№ 20
гр. София, 05.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Атанас Кеманов
Членове:Надежда Махмудиева
Снежана Бакалова
при участието на секретаря Красимира Г. Георгиева
като разгледа докладваното от Снежана Бакалова Въззивно гражданско дело
№ 20221000501951 по описа за 2022 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по жалбата на Държавата,
представлявана от Министъра на финансите, чрез юрисконсулт Ц. срещу
Решение № 261195 от 05.04.2022 г., постановено по гр. д. № 6760/2017 г. на
Софийския градски съд, ГО, 1-6 състав, в частта, в която е уважил частично
претенцията на С. Я. П.-А., като е осъдил Държавата, представлявана от
министъра на финансите да заплати на ищцата на основание чл. 49 от ЗЗД
сумата от 16 335,90 евро, представляваща разликата над присъденото вече с
влязло в сила на 19.12.2014 г. Решение 19359/19.12.2014 г., постановено по в.
гр. д. № 10318/2013 г. по описа на СГС, ГО, П-Г състав обезщетение в размер
на 1000 евро до пълния държим размер от 17 335,90 евро, обезщетение за
имуществени вреди, настъпили в пряка причинна връзка от лишаването на
ищцата от право на собственост върху празно дворно място с площ от 890 кв.
м., находящо се в гр. София, кв. Горна баня, настъпило в резултат на
изменението на ЗСПЗЗ /ДВ, бр. 98 от 1997 г./, при което е създадена ал. 13 на
чл. 10 от ЗСПЗЗ, без да е предвидено обезщетение за лишаването от
собственост при реституиране на имот на бившите собственици, ведно със
1
законната лихва от датата на предявяване на иска - 31.05.2017 г. до
окончателното изплащане на главницата, адвокатско възнаграждение в размер
на 764,60 лв., както и да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по
сметка на СГС сумата от 1 278 лв., съответна на уважената част от иска, и
сумата от 57,46 лв., заплатени възнаграждения от бюджета на съда.
В жалбата си жалбоподателят твърди, че постановеното решение е
недопустимо и евентуално неправилно и следва да бъде или обезсилено и
прекратено производството или да бъде отменено и отхвърлен изцяло иска.
Излага следните съображения и доводи: спорът е неподведомствен на
съда, тъй като преценката за законосъобразност на нормативните актове е
извън контрола на съдилищата. Счита, че искът, с който се цели ангажиране
на отговорността на Държавата за вреди от противоправно приемане и
прилагане на действащ закон от НС, необявен за противоконституционен, е
изначално недопустим, а по същество се явява неоснователен, необоснован и
недоказан.
Счита, че не е надлежен ответник по иска, тъй като Народното събрание
е самостоятелен държавен орган, притежаващ своя правосубектност и
процесуална легитимация, поради което насочването на така предявения иск
срещу Държавата, представлявана на основание чл. 31, ал. 1 ГПК, за
недопустим, а по същество за неоснователен, необоснован и недоказан.
Счита, че щом вредите произтичат от действия на НС то именно то следва да
бъде конституирано като ответник по иска. Намира също така, че не са
налице условията на чл. 49 от ЗЗД за ангажиране на гаранционно-
обезпечителната отговорност на Държавата, която не е възложител на НС.
Първоинстанционното решение било постановено при неправилно
възприета фактическа обстановка, както и при необсъждане на всички
релевирани възражения на ответната страна, което представлявало
съществено нарушение на съдопроизводствеиите правила - чл. 236, ал. 2, във
връзка с чл. 235, ал. 2 от ГПК.
Първоинстанционното решение било постановено при нарушение на
материалния закон и необосновано. Мотивите на обжалваното решение били
неясни и противоречиви, изразявали се единствено в цитиране на два абзаца
от съдебни решения на ВКС, неотносими към настоящия казус, и не
намирали основание в доказателствата по делото. Съдът извършил
2
неправилно тълкуване на материални законови разпоредби, в резултат на
което е постановил неправилно и необосновано съдебно решение.
Допуснато било и нарушение на съдопроизводствеиите правила в
дейността по обсъждане и преценка на събраните доказателства. Съдът не бил
изследвал в цялост материалноправните характеристики на спора и
доказателствата по делото. В мотивите на обжалваното решение липсвали
констатации относно наличието на всеки един от елементите от фактическия
състав, от който възниква гаранционно- обезпечителната отговорност по чл.
49 от ЗЗД.
Необосновано първоинстанционният съд бил приел, че ищцата
разполага с правна възможност да насочи иск по чл. 49 от ЗЗД срещу
Държавата, а не срещу прекия възложител на работа така, както урежда
хипотезата на тази правна норма. Неправилен бил и правният извод на съда,
според който Държавата, като субект на частни граждански правоотношения
по смисъла на чл. 31, ал. 1 от ГПК, е възложител на работа на народните
представители и/или на Народното събрание. Счита, че първоинстанцинният
съд неправилно е приел, че ищцата е претърпяла вреди, както и неправилно е
преценил размера на евентуалните вреди. Счита, че в хода на производството
е останал недоказан размера на претърпените вреди при наличието на
изслушани две противоречиви заключения.
Счита, че неправилно СГС не се е съобразил с обстоятелството, че СПН
се отнася само за частта по иска, който е уважен, а за останалата част е
възможна да се приеме, че вземането не съществува.
По произнасянето по направеното възражение за погасяване на
вземането по давност: счита, че претенцията е погасена по давност, като
неправилно първоинстанционния съд е приел противното.
Счита, че давността започва да тече от увреждането – т.е. датата на
която е приет съответния нормативен акт, но дори да се приеме, че правото на
обезщетение на ищцата е възникнало след постановяване на Решение №
591/08 от 14.07.2008 г. по гр. д. № 1905/2007 г. на ВКС, потвърдено с Решение
от 27.02.2006 г. на СГС, В.О., П-б отд., с което по отношение на С. Я. П.-А. е
признато за установено, че не е собственик на процесния недвижим имот и
последната е осъдена да предаде на основание чл. 108 от ЗС владението му на
наследниците на Г. Б. С., то от 14.07.2008 г. до предявяването на настоящия
3
иск са изтекли повече от 8 години. Давността била прекъсната евентуално
само за предявената част от претенцията, а не за цялото вземане.
Поради неоснователността на главния иск, неоснователна била и
претенцията за лихви.
Моли да бъде отменено решението в обжалваната част, като вместо това
бъде обезсилено същото или отменено, като му бъдат присъдени разноски за
двете инстанции.
В срок е подаден отговор на въззивната жалба от ищцата, в който се
оспорва жалбата, като се твърди, че същата е неоснователна и моли да бъде
потвърдено решението.
В откритото с.з. жалбоподателят, чрез представителя си по
пълномощие, поддържа жалбата си като твърди, че в постановеното решение
е допусната очевидна фактическа грешка, като посочената сума от вещото
лице в неденомонирани лева – 3 390 606 недономинирани лева, неправилно е
била изчислена на 33 906 лв., вместо на 3 390лв. Претендира разноски.
Ответната по жалбата страна, чрез пълномощника си адв. Р., оспорва
изцяло жалбата и моли за потвърждаване на решението. Претендира
разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение заплатено от ищцата.
Софийският апелативен съд, в изпълнение правомощията си по чл. 269
ГПК, намира решението за валидно и допустимо.
По наведените в жалбите основания за неговата неправилност, приема
следното:
От събраните по делото писмени доказателства се установява следното
от фактическа страна:
С влязло в сила Решение № 19359/19.12.2014 г., постановено по в.гр.д.
№ 10318/2013 г. по описа на СГС, ГО, ІІ-Г състав, Държавата, представлявана
от Министъра на финансите е осъдена да заплати на С. Я. П.-А., на основание
чл.49 ЗЗД сумата от 1 000 евро, представляваща част от обезщетение за
имуществени вреди с цял размер от 200 000 евро, изразяващи се в лишаването
от право на собственост върху празно дворно място, с площ от 890 кв.м.,
съставляващо парцел VI от имот с пл.№ 2040 от кв.49 по плана на гр.София,
кв. Горна баня, в.з. м. Равнище, настъпило в резултат на изменението на
4
ЗСПЗЗ /ДВ, бр.98 от 1997 г./, при което е създадена ал.13 на чл.10 ЗСПЗЗ, без
да е предвидено обезщетение за лишаването от собственост при реституиране
на имот на бившите собственици, ведно със законната лихва от 09.09.2010 г.
до окончателното изплащане.
Не е спорно между страните, че ищцата е придобила процесния
недвижим имот с договор за дарение от 16.01.1997г. от своята майка Ц. Я..
Последната е придобила имота на 28.04.1967г. по реда на Закон за
прехвърляне на вещни права върху някои недвижими имоти от ТКЗС „Георги
Кирков – Горна баня“ ,представляващо празно дворно място, с площ от 890
кв.м., съставляващо парцел VI от имот с пл.№ 2040 от кв.49 по плана на
гр.София, кв. Горна баня, в.з. м. Равнище, което е спечелила с лотариен билет
на Държавната лотария.
С приетата с ДВ бр. 98/97 ал.13 на чл.10 от ЗСПЗЗ е прието, че са
възстановява собствеността върху тези земи, притежавани от собствениците
им преди образуване на ТКЗС, ДЗС или други образувани въз основа на тях
организации, които са били продадени или предоставени на трети лица от
тези организации или от други държавни или общински органи, с изключение
на изрично посочените. Приобретателите на такива имоти не могат да се
позовават на придобивна давност. С цитираната разпоредба или друга не е
предвиден ред за обезщетяване на приобретателите, за които изрично е
предвидено, че губят правото си на собственост върху описаните имоти.
С Решение № 591/08 от 14.07.2008 г. по гр. д. № 1905/2007 г. на ВКС, е
потвърдено Решение от 27.02.2006 г. на СГС, В.О., П-б отд., с което по
отношение на С. Я. П.-А. е признато за установено, че не е собственик на
процесния недвижим имот и последната е осъдена да предаде на основание
чл. 108 от ЗС владението му на наследниците на Г. Б. С..
Пред първата инстанция във връзка с размера на претендираното
обезщетение е прието заключение на СТЕ на вещото лице М., от което се
установява, че към месец ноември 1997 г. стойността на процесния недвижим
имот, а именно: празно място с площ 890 кв.м., съставляващо парцел VІ от
имот пл.№ 2040 от квартал 49 по плана на гр.София, Горна баня, вилна зона
м. „Равнище“, е в размер на 3 390 606 лв. по цени 1997 г., т.е.
неденоминирани лева.
Това заключение е оспорено и от двете страни, във връзка с което по
5
делото е прието заключение на повторна СТЕ, от което се установява, че
пазарната стойност на имота към 01.11.1997 г. е 15 713,76 деноминирани лева,
а към 14.07.2008 г. е 111 622 лв.
Това заключение също е оспорено, във връзка с което е допусната втора
повторна СТЕ, съобразно която справедлива пазарна стойност на квадратен
метър на УПИ в кв.Горна Баня София към 2008 г. по представените
нотариални актове е 84 550 лв.
Това заключение отново е оспорено, в която връзка съдът е допуснал
изслушването на тройна СТЕ, като съдът с протоколно определение от
08.03.2022 г. е отменил допускането на тази експертиза, поради неизпълнение
от страна на ищцата на указанията дадени й от съда.
При наличието на посочените доказателства СГС е кредитирал
заключението на вещото лице М., прието в проведеното на 13.03.2018 г.
открито съдебно заседание. Приел е, че същото е изготвено обективно и
обосновано при използване на метода на сравнимите продажби, или
т.нар.сравнителен подход, който дава възможно най-точната оценка на
справедлива пазарна стойност на имота, включително и предвид
отдалечеността от времето и настъпилите за тези години инфлационни
процеси и промени на пазара на недвижимите имоти. Съобразил е, че при
изготвяне на другите две експертизи са използвани офертни цени за имоти
към 1997 г. и цени посочени в нотариални актове за реално извършени сделки
през този период, в този район и за подобни недвижими имоти. Видно обаче
от приложените нотариални актове от 1997 г. от л.149-л.157 от делото, почти
всички сделки с изключение на една-две, са изповядвани на данъчна оценка,
т.е. заплатената продажна цена съвпада със стойността на данъчната оценка
на имота. Следователно тези нотариални актове не отразяват действителната
пазарна цена на имотите към този момент. Видно от нотариален акт № 126 от
02.05.1997 г. празно дворно място е продадена за 1 00 000 деноминирани
лева, което е индиция, че пазарната цена на имотите е била далеч по-висока
от данъчната оценка.
При липсата на достатъчно достоверна публична информация за цени по
сделки с аналогични обекти в района на оценявания се допуска да се извърши
сравнение на база съществуващата информация за цени от пазарно
предлагане, респ. пазарно търсене, като оценителят е длъжен да приложи
6
допълнителен анализ и корекции за осъвременяване на офертните цени и
привеждането им към настоящи, като именно така е постъпил вещото лице
М..
Настоящата инстанция споделя направения извод на СГС за
справедливата пазарна стойност на имота. Въпреки това, обаче при
определянето й в деноминирани лева тя неправилно е преобразувана от
3 390 606 неденоминирани лева на 33 960 деноминирани лева, като същата е
следвало да бъде разделена на 1000, съгласно Закона за деноминацията на
лева и съответно да бъде определена на 3 390 деноминирани лева.
Жалбоподателят твърди, че е допусната очевидна фактическа грешка и моли
решението да бъде поправено по реда на чл. 247 от ГПК. Настоящата
инстанция намира, че не са налице условията за връщане на делото за
поправка на очевидна фактическа грешка, тъй като не се твърди, че е налице
разминаване на приетото в мотивите и диспозитива на решението (не се
твърди неправилно отразяване на формираната воля на съда), а изложеното
касае неправилност на постановеното решение, като волята на съда е една и
съща и в мотивите и в диспозитива.
При изложените фактически констатации и при направените искания,
първоинстанционният съд правилно е определил правното основание на
предявения иск на такова по чл. 49 от ЗЗД.
Отговорността на ответника произтича от бездействието на Народното
събрание да уреди правоотношенията, възникнали след изменението на
ЗСПЗЗ /ДВ, бр.98 от 1997 г./, при което е създадена ал.13 на чл.10 ЗСПЗЗ,
което бездействие се е изразило в несъздаване и неприемане на правна норма,
предвиждаща обезщетение на трети лица, владели имоти, при лишаването им
от собственост при реституиране на тези имоти на бившите собственици. От
тези бездействия за ищцата, която е притежавала имот, който е бил
реституиран на бивши собственици са произтекли вреди, изразяващи се в
лишаването й от право на собственост без съответна компенсация.
Искът е допустим срещу настоящия ответник. Съгласно чл. 7 от КРБ,
Държавата отговаря пряко за вреди причинени от незаконни актове или
действия на нейни органи и длъжностни лица и когато тази отговорност не
може да бъде реализирана по реда на ЗОДОВ, чрез насочването й към
процесуален субституент на Държавата, то тя следва да бъде реализирана по
7
реда на чл. 49 от ЗЗД пряко за действия или бездействия на нейни органи,
какъвто орган е законодателният орган – Народното събрание. В този смисъл
възраженията на ответника срещу надлежната му процесуална легитимация
са неоснователни, а искът е допустим срещу конституирания ответник.
Разгледан по същество, при предявена част от общия размер на
вземането, искът е бил счетен за основателен. Мотивите на решаващия състав
при разглеждането на частичния иск, относно наличието на предпоставките за
ангажиране на отговорността на ответника са задължителни за настоящата
инстанция.
С тях е прието, че с цитираната разпоредба от ЗСПЗЗ е нарушен чл.1 от
Допълнителния протокол към Европейската конвенция за защита на правата и
основаните свободи, ратифициран със Закон, приет от Народното събрание на
31.07.1992г., ДВ бр. 66/14.08.1992г., в сила от 07.09.1992г., който предвижда,
че всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от
своята собственост, като никой не може да бъде лишен от своята собственост,
освен в интерес на обществото и съгласно условията предвидени в закона и в
общите принципи на международното право. Счетено е че е нарушен
принципа на справедливия баланс между интереса на обществото и
изискванията за защита на правата на индивида, приет от ЕСПЧ в съответни
решения, който предвижда, че при реституирането на имот, придобит от
други лица, следва да се вземе предвид дали те са били добросъвестни при
придобиването на собствеността.
В настоящото производство подлежи на доказване размера на
останалата претендирана част от вземането за обезщетение, както и неговата
изискуемост.
Относно размера е изслушана съответната експертиза и съобразно
изложеното по-горе общия размер на дължимото обезщетение е 3 390 лв. към
момента на приемане на ал. 13 на чл. 10 от ЗСПЗЗ през 1997г.
Настоящата инстанция намира, че не следва да се присъди
обезщетението над 1 000 евро до пълния размер, тъй като направеното
възражение от ответника за погасяване на вземането по давност е основателно
и доказано. При разглеждането на частичния иск не е било наведено
възражение за изтекла погасителна давност.
Претенцията на ищцата се основава на непозволено увреждане. В този
8
случай вземането за обезщетение става изискуемо от датата на извършването
на действието или бездействието, с което се причинява вредата или в случай
че извършителят е неизвестен – от датата на откриването му.
В конкретния случай, давността започва да тече от датата на
приемането на цитираната разпоредба на ЗСПЗЗ, с която се отнема правото на
собственост на ищцата без тя да бъде обезщетена. Общата петгодишна
давност, с която се погасява вземането изтича през 2002г. Настоящата
претенция за остатъка от вземането е предявена през 2017г. далеч след
изтичането на погасителната давност.
В обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, е давността
започва да тече от настъпването на изискуемостта на вземането, която според
тази инстанция настъпва с постановяване на решението по частичния иск и
влизането му в сила на 19.12.2014г. , тъй като с това решение се установявали
елементи от фактическия състав на правото на репарация при вреди.
Посочени са редица съдебни решения на касационната инстанция. На първо
място част от посочената практика не касае поставения въпрос. В част от
решенията е прието, че изискуемостта на вземането настъпва с влизането в
сила на административни актове (решение на НЕЛК и др.), установяващи
увреждане, но в нито едно от тях не е прието, че изискуемостта на вземането
възниква от постановяване на съдебно решение, с което се установяват
елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане. Принципа на
изискуемост на обезщетението за вреди е този на репариране на реално
претърпените вреди т.е. изискуемостта възниква от датата на причиняване на
вредата и увреждането, в причинна връзка с нея, а единствено ако не е
установен причинителя на вредата изискуемостта се отлага до неговото
установяване. Както и СГС приема в решението вредата е възникнала през
1997г. , като към тази дата е определена пазарната стойност на имота, който е
бил собственост до този момент на ищцата. Противоречието на нормата на
ЗСПЗЗ с чл.1 от Допълнителния протокол към Европейската конвенция за
защита на правата и основаните свободи, ратифициран със Закон , приет от
Народното събрание на 31.07.1992г., ДВ бр. 66/14.08.1992г., в сила от
07.09.1992г. е възникнало в момента на нейното приемане от Народното
събрание. Както правилно е прието в мотивите на СГС, не е било необходимо
обявяването на текста за противоконституционен, за да се приеме, че той
противоречи на акт на международното право, ратифицираното от
9
Българската държава т.е. изискуемостта на вземането не възниква и от този
момент.
С оглед изложените съображения и тъй като правните изводи на
настоящата инстанция не съвпадат с тези на СГС, следва решението да бъде
отменено в обжалваната му част и постановено ново по същество, с което
бъде отхвърлен предявения иск.
При този изход на производството на ответната страна се дължат
разноски за юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции в размер на
по 200лв.
Ръководен от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 261195 от 05.04.2022 г., постановено по гр. д. №
6760/2017 г. на Софийския градски съд, ГО, 1-6 състав, в частта, в която е
уважил частично претенцията на С. Я. П.-А., като е осъдил Държавата,
представлявана от министъра на финансите да заплати на ищцата на
основание чл. 49 от ЗЗД сумата от 16 335,90 евро, представляваща разликата
над присъденото вече с влязло в сила на 19.12.2014 г. Решение
19359/19.12.2014 г., постановено по в. гр. д. № 10318/2013 г. по описа на СГС,
ГО, П-Г състав обезщетение в размер на 1000 евро до пълния държим размер
от 17 335,90 евро, обезщетение за имуществени вреди, настъпили в пряка
причинна връзка от лишаването на ищцата от право на собственост върху
празно дворно място с площ от 890 кв. м., находящо се в гр. София, кв. Горна
баня, настъпило в резултат на изменението на ЗСПЗЗ /ДВ, бр. 98 от 1997 г./,
при което е създадена ал. 13 на чл. 10 от ЗСПЗЗ, без да е предвидено
обезщетение за лишаването от собственост при реституиране на имот на
бившите собственици, ведно със законната лихва от датата на предявяване на
иска - 31.05.2017 г. до окончателното изплащане на главницата, адвокатско
възнаграждение в размер на 764,60 лв., както и да заплати в полза на бюджета
на съдебната власт по сметка на СГС сумата от 1 278 лв., съответна на
уважената част от иска, и сумата от 57,46 лв., заплатени възнаграждения от
бюджета на съда, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от С. Я. П.-А., ЕГН ********** срещу
Държавата, представлявана от министъра на финансите, иск за осъждането й
10
да заплати на ищцата на основание чл. 49 от ЗЗД сумата от 16 335,90 евро,
представляваща разликата над присъденото вече с влязло в сила на 19.12.2014
г. Решение 19359/19.12.2014 г., постановено по в. гр. д. № 10318/2013 г. по
описа на СГС, ГО, П-Г състав обезщетение в размер на 1000 евро до пълния
държим размер от 17 335,90 евро, обезщетение за имуществени вреди,
настъпили в пряка причинна връзка от лишаването на ищцата от право на
собственост върху празно дворно място с площ от 890 кв. м., находящо се в
гр. София, кв. Горна баня, настъпило в резултат на изменението на ЗСПЗЗ
/ДВ, бр. 98 от 1997 г./, при което е създадена ал. 13 на чл. 10 от ЗСПЗЗ, без да
е предвидено обезщетение за лишаването от собственост при реституиране на
имот на бившите собственици, ведно със законната лихва от датата на
предявяване на иска - 31.05.2017 г. до окончателното изплащане на
главницата, като погасен по давност.
ОСЪЖДА С. Я. П.-А., ЕГН ********** от гр. ***, ж.к. „***“ , бл. ***,
вх.*, ет.*, ап.** да заплати на Държавата, представлявана от министъра на
финансите разноски в размер на 200лв. за първата инстанция и 200лв. за
въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280,
ал.1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11