Р Е Ш Е Н И Е
№ 14
гр. Русе, 25.05.2022
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд-Русе, II-ри състав, в открито заседание на 12 май през две хиляди двадесет и втора
година в състав:
СЪДИЯ: Спас
Спасов
при участието на секретаря Мария Станчева, като разгледа
докладваното от съдията адм. д. № 70 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 268 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).
Образувано е по жалба на М.Г.М.,
с адрес ***, чрез адв. М., против решение № 16/31.01.2022 г. на директора на ТД
на НАП - гр. Варна, с което е оставена без уважение негова жалба вх. № 1447/21.01.2022
г. срещу разпореждане изх. № С220018-137-0000338/18.01.2022 г. издадено от
публичен изпълнител в дирекция „Събиране" при ТД на НАП Варна, ИРМ - Русе.
В жалбата и в с.з. се
развиват подробни доводи за незаконосъобразност на оспореното решение поради
противоречието му с материалния закон. Твърди се, че то противоречи на
разпоредбите на директива (ЕС) 2019/1023 на ЕП и на Съвета от 20.06.2019 г. и
директива (ЕС) 2017/1132.
Иска се отмяна на
административния акт и постановяване прекратяване на изпълнителното дело.
Претендират се разноски.
Ответникът – Директор на
ТД на НАП – Варна, в съдебно заседание чрез процесуалния си представител юрк. С.,
счита жалбата за неоснователна. Претендира присъждане на юрисконсултско
възнаграждение.
След преценка на
събраните в хода на делото доказателства, включително представените като
административна преписка по издаване на оспорения административен акт, съдът
намира за установено от фактическа страна следното:
В ТД на НАП Варна, ИРМ -
Русе е било образувано изпълнително дело № 18110001040/2011 г. срещу М. за
принудително събиране на публични задължения в общ размер: 28087.43 лв., в т.ч.
главница 7711.41 лв., лихва 20326.02 лв., нелихвоносна част 50.00 лв. Срещу ЕТ
„МГМ-МИХАЕЛ-М.М.", ЕИК ********* е било открито производство по
несъстоятелност, като с решение № 105/12.06.2017 г. по т.д.н. № 60/2015г. на
РОС производството по несъстоятелност е прекратено и ЕТ е заличен от TP. По ИД
е постъпила молба от жалбоподателя с вх. № С210018-000- 0390553 от 25.08.2021
г., с искане да се прекрати производството по принудителното изпълнение по ИД №
18110001040/2011 г. поради погасяване на задълженията на основание Директива
(ЕС) 2019/1023 на Европейския Парламент и на Съвета от 20.06.2019 г. и
Директива (ЕС) 2017/1132, по която публичния изпълнител не се е произнесъл. С
решение № 259/19.11.21г. на Директора на ТД на НАП - Варна, преписката е
върната на публичния изпълнител за ново произнасяне в тази й част, в резултат
на което е било издадено обжалваното разпореждане изх. №
С220018-137-0000338/18.01.2022 г. с което е отказано да се прекрати
изпълнителното дело поради изтекла погасително давност и което е било обжалвано
по реда на чл. 266, ал. 1 от ДОПК.
За да остави жалбата без
уважение директорът на ТД на НАП – Варна е изложил съображения, че обжалваното
разпореждане е било издадено при съобразяване на разпоредбата на чл. 225, ал. 1
от ДОПК.
Посочено е, че по силата на
чл. 14, т. 3 от ДОПК за задълженията, възникнали от дейността на физическите
лица, действащи като еднолични търговци, отговорността се носи от съответното
физическо лице, като съгласно чл.168, т. 5 от ДОПК същите се погасяват при
неговата смърт - след изчерпване на имуществото му, освен ако наследниците или
други лица отговарят за публичното задължение. За едноличните търговци
заличаването от Търговския регистър не е равносилно на т. нар. „гражданска
смърт" за юридическите лица, които престават да съществуват в правния мир.
