№ 15983
гр. София, 22.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 175 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ
при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА В. ХРИСТОВА
като разгледа докладваното от ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ Гражданско дело №
20231110136915 по описа за 2023 година
Съдът е сезиран с искова молба, подадена от В. С. С. срещу „Вива Кредит“ АД
/правоприемник по силата на преобразуване чрез промяна на правноорганизационната
форма на първоначалния ответник „Вива Кредит“ ООД/, с която са предявени установителни
искове с правно основание / с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 2 и пр. 3 ЗЗД за
признаване установено в отношенията между страните, че чл. 1, ал. 3 от Договор за
потребителски кредит № ******* от 29.12.2022г., предвиждащ начисляване на такса за
експресно разглеждане и чл. 4, ал. 2 от Договор за потребителски кредит № ******* от
29.12.2022г., предвиждащ начисляване на неустойка при непредоставяне на обезпечение, са
нищожни и иск с правно основание чл. 55, ал. 1 пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да
заплати на ищеца сумата от общо 110,53 лева /съгласно увеличение на иска, допуснато с
протоколно определение от 18.06.2024г./, представляваща платена без основание сума по
нищожните договорни клаузи, от които 106,47 лева – такса за експресно разглеждане и 4,06
лева – неустойка.
В исковата молба се твърди, че на 29.12.2022 г. между страните е сключен Договор за
паричен заем № ******* за сумата от 500,00 лв. при вид на погасителна вноска двуседмична,
брой – 7, ГЛП 40,32 % и ГПР 49,39 %. В чл. 1 ал.3 от Договора страните уговорили, че
кредиторът предоставя на потребителя допълнителна услуга по експресно разглеждане на
искането за заем срещу такса в размер на 106,47 лв., платима наред с погасителните вноски
по заема. В чл. 4 ал. 1 страните уговорили, че заемателят се задължава в срок до три дни от
сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения:
Поръчител физическо лице, което да отговаря на определени от кредитора условия или
банкова гаранция. В ал. 2 на чл. 4 било уговорено, че в случай на непредставяне на
обезпечението, потребителят дължи неустойка в размер на 70,98 лв., платима наред с
погасителните вноски. Твърди, че изцяло е погасил задълженията по процесния договор.
Оспорва договора като нищожен поради неспазена форма, изискване за шрифт и поради
непредоставяне на копие от ОУ. Подробно аргументира, че в договора не е посочен правилно
приложимият между страните ГПР, което сочи, че е равнозначно на липса на такъв. Твърди,
че действителният размер на ГПР е над максимално допустимия. Оспорва клаузата за
1
неустойка като нищожна и поради накърняване на добрите нрави, и поради това, че с нея се
цели заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като аргументира и че клаузата е неравноправна.
Досежно клаузата предвиждащата такса за експресно разглеждане излага, че същата е
нищожна поради противоречие и заобикаляне на закона. Оспорва и клаузата за
възнаградителна лихва като противоречаща на добрите нрави. Прави възражение за
нищожност на целия договор. Моли съда да уважи предявените искове. Претендира
разноски.
С уточняващи молби от 23.10.2023 г. и 03.01.2024 г. ищецът е уточнил, че е допуснал
техническа грешка в исковата молба, както и че искът следва да се счита предявен срещу
„Вива кредит“ АД.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба. Ответникът
оспорва предявените искове като недопустими и развива съображения в тази насока.
Навежда подробни твърдения в насока, че оспорваните клаузи са валидни и отговарят на
законовите изисквания, като в тази връзка сочи и още, че претендираните с клаузите
възнаграждения не следва да се включват в размер на ГПР. Моли съда да отхвърли
предявените искове. Претендира разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, ведно с доводите и становищата на страните, по реда на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12
ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Исковата молба е редовна, а предявените с нея искове са процесуално допустими.
Релевираното от ответника възражение за недопустимост на исковете за прогласяване
нищожността на договорни клаузи са неоснователни. Действително, както е посочено в
отговора на исковата молба, ищецът няма правен интерес от предявяване на установителен
иск за нищожност на договора тогава, когато е платил вземанията по него и разполага с
осъдителен иск за връщане на платеното поради липса на основание. Това разрешение,
обаче, е приложимо само тогава, когато ищецът изобщо не е предявил осъдителен
кондикционен иск, а единствено установителен иск за нищожност на договора. В хипотезата
на предявен осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, въпросът за валидността на
правоотношението, по което е извършено плащането, е преюдициален по отношение на
основанието за имущественото разместване, и съдът поначало дължи произнасяне по него в
мотивите на съдебния акт. При това положение кумулативно съединеният установителен иск
за нищожност на това правоотношение има характера на инцидентен установителен иск, с
който се иска произнасяне със сила на пресъдено нещо по преюдициалния за осъдителния
иск въпрос. Подобно съединяване е допустимо, както когато е извършено с исковата молба,
така и когато е извършено по реда на последващото обективно съединяване на искове
съгласно чл. 212 ГПК.
По така предявените искове, в доказателствена тежест на ищеца е да установи при
условията на пълно и главно доказване: следните обстоятелства: по иска по чл. 26, ал. 1
ЗЗДсключването на договора за заем със соченото в исковата молба съдържание на
оспорените клаузи; 2) по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД – извършено
плащане на исковата сума в полза на ответника на основание процесните договорни клаузи.
В тежест на ответника е да докаже: наличие на основание за получаване на платените от
ищеца искови суми, а именно валидно обвързващи страните договорни клаузи,
предвиждащи погасяване на отпуснатия заем в размерите на така извършеното плащане.
Страните по делото не спорят и с обявения за окончателен доклад съдът е обявил за
безспорно и ненуждаещо се от доказване на основание чл. 146, ал. 3 ГПК обстоятелството,
между страните следните обстоятелства, че между страните е бил че между страните е
сключен Договор за паричен заем № ******* от 29.12.2022г. със соченото от ищеца
съдържание.
Освен това с определение от 17.05.2024г. ответникът е бил задължен на основание чл.
2
190 ГПК в едноседмичен срок от получаване на съобщението да представи заверено копие
от кредитното досие по договора, в това число копие от самия договор, стандартен
европейски формуляр и другите приложими към него условия. Ответникът е предупреден, че
непредставянето на документите ще се преценява от съда по реда на чл. 161 ГПК. Въпреки
редовното връчване на преписа от определението, ответникът не е изпълнил вмененото му
задължение по реда на чл. 190 ГПК в предоставения от съда срок, нито до приключване на
делото в настоящата инстанция. Поради тази причина и на основание чл. 161 ГПК съдът
приема за доказано обстоятелството, че процесният договор има именно такова съдържание,
каквото е посочено от ищеца в исковата молба, както и че договорните клаузи не са
индивидуално уговорени.
Относно изложените в исковата молба съображения за нищожност на неустоечната
клауза съдът намира следното.
Съгласно гореизложеното съдът приема, че в чл. 4, ал. 1 от процесния договор за
паричен заем е предвидено, че заемателят се задължава в 3-дневен срок от усвояване на
сумата по договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: поръчител -
физическо лице, което да представи на заемодателя бележка от работодателя си, издадена не
по-рано от 3 дни от деня на представяне и отговаря на следните изисквания - да е
навършило 21 годишна възрастта; да работи на безсрочен трудов договор; да има минимален
стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на
1000 лв.; през последните 5 години да няма кредитна история в Централен Кредитен
Регистър към БНБ или да има кредитна история със статус „период просрочие от 0 до 30
дни”; да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за
паричен заем в качеството си на заемател; или банкова гаранция, която да е издадена след
усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на заемателя по договора,
валидна 30 дни след падежа за плащане по договора.
Съдът приема, че в чл. 4, ал. 2 от договора е предвидено, че в случай на неизпълнение
на задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в ал. 1, заемателят дължи
неустойка в размер на 70,98 лева. Страните се договарят неустойката да се разсрочи и да се
заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски, посочени в чл. 2, ал. 1, т. 4 като
в този случай дължимата вноска е в размер на 101,28 лева, а общото задължение по договора
става в размер на 708,96 лева /ведно с таксата за бързо разглеждане, възнаградителната
лихва и останалите дължими такси/.
Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г.,
ОСTK, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена
извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката
за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.
Като клауза уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на
волята в частното право /чл. 9 ЗЗД/. С нея страните уговарят предварително размера на
обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите
задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от
неизпълнението. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието
на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в
две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на
закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които
законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е
приравнена с тази на противоречието на договора със закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/. Добрите
нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка
съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в
гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки
3
признат от закона интерес. Разяснено е по-нататък, че условията и предпоставките за
нищожност на клаузата за неустойка, произтичат от нейните функции, както и от принципа
за справедливост в гражданските и търговските правоотношения, като примерно са
изброени следните критерии, които следва да се съобразят при преценката дали конкретна
клауза за неустойка противоречи на добрите нрави: естеството им на парични или на
непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка;
дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство,
залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и вида на
неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част;
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на
задължението вреди, като при конкретната преценка за нищожност на неустойката, могат да
се използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за
всеки отделен случай.
При преценка на процесната неустоечна клауза съгласно така изведените в съдебната
практика критерии съдът намира, че уговорената в чл. 4, ал. 2 от договора неустойка излиза
извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната функции, противоречи на
добрите нрави и е нищожна на основание чл.26, ал.1, пр. 3 ЗЗД.
На първо място, както правилно е посочено в исковата молба, задължението за оценка
на кредитоспособността на заемателя съгласно чл. 16 ЗПК е на кредитора /заемодател/.
Именно въз основа на изисканите от кредитора данни последният извършва преценка дали
да предостави искания заем, или да откаже предоставянето му като уведоми
заемополучателя /чл. 18, ал. 1 ЗПК/, както и определя конкретните параметри на заема и
евентуалните обезпечения, чието предоставяне е необходимо за гарантиране на неговите
интереси. Рискът от неизвършването или неправилното извършване на оценката е за
кредитора и същият не може да се освободи от него, като вмени на заемополучателя-
потребител общо /бланкетно/ задължение за осигуряване на обезпечение, скрепено с
компенсаторна неустойка в размер, надхвърлящ този на възнаградителната лихва за целия
срок на договора.
На следващо място следва да се посочи, че основното задължение на заемателя по
договор за паричен заем, е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената
възнаградителна лихва, което съответства на интереса на кредитора да получи на падежа
главницата и възнаграждението за предоставения заем. В конкретната хипотеза с клаузата на
чл. 4, ал. 2 от договора е уговорено заплащането от страна на потребителя на компенсаторна
неустойка за договорно неизпълнение, но не на главното задължение на заемателя – да върне
заетата сума на падежа, а на задължението в тридневен срок от усвояване на сумата, да
представи обезпечение за кредитора. Начинът по който е уговорена неустойката сочи, че
потребителят всякога ще дължи неустойка, ако в краткия тридневен срок от усвояване на
сумата, не осигури обезпечение, дори и когато той е изправна страна по отношение на
основното си задължение – да връща на падежа главницата ведно с възнаградителната лихва.
Следователно, дори и интересът на кредитора по договора за заем да е удовлетворен – той
да получава в срок плащания на главницата и възнаграждението за ползване на заетия
ресурс, той ще има право да получи и допълнително вземане за неустойка. За този извод е
без значение обстоятелството, дали в конкретния случай ищецът е била изправна страна по
договора, тъй като преценката за валидност на неустоечната клауза се извършва към датата
на сключване на договора.
Освен това липсват доказателства в процесния договор да е уговорена клауза, която да
предвижда, че при предоставяне на обезпечение, макар и след изтичане на тридневния срок,
потребителят се освобождава от задължението за плащане на неустойката. Следователно
тридневният срок по чл. 4, ал. 1 от договора е краен и преклузивен, като формалното му
пропускане само по себе си влече отговорност за заплащане на неустойка, дори заемът в
4
действителност да е обезпечен и интересът на заемодателя да не е увреден. При положение,
че процесният договор е сключен за срок от 14 седмици, липсва каквато и да било правно
обоснована причина пропускането на тридневния срок по чл. 4, ал. 1 от договора да е
толкова съществено за интереса на кредитора, че само по себе си да обосновава плащане на
компенсаторната неустойка. Релевираните от ответника обстоятелства, че ищецът бил
уведомен за обезпечението в стандартния европейския формуляр и се бил съгласил да му
бъде отпуснат заем при тези условия, са ирелевантни за преценката за противоречие на
неустоечната клауза с добрите нрави.
Предвид гореизложеното, клаузата на чл. 4, ал. 2 от процесния договор е нищожна
поради противоречие с добрите нрави. Предявеният иск за прогласяване нищожността на
клаузата е основателен и следва да бъде уважен.
Относно клаузата на чл. 1, ал. 3 от договора, уреждаща такса за експресно разглеждане
на искането за отпускане на кредит, съдът, при липса на доказателства за противното и на
основание чл. 161 ГПК приема, че същата урежда заплащане на допълнителна такса в
размер на 106,47 лева, дължима разсрочено заедно с погасителните вноски по кредита.
Съгласно разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит, а според ал. 2 на същата разпоредба кредиторът не може да изисква
заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
Искането за отпускане кредит представлява елемент от фактическия състав по сключване на
договора за кредит, поради което услугата по разглеждането му от кредитора представлява
необходимо условие за отпускането и усвояването на кредита и не би могла да се подведе
под дефиницията за „допълнителни услуги“ по смисъла на чл. 10а, ал.1 от ЗПК, за която
дейност е предоставена законова възможност кредиторът да събира допълнителни такси. В
действителност уговорената такса не се дължи за предоставяне на каквато и да било услуга,
а за разглеждане на подаденото искане чрез извършване на оценка на кредитоспособността
на потребителя съгласно чл. 16 и сл. от ЗПК, която дейност законът възлага като
преддоговорно задължение на кредитора и за чието извършване законът не урежда събиране
на допълнителна такса извън възнаграждението на кредитора по договора за кредит.
Нормата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК е императивна, поради което същата не може да бъде
дерогирана от страните по договора, а клаузите от договора, които са в противоречие с
императивните й предписания, са нищожни поради противоречие със закона – чл. 26, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД.
Ето защо, предявеният иск за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 1, ал. 3 от
договора също е основателен и следва да бъде уважен.
На последно място, между страните няма спор и от представеното от ответника
извлечение от счетоводните му книги – справка за платени суми по договора за паричен
заем се установява, че ищецът е платил сумата от 4,06 лева по неустойката за
непредоставяне на обезпечение и сумата от 106,47 лева по таксата за експресно
разглеждание, или общо 110,53 лева, какъвто е и общият претендиран от ищеца размер. С
оглед на това и предвид нищожността на клаузите, предявеният осъдителен иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на платеното по тях също е основателен и
следва да бъде уважен изцяло.
По разноските.
При този изход от спора, право на разноски има единствено ищецът. Същият е сторил
разноски за държавна такса в размер на 100 лева, които следва да му бъдат присъдени
изцяло. В настоящото производство ищецът е бил защитаван безплатно от адв. Д. М., чието
еднолично адвокатско дружество е регистрирано по ЗДДС, поради което и на основание чл.
38, ал. 2 ЗАдв ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на адв. М. адвокатско
възнаграждение за безплатно представителство по делото в размер на 480 лева с ДДС.
5
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявените от В. С. С., с ЕГН: **********, с адрес: гр. София,
ул. „Шейново“ № 4, вх. Г, ап. 24, срещу „Вива Кредит“ АД, с ЕИК: ******, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър
център“, ет. 2, офис 73Г /правоприемник на „Вива Кредит“ ООД/, искове с правно основание
чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД нищожността на клаузите на чл. 1, ал. 3 и чл. 4, ал. 2 от
Договор за потребителски кредит № ******* от 29.12.2022г.
ОСЪЖДА „Вива Кредит“ АД, с ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет. 2, офис 73Г
/правоприемник на „Вива Кредит“ ООД/, да заплати на В. С. С., с ЕГН: **********, с адрес:
гр. София, ул. „Шейново“ № 4, вх. Г, ап. 24, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от
110,53 лева, представляваща недължимо платена сума за неустойка и такса за експресно
разглеждане по Договор за потребителски кредит № ******* от 29.12.2022г., ведно със
законната лихва считано от 03.07.2023г., до окончателното изплащане на вземането, както и
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 100 лева, представляваща сторените по делото
разноски.
ОСЪЖДА „Вива Кредит“ АД, с ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет. 2, офис 73Г,
да заплати на Д. М. М., САК, с адрес: гр. София, ж.к. „Манастирски ливади“, бл. 112, вх. А,
ет. 2, оф. 11, на основание чл. 38, ал. 2 ГПК, сумата от 480 лева, представляваща
възнаграждение с ДДС за безплатно представителство по делото на В. С. С..
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6