№ 156
гр. Враца, 06.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети май през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Надя Г. Пеловска-Дилкова
Членове:Мирослав Д. Досов
Росица Ив. Маркова
при участието на секретаря Христина Т. Цекова
като разгледа докладваното от Надя Г. Пеловска-Дилкова Въззивно
гражданско дело № 20221400500107 по описа за 2022 година
Въззивното дело е образувано въз основа на подадена въззивна жалба от
адв.Л.В., в качеството й на особен представител на В. Ч. М. от гр.Враца, против
решение №35/24.01.2022г.на Районен съд-Враца, постановено по гр.дело
№1744/2021г., в частта му, с която е признато за установено, че жалбоподателят дължи
на „Мого България“ООД сумата от 514,38 лв.договорна лихва за периода 22.02.2019г.-
09.04.2019г. върху лизингови вноски по Договор за финансов лизинг със задължително
придобиване на собствеността върху лизинговия актив №AG0003931.
В жалбата се твърди, че в посочената част решението на районния съд е
неправилно. Поддържа се, че неправилно размерът на договорната лихва е бил приет за
безспорно установен от заключението на вещото лице и неправилно не са били
уважени възраженията за нищожност на договорната клауза на лихва. Развиват се
доводи, че договорната лихва е била определена с договора във фиксиран размер от
39,60%, а определеният ГПР е 48,17 %, при което е налице противоречие с нормата на
чл.19, ал.4 от ЗПК, която ограничава ГПР до петкратния размер на законната лихва.
Посочва се също, че начислената главница за периода 22.02.2019г.-09.04.2019г. е в
размер на 111,48 лв., а договорната лихва е 514,38 лв., което сочи нищожност на
клаузата за възнаградителна лихва. Иска се отмяна на решението в обжалваната му
част.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК от въззиваемата страна „Мого България“ООД,
1
чрез упълномощения му ю.к.К.К., е постъпил писмен отговор, с който жалбата се
оспорва като неоснователна. развиват се доводи, че посредством приетото по делото
експертно заключение е установено, че лизинговите вноски се формират по анюитетен
метод, т.е уговорената годишна възнаградителна лихва е изчислена за срока на
договора и е дистрибутирана във вноските в определено съотношение с главницата,
което се отнася и до начина на погасяване и не противоречи на ЗПК. Посочва се, че в
периода 22.02.2019г.-09.04.2019г. има падежирали вноски №7, №8 и частично №9 от
погасителния план, които се състоят от главница и лихва в определено съотношение и
не е вярно, че лихвата е начислена върху главница от 111,48 лв.
С въззивната жалба и с отговора страните не представят доказателства и не
правят доказателствени искания.
При извършената проверка на редовността и допустимостта на въззивната
жалба, настоящият съдебен състав констатира, че същата е подадена в срока по чл.259,
ал.1 ГПК и отговаря на изискванията по чл.260 и чл.261 ГПК. При констатираната
редовност на жалбата, съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като
обжалваното такова е валидно и допустимо, а по останалите въпроси той е ограничен
от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното съдебно решение е валидно и допустимо, постановено в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита, предявено с
исковата молба на ищеца.
Относно правилността на атакуваното решение, съдът намира, че същото е
правилно, а въззивната жалба е неоснователна, по следните фактически и правни
съображения:
Районен съд-Враца е бил сезиран с обективно съединени искове от „Мого
България“ООД-гр.Враца против В. Ч. М. от гр.Враца, както следва:
- установителен иск с правно основание по чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1
ЗЗД, във вр. с чл. 342, ал. 2 ТЗ, във вр. чл. 232, ал. 2, предл. първо ЗЗД за признаване за
установено, че ответникът В. Ч. М. дължи на „Мого България” ООД сумата от 125,86
лв., представляваща главница по лизингови вноски по Договор за финансов лизинг със
задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив №AG0003931,
дължима за период от 22.02.2019 г. до 19.04.2019 г.;
- установителен иск с правно основание по чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1
ЗЗД, във вр. с чл. 342, ал. 2 ТЗ, във вр. чл. 232, ал. 2, предл. първо ЗЗД за признаване за
установено, че ответникът В. Ч. М. дължи на „Мого България” ООД сумата от 577,12
лв., представляваща лихва по лизингови вноски по Договор за финансов лизинг със
задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив №AG0003931,
дължима за период от 22.02.2019 г. до 19.04.2019 г.;
- установителен иск с правно основание по чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 92, ал. 1
2
ЗЗД за признаване за установено, че ответникът В. Ч. М. дължи на „Мого България”
ООД сумата от 0,97 лв., представляваща неустойка за забавени плащания на лизингови
вноски, дължима за период от 22.02.2019 г. до 19.04.2019 г.;
- установителен иск с правно основание по чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 92, ал. 1
ЗЗД за признаване за установено, че ответникът В. Ч. М. дължи на „МогоБългария”
ООД сумата от 727,38 лв., представляваща неустойка за прекратяване на договора по
вина на лизингополучателя;
- установителен иск с правно основание по чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1
ЗЗД, във вр. с чл. 342, ал. 2 ТЗ, във вр. чл. 232, ал. 2, предл. второ ЗЗД за признаване за
установено, че ответникът В. Ч. М. дължи на „Мого България” ООД сумата от 299,93
лв., представляваща заплатена от лизингодателя застрахователна премия.
Ищецът твърди, че за така претендираните суми е издадена Заповед
№260533/01.12.2020г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.дело №3146/2020г.на Рс-Враца, но поради наличие на основанията по чл.415, ал.1,
т.2 от ГПК, заповедния съд е дал указания за предявяване на иска за установяване на
вземанията.
Твърди също, че на 01.08.2018 г. между „Мого България" ЕООД (с вписана
впоследствие промяна в правната форма в ООД), ЕИК: *** в качеството на
лизингодател и ответникът В. Ч. М. в качеството на лизингополучател е сключен
Договор за финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността
№AG0003931. Посочва, че в изпълнение на задълженията си по договора
лизингодателят придобил собствеността върху посочения от лизингополучателя лек
автомобил марка „Mercedes-benz”, модел „Е 220”, идентификационен номер на рама
WDB2110061A054456, peг.№ВР *** СА и е предоставил ползването му на
лизингополучателя, за което бил съставен приемо-предавателен протокол от
01.08.2018г. Твърди, че ответникът заплатил авансова вноска и първоначални разходи
по смисъла на приложимите Общи условия, като размерът на финансирането е 6 300,00
лв. Поддържа, че лизингополучателят поел задължение за заплащане на месечни
вноски, както и да използва вещта лично, по предназначение и с грижата на добър
стопанин. Договорен бил срок от 60 месеца, изтичащ на 22.07.2023 г. съгласно
приложения погасителен план – неразделна част от договора за финансов лизинг.
Договорен бил фиксиран лихвен процент в размер на 39,60 %, съответно размер на
месечни анюитетни вноски от 242,46 лв. Твърди, че ответникът преустановил
плащания по договорения погасителен план, като последното плащане постъпило на
26.02.2019 г. Сочи че предвид допуснатото неизпълнение от страна на
лизингополучателя, на 09.04.2019 г. му било връчено нарочно уведомление за
разваляне на договора, като на същата дата лизинговият актив бил иззет от владението
му, за което бил съставен приемо- предавателен протокол. Твърди, че към 09.04.2019 г.
неплатени били вноска № 7 по погасителен план с падеж 22.02.2019 г. и вноска № 8 по
3
погасителен план с падеж 22.03.2019 г. Поддържа, че ответникът продължил да ползва
лизинговия актив до 09.04.2019 г., на която дата лизинговият актив бил върнат във
владение на собственика – лизингодател.
Изтъква, че на основание чл. 345 ТЗ, във вр. с чл. 8.1 от приложимите към
договора Общи условия за периода през който лизинговият актив е ползван от
лизингополучателя, последният дължи заплащането на договорените месечни вноски
по погасителен план от седма (с падеж 22.02.2019 г.) до осма (с падеж 22.03.2019 г.),
включително и част от девета вноска (пропорционално на дните ползване) в общ
размер от 702,98 лв., от която сума главница в размер на 125,86 лв. и възнаградителна
лихва в размер на 577,12 лв.
В исковата молба се излагат и твърдения, свързани с претендираните неустойки
и направените от лигингодателя разходи за застрахователни премии.
С подадения по реда и в срока по чл.131 от ГПК отговор ответникът чрез
назначения му особен представител, оспорва предявените искове. Счита, че
претендираната неустойка в размер на 727,38 лв. е прекомерна с оглед
обстоятелството, че ответникът не е търговец, а физическо лице, поради което
претендира същата да бъде намалена от съда по справедливост. Поддържа, че с оглед
твърденията на ищеца, че ответникът не е заплатил главница по лизинговите вноски с
настъпил падеж от 22.02.2019 г. до 19.04.2019 г. в общ размер на 125,86 лв., претенция
над тази сума е неоснователна, поради което искът следва да бъде отхвърлен за сумата
над 125,86 лв. до предявения размер от 727,38 лв., в хипотезата, в която съдът приеме,
че е налице виновно поведение на ответника, довело до прекратяване на лизинговия
договор.
На следващо място счита, че договорът за финансов лизинг не попада в
приложното поле и не се регулира от нормите на Закона за потребителския кредит, тъй
като съгласно чл. 4, ал. 1, т. 4 ЗПК разпоредбите на закона не се прилагат по
отношение на договори за лизинг, при които не се предвижда задължение за
закупуване на стоката, предмет на договора. Твърди, че в процесния лизингов договор
придобиването на лизинговия актив не е задължително, а представлява
възможност/опция за лизингополучателя, поради което клаузите на лизинговия
договор не следва да се разглеждат в контекста на ЗПК. Поддържа, че уговореният в
чл. 5 от договора размер на лихвения процент от 39.60% е прекомерно висок и
противоречи на закона и добрите нрави, което влече нищожност на тази клауза.
Изтъква, че размерът на възнаградителната лихва, изразен като паричен
еквивалент за периода на договора, е 8 185,23 лв., като надвишава многократно
параметрите на „пазарната“ и „законната“ лихви и размера на дължимата главница – 6
300,00 лв. Сочи, че нищожността на клаузата на възнаграждение се обуславя и от
начина на определянето му, тъй като в договора не са посочени конкретните
параметри, при които е остойностен във времето ликвидния капитал, лихвата не
4
корелира със стойността на лизинговата вещ и противоречи на добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на справедливост,
създава условия за неоснователно обогатяване и излиза извън възнаградителната и
обезщетителна функция на задължението за заплащане на лихва.
По делото е представен договор за финансов лизинг със задължително
придобиване на собствеността върху лизинговия актив № AG0003931 на 01.08.2018 г. ,
сключен между „Мого България“ ЕООД, в качеството на лизингодател, и В. Ч. М. в
качеството на лизингополучател, по силата на който „Мого България“ ЕООД е
предоставило на ответника ползването на лек автомобил марка „Mercedes-Benz“, модел
„Е 220 cdi“, идентификационен № на МПС WDB2110061A054456, peг. № ВР *** СА
срещу поето от лизингополучателя задължение да заплати възнаграждение в размер
общо на 14 585,23 лв., от които 6 300,00 лв. – главница, 8 185,23 лв. – възнаградителна
лихва и 100,00 лв. – такса ангажимент, платимо както следва: 3 500,00 лв. –
първоначална вноска, а останалата част – в срок от 60 месеца съобразно погасителен
план, предвиждащ заплащането на 60 погасителни вноски, първата от които в размер
на 180,09 лв., а следващите – в размер на 242,46 лв. всяка.
С договора е уговорен лихвен процент в размер на 39,60%, фиксиран за целия
период на договора, а годишният процент на разходите е посочен в размер на 48,17 %
/чл. 5 и чл. 9/. В чл. 11 от договора е посочено, че освен първоначалната вноска
лизингополучателят заплаща и първоначални разходи при сключване на договора–
такса ангажимент и разходи за регистрация на лизинговия актив в КАТ, включително
държавни такси. Съгласно чл.12 от договора лизингополучателят е задължава да
сключи за своя сметка застраховка „Гражданска отговорност“ на лизинговия актив в
полза на лизингодателя, като се задължава да поддържа застрахователното покритие на
лизинговия актив за целия срок на договора съгласно Раздел 10 от ОУ. Съгласно чл. 15
от договора към него се прилагат Общите условия към договора за финансов лизинг,
приложени по делото, заедно с договора.
Видно от представения по делото приемо-предавателен протокол, съставен на
01.08.2018 г., подписан от представител на лизингодателя и от лизингополучателя, на
същата дата лизингодателят е предал на лизингополучателя лизинговия актив съгласно
договора – лек автомобил марка „Mercedes-Benz“, модел „Е 220 cdi“,
идентификационен № на МПС WDB2110061A054456, peг. № ВР *** СА с посочените
в протокола документи и принадлежности.
От представеното по делото уведомление за прекратяване на договор за лизинг
№AG0003931 от 04.04.2019 г., подписано от представител на лизингодателя и от
лизингополучателя, се установява, че на 09.04.2019 г. ответникът е бил уведомен, че
във връзка с неизпълнение на негово задължение за плащане на дължими суми и на
основание чл. 13.5 от ОУ, ищцовото дружество прекратява сключения между страните
договор за финансов лизинг, считано от датата на получаване на уведомлението. Със
5
същото уведомление ответникът е уведомен за дължимите от него суми по договора за
лизинг.
От приемо-предавателен протокол, съставен на 09.04.2019 г., подписан от
представител на лизингодателя и от лизингополучателя, се установява, че на същата
дата лизингополучателят е върнал на лизингодателя лек автомобил марка „Mercedes-
Benz“, модел „Е 220 cdi“, идентификационен № на МПС WDB2110061A054456, peг. №
ВР *** СА с посочените в протокола документи и принадлежности.
Представени са и доказателства за сключена застраховка „Гражданска
отговорност“ със застрахователно дружество „Лев Инс“ АД, обективирана във
застрахователна полица № BG/22/119000462923.
В първоинстанционното производство е назначена и изслушана съдебно-
счетоводна експертиза, заключението по която не е оспорено от страните. От
заключението на вещото лице се установява, че в изпълнение на чл. 2 и чл. 9 на
Договор за финансов лизинг №AG0003931 ответникът е заплатил следните вноски, на
съответните дати: на 01.08.2018 г. – първоначална вноска в размер на 3 500,00 лв.; на
01.08.2018 г. – такса ангажимент в размер на 100,00 лв.; на 01.08.2018 г. – такса
регистрация в КАТ в размер на 120,00 лв. В изпълнение на условията на Договор за
финансов лизинг № AG0003931 ответникът е заплатил всички дължими първоначални
вноски по регламента на чл. 2 и чл. 9 и шест броя лизингови вноски съгласно
регламента на чл. 4 от Договора, като последната платена лизингова вноска е с падеж
22.01.2019 г. Според заключението размерът на договорената и незаплатена част от
главница по Договор за финансов лизинг № AG0003931, съгласно приложимия
погасителен план е както следва: за периода от 22.02.19 г. – 09.04.19 г. – сума в размер
на 111,48 лв.; за периода от 22.02.19 г. – 19.04.19 г. – сума в размер на 125,86 лв.
Размерът на договорената и незаплатена част от възнаградителната лихва по
Договор за финансов лизинг № AG0003931, съгласно приложимия погасителен план е
както следва: за периода от 22.02.19 г. – 09.04.19 г. – сума в размер на 514,38 лв.; за
периода от 22.02.19 г. – 19.04.19 г. – сума в размер на 577,12 лв. Размерът на
начислената неустойка за забава по Договор за финансов лизинг № AG0003931
съгласно приложимия погасителен план и чл. 15.1 от ОУ към Договора за периода от
22.02.2019 г. до 09.04.2019 г., респ. до 19.04.2019 г. представлява сума в размер на 0.97
лв. Размерът на начислената неустойка съгласно чл. 15.5 от ОУ към Договора
представлява сума в размер на 727,38 лв. Сумата е изчислена въз основа на последните
3 лизингови вноски с настъпил падеж преди прекратяването на Договора, а именно: на
22.02.2019 г., на 22.03.2019 г. и на 22.04.2019 г., всички в размер на 242,46 лв.
Първоинстанционният съд е кредитирал експертното заключение като
обективно и компетентно, като този извод се споделят напълно от въззивната съдебна
инстанция, предвид пълнотата и обосноваността на заключението на експерта.
При така изложената фактическа обстановка Районен съд-Враца е приел, че
6
предявените искове са основателни и доказани по изчислените от вещото лице размери
на задълженията, като конкретно иска по чл.422 от ГПК, вр.с чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр.с
чл.342, ал.2 от ТЗ, вр.с чл.232, ал.2, пр.1 ЗЗД е уважен в размер на 514,38 лв., а в
останалата му част до пълния предявен размер от 577,38 лв. искът е отхвърлен.
Въззивната инстанция споделя крайните фактически и правни изводи на
районния съд, и намира, че в обжалваната му част решението е постановено при
правилно приложение на материалния и процесуалния закон и правилна преценка на
доказателствата по делото, като на основание чл.272 ГПК се присъединява и препраща
към мотивите на първоинстанционния съд.
При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на
чл.154 от ГПК първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото
доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени
обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което
съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност.
Във въззивната жалба се сочи, че е налице нарушение на приложимата норма
на чл.19, ал.4 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, поради което клаузите от
договора, с които се определя годишен процент на разходите /ГПР/ в размер на 48,17%
и възнаградителна лихва в размер на 39,60% са нищожни. Това становище се мотивира
и с невъзможността при дължима главница за периода 22.02.2019г.-09.04.2019г. в
размер на 111,48 лв., възнаградителната лихва за същия период да бъде 514,38 лв.
Съдът намира тези възражения за неоснователни по следните съображения:
На първо място, както това правилно е прието от първоинстанционния съд,
законодателят е предвидил лихвеният процент да е компонента, която се включва при
формирането на ГПР, и съответно е определил максимален размер на последния с
разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, според която годишният процент на разходите
/ГПР/ не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет
на Република България. От тези законови разрешения и тъй като лихвеният процент е
компонента от ГПК, то следва, че той не може да надвишава максималния размер на
ГПР.
В случая към датата на сключване на договора, размерът на законната лихва е
бил 10 %, при основен лихвен процент, определен от БНБ 0 % плюс десет пункта
отгоре. Следователно, допустимия ГПР към тази дата и бил в размер на 50%, като до
същия процент е било допустимо да се договаря и възнаградителна лихва. Макар
определения с процесния договор размер на ГПР от 48,17 % да се доближава до
допустимия размер по чл.19, ал.4 от ЗПК, той не надвишава законовата норма и по тази
причина клаузата за неговото определяне не е нищожна, съответно не е нищожна и
клаузата за определяне на възнаградителната лихва, която в случая е 39,60%.
На второ място следва да се посочи, че съгласно договора и погасителния план
7
към него възнаградителната лихва е определена като проста годишна и начисляването
й се извършва ежемесемно за договорния срок от 60 месеца върху непогасения остатък
от главницата. Договорната лихва не се изчислява върху месечния размер на вноската
по главницата, като това обяснява и разликата в размера на дължимата главница за
периода 22.02.2019г.-09.04.2019г. и размера на договорната лихва за същия период.
Дължимата договорна лихва е била обект на изследване и от назначеното по
делото вещо лице, което е представило заключение, че тя е в размер на 514,38 лв.
Заключението не е било оспорено от страните и в корелация с писмените доказателства
по делото, дава основание на съда да приеме, че иска за възнаградителна лихва
правилно е бил уважен до размер на посочената сума.
Въз основа на гореизложеното съдът счита, че не са налице основания за
отмяна на решението на РС-Враяца в обжалваната му част и същото следва да бъде
потвърдено.
При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.
В полза на въззиваемата страна се поражда правото да й бъдат заплатени
направените разноски, на основание чл.78, ал.3 от ГПК. Претендираните от
въззиваемата страна разноски са в размер на общо 500 лв., включващи юрисконсултско
възнаграждение от 300 лв. и разноски за особен представител на жалбоподателя в
размер на 200 лв./л.25 от делото/ Като взе предвид материалния интерес, предмет на
въззивната жалба и не високата фактическа и правна сложност на делото, съдът
намира, че в полза на въззиваемото дружество ще следва да се присъдят разноски за
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв., както и направените разноски за
особен представител на жалбоподателя в размер на 200 лв.
Съгласно указанията, дадени с Тълкувателно решение № 6/2012 г. по тълк. дело
№ 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК, при депозирана въззивна жалба от особения представител
същият не дължи внасяне на държавната такса, а задълженото лице е представляваната
от него страна. Дължимата държавна такса се присъжда с решението по спора в тежест
на съответната страна, съобразно изхода на делото. Ето защо и тъй като подадената
въззивна жалба се явява неоснователна, то следващата се за въззивното производство
държавна такса от 25,00 лв. ще следва да бъде възложена в тежест на жалбоподателя В.
Ч. М..
На основание чл.280, ал.3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
Водим от горното, Врачанският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №35/24.01.2022г.на Районен съд-Враца,
постановено по гр.дело №1744/2021г., в обжалваната му част, с която е признато за
8
установено, че В. Ч. М. с ЕГН ********** дължи на „Мого България“ООД, ЕИК ***,
сумата от 514,38 лв. договорна лихва за периода 22.02.2019г.-09.04.2019г. върху
лизингови вноски по Договор за финансов лизинг със задължително придобиване на
собствеността върху лизинговия актив №AG0003931.
ОСЪЖДА В. Ч. М. от гр.***, с ЕГН ********** да заплати на „Мого
България“ООД, със седалище гр.Враца и ЕИК *** сумата от общо 300 лв.деловодни
разноски за производството пред въвзивната инстанция, включващи 100
лв.юрисконсултско възнаграждение и 200 лв.разноски за възнаграждение на особен
представител на жалбоподателя пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА В. Ч. М. от гр.***, с ЕГН ********** да заплати по сметка на
Окръжен съд – Враца държавна такса в размер на 25,00 лв. /двадесет и пет лева/ за
въззивното обжалване.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9