Посочено е, че в конкретния
случай Директива (ЕС) 2019/1023 на Европейския Парламент и на Съвета от
20.06.2019 г. не е транспонирана от Република България, не е част от
националното законодателство и съответно не попада в обхвата на разпоредбата на
чл. 225. ал. 1, т. 7 от ДОПК.
При тази фактическа обстановка съдът намира от правна страна
следното:
Жалбата е
процесуално допустима. Подадена
e от надлежна страна – адресатът на оспореното решение, чиято жалба е оставена
без уважение, и в срока по чл. 268, ал. 1 от ДОПК. Разгледана по същество
жалбата е основателна.
Решението е постановено
от компетентен орган по чл. 266, ал. 1 от ДОПК, в писмена форма, с изложени
подробни мотиви и със съдържание съобразно чл. 267, ал. 2, т. 5 от ДОПК. Съдът
не констатира в хода на административното производство пред решаващия орган да
са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила доколкото такива не
са предвидени, извън визираните в чл. 267, ал. 1-2 от ДОПК досежно обема на
преценка и срока за произнасяне.
Спорен по делото е
единствено въпросът за материалната законосъобразност на оспореното решение, дали
следва да се прекрати производството по принудителното изпълнение по
изпълнителното дело.
Съдът намира, че в
конкретния случай е налице неправилно приложение на материалния закон от страна
на ответния административен орган.
Пред ОС - Русе е било
образувано производство по несъстоятелност по т.д.н. № 60/2015 г. на ЕТ „МГМ -
Михаел-М.М.", като с решение от 27.04.2015 г. съдът е обявил
неплатежоспособността на ЕТ и е открил производство по несъстоятелност. С две
определения - определение № 338/30.06.2016 г. и определение № 496/28.10.2015 г.
съдът е одобрил списъка на приетите от синдика вземания на кредитори, които
включват единствено публични вземания, предявени от НАП. С последващо решение
от 01.09.2015 г. е обявена несъстоятелността на ЕТ и е постановено прекратяване
на дейността на предприятието му. С решение от 30.05.2016 г. съдът е спрял
производството по несъстоятелност, като с решение по чл. 632, ал. 4 ТЗ от
12.06.2017 г. производството по несъстоятелност е прекратено и е постановено
заличаване на ЕТ.
С Тълкувателно решение №
2/13.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 2/2018 г. на ОСТК е прието, че когато
производството по несъстоятелност е прекратено с решение по чл. 632, ал. 4 от ТЗ без да се е развила
фаза по предявяване и приемане на вземанията, се погасяват на основание чл. 739, ал. 1 от ТЗ непредявените в
производството по несъстоятелност вземания и неупражнените права, независимо от
вида и източника на вземанията на кредиторите и правноорганизационната форма на
длъжника.
По делото, както вече се
посочи, не съществува спор относно факта, че в производството по
несъстоятелност публичните задължения на едноличния търговец са били предявени
и приети.
Оспореното в настоящото
производство решение на директора на ТД на НАП – Варна е издадено на 31.01.2022
г., т.е. след постановяване на горепосоченото тълкувателно решение. Според
данъчната администрация субектът на публичните задължения е самото физическо
лице и изпълнителното производство следва да продължи срещу неговото имущество.
ОСТК на ВКС е приел обаче, че подобно разбиране противоречи на правото на ЕС,
което доминира над националното. Тълкувателните решения и постановления са
задължителни за органите на изпълнителната власт, съобр. чл. 130, ал. 2 от
Закона за съдебната власт.
Неверен е и доводът на
ответника, че след като в конкретния
случай Директива (ЕС) 2019/1023 на Европейския Парламент и на Съвета от
20.06.2019 г. не е транспонирана от Република България, разпоредбите й не
попадат в обхвата на разпоредбата на чл. 225. ал. 1, т. 7 от ДОПК.
Предметът на директива (ЕС) 2019/2013 на
Европейския Парламент и на Съвета от 20.06.2019 г. касае рамките за превантивно
преструктуриране, за опрощаването на задължения и забраната за осъществяване на
дейност, за мерките за повишаване на ефективността на производствата по
преструктуриране, несъстоятелност и опрощаване на задължения и за изм. на директива (ЕС) 2017/1132 (Директива за
преструктурирането и несъстоятелността), приложима за всички производства,
които водят до опрощаване на задължения, натрупани от изпаднали в
несъстоятелност предприемачи. (чл. 1, ал. 1, б. б).
Съобр. съображения 73 и 76 от Преамбюла на директивата следва да
се предприемат стъпки за намаляване на отрицателните последици от
свръхзадлъжнялостта или несъстоятелността върху предприемачите, които са
физически лица, по-специално като се позволи пълно опрощаване на задълженията
след определен период от време и като се ограничи продължителността на
забраните за осъществяване на дейност, издадени във връзка със
свръхзадлъжнялост или несъстоятелност на длъжника.
При производства, които
не включват план за погасяване, срокът на опрощаване на задълженията следва да
започне най-късно от датата, когато е взето решението за откриване на
производството от съдебен или административен орган или от датата на
установяване на масата на несъстоятелността.
Както е посочено и в
самото цитирано тълкувателно решение, с Директивата се утвърждава
"културата на спасяване" в Европейския съюз, като се предвижда, че
производството по несъстоятелност следва да доведе до пълно опрощаване на дълга
на предприемачите след максимален период от 3 години - чл. 21 от Директивата за
преструктуриране и несъстоятелност. Този максимален срок е предвиден и за
възстановяване на правата им – чл. 22 от Директивата. Съгласно чл. 23 от нея
държавите членки на Европейския съюз могат да предвидят в националното право
дерогации от посочените правила (например отказ или ограничаване на
опрощаването на дълга, или отмяна на опрощаването), като тези изключения следва
да бъдат установени изрично и то "при ясно определени обстоятелства и
когато такива дерогации са надлежно обосновани" и са в насоките, очертани
от Директивата за преструктуриране и несъстоятелност. Националното
законодателство не може да бъде тълкувано в разрез с постановките на
Директивата, включително и в периода на транспонирането й.
Видно от чл. 34 на
директивата срокът за транспонирането й е изтекъл на 17.07.2021 г. Страните не
спорят, а и съдът не установи разпоредбите на същата да са били транспонирани в
националното законодателство.
Директивата е вторичен
източник на правото на Европейския съюз. В случай, че конкретни разпоредби от
директивата имат директен ефект, те имат примат над всяка норма на действащото
национално право, която им противоречи.
В рамките на срока за транспониране държавите членки-адресати на директивата
трябва да предприемат съответните мерки за изпълнение на директивата - за
установяване на такива вътрешноправни норми от които частните лица да могат да
черпят правата, които директивата изисква да бъдат предоставени, без тя самата
да го прави. Държавите членки е необходимо да вземат своевременно нужните
мерки, така че най-късно при изтичането на срока за транспониране дължимият
резултат да бъде постигнат в пълен обем, като същевременно страната да се
въздържа във времето до изтичането на този срок за транспониране от каквито и
да било мерки, които по съдържание или
действие сериозно противоречат на
дължимия, съобразно директивата резултат. Това задължение на държавите е
по-известно като принцип на лоялното сътрудничество. Съгласно принципа на лоялно сътрудничество,
предвиден в чл. 4, § 3 от Договора за Европейския съюз, „Съюзът и държавите
членки при пълно взаимно зачитане си съдействат при изпълнението на задачите,
произтичащи от Договорите“. Държавите членки следва да „вземат всички общи или
специални мерки, необходими за гарантиране на изпълнението на задълженията,
произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза“, както и да
„съдействат на Съюза при изпълнението на неговите задачи и се въздържат от
всякакви мерки, които биха могли да застрашат постигането на целите на Съюза“.
Когато обаче една директива не е изпълнена в
срок или пък е приложена неправилно Съдът на Европейския съюз признава, при
определени условия "вертикален директен ефект" - възможността на
частните лица да се позоват срещу държавата на една неприложена или некоректно
приложена директива пред националния съд - те могат да черпят директно от нея
правата, които биха черпили от националната правна мярка, ако тя бе приета или
приета коректно. Така е направил и жалбоподателят. Условие за такова позоваване
е нормата да е ясна, точна, недвусмислена и непосредствено да засяга лицето,
което търси права от такава нетранспонирана директива.
Съобразно разпоредбите на директивата
„предприемач“ е това физическо лице, което упражнява търговска дейност,
стопанска дейност, занаят или професия (чл. 2, § 9). Съобразно чл. 20, § 1
държавите членки гарантират, че несъстоятелните предприемачи имат достъп до
поне едно производство, което може да доведе до пълно опрощаване на
задълженията в съответствие с настоящата директива. Чл. 21, § 1 и 2 от
директивата предвиждат, че:“ 1. „Държавите членки гарантират, че срокът, след
който несъстоятелни предприемачи могат да получат пълно опрощаване на
задълженията си, не е по-дълъг от три години и започва да тече най-късно от
датата на: а) в случая на производство, което включва план за погасяване —
решението на съдебен или административен орган за утвърждаване на плана или
началото на изпълнението на плана; или б) в случай на всякакви други
производства — решението на съдебния или административния орган за откриване на
производството, или датата на установяване на масата на несъстоятелността на
предприемача.“
При така изложеното съдът намира, че
административният акт е издаден в нарушение на материалния закон и при
нарушение на целта на закона.
Доколкото чл. 225, ал. 1, т. 7 от ДОПК предвижда,
че производството по принудителното
изпълнение на публичните вземания се прекратява с разпореждане на публичния
изпълнител в други случаи, предвидени в закон, то административният орган е
издал оспорения акт без да приложи материалноправната уредба, съдържаща се в
многократно цитираната директива. Решението не съответства и на духа и целта на
директивата, чиито насоки изчерпателно са посочени в нейния преамбюл.
Решението на директора на ТД на НАП – Варна
и разпореждането издадено на публичния изпълнител следва да се отменят и
преписката да се върне на компетентния административен орган за ново
произнасяне.
При новото разглеждане на преписката, като
приложи разпоредбите на директивата, във връзка с препращата норма на чл. 225,
ал. 1, т. 7 от ДОПК, административният орган следва да изложи съображения
налице ли са материалноправните предпоставки на чл. 21 от директивата, респ.
налице ли са ограничения и/или дерогации, в които попада процесният случай (при
условията, посочени в директивата), като изложи съответните доводи, които бъдат
съобразени и с цитираното тълкувателно решение на ВКС.
С оглед изхода на спора в полза на
жалбоподателя следва да се присъдят разноски на осн. чл. 161, ал. 1, вр. чл.
144, ал. 2 от ДОПК в общ размер 370 лв., представляващи заплатена държавна
такса в размер на 10 лв. и адвокатско възнаграждение в размер на 360 лв.,
своевременно претендирано и доказано чрез договор за адвокатска защита и
съдействие, фактура и извлечение за банков превод.
Предвид изложеното
и на основание чл. 268 от ДОПК Административен съд – Русе, ІІ-ри състав
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 16/31.01.2022
г., издадено от директора на ТД на НАП - гр. Варна
И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТМЕНЯ разпореждане изх. №
С220018-137-0000338/18.01.2022 г., издадено от публичен изпълнител в дирекция
„Събиране" при ТД на НАП Варна, ИРМ - Русе.
ИЗПРАЩА преписката на публичен
изпълнител в дирекция „Събиране" при ТД на НАП Варна, ИРМ – Русе за ново
произнасяне, съобразно мотивите на настоящото решение
ОСЪЖДА Териториална дирекция на
Национална агенция за приходите – Варна да заплати на М.Г.М., с адрес ***
сумата 370 лв., представляваща разноски по делото
На основание чл.
268, ал. 2 от ДОПК решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
СЪДИЯ: