№ 10368
гр. С., 07.03.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 143 СЪСТАВ, в закрито заседание на
седми март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ДИАНА К. АНГЕЛОВА
като разгледа докладваното от ДИАНА К. АНГЕЛОВА Гражданско дело №
20231110134308 по описа за 2023 година
и за да се произнесе съобрази следното:
Производството по делото е образувано по искова молба на М. Б. Х., ЕГН **********,
с адрес в град С., ул. (АДРЕС), със съдебен адрес и адрес за получаване на книжа и
съобщения: гр. С., ул. (АДРЕС), против „СТИК-КРЕДИТ” АД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Шумен, п.к. 9700. бул./ул. пл.”Оборище” № 13 Б.
Съдът е приел, че исковата молба отговаря на изискванията на чл.127, ал.1 и чл.128 от
ГПК и е разпоредил да се извърши размяна на съдебните книжа.
В указания на ответника срок по делото е постъпил отговор на исковата молба.
По описа на настоящия съдебен състав между същите страни е образувано и гр. д.
34311/2023 г. по искова молба на М. Б. Х., ЕГН **********, с адрес в град С., ул. (АДРЕС),
със съдебен адрес и адрес за получаване на книжа и съобщения: гр. С., ул. (АДРЕС), против
„СТИК-КРЕДИТ” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен,
п.к. 9700. бул./ул. пл.”Оборище” № 13 Б.
Съдът е приел, че исковата молба отговаря на изискванията на чл.127, ал.1 и чл.128 от
ГПК и е разпоредил да се извърши размяна на съдебните книжа.
В указания на ответника срок по делото е постъпил отговор на исковата молба.
Съдът намира, че са налице предпоставките на чл. 213 ГПК за служебно съединяване за
общо разглеждане на двете дела, висящи пред Софийски районен съд, Гражданско
отделение, 143 състав, и постановяването на един съдебен акт, доколкото и в двата случая
ищецът и ответникът са едни и същи лица и двете дела се намират на един и същи
процесуален етап.
Затова гр. д. 34308/2023 г. и гр. д. № 34311/2023 г., висящи пред Софийски районен
съд, Гражданско отделение, 143 състав, следва бъдат съединени в едно дело под предходния
номер – 34308/2023 г. и да се издаде общо решение, а гр. д. № 34311/2023 г. следва да се
прекрати като отделно дело и да се присъедини към гр. д. 34308/2023 г.
С настоящето и по аргумент от разпоредбата на чл.140 от ГПК съдът следва да се
произнесе по всички предварителни въпроси и по допускането на доказателствата, като
може да съобщи на страните и проекта си за доклад по делото, както и да ги напъти към
медиация или друг способ за доброволно уреждане на спора.
По отношение на заявените искови претенции и с оглед горното, съдът, като приема,
че исковите претенции са допустими, като заявени от лице, което описва и твърди факти, на
които основава правния си интерес, прави следния проект за доклад:
1
1. Обстоятелства, от които произтичат претендираните права и възражения:
Ищецът твърди, че на 18.05.2022г. е сключил дистанционно със „СТИК-КРЕДИТ” АД,
ЕИК: ********* ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ под формата на КРЕДИТНА
ЛИНИЯ, предоставен от разстояние № 832339/18 май 2022 (Договора), по силата и съгласно
условията на който Кредиторът е предоставил на ищеца сумата в размер на 780 лв.,
представляваща максималния размер на главницата, която може да бъде усвоена по време на
действие на Договора за кредит със задължение за връщането в срок от 30 дни за всеки
отделен транш. В Договора се посочвало, че лихвеният процент по кредита бил 36%, а
годишният процент на разходите (ГПР) - 42.58%. В чл. 1, т. 11 от Договора се предвиждало
вземането по кредита да бъде обезпечено чрез поръчителство или банкова гаранция. В чл.
19, ал. 1 от Договора е било предвидено, че същият щял да бъде обезпечен в 3-дневен срок
от подписването на Договора.
В чл. 29 от Договора в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение се предвиждало, че потребителят дължи на КРЕДИТОРА неустойка в размер на
0.9 % (нула цяло и девет на сто) от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден,
през който не е предоставено договореното обезпечение, която следва да бъде заплащана
периодично заедно с всяка погасителна вноска.
Ищецът твърди, че не е предоставил обезпечение по Договора.
Ищецът посочва, че с договора е бил отпуснат заем на физическо лице, поради което се
касаело за предоставяне на "финансова услуга" по смисъла на параграф 13, т. 12 от ДР на
Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, като това физическо лице имало качеството
потребител и се ползвало от защитата срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава VI
на ЗЗП. Счита, че неустоечната клауза в чл. 29, ал. 1 и ал. 2 във вр. чл. 19, ал. 1 от Договора е
в отклонение на закона, както и на основния принцип за добросъвестност и справедливост в
търговските отношения и съответно се явява нищожна на основание чл. 26 ЗЗД.
Твърди, че в случая чрез неустойката кредиторът обезпечавал неизпълнение на
договорно задължение, което не било нито пряко, нито косвено обвързано с основното
задължение на потребителя по връщане на заемната сума, че неустойката изпълнявала роля
на обезпечаване неизпълнението на длъжника да обезпечи отпускания му кредит, което
счита за недопустимо. Счита, че уговарянето на неустойка в този случай е надхвърллило
законовите рамки, както и нейния обезпечителен и санкционен характер и представлявало
форма на нарушение на закона и на добрите нрави, сериозна санкция за длъжника и
неоснователно обогатяване на кредитора, на когото било известно, че в краткия срок и при
тези условия, за длъжника било обективно невъзможно да осигури исканото обезпечение.
Ищецът посочва, че кредиторът разполагал с достатъчно правни средства да обезпечи
отпускания кредит по начин, че да не злепоставя драстично интересите на потребителя до
степен на неразумно оскъпяване на кредита за икономически по слабата страна. Ищецът
навежда доводи, че неустойката не била лимитирана по размер - „0.9 % (нула цяло и девет
на сто) от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е
предоставено договореното обезпечение“, т.е. при срока на Договора от 30 дни, то
обективно неизпълнимата неустойка щяла да се равнява на 27%. Съгласно представения
погасителен план стойността само на неустойката била 210.60 лева.
Другото обезпечение се явявало безпредметно тъй като длъжникът не би имал интерес
да иска заем от кредитната институция, ако е можел да го получи от банка. Това изискване
за обезпечаване поначало било неизпълнимо от длъжника.
Ишецът твърди, че липсвали данни как точно и въз основа на какви критерии бил
формиран размерът на неустойката, който бил и необосновано висок.
Ищецът сочи, че изискванията, които поставял кредиторът пред потребителя досежно
характера и вида на обезпечението, което трябвало да гарантира изпълнението на договора
2
за връщане на заема не съответствали нито на закона, нито на морала, нито на добрите
търговски практики в тези случаи. Същите били рестриктивни и не съответствали на
предназначението на неустойката като правен институт. Същата по начина, по който била
регламентирана от кредитора, включително и начина на погасяването й, имала наказателен
характер, а не само обезщетителен и обезпечителен и поставяла потребителя в
изключително неравностойно положение спрямо търговеца, защото го задължавала от една
страна да плати необосновано висока по размер неустойка, и то само за непредставено в
срок обезпечение. Изискванията на заемодателя досежно обезпечението по чл. 29, ал. 1 и ал.
2 във вр. чл. 19, ал. 1 от Договора силно ограничавали възможностите на потребителя да
може да ги изпълни и доколкото заемодателят едва ли е очаквал потребителят да изпълни
тези условия, по начина по който са зададени, противоречали на всички неписани правила и
норми и компрометирали института на неустойката. В този си вид представлявали
своеобразен източник на допълнителна печалба за кредитора над уговорената такава под
формата на договорна лихва. В този си вид неустойката е изгубила своето законово
предназначение да служи като обезпечение на задължението и да служи като обезщетение
на вредите. Както се посочва в исковата молба, неустойката била дължима независимо дали
заемът е бил върнат от потребителя своевременно, или не е бил върнат, доколкото тя имала
отношение към неизпълнение на задължение на потребителя да осигури обезпечение на
задължението, което налагало извод, че при нейното определяне по основание, параметри и
по размер заемодателят не е спазил правилата на добросъвестността.
Ищецът посочва още, че тази клауза била нищожна, защото отричала договорния
характер на поръчителството или банковата гаранция като обезпечения, като същевременно
не обезпечавала по никакъв начин изпълнението на главното задължение на длъжника да
върне заетата сума и възнаграждението за това: условието за дължимост не било неплащане
на това задължение, което съставлявало съществен елемент на договора за заем, а странично
такова, срещу което обаче длъжникът не получавал насрещна престация. Счита, че
обезпечителната функция липсвала. Нямало имуществени вреди от неизпълнението на
задължението за непредоставяне на обезпечение, тоест, обезщетителна функция също
отсъствала: възникването на неустоечното задължение било самоцел на кредитора.
Ищецът твърди оше, че като договорен подход неустойката целяла да се заобиколи
забраната на чл. 143, т. 3 от ЗЗП, защото със задължението за предоставяне на обезпечение
следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за
изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърлял изцяло в тежест на
последния последиците от неизпълнението на това свое задължение. Посоченото обуславяло
извод, че неустойката излизала извън присъщите й по закон функции, както и е била
сключена в условията на неравноправност по смисъла на ЗЗП, което я правило нищожна
поради противоречие на повелителни норми на закона- чл. 146, ал. 1 ЗЗП и на добрите нрави
по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Уговорката относно процесната неустойка противоречала и на разпоредбата на чл. 143,
т. 5 от ЗЗП, която предвижда забрана за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка, какъвто според ищеца бил настоящият случай с оглед изключително краткия
срок на договора.
Ищецът счита също така, че цитираната клауза е нищожна, защото не била
индивидуално уговорена. Изготвена била предварително от ответника и ищецът не е имал
възможност да влияе върху съдържанието й. Не били представени доказателства за водени
преговори между страните за сключване на договор без предвидената клауза, нито, че на
ищеца била предоставена такава възможност. Това поставяло заемодателя в доминиращо
положение спрямо потребителя.
Отделно от горното ищецът посочва, че кредиторът не включвал т. нар. от него
3
"неустойка" при формиране на ГПР по договора, като стремежът му бил по този начин да
заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Според ищецът тези изводи се илюстрирали и от факта, че самият кредитор, в
погасителния план към договора изначално добавил вземането за "неустойка при липса на
обезпечение" към всяка анюитетна вноска, поради което било явно кредиторовото очакване,
че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Ищецът
счита, че вземането за неустойка на практика представлявало скрито възнаграждение за
кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите
както и, че невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следвало да
се окачестви като заблуждаваща търговска практика, тъй като заблуждавала или било
възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го
подтиквала или било възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен
случай не би взел.
Ищецът твърди, че кредиторът променял последиците от липса на обезпечение и
вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислявал неустойка, чието плащане
разсрочвал заедно с периодичните вноски. Това навеждало на извод, че нито една от
страните не е имала реално намерение да се представя обезпечение или да се ползват
правата на кредитора по чл. 71 ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ищецът счита, че дори
да се приеме, че страните са допускали възможността исканите обезпечения да се
предоставят и "неустойката" да не се дължи, то това плащане не се явявало неустойка по
смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие, тъй като последиците от
неизпълнението на "задължението" да се предостави обезпечение, не били типичните
последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив - договорът
продължавал да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по- висока
цена, прикрита като неустойка.
Ищецът счита, че е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва
да заплати длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в Погасителния
план било посочено, че ГПР бил 42.58%, но от съдържанието му не можело да се направи
извод за това кои точно разходи се заплащали и по какъв начин бил формиран ГПР. При
добавяне на "неустойката", за която ишецът посочва, че била с характер на възнаграждение
към ГПР, размерът му щял да надхвърли пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута.
Ищецът навежда доводи, че всичко това поставяло потребителя в подчертано
неравностойно положение спрямо кредитора и на практика нямало информация колко точно
(като сума в лева) било оскъпяването му по кредита. Бланкетното посочване единствено на
крайния размер на ГПР, на практика обуславяло невъзможност да се проверят
индивидуалните компоненти, от които се е формирал и дали те са били в съответствие с
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Ишецът твърди, че в конкретния случай било налице
пълно разминаване между посочения в договора ГПР и действителния процент на
разходите, който се изчислява на годишна база.
С оглед изложените по-горе постановки ищецът намира, че е налице противоречие с
императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК и предвид това и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК,
клаузата на чл. 29, ал. 1 и ал. 2 във вр. чл. 19, ал. 1 от Договора за потребителски кредит
следва да бъде прогласена за нищожна.
Ищецът посочва също, че отпуснатият кредит по ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ
КРЕДИТ под формата на КРЕДИТНА ЛИНИЯ, предоставен от разстояние № 832339/ 18 май
2022 бил изцяло погасен от него.
Предвид гореизложеното ищецът моли съда да постанови решение, с което да прогласи
поради накърняване на добрите нрави нищожността на клаузата на чл. 29, ал. 1 и ал. 2 във
4
вр. чл. 19, ал. 1 от ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ под формата на КРЕДИТНА
ЛИНИЯ, предоставен от разстояние № 832339/18 май 2022, сключен на 18.05.2022г. между
М. Б. Х., с ЕГН: ********** и „СТИК-КРЕДИТ” АД, ЕИК: *********.
В условията на евентуалност ищецът моли съда да постанови решение, с което да
прогласи поради противоречие със закона нищожността на клаузата на чл. 29, ал. 1 и ал. 2
във вр. чл. 19, ал. 1 от ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ под формата на
КРЕДИТНА ЛИНИЯ, предоставен от разстояние № 832339/ 18 май, 2022, сключен на
18.05.2022г. между М. Б. Х., с ЕГН: ********* и „СТИК-КРЕДИТ” АД, ЕИК: *********.
В условията на евентуалност ищецът моли съда да постанови решение, с което да
прогласи поради заобикаляне на закона нищожността на клаузата на чл. 29, ал. 1 и ал. 2 във
вр. чл. 19, ал. 1 от ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ под формата на КРЕДИТНА
ЛИНИЯ, предоставен от разстояние № 832339/ 18 май 2022, сключен на 18.05.2022г. между
Иска се присъждане на сторените в производството разноски.
В законоустановения едномесечен срок е постъпил отговор на исковата молба, с
който ответникът твърди, че предявените искове са неоснователни.
Ответникът не оспорва, че на 18.05.2022 година между „СТИК - КРЕДИТ“ АД като
кредитор и ищеца М. Б. Х., като Потребител по смисъла ЗПК е бил сключен ДОГОВОР за
ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ, предоставен от разстояние с № 832339.
В посочения договор била предвидена хипотеза, съгласно която при неизпълнение на
договорни задължения, визирани договора, от страна на потребителя можело да му бъде
начислена неустойка. Кредиторът обаче, не бил договорно задължен да претендира подобна
неустойка.
Ответникът посочва, че процесният договор бил сключен от разстояние, като част от
система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от кредитора,
при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните
използвали изключително средства за комуникации от разстояние - размяна на електронни
съобщения от и до електронната поща, както и уебсайта на „СТИК - КРЕДИТ“ АД и/или
кратки текстови съобщения (CMC) като средство за комуникация и извършване на правни
изявления.
Комуникацията между страните се извършвала по инициатива на ищеца чрез
извършване на действия по кандидатстване за отпускане на кредит. Ответникът твърди, че в
настоящия случай сключването на договора било инициирано от ищеца с попълване на
електронна заявка за отпускане на кредит на сайта на ответното дружество. След
одобрението на подадената Заявка от страна на „СТИК - КРЕДИТ“ АД на електронната
поща на ищеца били изпратени автоматично проект на Договор за потребителски кредит -
кредитна линия сключен от разстояние № 832339 от 18.05.2022 г. с приложение № 2
Погасителен план към него, Стандартен Европейски Формуляр (СЕФ) и Общи условия
(ОУ). Въпросните документи съдържали предвидената в законите преддоговорна
информация за желаният кредит. В проекта на договора за кредит и приложенията към него
били посочени дължимите от ищеца суми, заявеният размер на главницата, брой и размер на
месечните вноски, падеж, размер на лихвеният процент по кредита, ГПР, изискването за
предоставяне на обезпечение.
Ответникът посочва, че след запознаване с всички условия във връзка с кредита на
18.05.2022 година ищецът е натиснал бутон „Подпис“, с което последният е изразил и
своето недвусмислено съгласие за сключване на Договора.
Ответникът твърди още, че независимо, че такава неустойка, уговорена в сключения
между страните договор, не е начислявана и събирана от дружеството, тази клауза била
валидна и отговаряща на всички изисквания на действащото законодателство.
Сочи, че неустойката представлява самостоятелно съглашение, което в случая било
5
обективирано в един и същ документ с договора за потребителски кредит. С оглед на това
счита, че по отношение на нейната действителност, не се прилагали разпоредбите на ЗПК и
Директива 2008/48, а общите условия на ЗЗД, както и че всички предпоставки за
възникването на задължение за неустойка били налице. Смята, че е нормално в случай, че
задължението, което неустойката обезпечавала, не е било изпълнено, размерът на
задължението на длъжника да бъде увеличен, което обстоятелство не следвало да я прави
нищожна. В случая неустойката била уговорена за неизпълнение на непарично задължение
за предоставяне на обезпечение, изпълнението не било обезпечено с други правни способи,
а нейният вид се определял в зависимост от това, дали заемателят по Договора е изпълнил в
някакъв момент своето задължение. С оглед това и размерът на неустойката се определял
като процент от заетата сума, като същата се начислявала, докато не било изпълнено
задължението, а това зависело изцяло от волята на заемателя. Неустойката се дължала
единствено за периода, в който заемателят реално не е предоставил обезпечение, като, ако
такова било предоставено впоследствие, същата спирала да се начислява.
Ответникът счита, че така договореният размер на неустойката, като определен
процент съгласно чл. 46 ал. 1 от ОУ в размер на 0.9%, изпълнявал предвидените в чл. 92 от
ЗЗД цели и не предвиждал неоснователно разместване на блага, а уговорената неустойка не
излизала извън присъщите и функции.
Ответникът счита още, че задължението на заемателя да предостави обезпечение, както
и неблагоприятните за него последици от неизпълнение на това негово задължение са
валидни и непротиворечащи на добрите нрави. Доколкото по-големият размер на
неустойката бил обусловен от бездействието на длъжника, същият не можел да се приеме
като изначално договорен в противоречие на добрите нрави.
Ответникът посочва, че с оглед на това, че неустойката представлявала предварително
определено обезщетение, било нормално нейният размер да е предварително уговорен
между страните и включен, като част от погасителните вноски, като изрично било записано,
че това била дължимата вноска само при хипотезата на чл. 20 от Договора - а именно в
случай, че заемателят не е представил обезпечение. Поради това ответникът смята
включването на неустойката в падежните вноски за правилно с оглед изискванията на
закона.
Ответникът счита, че не била налице изначална невъзможност да се осигури в
уговорения в Договора срок поръчител, който да отговаря на посочените изисквания.
Ищецът е бил запознат с условията на Договора, преди същият да е бил сключен, не е бил
длъжен да сключва договора веднага, а е разполагал с възможността първо да открие лице,
което да отговаря на определените в Договора изисквания и което е съгласно да бъде
солидарно отговорно с него и след това да премине към подписването му. Ответникът
навежда твърдения, че, знаейки, че няма да може да изпълни задължението си, ищцовата
страна е действала недобросъвестно сключването на договора.
Поради това ответникът счита, че предявените от М. Б. Х. искове са неоснователни и
следва да бъдат отхвърлени.
Ищецът М. Б. Х. е предявил и втора искова претенция срещу „СТИК-КРЕДИТ“
АД, която съдът на основание чл. 213 ГПК, по която е било образувано гр.дело №
34311/2023 година по описа на Софийски районен съд и съдът ще разгледа съвместно с
първата такава.
Ищецът твърди, че на 20.07.2022г. е сключил дистанционно със „СТИК-КРЕДИТ” АД,
ЕИК: ********* ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ под формата на КРЕДИТНА
ЛИНИЯ, предоставен от разстояние № 858406/ 20 юли 2022 (Договора), по силата и
съгласно условията на който Кредиторът е предоставил на ищеца сумата в размер на 575
лв., представляваща максималния размер на главницата, която може да бъде усвоена по
време на действие на Договора за кредит със задължение за връщането в срок от 30 дни за
6
всеки отделен транш. В Договора се посочвало, че лихвеният процент по кредита бил 36%, а
годишният процент на разходите (ГПР) - 42.58%. В чл. 1, т. 11 от Договора се предвиждало
вземането по кредита да бъде обезпечено чрез поръчителство или банкова гаранция. В чл.
19, ал. 1 от Договора е било предвидено, че същият щял да бъде обезпечен в 3-дневен срок
от подписването на Договора.
В чл. 29 от Договора в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение се предвиждало, че потребителят дължи на КРЕДИТОРА неустойка в размер на
0.9 % (нула цяло и девет на сто) от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден,
през който не е предоставено договореното обезпечение, която следва да бъде заплащана
периодично заедно с всяка погасителна вноска.
Ищецът твърди, че не е предоставил обезпечение по Договора.
Ищецът посочва, че с договора е бил отпуснат заем на физическо лице, поради което се
касаело за предоставяне на "финансова услуга" по смисъла на параграф 13, т. 12 от ДР на
Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, като това физическо лице имало качеството
потребител и се ползвало от защитата срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава VI
на ЗЗП. Счита, че неустоечната клауза в чл. 29, ал. 1 и ал. 2 във вр. чл. 19, ал. 1 от Договора е
в отклонение на закона, както и на основния принцип за добросъвестност и справедливост в
търговските отношения и съответно се явява нищожна на основание чл. 26 ЗЗД.
Твърди, че в случая чрез неустойката кредиторът обезпечавал неизпълнение на
договорно задължение, което не било нито пряко, нито косвено обвързано с основното
задължение на потребителя по връщане на заемната сума, че неустойката изпълнявала роля
на обезпечаване неизпълнението на длъжника да обезпечи отпускания му кредит, което
счита за недопустимо. Счита, че уговарянето на неустойка в този случай е надхвърллило
законовите рамки, както и нейния обезпечителен и санкционен характер и представлявало
форма на нарушение на закона и на добрите нрави, сериозна санкция за длъжника и
неоснователно обогатяване на кредитора, на когото било известно, че в краткия срок и при
тези условия, за длъжника било обективно невъзможно да осигури исканото обезпечение.
Ищецът посочва, че кредиторът разполагал с достатъчно правни средства да обезпечи
отпускания кредит по начин, че да не злепоставя драстично интересите на потребителя до
степен на неразумно оскъпяване на кредита за икономически по слабата страна. Ищецът
навежда доводи, че неустойката не била лимитирана по размер - „0.9 % (нула цяло и девет
на сто) от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е
предоставено договореното обезпечение“, т.е. при срока на Договора от 30 дни, то
обективно неизпълнимата неустойка щяла да се равнява на 27%. Съгласно представения
погасителен план стойността само на неустойката била 155.25 лева.
Другото обезпечение се явявало безпредметно тъй като длъжникът не би имал интерес
да иска заем от кредитната институция, ако е можел да го получи от банка. Това изискване
за обезпечаване поначало било неизпълнимо от длъжника.
Ишецът твърди, че липсвали данни как точно и въз основа на какви критерии бил
формиран размерът на неустойката, който бил и необосновано висок.
Ищецът сочи, че изискванията, които поставял кредиторът пред потребителя досежно
характера и вида на обезпечението, което трябвало да гарантира изпълнението на договора
за връщане на заема не съответствали нито на закона, нито на морала, нито на добрите
търговски практики в тези случаи. Същите били рестриктивни и не съответствали на
предназначението на неустойката като правен институт. Същата по начина, по който била
регламентирана от кредитора, включително и начина на погасяването й, имала наказателен
характер, а не само обезщетителен и обезпечителен и поставяла потребителя в
изключително неравностойно положение спрямо търговеца, защото го задължавала от една
страна да плати необосновано висока по размер неустойка, и то само за непредставено в
срок обезпечение. Изискванията на заемодателя досежно обезпечението по чл. 29, ал. 1 и ал.
7
2 във вр. чл. 19, ал. 1 от Договора силно ограничавали възможностите на потребителя да
може да ги изпълни и доколкото заемодателят едва ли е очаквал потребителят да изпълни
тези условия, по начина по който са зададени, противоречали на всички неписани правила и
норми и компрометирали института на неустойката. В този си вид представлявали
своеобразен източник на допълнителна печалба за кредитора над уговорената такава под
формата на договорна лихва. В този си вид неустойката е изгубила своето законово
предназначение да служи като обезпечение на задължението и да служи като обезщетение
на вредите. Както се посочва в исковата молба, неустойката била дължима независимо дали
заемът е бил върнат от потребителя своевременно, или не е бил върнат, доколкото тя имала
отношение към неизпълнение на задължение на потребителя да осигури обезпечение на
задължението, което налагало извод, че при нейното определяне по основание, параметри и
по размер заемодателят не е спазил правилата на добросъвестността.
Ищецът посочва още, че тази клауза била нищожна, защото отричала договорния
характер на поръчителството или банковата гаранция като обезпечения, като същевременно
не обезпечавала по никакъв начин изпълнението на главното задължение на длъжника да
върне заетата сума и възнаграждението за това: условието за дължимост не било неплащане
на това задължение, което съставлявало съществен елемент на договора за заем, а странично
такова, срещу което обаче длъжникът не получавал насрещна престация. Счита, че
обезпечителната функция липсвала. Нямало имуществени вреди от неизпълнението на
задължението за непредоставяне на обезпечение, тоест, обезщетителна функция също
отсъствала: възникването на неустоечното задължение било самоцел на кредитора.
Ищецът твърди оше, че като договорен подход неустойката целяла да се заобиколи
забраната на чл. 143, т. 3 от ЗЗП, защото със задължението за предоставяне на обезпечение
следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за
изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърлял изцяло в тежест на
последния последиците от неизпълнението на това свое задължение. Посоченото обуславяло
извод, че неустойката излизала извън присъщите й по закон функции, както и е била
сключена в условията на неравноправност по смисъла на ЗЗП, което я правило нищожна
поради противоречие на повелителни норми на закона- чл. 146, ал. 1 ЗЗП и на добрите нрави
по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Уговорката относно процесната неустойка противоречала и на разпоредбата на чл. 143,
т. 5 от ЗЗП, която предвижда забрана за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка, какъвто според ищеца бил настоящият случай с оглед изключително краткия
срок на договора.
Ищецът счита също така, че цитираната клауза е нищожна, защото не била
индивидуално уговорена. Изготвена била предварително от ответника и ищецът не е имал
възможност да влияе върху съдържанието й. Не били представени доказателства за водени
преговори между страните за сключване на договор без предвидената клауза, нито, че на
ищеца била предоставена такава възможност. Това поставяло заемодателя в доминиращо
положение спрямо потребителя.
Отделно от горното ищецът посочва, че кредиторът не включвал т. нар. от него
"неустойка" при формиране на ГПР по договора, като стремежът му бил по този начин да
заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Според ищецът тези изводи се илюстрирали и от факта, че самият кредитор, в
погасителния план към договора изначално добавил вземането за "неустойка при липса на
обезпечение" към всяка анюитетна вноска, поради което било явно кредиторовото очакване,
че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Ищецът
счита, че вземането за неустойка на практика представлявало скрито възнаграждение за
кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите
8
както и, че невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следвало да
се окачестви като заблуждаваща търговска практика, тъй като заблуждавала или било
възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го
подтиквала или било възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен
случай не би взел.
Ищецът твърди, че кредиторът променял последиците от липса на обезпечение и
вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислявал неустойка, чието плащане
разсрочвал заедно с периодичните вноски. Това навеждало на извод, че нито една от
страните не е имала реално намерение да се представя обезпечение или да се ползват
правата на кредитора по чл. 71 ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ищецът счита, че дори
да се приеме, че страните са допускали възможността исканите обезпечения да се
предоставят и "неустойката" да не се дължи, то това плащане не се явявало неустойка по
смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие, тъй като последиците от
неизпълнението на "задължението" да се предостави обезпечение, не били типичните
последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив - договорът
продължавал да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по- висока
цена, прикрита като неустойка.
Ищецът счита, че е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва
да заплати длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в Погасителния
план било посочено, че ГПР бил 42.58%, но от съдържанието му не можело да се направи
извод за това кои точно разходи се заплащали и по какъв начин бил формиран ГПР. При
добавяне на "неустойката", за която ишецът посочва, че била с характер на възнаграждение
към ГПР, размерът му щял да надхвърли пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута.
Ищецът навежда доводи, че всичко това поставяло потребителя в подчертано
неравностойно положение спрямо кредитора и на практика нямало информация колко точно
(като сума в лева) било оскъпяването му по кредита. Бланкетното посочване единствено на
крайния размер на ГПР, на практика обуславяло невъзможност да се проверят
индивидуалните компоненти, от които се е формирал и дали те са били в съответствие с
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Ишецът твърди, че в конкретния случай било налице
пълно разминаване между посочения в договора ГПР и действителния процент на
разходите, който се изчислява на годишна база.
С оглед изложените по-горе постановки ищецът намира, че е налице противоречие с
императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК и предвид това и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК,
клаузата на чл. 29, ал. 1 и ал. 2 във вр. чл. 19, ал. 1 от Договора за потребителски кредит
следва да бъде прогласена за нищожна.
Ищецът посочва също, че отпуснатият кредит по ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ
КРЕДИТ под формата на КРЕДИТНА ЛИНИЯ, предоставен от разстояние № 858406/ 20
юли 2022 бил изцяло погасен от него.
Предвид гореизложеното ищецът моли съда да постанови решение, с което да прогласи
поради накърняване на добрите нрави нищожността на клаузата на чл. 29, ал. 1 и ал. 2 във
вр. чл. 19, ал. 1 от ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ под формата на КРЕДИТНА
ЛИНИЯ, предоставен от разстояние № 858406/ 20 юли 2022, сключен на 18.05.2022г. между
М. Б. Х., с ЕГН: ********** и „СТИК-КРЕДИТ” АД, ЕИК: *********.
В условията на евентуалност ищецът моли съда да постанови решение, с което да
прогласи поради противоречие със закона нищожността на клаузата на чл. 29, ал. 1 и ал. 2
във вр. чл. 19, ал. 1 от ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ под формата на
КРЕДИТНА ЛИНИЯ, предоставен от разстояние № 858406/ 20 юли 2022, сключен на
18.05.2022г. между М. Б. Х., с ЕГН: ********** и „СТИК-КРЕДИТ” АД, ЕИК: *********.
9
В условията на евентуалност ищецът моли съда да постанови решение, с което да
прогласи поради заобикаляне на закона нищожността на клаузата на чл. 29, ал. 1 и ал. 2 във
вр. чл. 19, ал. 1 от ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ под формата на КРЕДИТНА
ЛИНИЯ, предоставен от разстояние № 858406/ 20 юли 2022.
Иска се присъждане на сторените в производството разноски.
В законоустановения едномесечен срок е постъпил отговор на исковата молба, с който
ответникът твърди, че предявените искове са неоснователни.
Ответникът не оспорва, че на 20.07.2022 година между „СТИК - КРЕДИТ“ АД като
кредитор и ищеца М. Б. Х., като Потребител по смисъла ЗПК е бил сключен ДОГОВОР за
ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ, предоставен от разстояние с № 858406/ 20 юли 2022.
В посочения договор била предвидена хипотеза, съгласно която при неизпълнение на
договорни задължения, визирани договора, от страна на потребителя можело да му бъде
начислена неустойка. Кредиторът обаче, не бил договорно задължен да претендира подобна
неустойка.
Ответникът посочва, че процесният договор бил сключен от разстояние, като част от
система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от кредитора,
при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните
използвали изключително средства за комуникации от разстояние - размяна на електронни
съобщения от и до електронната поща, както и уебсайта на „СТИК - КРЕДИТ“ АД и/или
кратки текстови съобщения (CMC) като средство за комуникация и извършване на правни
изявления.
Комуникацията между страните се извършвала по инициатива на ищеца чрез
извършване на действия по кандидатстване за отпускане на кредит. Ответникът твърди, че в
настоящия случай сключването на договора било инициирано от ищеца с попълване на
електронна заявка за отпускане на кредит на сайта на ответното дружество. След
одобрението на подадената Заявка от страна на „СТИК - КРЕДИТ“ АД на електронната
поща на ищеца били изпратени автоматично проект на Договор за потребителски кредит -
кредитна линия сключен от разстояние № 858406/ 20 юли 2022 г. с приложение № 2
Погасителен план към него, Стандартен Европейски Формуляр (СЕФ) и Общи условия
(ОУ). Въпросните документи съдържали предвидената в законите преддоговорна
информация за желаният кредит. В проекта на договора за кредит и приложенията към него
били посочени дължимите от ищеца суми, заявеният размер на главницата, брой и размер на
месечните вноски, падеж, размер на лихвеният процент по кредита, ГПР, изискването за
предоставяне на обезпечение.
Ответникът посочва, че след запознаване с всички условия във връзка с кредита на
20.07.2022 година ищецът е натиснал бутон „Подпис“, с което последният е изразил и
своето недвусмислено съгласие за сключване на Договора.
Ответникът твърди още, че независимо, че такава неустойка, уговорена в сключения
между страните договор, не е начислявана и събирана от дружеството, тази клауза била
валидна и отговаряща на всички изисквания на действащото законодателство.
Сочи, че неустойката представлява самостоятелно съглашение, което в случая било
обективирано в един и същ документ с договора за потребителски кредит. С оглед на това
счита, че по отношение на нейната действителност, не се прилагали разпоредбите на ЗПК и
Директива 2008/48, а общите условия на ЗЗД, както и че всички предпоставки за
възникването на задължение за неустойка били налице. Смята, че е нормално в случай, че
задължението, което неустойката обезпечавала, не е било изпълнено, размерът на
задължението на длъжника да бъде увеличен, което обстоятелство не следвало да я прави
нищожна. В случая неустойката била уговорена за неизпълнение на непарично задължение
за предоставяне на обезпечение, изпълнението не било обезпечено с други правни способи,
10
а нейният вид се определял в зависимост от това, дали заемателят по Договора е изпълнил в
някакъв момент своето задължение. С оглед това и размерът на неустойката се определял
като процент от заетата сума, като същата се начислявала, докато не било изпълнено
задължението, а това зависело изцяло от волята на заемателя. Неустойката се дължала
единствено за периода, в който заемателят реално не е предоставил обезпечение, като, ако
такова било предоставено впоследствие, същата спирала да се начислява.
Ответникът счита, че така договореният размер на неустойката, като определен
процент съгласно чл. 46 ал. 1 от ОУ в размер на 0.9%, изпълнявал предвидените в чл. 92 от
ЗЗД цели и не предвиждал неоснователно разместване на блага, а уговорената неустойка не
излизала извън присъщите и функции.
Ответникът счита още, че задължението на заемателя да предостави обезпечение, както
и неблагоприятните за него последици от неизпълнение на това негово задължение са
валидни и непротиворечащи на добрите нрави. Доколкото по-големият размер на
неустойката бил обусловен от бездействието на длъжника, същият не можел да се приеме
като изначално договорен в противоречие на добрите нрави.
Ответникът посочва, че с оглед на това, че неустойката представлявала предварително
определено обезщетение, било нормално нейният размер да е предварително уговорен
между страните и включен, като част от погасителните вноски, като изрично било записано,
че това била дължимата вноска само при хипотезата на чл. 20 от Договора - а именно в
случай, че заемателят не е представил обезпечение. Поради това ответникът смята
включването на неустойката в падежните вноски за правилно с оглед изискванията на
закона.
Ответникът счита, че не била налице изначална невъзможност да се осигури в
уговорения в Договора срок поръчител, който да отговаря на посочените изисквания.
Ищецът е бил запознат с условията на Договора, преди същият да е бил сключен, не е бил
длъжен да сключва договора веднага, а е разполагал с възможността първо да открие лице,
което да отговаря на определените в Договора изисквания и което е съгласно да бъде
солидарно отговорно с него и след това да премине към подписването му. Ответникът
навежда твърдения, че, знаейки, че няма да може да изпълни задължението си, ищцовата
страна е действала недобросъвестно сключването на договора.
Поради това ответникът счита, че предявените от М. Б. Х. искове са неоснователни и
следва да бъдат отхвърлени.
2. Правна квалификация на правата, претендирани от ищеца, на насрещните
права и възраженията на ответника:
С първата искова молба са предявени субективно и обективно съединени главен иск с
правно основание по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, евентуален иск с правно основание чл. 26, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД и евентуален иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД вр. 143, ал. 2, т.5 ЗЗП
вр. 146, ал. 1 ЗЗП чл. 21 ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК.
С втората искова молба са предявени субективно и обективно съединени главен иск с
правно основание по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, евентуален иск с правно основание чл. 26, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД и евентуален иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД.
3.Кои права и кои обстоятелства се признават:
Не е спорно между страните, че между тях е бил сключен ДОГОВОР ЗА
ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ, предоставен от разстояние № 832339/ 18 май 2022, нито са
спорни съдържанието му и изпълнението му.
Не се спори също, че между страните е бил сключен ДОГОВОР за ПОТРЕБИТЕЛСКИ
КРЕДИТ, предоставен от разстояние с № 858406/ 20 юли 2022, нито са спорни
11
съдържанието му и изпълнението му.
4.Кои обстоятелства не се нуждаят от доказване
Не се нуждаят от доказване обстоятелствата, за които страните не спорят.
5.Как се разпределя доказателствената тежест на подлежащите на доказване
факти:
Ищецът следва да установи в условията на пълно и главно доказване по смисъла на
чл.154 от ГПК и да докаже в хода на съдебното производство, че клаузите за неустойка,
предвидени в сключените между страните договори, са нищожни на заявените в исковата
молба основания.
В тежест на ответника е да докаже основателността на възраженията си.
По доказателствените искания
По исканията за допускане на писмени доказателства в исковите молби и отговорите
на исковите молби – съдът следва да ги уважи, като относими и допустими.
По исканията на ищеца за задължаване на ответника да представи намиращи се у него
документи – съдът намира, че ищецът следва да уточни кои точно спорни и релевантни за
предмета на делото факти ще доказва с исканите документи, поради което ще се произнесе
по въпросните доказателствени искания в първото по делото открито съдебно заседание.
Мотивиран от горното и на основание чл.140 ГПК, и на основание чл.213 от ГПК,
съдът
ОПРЕДЕЛИ:
СЪЕДИНЯВА СЛУЖЕБНО на основание чл. 213 ГПК за съвместно разглеждане
производството по гр.дело № 34308/2023 г. и гр.дело № 34311/2023 г., висящи пред
Софийски районен съд, Гражданско отделение, 143-ти състав, образувани по искове,
предявени от М. Б. Х., ЕГН **********, с адрес в град С., ул. (АДРЕС), против „СТИК-
КРЕДИТ” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, п.к. 9700.
пл. „Оборище” № 13 Б, с за прогласяване на нищожността на чл. 29, ал. 1 и ал. 2 във вр. чл.
19, ал. 1 от ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ под формата на КРЕДИТНА
ЛИНИЯ, предоставен от разстояние № 832339/18 май 2022 на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3
ЗЗД, или в условията на евентуалност на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, или в условията
на евентуалност на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, и за прогласяване на нищожността на
чл. 29, ал. 1 и ал. 2 във вр. чл. 19, ал. 1 от ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ под
формата на КРЕДИТНА ЛИНИЯ, предоставен от разстояние № 858406/20 юли 2022 на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, или в условията на евентуалност на основание чл. 26, ал.
1, пр. 1 ЗЗД, или в условията на евентуалност на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД.
ПРЕКРАТЯВА гр. д. № 34311/2023 г., по описа на Софийски районен съд,
Гражданско отделение, 143 състав поради съединяването му с гр. д. 34308/2023 г., по описа
на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 143 състав.
ДОПУСКА и ПРИЕМА като писмени доказателства представените такива с исковите
молби и отговорите на исковите молби.
ОБЯВЯВА НА СТРАНИТЕ, че по исканията на ищеца за задължаване на
ответника да представи намиращи се у него документи съдът ще се произнесе в първото
по делото съдебно заседание.
Указва на страните, че: Съдът ще се произнесе и по основания за нищожност,
които не са заявени от ответника, като се има предвид постоянната съдебна практика –
така Решение от 27.06.2000 г. по съединени дела С-240/98 до С-244/98,Осеаnо Grupo
12
Editorial SA срещу Rocio Murciano Quintero (С-240/98) u Salvat Editores SA срещу Jose M.
Sanchez Alcon Prades и други (С-241/98 до С-244/98), като служебно ще преценява
неравноправния характер на договорните клаузи по неравноправността на клаузите на
процесния договор за потребителски заем и приложимите към същия Общи условия –
съдът ще извърши проверка по смисъла на чл. 143 – 147а от Закона за защита на
потребителите.
ОБЯВЯВА НА СТРАНИТЕ проекта за доклад по делото, така както е сторен в
обстоятелствената част на настоящето, като УКАЗВА на страните, че във връзка с
указаната им доказателствена тежест следва да предприемат необходимите процесуални
действия не по-късно от първото по делото съдебно заседание, като след този срок същите
като просрочени ще бъдат отхвърлени от съда – по аргумент от чл.159, ал.1 от ГПК.
Приканва страните към спогодба и други способи за доброволно уреждане на спора,
като им указва, че могат да се обърнат към медиатор, а при постигането на съдебна спогодба
относно заявените претенции размерът на дължимата се държавна такса се намалява на
половина, като при извънсъдебно решаване на спора страните печелят време, средства и
пестят усилия. За решаване на спора страните могат да използват процедура по медиация.
Тази процедура е предвидена в Закона за медиацията, като спестява на страните: време,
усилия и средства – отпада нуждата от събиране на доказателства, а при постигане на
спогодба ищецът може да поиска да му бъде възстановена половината от внесената
държавна такса - чл.78, ал.9 ГПК. Ако страните желаят да ползват медиация, те могат да се
обърнат към център по медиация или медиатор от Единния регистър на медиаторите, който
може да бъде видян на електронен адрес http:www.justice.goverhment.bg, като следва да се
има предвид, че медиацията е платена услуга.
Указва на страните, че: Ако страните желаят да бъдат уведомявани по-бързо за
действията, извършвани от съда по делото, те могат с молба да предоставят електронен
адрес, на който да им бъдат връчвани съобщения и книжа. Съответно, следва да имат
предвид, че срокът указан в съдебните книжа, започва да тече от датата на постъпване на
електронното съобщение при тях. УКАЗВА на страните в случай, че желаят да подават по
електронна поща съдебни книжа по делото и по останалите граждански дела в СРС, могат да
ги подават на определения с Заповед № АС – 175 от 15 май 2020 година на Председателя на
СРС електронен адрес: ************@***.*******, след като ги подпишат с квалифициран
електронен подпис. Заповедта е публикувана на интернет сайта на съда. УКАЗВА на
страните в случай, че желаят да получават по електронна поща сканирани преписи от
новопостъпили по делото документи и да получават преписи от новите произнасянията на
съда по настоящето дело, следва да подадат молба до съда с която да посочат електронен
адрес на който желаят да получават призовки, съобщения и книжа по делото. Молба,
подписана с квалифициран електронен подпис се подава на електронен адрес:
************@***.*******, а в случай че не е подписана с квалифициран електронен
подпис - чрез регистратурата на съда или с писмо на хартия по пощата.
Указва на страните, че Софийски районен съд има регистриран профил в
Системата за сигурно електронно връчване (ССEВ) на ДАЕУ и по този начин могат да
бъдат връчвани и получавани книжа от съда, съответно подавани документи до съда
от заинтересованите лица, като системата удостоверява получаването на
кореспонденцията от адресата. За ползването на системата е необходимо да се направи
регистрация от съответното лице, което може да бъде осъществено на следния адрес:
https://edelivery.egov.bg/.
Съгласно чл.38, ал.2 от ГПК, връчването на съдебни книжа може да се извърши на
избран от страната електронен адрес за връчване чрез: 1. единния портал за електронно
правосъдие – на адрес - https://ecase.justice.bg/; 2. квалифицирана услуга за електронна
препоръчана поща съгласно чл. 3, параграф 37 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на
13
Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г. относно електронната идентификация
и удостоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на
Директива 1999/93/ЕО (ОВ, L 257/73 от 28 август 2014 г.), наричан по-нататък "Регламент
(ЕС) № 910/2014"; 3. системата за сигурно електронно връчване по чл. 26, ал. 2 от Закона за
електронното управление. Когато не е избрана възможност за връчване по чл.38, ал. 2 от
ГПК, но страната е посочила адрес на електронна поща, връчването се извършва на
посочения адрес. Съгласието за връчване по чл.38, ал. 2 и 3 от ГПК може да се оттегли по
всяко време, като оттеглянето не засяга редовността на вече извършените действия.
Съгласно чл.38, ал.6 от ГПК - страната може да посочи електронен адрес за връчване на
вещо лице, свидетел и трето лице, задължено да представи намиращ се у него документ.
Съгласно чл.38а от ГПК: Лицето, извършило процесуално действие в електронна
форма, е длъжно да посочи електронен адрес за уведомяване за удостоверяване на
получаването на електронното изявление и за резултата от техническата проверка на
извършеното действие. При извършване на процесуално действие в електронна форма
лицето може да се съгласи да приема електронни изявления и електронни документи от съда
по делото в производството пред съответната инстанция или пред всички инстанции.
Лицето, извършило процесуално действие в единния портал за електронно правосъдие, се
съгласява да приема електронни изявления и електронни документи, съобщения, призовки и
книжа в производството пред съответната съдебна инстанция и пред всички инстанции.
Съгласието по чл.38а, ал. 2 и 3 от ГПК може да се оттегли по всяко време, като
оттеглянето не засяга редовността на вече извършените действия.
Указва на страните, че съгласно чл.41а от ГПК: Когато връчването се извършва по
чл. 38, ал. 2 от ГПК - на избран от страната електронен адрес за връчване, съобщението,
съдържащо информация за изтегляне на призовката, съобщението или книжата, се смята за
връчено в деня на изтеглянето му от адресата. В случай че съобщението не бъде изтеглено в
7-дневен срок от неговото изпращане, то се смята за връчено в първия ден след изтичането
на срока за изтегляне. Когато връчването се извършва по чл. 38, ал. 3 и 6 от ГПК,
съобщението, съдържащо информация за изтегляне на призовката, съобщението или
книжата, се смята за връчено в деня, в който адресатът е потвърдил получаването му. В
случай че получаването не е потвърдено в 7-дневен срок от неговото изпращане,
съобщението се връчва по общия ред.
Съгласно чл.44, ал.3 от ГПК, считано от 30.6.2021 година - Електронното връчване
се удостоверява със: 1. електронен запис от информационната система на портала,
подпечатан с квалифициран електронен печат на съда с удостоверено време или с
квалифициран електронен времеви печат – при връчване по чл. 38, ал. 2, т. 1 от ГПК; 2.
електронен запис на връчването от квалифицирания доставчик на електронни
удостоверителни услуги – при връчване по чл. 38, ал. 2, т. 2от ГПК; 3. потвърждение, че
съобщението е получено – при връчване по чл. 38, ал. 3 и 6 от ГПК.
Съгласно чл.52, ал.2 от ГПК, считано от 30.6.2021 година - Връчването на
държавните учреждения и на общините се извършва само по реда на чл. 38, ал. 2 от ГПК на
посочен от тях електронен адрес.
Указва на ответниците, че следва да посочат електронен адрес за връчване при
условията на чл. 38 и 38а от ГПК и заявление дали желаят връчване на посочения
електронен адрес.
НАСРОЧВА делото за разглеждане в открито съдебно заседание за 05.6.2024 година
от 10:00 часа, за която дата и час да се призоват страните.
Да се връчи препис от настоящето на страните, като на ищеца ведно с
отговорите на исковите молби.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
14
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
15