №
16079/2012 г. по описа на СРС, 101 състав.
По
делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетелката Д.А.П..
Свидетелката заявява, че познава ищеца повече от 30 години и е близка на
семейството му. Р.Х.Ч. и брат му учили във
военноморско училище в Русия, а след това се прехвърлили във военноморското
училище в Бургас. И двамата завършили „Навигация“ и единственото, което можели да правят е да управляват кораб, като
лоцмани. Свидетелката заявява, че знае много добре за какво е било
наказателното дело, водено срещу ищеца, а именно, ищецът закупил жилище, но при
едно от завръщанията си в България, не могъл да влезе в жилището си, влязъл с „кварталната“
и оттам се започнала „тази сага“. За свидетелката било „парадокс“ това, че
срещу ищеца се води дело за това, че е влязъл с „кварталната“ в собствения си
апартамент. Свидетелката заявява, че знае
и за други дела, водени срещу ищеца. Свидетелката сочи, че началото на въпросното
наказателно производство съсипало живота на ищеца, тъй като за да може да
упражнява професията си, ищецът бил сертифициран на всеки 6 месеца, за което
било необходимо да представи документ, че не е осъждан. Докато течало наказателното
производство, ищецът не можел да работи, защото
единственото, което можел да прави, е да управлява кораб, а трябвало да е в България, за да участва в
производството по делото. Ищецът бил
задържан на „Г.М. Димитров“. Самата мярка за неотклонение му се отразила тежко
психически. В последствие, това наказателно производство, което продължило 10
години, преобърнало живота му, тъй като ищецът не можел да пътува, не можел да
работи, нямал доходи, развалил отношенията си с детето си, тъй като не можел да
му осигури да учи в частно училище, задлъжнял на брат си, а майка му се разболя
от това, че са си развалили отношенията. Свидетелката сочи, че ищецът няма
други познати и приятели, освен хората, с които е учил от дете и с които след
това е прекарвал около 7 - 8 месеца в годината на един кораб. Преди обвинението,
ищецът бил уверен мъж, който се грижел за семейството си и детето си. В
следствие на това, че не могъл да заплати жилището си, понесъл много голяма
загуба и това го „смачкало“ допълнително. Ищецът изпадал в кризи и по 3 дни
лежал в дома си завит през главата.
Свидетелката сочи, че и „до ден днешен“ ищецът изпада в тежки кризи
(разпитът е проведен в открито съдебно заседание на 13.02.2018 г.) и лично
свидетелката викала лекари, за да му бият успокоителни. Ищецът нямал желание да
се преквалифицира, твърдял, че вече е на възраст, на която няма как да се
преквалифицира. Прекъснал връзки с всичките си колеги, като през последните пет
години дори не ходил на ежегодните им срещи
в Бургас.
Р.Х.Ч.
е бил в граждански брак, който е бил прекратен с развод – с решение № 45 от
03.04.2003 г. – видно от справка от НБД „Население“ от 28.02.2018 г.
Видно
от писмо с изх. № 11-00-541/08.03.2018 г. на ТД на НАП София, за Р.Х.Ч., с ЕГН:
**********, за периода от 01.01.2006 г. до съставянето на писмото на НАП, няма
подадени уведомления по чл. 62, ал. 5 КТ за сключени или прекратени трудови
договори.
При
така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:
Предявен
е иск с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. първо ЗОДОВ.
Отговорността
наП.на Р.Б. се претендира на основата на разпоредбите на чл. 46, ал. 1 от НПК и
чл. 52, ал. 3 от НПК, съгласно които прокурорът повдига и поддържа обвинението
за престъпление от общ характер и осъществяващо ръководство и надзор върху
разследващите органи в рамките на досъдебното производство. СледователноП.на Р.Б. (като централизирана и единна система) е
пасивно материално легитимирана да отговаря по предявения иск, тъй като
осъществява ръководство и надзор върху разследващите органи в рамките на
досъдебното производство (чл. 52, ал. 3 от НПК), включително и върху действията
по повдигане на обвинение и по разследване на същото (чл. 219, ал. 1 НПК).
Съгласно
чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, държавата
отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието,
следствието,П.и съда от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако
лицето бъде оправдано. Следователно, основателността на иска с правно основание
чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ предполага кумулативната наличност на следните предпоставки:
спрямо ищеца да е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление от общ
характер; ищецът да е бил оправдан с влязла в сила присъда по повдигнатото му
обвинение; да е претърпял посочените в
исковата молба неимуществени вреди и между незаконното действие на правозащитните
органи и неблагоприятните последици /вредите/ да е налице причинно следствена
връзка. Посочените елементи от фактическият състав трябва да се докажат от
ищеца, съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест – чл.
154, ал.1, изр.1-во от ГПК.
Съгласно
чл. 4 от ЗОДОВ, държавата отговаря за всички имуществени и неимуществени вреди,
които са пряка и непосредствена
последица от увреждането, независимо от това дали са причинени от виновно
длъжностно лице. От така цитираната разпоредба следва, че държавата носи пълна имуществена отговорност - осигурява
пълна обезвреда на претърпените вреди, пропуснатите ползи, болките и
страданията, които са претърпели гражданите от незаконосъобразното поведение на
държавните органи и служители. Отговорността на държавата по ЗОДОВ е
гаранционна и обективна, което означава, че не е необходимо вредите да са
причинени виновно от длъжностните лица.
По
делото не се спори, че по ДП № 5235/2006 г. на 03 РПУ-МВР, пр.пр. № 665/2009 г.
на СРП, на Р.Х.Ч. е било повдигнато обвинение за извършване на престъпление по
чл. 210, ал. 1, т. 5, вр. чл. 209, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 3 и ал. 4 НК.
Безспорно
се установи също така, че с влязла в сила на 14.01.2016 г., присъда от 16.06.2014 г.
по НОХД № 953/2010 г. на СРС, 95 състав, Р.Х.Ч., е бил признат за невиновен
и оправдан по повдигнатото му обвинение за извършване на
престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5, вр. чл. 209, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20,
ал. 3 и ал. 4 НК.
При
това положение съдът приема, че са налице първите две от посочените по-горе
предпоставки за уважаване на иска чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. За да бъде
ангажиране на отговорността на ответника, остава да бъде установено наличието
на причинна връзка между вредите, чието обезщетяване се претендира и
обвинението в престъпление, за което ищецът е бил оправдан.
За
установяването на твърдените неимуществени вреди по делото са гласни
доказателства чрез разпита на свидетелката Д.А.П.. Соченото от свидетелката наказателно
производство, което се е отразило неблагоприятно на ищеца било за това, че
ищецът е „влязъл с „кварталната“ в собствения си апартамент“. Свидетелката
заявява, че знае много добре за какво е било наказателното дело, водено срещу
ищеца, а именно, ищецът закупил жилище, но при едно от завръщанията си в
България, не могъл да влезе в жилището си, влязъл с „кварталната“ и оттам се
започнала „тази сага“.
Съдът
приема, че е житейски неоправдано да се очаква от свидетел, който не притежава
юридическо образование, да индивидуализира прецизно елементите от състава на престъплението, за което на ищеца е било
повдигнато обвинение, за вредите от незаконността на което, ищецът претендира
обезщетение по настоящото дело. За да се
приеме, обаче, че твърдените вреди са причинени именно от посоченото
наказателно производство, би било достатъчно, свидетелят да опише поне
приблизително изпълнителното деяние, без да е необходимо да го индивидуализира
с точност по време, място и начин на извършване или да използва съответната юридическа
терминология. В случая, свидетелката заявява със сигурност, че неблагоприятно
се е отразило на ищеца, наказателно производство, водено за това, че ищецът
е „влязъл с „кварталната“ в собствения си апартамент“.
На ищеца е повдигнато обвинение, и
впоследствие е признат за невиновен и оправдан по НОХД № 953/2010 г. на СРС, за
извършено престъпление
по чл. 210, ал. 1, т. 5, вр. чл. 209, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 3 и ал. 4 НК, за това, че в съучастие, като подбудител и помагач, с цел да набави за себе
си и съучастниците си имотна облага, умишлено е склонил и улеснил извършителя
да възбуди на 18.10.2006 г., в гр. София, у психично болния К.Н.Й.заблуждение
за извършване на действие – полагане на подпис за „упълномощител“ на пълномощно
относно разпореждане със собствения на упълномощителя недвижим имот. Това
престъпление (описано тук съкратено) не съответства на соченото от свидетелката
престъпление, за което на ищеца е било повдигнато обвинение, водено според свидетелката за това, че ищецът
е „влязъл с „кварталната“ в собствения си апартамент“.
Съдът
приема, обаче, че негативните последици върху личността и психиката на обвинено
в извършване на престъпление лице се подразбират от естеството на упражнената
спрямо ищеца наказателна репресия. От привличането на ищеца към наказателна
отговорност до влизане в сила на постановената оправдателна присъда на 14.01.2016
г., ищецът е имал неблагоприятни психични изживявания, съставляващи
неимуществени вреди, подлежащи на репариране от държавата.
В
практиката си ВКС приема, че обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал.
1, т. 3 ЗОДОВ се дължи и когато не са ангажирани доказателства за тях, тъй като
е нормално такива вреди да са търпени (решение № 427 от 16.06.2010 г. на ВКС по
гр.д. № 273/2009г., III г.о., ГК,
постановено по реда на чл. 290 от ГПК).
С решение № 457 от 25.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1506/2009 г., IV ГО,
постановено по реда на чл. 290 ГПК е прието, че доказването на релевантните за
спора факти е съвкупността от процесуални действия на съда и страните, насочени
към разкриване на обективната истина. Предмет на доказване са фактите от
обективната действителност и връзките между тях /т. нар. опитни правила/.
Именно с помощта на опитните правила - такива на житейския опит, на отделни
професии или клонове на науката, изкуството и техниката, се разкриват връзките
между фактите. Тогава, без необходимостта от гласни или писмени доказателства,
посредством един логически извод се разкриват явления от действителността.
Ето
защо, при наличие на една оправдателна присъда по воденото срещу ищеца
наказателно производство, без съмнение за него са произтекли неимуществени
вреди, чийто размер следва да се определи от съда по справедливост.
Негативните
емоции и страдания на лицето при обвинение за деяние, което ищецът не е
извършил, не се нуждаят от конкретни доказателства по отношение на своя размер
и подлежат на обезщетяване в реален, а не в символичен паричен еквивалент,
както е посочено в Решение № 483 от 9.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1091/2009
г., IIІ ГО. В този смисъл е и напр.
решение от 02.02. 2006г. на Европейския
съд по правата на човека, Първо
отделение, по делото Й. срещу България (Iovchev v. Bulgaria), образувано
по жалба № 41211/98г., в което е
посочено, че имайки предвид предмета на иска, предявен от жалбоподателя, този
подход -
да се изискват отделни доказателства за неимуществените вреди,
претърпени от жалбоподателя, изглежда
необосновано формалистичен и позволяващ голям брой искове, подобни на този на
жалбоподателя, където фактите не могат да бъдат обективно, външно доказани
… да бъдат отхвърляни като
неоснователни.
С
оглед на изложеното, съдът приема, че провежданото наказателно производство се
е отразило неблагоприятно на правната сфера на ищеца, като неблагоприятните
изменения са настъпили в пряка причинно-следствена връзка с провежданото спрямо
ищеца наказателно производство по обвинение за извършено престъпление по чл.
210, ал. 1, т. 5, вр. чл. 209, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 3 и ал. 4 НК.
При
това положение съдът приема, че са налице са предпоставките за ангажиране на
отговорността на ответника по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.
Що
се отнася до размера на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди съдът намира
следното:
Съгласно
чл. 52 ЗЗД, приложим предвид §1 от ЗР към ЗОДОВ, обезщетението за неимуществени вреди се
определя от съда по справедливост.
Понятието „справедливост” като морално-етично понятие включва
„съотношението между деянието и възмездието, достойнството на хората и неговото
възнаграждаване, правата и задълженията”. Осъждането, само по себе си, има
ефекта на овъзмездяване, а като база за паричния еквивалент на причинената
неимуществена вреда служи още и икономическия растеж, стандартът на живот и
средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в
страната към датата на деликта. Съгласно ППВС № 4/68г., т. 8, при преценка за
справедливост на обезщетение съдът следва да отчете и конкретните
обстоятелства, включително характер на увреждането, състоянието, причинителят и
др. Т.е. критериите за определяне на
този размер са видът и обемът на причинените неимуществени вреди,
интензивността и продължителността на претърпените вреди, общовъзприетото
понятие за справедливост и общото икономическо състояние на обществото, което е
от значение за номиналния размер на обезщетението. Обезщетението за
неимуществени вреди следва да се определи съвкупно
като обезвреда за цялостните последици за ищеца, като се вземат предвид
конкретните обстоятелства по делото, в
каквато насока е константната съдебна практика на всички съдилища в Р.Б..
Съдът,
при определяне на обезщетението, което да репарира причинените неимуществени
вреди следва да отчете характера и степента на увреждането, начина и
обстоятелствата, при които е получено, последици, тежест на обвинението,
неговата продължителност, каква мярка за неотклонение е била взета по отношение
на неоснователно обвиненото лице и с каква продължителност, какви други мерки
за процесуална принуда са били упражнени, колко, с каква продължителност и с
какъв интензитет действия по разследването с участието на обвиняемия са били
извършени, ефектът на всички тези действия върху ищеца, продължителност и
степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение
(решение № 532/24.06.2010 г. по гр.д. №1650/2009 г. III ГО, ГК, решение
№356/09.12.2014 г. по гр.д. №2946/2014 г. IV ГО, ГК).
В
решение № 480/23.04.2013 г. по гр. д. №85/2012 г., IV г. о., ВКС, е подчертано,
че обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ е за
увреждане на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси. Вредите се
изразяват в нравствените, емоционални, психически, психологически терзания на
личността; накърнената чест, достойнство, добро име в обществото. Като база за
определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служи още
икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели
за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането,
както и обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на
репарация. Размерът на обезщетението не следва да бъде и източник на
обогатяване за пострадалия.
В
решение № 28/06.02.2018 г. по гр. д. №
1639/2017 г. на ВКС, IV ГО (и в
цитираните в него решения на ВКС) е прието, че при исковете по чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ, правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на
обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение,
дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан
по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността
на наказателното производство; вида на взетата мярка за неотклонение, другите
наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и
по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови
преживявания и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него
наказателно преследване върху живота му - здравословно състояние, семейство,
приятели, професия, обществен отзвук и пр.
При
съблюдаване на всички тези критерии съдът съобрази периодът, през който е
продължило процесното наказателно производство, наказанието, предвидено за
престъплението, за което ищецът е бил обвинен, както и възрастта на ищеца към момента на образуване на досъдебното
производство – 47 г., в която възраст човек е трудоспособен и социално активен.
При
отчитане на всички тези критерии съдът приема, че справедливото обезщетение е в
размер на 3000 лева. Този размер на
обезщетението е съобразен с критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, който
включва освен обективно установените по делото факти и обществената мяра за
справедливост, произтичаща от конкретните икономически условия и обективирана в
съдебната практика като ориентир за размерите на обезщетенията. За разликата до пълния предявен размер, искът
следва да се отхвърли, като неоснователен.
Посочената
сума следва да се заплати, ведно със законната лихва, която е дължима от
увреждането, а то е настъпило при осъществяване на фактическия състав на чл. 2,
ал. 1, т. 3 ЗОДОВ – от влизане в сила на
оправдателната присъда – 14.01.2016 г.,
до окончателното й погасяване. От този момент държавните органи изпадат в
забава (в този смисъл т. 4 от ТР №3/22.04.2005г.).
Относно
разноските: Съгласно чл. 10, ал. 3, изр. второ ЗОДОВ,
съдът осъжда ответника да заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат,
ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. Ищецът е направил
своевременно искане за присъждане на разноски, и е представил доказателства за
извършени такива в размер на 2500 лева – адвокатско възнаграждение. Съобразно
изхода на спора, на ищеца следва да се присъди сумата от 150 лева (2500 х 0.06).
Съгласно
чл. 10, ал. 3, изр. първо ЗОДОВ, ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца сумата от 10 лева – платена държавна такса.
Така мотивиран,
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДАП.НА Р.Б., с адрес: гр. С., бул. „*********, да
заплати на Р.Х.Ч., с ЕГН:
**********, с адрес: ***, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, сумата от 3000 лева – главница, представляваща
обезщетение за неимуществените вреди, причинени на ищеца от незаконното му
обвинение в извършване на престъпление по ДП № 5235/2006 г. на 03 РПУ-МВР,
пр.пр. № 665/2009 г. на СРП, за което е оправдан по НОХД № 953/2010 г. на
СРС, ведно със законната
лихва, считано от 14.01.2016 г. до окончателното изплащане, както и на
основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, сумата от 150
лева – разноски по делото и сумата от 10
лева – държавна такса, като
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 3 000 лева до
пълния предявен размер от 50 000 лева, като
неоснователен.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: