Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 14.12.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети ноември през
две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 5002 по
описа за 2020г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 18.11.2019г.,
постановено по гр.д. № 54854/2018г. на СРС, ГО, 55 състав, са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Ф.И.“ ЕАД срещу С.И.М. обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, с правно основание
чл. 240, ал. 2 от ЗЗД и с правно
основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на следните
вземания: за сумата от 333, 49 лева – неплатена главница по договор за потребителски
кредит от 13.03.2015г., сключен между ответника и “П.Ф.Б.” ООД, за сумата от 26,
61 лева – договорна лихва за периода от 18.05.2015г. до 24.01.2016г. и за сумата
от 68, 99 лева – лихва за забава за периода от 18.05.2015г. до 30.05.2017г., ведно
със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение до окончателното
изплащане на сумата, които вземания са били прехвърлени в полза на ищеца с
договор за цесия от 28.07.2016г. и за които е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 44147/2017г. по описа на СРС,
ГО, 55 състав. Със същото решение е отхвърлен иска за главница за разликата над
сумата от 333, 49 лева до пълния предявен размер от 376, 40 лева, както е
отхвърлен и иска с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за установяване
съществуването на вземане в размер на 139, 74 лева – такси за оценка на досие и
за услугата „кредит у дома“.
Срещу решението, в частта, в която са уважени предявените искове, в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от
ГПК е постъпила въззивна жалба от ответника С.И.М..
В същата са изложени оплаквания за неправилност на постановеното решение поради
нарушение на материалния закон. Конкретно се поддържа, че длъжникът не е бил
уведомен надлежно от цедента за извършената цесия на спорното вземане. Излагат
се доводи, че безспорно уведомяването за извършената цесия може да се направи
от новия кредитор, който обаче следва да е упълномощен от цедента, като това
уведомяване може да стане и с връчване на препис от исковата молба за отговор,
към която искова молба е приложено уведомлението по чл. 99 от ЗЗД. В случая
обаче ответникът е бил представляван от назначен от съда по реда на чл. 47 от ГПК особен представител, поради което длъжникът не е бил надлежно уведомен за
извършената цесия. Аргументи за този извод жалбоподателят черпи от особената
фигура на особения представител, назначен по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК.
Конкретно излага доводи, че в хипотезата на чл. 47, ал. 6 от ГПК длъжникът не
се представлява от упълномощен представител, който би могъл да доведе до
знанието на ответника всички относими към спорното право факти, включително
относно извършената цесия. Счита, че връчването на особен представител не може
да се приравни нито на лично връчване на ответника, нито на връчване на
упълномощен представител, който би могъл да извърши фактически действия по
уведомяване на представляваното от него въз основа на упълномощителна сделка
лице. Жалбоподателят навежда твърдения, че представителната власт на особения
представител е ограничена, поради което същият не притежава пасивна
представителна власт да приема волеизявления свързани с промяна в материалното
правоотношение. В жалбата са изложени съображения за неприложимост на
практиката на ВКС, обективирана в решение от 18.01.2019г. по т.д. № 193/2018г.
по описа на ВКС, Първо ТО, която касае волеизявление за предсрочна изискуемост.
В случая обаче не се касае до действие, което представлява изменение на
договора сключен между страните и в който страните са постигнали съгласие при
настъпване на определени обстоятелства да възникне потестативното право в полза
на кредитора за промяна срока на договора. С договора за цесия се стига до
промяна на една от страните по материалното правоотношение – кредитора, която
промяна не зависи от настъпването на обективни факти предвидени в договора
сключен между страните. Посочено е още, че изискването за съобщаване на цесията
на длъжника е закрепено в императивна правна норма, която поставя изискване
относно действието на договора за цесия както за длъжника, така и за всички
трети лица. Това съобщаване имало още една функция – цесионерът да е сигурен,
че вземането не е цедирано на трето лице, т.е. целта е да се разреши въпроса
относно евентуална конкуренция между множество цесионери. По тези съображения е
направено искане за отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване
на друго, с което предявеният иск да се отхвърли.
Насрещната страна – „Ф.И.“ ЕАД оспорва въззивната
жалба. Релевират се съображения, че първоинстанционното решение е правилно и
обосновано, постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и
правилата за разпределение на доказателствената тежест, като съдът е съобразил
приложимите за спора материалноправни норми. Счита за неоснователни доводите на
въззивника, че договорът за цесия не е породил действия спрямо него. Сочи, че
по делото са събрани доказателства, установяващи, че цедентът е упълномощил
цесионера да съобщи на длъжника извършената цесия, като в случая към исковата
молба било приложено пълномощното на ищцовото дружество, както и уведомително
писмо до длъжника. Уведомлението достигнало до въззивника с връчването на
препис от исковата молба за отговор, като връчването било валидно, независимо
от обстоятелството, че ответникът е представляван от назначен от съда особен
представител. Позовава се на съдебна практика – решение № 198/18.01.2019г.,
постановено по т.д. № 193/2018г. по описа на ВКС, Първо ТО, в което е прието,
че изявления пораждащи материално-правни последици за ответника, могат да бъдат
отправяни до него чрез особения му представител по чл. 47, ал. 6 от ГПК. С
оглед така формираната практика относно правните последици от обявяването на
предсрочна изискуемост на банков кредит с връчване на копие от исковата молба
на особения представител, назначен на основание чл. 47, ал. 6 от ГПК, се налага
извод, че по аналогичен начин следва да се разреши въпросът и относно
връчването на уведомление за извършената цесия чрез особен представител на
длъжника. Това според въззиваемото дружество означава, че особеният представител
разполага с правомощията да получава в хода на производството материално-правни
изявления, свързани с предмета на иска, включително и съобщение за извършената
цесия.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1
от ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1
от ЗЗД, вр. чл. 9 от ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, чл. 240, ал. 2 от ЗЗД и
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на парични вземания, за
които в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 от ГПК.
За да постанови обжалваното решение
първоинстанционният съд е приел, че ищецът се легитимира като кредитор на
спорните вземания въз основа на действителен договор за цесия, с който са
прехвърлени вземания срещу ответника, произтичащи от неизпълнен договор за
паричен заем. В мотивите си съдът е посочил, че основанието и размера на
вземанията се установяват от представените и неоспорени писмени доказателства –
договор за кредит и договор за цесия, а размера на същите от приетото по делото
заключение на съдебно-счетоводна експертиза. Тези изводи за основателност на
предявените искове за главница, договорна и лихва за забава са обосновани с
формираното становище относно възможността уведомления, касаещи изменение на
материалното правоотношение, като такова за обявяване на предсрочна изискуемост
на кредита и за извършено прехвърляне на вземанията, да се съобщава валидно и
чрез назначения особен представител в процеса.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е
допуснато и нарушение на императивни материални норми. Решението на
СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във
въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или
се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Съгласно чл. 99, ал. 1 от ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане,
освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. Следователно основателността на предявените искове e обусловена от установяването на следните кумулативни
предпоставки: 1/. да е възникнало валидно облигационно правоотношение по
договор за потребителски кредит, по силата на което е предоставена на ответника
уговорената сума; 2/. задълженията на ответника да са станали изискуеми; 3/.
вземането на кредитора да е прехвърлено на ищеца с договор за цесия, за което
ответникът да е бил уведомен.
На етапа на
въззивното производство не е спорно обстоятелството, че между ответника и “П.Ф.Б.”
ООД е сключен на 13.03.2015г. договор за потребителски кредит, по силата на
който кредитодателят е предоставил на С.И.М. кредит в размер на 400 лева.
Кредитополучателят се задължил да върне получената
сума при следните условия - размер на седмичните погасителни вноски – 15, 73
лева; срок на погасяване на кредита – 45 седмици; брой вноски 45; определени
били датите на плащане на всяка една от погасителните вноски, уговорен е
фиксиран годишен лихвен процент в размер на 49 %, както и фиксирана лихва в
размер на 54, 64 лева. Уговорено било задължение на кредитополучателя да
заплати 20 лева – такса за оценка на досие, както и сумата от 233, 12 лева –
такса услуга “кредит у дома”. Процесният договор, който има характеристиките
на договор за потребителски кредит по чл. 9 от ЗПК, е действителен като сключен
в изискуемата от закона форма, като страните по него са постигнали съгласие по
съществените му елементи - размер на кредита, падеж и размер на месечните
погасителни вноски, срок на издължаването му.
Не е спорно и обстоятелството, че заемополучателят е изправна
страна и е предоставил заетата сума, но ответникът не е изпълнил задължението
си да върне същата на падежа, ведно с уговорената договорна лихва.
От приетото по делото и неоспорено от
страните заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което следва да се
кредитира като обективно и компетентно, се установява основанието и размера на
непогасените от кредитополучателя суми по процесния договор за кредит, както
следва: 333, 49 лева – главница, 35, 73 лева възнаградителна лихва и 202, 54
лева такси по договора. Според същото заключение ответникът е погасил изцяло
първите осем погасителни вноски по договора и частично била погасена деветата
вноска, която е с падеж на плащане според погасителния план – 15.05.2015г.
Обезщетението за забава върху дължимия остатък от непогасената главница за
исковия период възлиза на сумата от 68, 69 лева.
По делото е приет неоспорен от ответника
договор за прехвърляне на вземания от 28.07.2016г. сключен между "П.Ф.Б."
ООД, в качеството си на продавач и "Ф.И." ЕАД, в качеството си на
купувач. В договора страните са уговорили условията, при които продавачът ще
прехвърля на купувача вземанията произхождащи от договори за потребителски
кредит, сключени от продавача с физически лица, които не изпълняват
задълженията си по тях, като тези вземания ще се индивидуализират по размер и
предмет в Приложение № 1, което ще е неразделна част от договора. Според чл. 7,
ал. 1 от договора, цедентът дава съгласието си и упълномощава цесионера да
уведоми всички длъжници от негово име в съотвествие с разпоредбите на чл. 99,
ал. 3 от ЗЗД за прехвърлянето на договорите за кредит, извършено с настоящия
договор.
От Приложение № 1 – списък на длъжниците
и вземанията към договора за цесия се установява, че първоначалният кредитор е
прехвърлил на купувача, т.е. на ищеца, определени вземания, включително и процесното
вземане, което е индивидуализирано с номер на кредит, ЕГН на кредитополучателя,
дата на сключване на договора, отпусната главница, общ размер на непогасените
вземания, в това число и лихви за просрочие към датата на засичането.
Приложението е подписано от представител на продавача и от представител на
купувача.
По делото е представено пълномощно от
08.09.2016г., с което органният представител на "П.Ф.Б." ООД е
упълномощил "Ф.И." ЕАД, т.е. настоящия ищец, да уведоми от името на
цедента всички длъжници, по всички вземания на дружеството, възникнали по
силата на сключени договори за потребителски кредит, които дружеството е
цедирало, съгласно договор за прехвърляне на вземания сключен на 28.06.2016г.
между двете страни.
Основният спорен по делото въпрос е свързан с това
дали ищцовото дружество е материално легитимиран кредитор на вземанията по
договора за предоставяне на паричен заем.
Ищецът основава претенциите си, респ. качеството си на
кредитор, на договор за прехвърляне на вземания от 28.07.2016г. и Приложение №
1 към същия, като е представил препис-извлечение от това приложение, което е
двустранно подписано и съдържа съществените индивидуализиращи белези на
конкретното вземане - правоотношението, от което е възникнало и неговия размер.
За да произведе цесията действие спрямо длъжника на
основание чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД предишният кредитор /цедентът/ трябва да
съобщи на длъжника за прехвърлянето на вземането. Целта на задължението на
цедента за уведомяване на длъжника за прехвърленото вземане е длъжникът да бъде
защитен при изпълнение на неговото задължение - да изпълни задължението си
точно като плати на надлежно легитимирано лице, което е носител на вземането.
Правно релевантно за действието на цесията е съобщението до длъжника, извършено
от предишния кредитор /цедента/, но не и съобщението, извършено от новия
кредитор /цесионера/. Получаването на уведомлението за цесията в рамките на
исковото производство с връчване на приложените към исковата молба
доказателства, едно от които е изходящото от цедента или неговия пълномощник съобщение
по чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД, не може да бъде игнорирано. Настоящият съдебен
състав споделя изцяло приетото в решение № 78 от 09.07.2014г. на ВКС по т.д. № 2352/2013г., II ТО, съгласно
което цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава,
когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение
към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на
цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за
съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента,
макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде
съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на
чл. 235, ал. 3 от ГПК. Изходящото от цедента уведомление, приложено към
исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно
съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1-во от ЗЗД, с което
прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99,
ал. 4 от ЗЗД.
В конкретния случай по делото няма данни да е налице
надлежно връчване на съобщение от цедента на длъжника за извършеното
прехвърляне на вземането преди образуване на исковото производство.
Уведомлението от цедента /направено чрез надлежно упълномощен представител –
ищцовото дружество, въз основа на пълномощно от 08.09.2016г./ за сключения
договор за цесия с предмет процесното вземане представлява приложение към
исковата молба, което е било надлежно връчено на ответника по реда на чл. 47,
ал. 5 от ГПК на 17.12.2018г. /с изтичане на двуседмичния срок от залепване на
уведомлението по чл. 47, ал. 1 от ГПК, отброяващ се от 03.12.2018г./. По
отношение на наведените от процесуалния представител на ответника доводи за
неприложимост на посоченото по-горе правило за съобщаване на цесията в хода на
висящото исково производство в хипотеза на представителство на ответника от
назначен по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК особен представител, настоящият
съдебен състав намира следното:
Следва да се има предвид, че последователно в
практиката на ВКС – решение № 148/02.12.2016г. по т.д. № 2072/2015г. на ВКС, I ТО, решение № 25/03.05.2017г. по гр.д. № 60208/2016г.
на ВКС,
II ГО и др., се застъпва становище, че
кредиторът, ако не е уговорено друго, може да избере начин за връчване на
горепосоченото изявление на длъжника, вкл. и чрез нотариална покана и той ще е
редовно осъществен, ако е била проведена процедура по чл. 50 ЗННДу вр. чл. 47,
ал. 1-5 ГПК - отсъствието от адреса по чл. 47 ГПК се удостовери от длъжностното
лице, а съобщенията се считат за връчени, т.е. и без да е необходимо
назначаване на особен представител в нотариалното производство. Действително,
назначеният от съда особен представител на ответника притежава особено
процесуално качество да защитава интересите на длъжника в хода на съдебното
производство, но до конституирането му се е стигнало след като съдът е приел,
че съобщението до ответника е редовно връчено по чл. 47, ал. 1 от ГПК.
Установената в нормата на чл. 47, ал. 5 от ГПК фикция, съгласно която
съобщението се смята за връчено с изтичането на срока за получаването му от
канцеларията на съда или общината, се прилага, когато ответникът не може да
бъде намерен на посочения по делото адрес и не се намери лице, което е съгласно
да получи съобщението, но при всички положения в тази хипотеза съобщението и
книжата до ответника се смятат за редовно връчени.
С оглед наведените доводи от жалбоподателя следва да се
отчете, от една страна, разликата между призоваването на ответника по предвидения в нормата на чл. 47 от ГПК ред и
процесуалното му представителство от особен представител. Съгласно чл. 47, ал.
5 ГПК при връчване на съдебни книжа чрез залепване на уведомление ответникът се
счита призован и уведомен за образуваното срещу него производство с изтичането
на предвидения в чл. 47, ал. 2 ГПК двуседмичен срок и неявяването му в съда в
рамките на този срок за получаване на книжата. Затова и по силата на визираната
разпоредба в процесния случай преписите от исковата молба с приложенията към
нея, в частност изявлението от заемодателя-цедент,
обективирано в уведомителното писмо за извършената цесия, се презюмира да са
получени от ответника, а не от назначения му особен представител. Връчването на всички книжа по делото на ответника е
надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се пораждат
свързаните с факта на връчване правни последици, включително и относно изявления,
касаещи изменение на материалното правоотношение.
По тези съображения настоящата съдебна инстанция приема,
че изходящото от заемодателя-цедент уведомление, представено с исковата молба
на ищеца-цесионер и достигнало до ответника с извършеното по реда на чл. 47 ГПК
връчване на съдебните книжа, съставлява надлежно съобщаване на цесията съгласно
чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което осъщественото прехвърляне на вземането поражда
действие и за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Ищецът е
материалноправно легитимиран да претендира цедираното му вземане срещу
ответника, тъй като последният дължи да престира на него, а не на стария
кредитор.
С оглед изложеното и като взе предвид, че ответникът
не твърди да е извършвал плащания в полза на стария кредитор /цедента/ на
съществуващите задължения, се налага извод, че процесният договор за цесия е
произвел действие спрямо длъжника на основание чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД.
По делото е безспорно установено, че ответникът е
усвоил предоставената му в заем сума, като не е заплатил погасителни вноски по
договора от № 9 до № 45, а крайният срок за издължаване на заема е настъпил на 22.01.2016г.
Предвид липсата на изпълнение на задължението за връщане на главницата по
договора за заем, ответникът дължи установената със заключението на
съдебно-счетоводната експертиза сума. Той дължи и уговорената между страните
възнаградителна лихва, която по своето естество представлява възнаграждение,
което длъжникът на пари или на други заместими вещи трябва да престира на
кредитора, защото са му предадени и се е разпоредил с тях. В този смисъл
договорната лихва е цената на стойността на капитала, който се предоставя за
временно ползване. В конкретния случай страните са уговорили в договора размера
на възнаградителната лихва – 54, 64 лева, като предвид липсата на доказателства,
че ответникът е заплатил претендираната част от същата в размер на 26, 61 в определения
срок за това /крайния падеж на всички погасителни вноски/, той се явява длъжник
по процесното вземане. Ако длъжникът не плати в срок главницата и цената на
стойността на капитала, който се предоставя за временно ползване
/възнаградителната лихва/, той дължи мораторна лихва върху просрочените суми –
главница и възнаградителна лихва, по реда и условията на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
В случая ответникът е в забава по отношение изпълнение на задължението за
връщане на заетата сума и
възнаградителна лихва, считано от деня, следващ датата на първата
погасителна вноска, в частност – забавата на длъжника е от 18.05.2015г. По
отношение на размера на претенцията, съдът кредитира заключението на съдебно-счетоводната
експертиза, съгласно което обезщетението за забава за исковия период възлиза на
68, 99 лева, начислена само върху непогасената част от главницата по договора. Предявените
искове за главница, възнаградителна
лихва и обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва, са
основателни до посочените размери, както правилно е приел и районният съд.
Като е достигнал до същите крайни изводи
първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде
потвърдено в обжалваната му част.
По отношение на разноските:
Предвид изхода на спора в полза на въззиваемата страна
следва да се присъдят сторените във въззивното производство разноски в общ
размер на 200 лева, от които 100 лева юрисконсултско възнаграждение, определено
по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на
правната помощ и 100 лева – заплатен депозит за особения представител на
насрещната страна.
С оглед изхода на спора и предвид задължителните
разяснения, дадени в т. 7 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013г. на ВКС по
тълкувателно дело № 6/2012г., ОСГТК, въззивникът следва да бъде осъден да
заплати по сметка на СГС дължимата за въззивното обжалване държавна такса в
размер на 25 лева, доколкото въззивното производство е инициирано чрез
назначения по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК особен представител.
С оглед цената на предявените искове и предвид
ограничението на чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение не подлежи на
обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 277084 от 18.11.2019г., постановено по
гр.дело № 54854/2018г. по описа на СРС, ГО, 55 състав, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА С.И.М., ЕГН **********,*** да
заплати „Ф.И.“ ЕАД, с ЕИК *******,
седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 и
ал. 8 от ГПК сумата от 200 /двеста/ лева –
съдебни разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА С.И.М., ЕГН **********,*** на
основание чл. 78, ал. 6 от ГПК да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на Софийски градски съд сумата от 25 /двадесет и пет/ лева, представляваща дължима държавна такса за въззивното производство.
Решението не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.