Р Е Ш Е Н И Е
№…………………
гр.Плевен,
18.10.2019 година.
ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН
СЪД, Гражданско отделение, І граждански състав, в публично заседание на десети
октомври, през две хиляди и деветнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФАН ДАНЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА
БЕТОВА
СВЕТЛА
ДИМИТРОВА
при секретаря………ДЕСИСЛАВА ГЮЗЕЛЕВА…………и в присъствието на
прокурора………………………………………………………...….като разгледа докладваното от
съдията………..ТАТЯНА БЕТОВА………възз.гр.д.№ 702 по
описа на съда за 2019година, и за да се произнесе, съобрази:
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
С
решение № 1255 от 04.07.2019година.,
постановено по гр.д. № 93/2019г. Плевенски районен съд е признал
за установено по отношение на Т.С.М. от гр.Плевен, че дължи на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД гр. София, сумата 250 лева - главница, ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението по чл.410 от ГПК – 28.08.2018г. до окончателното й
изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение № 3851/29.08.2018г.
по ч.гр.дело 6215/2018г. по описа на РС Плевен, като за разликата до сумата от
579,59 лева е отхвърлил прадевяните искове като неоснователни.Присъдил е съответните
разноски, в полза на ищеца съобразно уважената част от исковите претенции.
Срещу така постановеното решение, в
отхвърлителната му част, е подадена въззивна жалба от ищеца „Профи кредит България“ ЕООД, чрез пълномощника
юрисконсулт К.С.. В жалбата се правят оплаквания, че
постановеното решение е необосновано и незаконосъобразно. Съображенията за това
са изложени подробно в жалбата. Въззивникът моли окръжния съд да отмени
решението на РС –Плевен в обжалваната му част и да постанови друго по
съществото на спора, с което да бъде уважен предявения от дружеството иск
изцяло, като му бъдат присъдени и съответните разноски.
Въззиваемата
страна Т.С.М., чрез особения представител адв.Е.Й., е взела становище, че
жалбата е неоснователна.
Въззивният
съд, като обсъди оплакванията изложени в жалбата, взе предвид направените от
страните доводи, прецени събраните пред първата инстанция доказателства,
съобрази се с изискванията на закона, намира за установено следното: Жалбата е
процесуално допустима, а разгледана по същество се явява неоснователна.Първоинстанционният
съд е бил сезиран с положителен установителен иск по чл.422 ГПК за признаване
за установено по отношение на ответника Т.С.М., че дължи на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООДгр. София сумата 579,59 лева, представляващо остатъчно
неизплатено задължение по сключения на 22.11.2017г. между страните Договор за
потребителски кредит №**********, както и законна лихва върху главницата,
считано от депозираното на заявлението по чл.410 ГПК в съда до окончателното
изплащане на вземането, ведно със сторените в заповедното производство разноски,
за която сума е издадена заповед за изпълнение № 3851/29.08.2018г. по ч.гр.дело
6215/2018г. по описа на РС Плевен.
Вземанията произтичат от договор за потребителски кредит №**********,
сключен при следните параметри : сума по кредита 250 лева, срок на кредита 11
месеца, размер на кредита 27,67 лева, падеж на вноската петнадесети ден от
месеца , ГПР 49,91 %, ГЛП 41,17 %, лихвен процент на ден 0,11 %, общо задължение
по кредита 304,37 лева, както и допълнителен пакет услуги на стойност 272,22
лева, по който размера на вноската е 25,02 лева или общо задължение по кредита -
579,59 лева, с общ размер на вноската 52,69 лева с дата но погасяване 15 ден от
месеца. Ищецът твърди, че длъжника не е изпълнявал точно поетите с договора
задължения и не е направил нито една погасителна вноска и след изпадането си в
забава и съгласно уговореното в т.12.3 от Общите условия, договорът бил
прекратен автоматично от страна на кредитора и е обявена неговата предсрочна
изискуемост като на кредитополучателя било изпратено уведомление за това на
30.03.2018г.Претендира заплащане на сумата 579,59 лева, представляваща
неизплатено парично задължение по договор за потребителски кредит №**********.
Ответникът, чрез особения си представител
адв.Е.Й. от ПАК е взел становище за неоснователност на иска.
Оспорва настъпването на предсрочна изискуемост, поради това че не е упражнено от
страна на кредитора правото му да обяви кредита за предсрочно изискуем, като
това волеизявление не е достигнало до длъжника кредитополучател преди
подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Оспорва и клаузите относно ГПР в размер на 49,91 % и
договорената възнаградителна лихва в размер на 41,17%, които счита за нищожни,
поради това, че са неравноправни. Довода е, че уговорка, която предвижда
възнаградителна лихва в размер над трикратния размер на законната лихва
противоречи на добрите нрави. По отношение на уговореният пакет допълнителни
услуги на стойност 275,22 лева счита, че той касае усвояване и управление на
кредита и извеждането на тези услуги в самостоятелно споразумение, не променя
тяхното естество и не поражда право на кредитора да претендира отделно
възнаграждение за тях, а съставлява заобикаляне на закона.
Безспорно е, че ищецът се е снабдил по
реда на чл.410 от ГПК, със заповед №3851/29.08.2018г. за изпълнение спрямо
ответника за посочените по-горе суми общо в размер на 579,59 лева и разноски в
размер на 75 лева., издадена по ч.гр.д. № 6215/18г. по описа на РС-Плевен.
Заповедта е била връчена чрез залепване на уведомление. Поради това и на
основание чл. 415, ал.1, т.2 от ГПК съдът е указал на заявителя, че в
едномесечен срок може да предяви иск относно вземането си, като довнесе
дължимата ДТ.Не се спори, че искът е предявен в указания срок.Това се
установява и от приложеното ч.гр.д. № 3851/2018 г. по описа на ПРС. Няма спор и
това се установява се от приложеното по
делото искане за отпускане на
потребителски кредит – „ПРОФИ КРЕДИТ Стандарт“, че ответникът е подписал
такова, с което е отправил искане до ищеца за отпускане на кредит в размер на
1000лева за срок от 12 месеца, с размер на месечната погасителна вноска от
186,39 лева.Информиран е със стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити за вида на кредита и неговия срок, както и за
допълнителния пакет от услуги.
Безспорно е, че е сключен Договор за
потребителски кредит Профи Кредит стандарт № **********, с който на ответника е
отпуснат кредит в размер на 250 лева за срок от 11 месеца, с ГПР 49,90 % и ГЛП
41,17%, като дължимата сума по кредита е в размер на 304,37 лева, с приложен
погасителен план и съобразно Общи условия към Договора за потребителски кредит.
Ответникът е избрал и закупил и пакет от допълнителни услуги в размер на 275,22
лева, с размер на вноската от 25,02 лева, даващ му право на приоритетно разглеждане
и изплащане на потребителския кредит; възможност за отлагане на определен брой
погасителни вноски; възможност за намаляване на определен брой погасителни
вноски; възможност за смяна на датата на падеж; улеснена процедура за
получаване на допълнителни парични средства. Безспорно е, че ищецът е изпълнил договорното си задължение, като е превел на ответника сумата в размер на 250
лева на 22.11.2017г.
Спорно
е дължи ли ответникът сумите, за които е издадена заповедта за изпълнение.
За
да се произнесе по спора, съдът взе предвид следното: С оглед събраните пред
първоинстанционният съд писмени доказателства/Искане за отпускане на кредит,
Стандартен европейски формуляр и Договор за потребителски кредит/, които не са
оспорени от ответната страна, следва да се приеме, че страните са били в
облигационни отношения.
Ищцовото дружество, в качеството си на кредитор е
предоставило преддоговорна информация във формуляр съгласно
Закона за потребителския кредит (ЗПК) и има съвпадение по параметрите между формуляра и Договора за потребителски кредит. В
предоставения на ответника погасителния план се съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски.Сключеният между
страните договор за
потребителски кредит съдържа всички изискуеми от закона реквизити, всички полетата на бланката са попълнени, в това число и параметрите на
кредита и данните на кредитополучателя. Подписването му от страна на ответника предполага,
че той се е запознал
и приел клаузите на сключения от него договор. Имал е възможността, съгласно чл.7.1.1 от Общите
условия на договора да се откаже от него без да дължи неустойка, в срок от 14 дни от сключването му, но не се е отказал от
договора. Ищецът е изправна страна по договора – привел е по сметка на
кредитополучателя отпусната сумата от 250 лева, а ответникът за който е
възникнало задължение да заплати в съответните срокове сумите, за които са
постигнали договореност, не ги е заплатил. Нещо повече – не се противопоставя
възражение за плащане на каквато и да било част от паричното задължение.С
неплащането в срок на уговорените месечни вноски ответникът е изпаднал в забава,
което е дало основание на ищеца да обяви кредита за предсрочно изискуем, при
условията на чл.12.3.1 от Общите условия - просрочие на две или повече
последователни месечни вноски в пълен размер. С прил. на л.38 от делото на РС уведомително писмо, изпратено
до ответника, ищеца го уведомява, че поради нарушения на задълженията му по общите
условия на кредита, цялото задължение по договора за кредит е станало
предсрочно изискуемо, поради което дължимата сума по него е в размер на 813,29
лева. Няма данни обаче когатова
съобщение до ответника е изпратено и да е получено от него.
За
да уважи предявения иск в посочения размер, РС-Плевен е приел, че е налице
настъпила предсрочна изискуемост на кредита, преди датата на подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК. Ищцовото дружество е небанкова финансова
институция. Обстоятелството, че извършва банкова дейност в областта на
потребителското кредитиране не го прави банка, поради което сключеният между
„Профи Кредит България“ ЕООД“ и ответницата договор за кредит няма характера на
договор за банков кредит по чл.430 от ТЗ, а съставлява договор за заем по
чл.240 от ЗЗД. Съдът приема, позовавайки
се на съдебна практика/Определение № 41/11.01.2016г. по гр.д.№ 4606/2016г., ІV
г.о., ГК на ВКС/, че тъй като се касае за небанкова финансова институция, по
отношение обявяването на процесния договора
за кредит за предсрочно изискуем, не намира приложение т.18 на ТР № 4/2013г. на ОСГТК на
ВКС относно момента на настъпване на предсрочната изискуемост на вземането. Поради
това съдът е приел, че предсрочната изискуемост е настъпила автоматично на
20.03.2018г., на основание чл.12.3.1 от Общите условия, на датата, на която са просрочени
две последователни месечни вноски в пълен размер и за настъпването на тази
предсрочна изискуемост не е било необходимо кредиторът формално да упражни
правото си да обяви на длъжника кредита за предсрочно изискуем. С оглед това, е
приел, че цялото вземане по кредита е станало предсрочно изискуемо на
20.03.2018г.
Въззивният съд намира за неправилен
извода за настъпила предсрочна изискуемост на кредита. Независимо от обстоятелството, че ищцовото
дружество не е банка, а финансова институция по смисъла на чл.3 ЗКИ, даденото в цитираното ТР разрешение за
необходимостта преди подаването на заявлението да се съобщи на длъжника
изявлението на кредитора, че счита кредитът за предсрочно изискуем, е принципно
и следва да намери приложение по аналогия. Същото следва да се прилага не само
за настъпване на предсрочната изискуемост на задължения по договор за банков
кредит /който по същността си е договор за заем/, но и по отношение
настъпването на предсрочна изискуемост на разсрочени парични задължения по
други договори, по които престацията на кредитора е била изпълнена в цялост, а
задължението на длъжника е разсрочено. Не съществуват правно-логически
аргументи, които да са основание за различно третиране на предсрочната
изискуемост на кредитите /заемите/, отпускани от небанкови финансови
институции/ и тези, отпускани от търговските банки. Няма основание
заемодателят, който е финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ и по занятие предоставя заеми със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства, да бъде освободен от задължение да обявява на длъжника,
че счита кредитът за предсрочно изискуем, защото това несъмнено би го поставило
в привилегировано положение спрямо банката, която също по занятие предоставя в
заем парични суми за своя сметка и на собствен риск. Отделно -
кредитополучателите по договори, сключени с небанкови финансови институции,
биха били поставено в по-неблагоприятно положение спрямо длъжниците по договори
за банкови кредити.
Въззивната инстанция счита, че в
случая изложените от РС мотиви не са довели до неправилност на решението в тази
част. Действително договорът не е прекратен
на основанията в т.12.3.1 от Общите условия, след като не е установено по
делото кредитополучателя да е бил надлежно уведомен от кредитора за
настъпването на предсрочната изискуемост и за прекратяването на договора/няма
доказателства по делото за това, че писмото, изходящо от кредитора е отправено
до кредитополучателя и е връчено/. Видно от договора и придружаващия го
погасителен план, последната погасителна
вноска по него е следвало да бъде платена на 15.11.2018г.Тази падежна дата на
последната дължима погасителна вноска е настъпила след подаване на заявлението
по чл.410 от ГПК, но преди завеждане на иска по чл.422 ГПК, т.е към момента на
подаване на исковата молба кредиторът е имал право да претендира цялото вземане
и става безпредметно изискването да се сочат
поотделно падежирали и непадежирали вноски по договора за кредит, при положение,
че вече е бил настъпил крайният му срок, с настъпила дължимост и на последната
погасителна вноска по този договор, които обстоятелства съдът следва да
съобрази. В производството по чл.422 ГПК следва да се установи какъв е
действителният размер на задължението, каква част от него е погасена и каква
част остава дължима към момента на приключване на съдебното дирене пред
въззивната инстанция. В тази връзка следва да се разгледа и възражението на
ответника за нищожност на клаузата за годишен процент на разходите.
Районният съдът е приел, че тази
клауза е нищожна, с мотивите, че възнаградителната лихва има характер на цена
на предоставената услуга, като нейната стойност, следва да бъде съобразена,
както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за които се уговоря
връщането и обезпечението по кредита. Приел е, че клаузата противоречи на
добрите нрави, тъй като към датата на сключване на договора е налице законово
ограничение на максималния размер на възнаградителната лихва, по реда на чл.19,
ал.4 от ЗПК /ДВ бр. 35/2014г в сила от 23.07.2014г./, където е посочено, че
годишният процент на разходите, не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Към датата на сключване на договора - месец
ноември 2017г., законовата лихва е била 10,01%, като петкратния размер е 50,05%.
В Договора ГПР/годишен процент на разходите/ е уговорен в размер на 49,90%,
което е 0,15% по – ниско от посочения петкратен размер. Поради това е приел, че
има прекомерност при определяне на ГПР по договора, което противоречи на
добрите нрави и води до нищожност на клаузата.
Годишният процент на разходите включва общите разходи по кредита за потребителя - лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит – чл.19, ал.1 ЗПК. С приемането на разпоредбата
на чл.19, ал.4 от ЗПК се
постави „рамка” по отношение на уговорките за размера на лихвите при
потребителските кредити. При нарушение на законовата разпоредба, клаузите в
договора за дължимостта на всеки един от компенентите на ГПР са нищожни. Преди
приемане на посочената норма, като критерий за действителност на уговорките за
възнаградителна лихва са служели общо установените нравствено-етични правила на
морала, или добрите нрави. Именно принципът за еквивалентност в насрещните
престации при двустранните договори е залегнал при приемането на посочените
разпоредби, като свободата на договаряне при договорите за потребителски кредит
е ограничена с оглед обстоятелството, че едната страна по договора –
потребителя кредитополучател, е по-слабата икономически страна в
правоотношението. Накърняване на добрите нрави е налице, когато договорната
свобода се използва от едната страна, за да възложи на другата несъразмерни
тежести, като се възползва от по-неблагоприятното й положение. Затова, при
преценка нарушени ли са добрите нрави при уговорката за възнаградителна лихва,
съдът намира, че меродавна е именно разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК с
регламентираните в нея „рамки”. Затова и уговорения фиксиран лихвен процент 41,17 % и ГПР – 49,87 %, не противоречат на добрите нрави с оглед изложените по-горе
съображения. Клаузите
са съобразени със законовите изисквания на чл.19, ал.4 ЗПК, със закрепените в нормата нравствено-етични правила на морала, като
ограничаващи договорната свобода. Затова и възражението за нищожност на
уговорката за възнаградителна лихва, като противоречаща на добрите нрави, е
неоснователно.
Въззивният съд изцяло споделя правните
доводи на РС за нищожност на сключеното споразумение за предоставяне на пакет
допълнителни услуги и препраща към тях, при условията на чл.272 ГПК. Съдът
намира, че въпросната клауза от договора, касаеща възнаграждение за закупен
допълнителен пакет услуги е нищожна поради противоречието ѝ с нормата на
чл. 10а от Закона за потребителския кредит.Съгласно посочения текст от закона, кредиторът
не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита, а посочените в Споразумението за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги са именно с такъв характер/действия
свързани с усвояването и управлението на кредита/: приоритетно разглеждане и
изплащане на потребителския кредит ; възможност за отлагане на определен брой
погасителни вноски; възможност за намаляване на определен брой погасителни
вноски, възможност за смяна на датата на падеж; улеснена процедура за
получаване на допълнителни парични средства. Тези действия не представляват
допълнителна услуга, свързана с договора за потребителски кредит по смисъла на
чл. 10а, ал.1 от ЗПК, а са именно такси за действия по усвояването и
управлението на кредита, каквито не могат да се договарят. С оглед на това въззивният
съд намира, че правилно РС е преценил, че сумата на въпросния пакет
допълнителни услуги следва да отпадне от общия размер на формираното по
договора за потребителски кредит задължение. Нищожността на отделните клаузи не
влече нищожност на целия договор, поради което, задължението за главница в
размер на 250 лева и за лихва в размер на 54.37лв. не следва да отпадне, а само
претенцията за закупен пакет допълнителни услуги следва да бъдат отхвърлена
като неоснователна.
Изложеното налага частична отмяна на
решението на Плевенски РС, в частта, с която е отхвърлен иска за разликата над
250лв. до 304.37лв., като се постанови друго по същество, с което се признае
вземането за лихва в размер на 54.37лв. Следва да се измени решението и в
частта за присъдените в полза на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ЕООД разноски, като се
присъдят допълнително разноски в размер на 7.04лв. за заповедното производство
и в размер на 40лв. за исковото производство, както и разноски за настоящата
инстанция, съразмерно на уважената част от исковите претенции – 328.21лв.
Водим
от горното, съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ, на основание чл.271, ал.1 ГПК решение
№ 1255 на Районен съд-Плевен, постановено на 04.07.2019г. по гр.д. № 93/2019г.
по описа на съда, в частта, с която
искът с правно основание чл.422 от ГПК е отхвърлен за
разликата над 250лв. до 304.37лв., като
вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА за установено на основание чл. 422 от ГПК по отношение на ответника Т.С.М., с ЕГН ********** ***, че дължи на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ №49, бл.53 Е, вх. В, сумата 54.37лева, представляваща задължение по договор за потребителски
кредит № ********** от 22.11.2017г., ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба – 09.01.2019г. до окончателното й
изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА
решението в останалата му
обжалвана част.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 вр. 273 от ГПК Т.С.М., с ЕГН ********** *** да заплати
на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ №49, бл.53 Е, вх. В, сумата 40лв.
- разноски по делото пред първата инстанция, сумата 328.21лв.-разноски по делото за
настоящата въззивна инстанция, както и сумата 7.04лв.-разноски направени в заповедното производство по ч.гр.д.№ 6215/2018г. по описа на Плевенски РС.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, на основание
чл.280, ал.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: