Решение по дело №2759/2024 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, вр. чл. 10, ал. 6 от Закона за семейните помощи за деца (ЗСПД).

Образувано е по жалбата на Т. Г., родена на [дата]. в Украйна, с [ЛНЧ], гражданка на Украйна, с настоящ адрес гр. Варна, [улица], вх. А, ет. 4, ап.17, като майка и законен представител на М. Г., против Заповед № ЗСПД/Д-В/27746/11.10.2024г. на директора на Дирекция „Социално подпомагане“ - Варна, с която на основание чл. 10, ал. 4 ЗСПД и чл. 4 ППЗСПД /Правилник за прилагане на Закона за семейните помощи за деца/ е отказано отпускане на месечна помощ за отглеждане на дете до една година по чл.8, ал.1 от ЗСПД и чл.26 от ППЗСПД за детето М. Д. Г., родена на [дата]. с ЛЧН **********.

Жалбоподателката твърди незаконосъобразност на обжалваната заповед по съображения за неправилно приложение на материалния закон и несъответствие с неговата цел. Неправилно отказът е обоснован с липса на предпоставките по чл.3, т.5 ЗСПД, както и че се касае за лице, което се ползва с временна закрила в РБ. Излага подробни съображения за наличие на противоречие между чл.3, т.5 ЗСПД с разпоредбите на чл.2, чл.3 и чл.27 от Конвенцията на ООН за правата на детето /КПД/, Конституцията на Република България /КРБ/, Закона за социалното подпомагане /ЗСП/ и Закона за закрила на детето /ЗЗДт/. Твърди, че разрешаването на това противоречие е предвидено в чл. 5, ал. 4 от КРБ като се приложат пряко разпоредбите на Конвенцията за правата на детето. Поради прякото приложение на Конвенцията, противоречието на ЗСПД с КРБ и с основни принципи по ЗЗДт и ЗСП моли съдът да приеме наличието на предпоставките на ЗСПД за отпускане на месечна помощ за отглеждане на дете до една година по чл. 8, ал.1 от ЗСПД за детето М. Д. Г.. По изложените съображения иска отмяна на обжалваната заповед и връщане на преписката със задължителни указания към административния орган. Тези доводи за незаконосъобразност на обжалваната заповед се поддържат и в съдебно заседание от процесуалния представител, който моли за уважаване на жалбата и претендира присъждане на жалбоподателката на направените разноски в размер на 11,30лв. представляващи заплатени 10 лв. за държавна такса и 1,30лв. за превода й.

Ответникът - Директорът на Дирекция „Социално подпомагане“ - Варна, оспорва жалбата като неоснователна по съображенията развити в становище с.д. № 5846/04.04.2025г. Обжалваната заповед била издадена от компетентен орган, в изискуемата форма, без допуснати процесуални нарушения и при правилно приложение на материалния закон. Размерите на помощите за деца се определяли със Закона за държавния бюджет за съответната година и се финансирали изцяло от държавния бюджет. Отпускали се от Дирекция „Социално подпомагане“ по настоящ адрес на семейството, в зависимост от семейния статус и въз основа на подадено заявление - декларация по образец, с приложени нормативно регламентирани документи. В случая се установило, че детето и родителят са с украинско гражданство - както към момента на подаването на заявлението-декларация, така и към момента на постановяване на обжалваната заповед. Правото на семейни помощи за деца на чужди граждани било регламентирано само в хипотезата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД, която не била налице, тъй като към момента липсвал договор между двете държави, предвиждащ изплащането на подобни помощи. Директивата за временна закрила на бежанци давала право на гражданите на Украйна, влизащи на територията на ЕС, да получат незабавна помощ и подкрепа при изрично предвидени случаи, което нямало отношение към настоящия казус. Счита, че при проверка на обжалвания акт следва да се отчете липсата на препращаща норма, последващ акт на държавен орган, който да прецизира отпускането на конкретния вид помощ и да стане основание за отпускането на помощта, тъй като социалните служители нямали право да тълкуват закона, а действали при условията на обвързана компетентност когато я предоставяли. По изложените съображения моли жалбата да се отхвърли като неоснователна. В условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар.

След преценка на събраните по делото доказателства, съдът достигна до следните установявания и изводи:

Съгласно регистрационна карта № *********, издадена от Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет на РБългария жалбоподателката Т. Г. - като гражданин на Украйна, се ползва с временна закрила, предоставена с Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001г. относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица и за мерките за поддържане на баланс между държавите членки в полагането на усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от този прием, активирана с Решение за изпълнение (ЕС) 2022/382 на Съвета от 04.03.2022г. за установяване на съществуването на масово навлизане на разселени лица от Украйна по смисъла на чл.5 от Директива 2001/55/ЕО и за въвеждане на временна закрила

В изпълнение на Решение № 54/25.01.2024г. на Министерски съвет и Решение за изпълнение (ЕС) 2023/2409 на Съвета от 19.10.2023г. за удължаване на срока на временната закрила, въведена с Решение за изпълнение (ЕС) № 2022/382, срокът на предоставената временна закрила на жалбоподателката и придружаващите я лица, е определен до 4 март 2025г. С Решение № 79 от 20.02.2025г. на Министерския съвет на Република България, срокът на действие на временната закрила в Република България се удължава до 04.03.2026г.

На 02.10.2024г. жалбоподателката, в качеството й на майка и законен представител на малолетната М. Д. Г., депозирала до директора на Дирекция "Социално подпомагане" – Варна заявление-декларация вх. № ЗСПД/Д-В/27746 за отпускане на месечни помощи по чл.8 от ЗСПД за отглеждане на дете до една година от неосигурена майка. Към заявлението са приложени регистрационна карта на чужденец с предоставена закрила, Удостоверение за раждане рег. № ********** на М. Д. Г., родена на [дата]., Удостоверение за декларирани данни изх. № 030192403998212/13.09.2024г. на ТД на НАП – Варна, медицински направление изх. № 6740 от д-р Т. А. за извършени имунизации и профилактични прегледи.

Заявлението - декларация било разгледано от социален работник, който дал заключение, че членовете на семейството са с украинско гражданство и няма друг закон или сключен международен договор, по който РБ да е страна, и в който да е предвидено получаването на този вид помощ - основание за отказ на помощта по чл.3, т.5 вр. чл.8, ал. 1 от ЗСПД.

Със Заповед № ЗСПД/Д-В/27746/11.10.2024г. директорът на Дирекция „Социално подпомагане“ – Варна на основание чл.3, ал.5, вр. чл.8, ал.1 от ЗСПД отказал на Т. Г. отпускането на месечна помощ отглеждане на дете до една година за детето М. Д. Г., по съображения, че членовете на семейството са с украинско гражданство и няма друг закон или сключен международен договор, по който Република България да е страна, и в който да е предвидено получаването на този вид помощ. В заповедта е посочено, че подлежи на обжалване пред Административен съд-Варна в 14-дневен срок. От административният орган не са ангажирани доказателства за датата на връчване на заповедта.

На 13.11.2024г. в Административен съд-Варна е постъпила жалба срещу Заповед № ЗСПД/Д-В/27746/11.10.2024г. от Т. Г., като майка и законен представител на М. Г., по повод на която е образувано настоящото съдебно производство.

Жалбата е подадена в срок, срещу подлежащ на съдебен контрол акт, от лице с правен интерес и активна легитимация за оспорването, тъй като заповедта, с която е отказаната месечна помощ по чл.8, ал.1 от ЗСПД засяга неблагоприятно правата и интересите на заявителя. С оглед на това, жалбата е допустима.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

При извършване на проверката по чл.168, ал.1, вр.чл.146 АПК се установи, че заповедта е издадена от компетентен орган по чл.8, ал.1 от ЗСПД – директорът на Дирекция „Социално подпомагане“ – Варна, в предвидената писмена форма и при спазване на задълженията за мотивиране по чл. 10, ал. 5 от ЗСПД и чл. 59, ал. 2 от АПК, поради което не страда от пороци, влечащи нейната нищожност, респ. нейната отмяна.

В производството по заявлението не се установяват допуснати процесуални нарушения, които да са толкова съществени, че да обосноват отмяна на заповедта.

Основателни са оплакванията за неправилно приложение на материалния закон при издаване на отказа и за противоречието му с целта на закона поради следните съображения: От разпоредбите на чл. 2, § 1, букви а) и в), вр. § 4, буква б) от Решение за изпълнение (ЕС) 2022/382 на Съвета от 04.03.2022г. еднозначно следва, че жалбоподателката и непълнолетното й дете М. Д. Г. - като граждани на Украйна, се ползват с временна закрила съгласно Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001г. относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица и за мерките за поддържане на баланс между държавите членки в полагането на усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от този прием. Както следва от съображение 16 към Решение за изпълнение (ЕС) 2022/382 на Съвета от 04.03.2022г., временната закрила, която е най-подходящият инструмент в настоящата ситуация, следва да позволи на разселените лица да се ползват в целия Съюз на хармонизирани права, които предлагат адекватно равнище на закрила.

Според съображение 17 към Решението за изпълнение, същото е съвместимо и може да се прилага в допълнение към националните схеми за временна закрила, за които може да се счита, че прилагат Директива 2001/55/ ЕО. Ако държава членка има национална схема, която е по-благоприятна от условията, определени в Директива 2001/55/ЕО, държавата членка следва да може да продължи да я прилага, т.к. посочената директива предвижда държавите членки да могат да приемат или да запазят по-благоприятни условия за лицата, ползващи се с временна закрила. Ако националната схема обаче е по-неблагоприятна, държавата членка следва да осигури допълнителните права, предвидени в Директива 2001/55/ЕО.

Както следва от чл.1 от Директива 2001/55/ЕО, целта й е да определи минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица от трети страни, които не са в състояние да се върнат в страната по произход, и за поддържане на баланса между държавите-членки в полаганите от тях усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от тоя прием.

Според съображение 12 към Директива 2001/55/ЕО, по същността си минималните стандарти за предоставяне на временна закрила предполагат, че държавите членки разполагат с правомощията за приемане или прилагане на по-благоприятни разпоредби по отношение на лицата, ползващи се с временна закрила, в случаите на масово навлизане на разселени лица.

Според съображение 15 към Директива 2001/55/ЕО, задълженията на държавите членки по отношение на условията за прием и пребиваване на лицата, ползващи се с временна закрила, трябва да бъдат справедливи и да предоставят адекватно ниво на защита на тези, които се нуждаят от нея.

В тази връзка в съображение 16 към Директивата изрично е посочено, че във връзка с отношението към лицата, ползващи се с временна закрила по Директива 2001/55/ЕО, държавите членки са обвързани от задълженията, произтичащи от инструментите на международното право, по които те са страна и които забраняват дискриминацията.

В контекста на това задължение, в разпоредбата на чл.3, § 2 от Директива 2001/55/ЕО изрично е предвидено, че държавите членки прилагат режима на временна защита при стриктно спазване на човешките права и основните свободи, и на техните задължения за недискриминация.

Съгласно чл.12 от Директива 2001/55/ЕО, държавите членки разрешават за срок, непревишаващ срока на временната закрила, на лицата, ползващи се с временна закрила, да се ангажират с намиране на работа или упражняване на свободна професия при спазване на разпоредбите, регулиращи съответната професия, както и на дейности, като образователни възможности за възрастни, професионално обучение и придобиване на практически опит. Поради причини, свързани с политиката по отношение на пазара на труда, държавите-членки могат да предоставят предимство на граждани на Европейския съюз и на граждани от държави, обвързани с Договора за Европейското икономическо пространство, както и на законно пребиваващи на техните територии граждани на трети страни, които получават помощи за безработни. Приложими са общите разпоредби на законодателството в сила, отнасящи се до заплащането на труда, достъпа до системите за социално осигуряване, заетостта или дейностите, свързани с упражняването на свободни професии, както и други условия, свързани със заетостта.

На национално ниво условията и реда за предоставяне на закрила на чужденци на територията на Република България, както и на техните права и задължения, са регламентирани в Закона за убежището и бежанците /ЗУБ/, който видно от § 1а ДР ЗУБ, въвежда разпоредбите на Директива 2001/55/ЕО на Съвета.

Съгласно чл. 1, ал. 2 от ЗУБ, закрилата, която Република България предоставя на чужденци, включва убежище, международна закрила и временна закрила. Съгласно чл. 39, ал. 1, т. 4 от ЗУБ, на чужденците с предоставена временна закрила се предоставя правото на социално подпомагане, което кореспондира със задължението на държавите членки по чл.12 от Директива 2001/55/ЕО - да предоставят на лицата, попадащи в обхвата на временната закрила, достъп до системите си до социално подпомагане.

Спорът между страните в конкретния случай е по въпроса дали подпомагането по ЗСПД, в частност по чл.8, ал. 1 от ЗСПД, попада в обхвата на системата за социално подпомагане, до която лицата, на които е предоставена временна закрила, имат достъп?

Според настоящият съдебен състав, отговорът на този въпрос следва да е положителен и на лицата, на които е предоставена временна закрила по Директива 2001/55/ЕО, следва да се предостави достъп и до семейните помощи за деца, регламентирани в ЗСПД, в частност - до месечна помощ за отглеждане на дете до навършване на една година по чл. 8, ал.1 от ЗСПД.

Действително съгласно чл.3, т. 5 от ЗСПД право на семейни помощи за деца имат бременните жени – чужди граждани и семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република и България е страна.

Разпоредбата на чл.3, т.5 от ЗСПД съществува в редакцията към ДВ, бр.69/2004г., поради което в контекста на поетите задължения по чл.1 и чл. 3, § 2 от Директива 2001/55/ЕО, разпоредбата на чл. 39, ал. 1, т. 4 от ЗУБ и на забраната за дискриминация по чл. 21, § 2 от Хартата на основните права на ЕС, следва да се тълкува и прилага в смисъл, който да осигури в пълнота изпълнението на чл. 12 от Директивата и на нейната цел.

Съдът на ЕС многократно е приемал, че произтичащото от дадена директива задължение за държавите членки да постигнат предвидения в нея резултат, както и на задължението им по чл.4, § 3 от ДЕС и на чл.288 от ДФЕС да предприемат всички необходими мерки, общи или специални, за да осигурят изпълнението на това задължение, тежи върху всички органи на държавите членки, включително - в рамките на тяхната компетентност - върху съдебните органи - така в Решение от 14 септември 2016г., Martinez Andres и Castrejana Lopez, С-184/15 и С-197/15, ЕU:C:2016:680, т.50 и Решение от 24 януари 2018г., Pantuso и др., С-616/16 и С-617/16, ЕU:C:2018:511, т.70. Изрично в Решение от 13 март 2019г., С-635/17, EU:С:2019:192, т.54, СЕС е приел, че държавите членки са длъжни не само да тълкуват националното си право по начин, който да съответства на правото на Съюза, но и да не допускат да се основават на тълкуване на разпоредба от вторичното право, което би влязло в конфликт с основните права, защитавани от правния ред на Съюза.

От изложеното следва, че при прилагане на националните схеми за социално подпомагане държавите членки не трябва да третират лицата, ползващи се с временна закрила по-неблагоприятно, както спрямо собствените си граждани, така и спрямо лицата, които вече са получили международна закрила – с предоставено убежище и получилите статут на бежанец. Нещо повече, в случаите, които касаят лица, които се ползват от временна закрила и са под [възраст] възраст, първостепенно значение следва да имат висшите интереси на детето, гарантирани от Конвенцията за правата на детето /КПД/, приета от ОС на ООН на 20.11.1089г., ратифицирана с решение на ВНС от 11.04.1991г., обн. ДВ, бр.32/23.04.1991г., ДВ, бр.55/12.07.1991г., в сила от 0.07.1991г. Съгласно чл.27, § 1 от Конвенцията за правата на детето, държавите – страни по Конвенцията, признават правото на всяко дете на жизнен стандарт, съответствуващ на нуждите на неговото физическо, умствено, духовно, морално и социално развитие. Според § 2 от същото решение родителят/родителите или другите лица, отговорни за детето, имат първостепенна отговорност да осигурят в рамките на своите способности и финансови възможности условията за живот, необходими за развитието на детето. Съгласно чл.27, § 3 от Конвенцията, държавите - страни по Конвенцията, в съответствие с националните условия и в рамките на своите възможности, предприемат необходимите мерки с цел да подпомагат родителите и другите лица, отговорни за детето, да осъществяват това право и в случай на нужда предоставят материална помощ и програми за подпомагане, особено по отношение на изхранването, облеклото и жилището. Съгласно чл.2, § 1 от КПД, държавите - страни по Конвенцията, зачитат и осигуряват правата, предвидени в тази Конвенция, на всяко дете в пределите на своята юрисдикция без каквато и да е дискриминация, независимо от расата, цвета на кожата, пола, езика, религията, политическите или други възгледи, националния, етническия или социалния произход, имущественото състояние, инвалидност, рождение или друг статут на детето или на неговите родители или законни настойници. Държавите - страни по Конвенцията, вземат всички подходящи мерки за осигуряване закрилата на детето против всички форми на дискриминация или наказание на основание на статута, действията, изразените мнения или убеждения на неговите родители, законни настойници или членовете на неговото семейство - чл.2, § 2 от КПД.

Като част от общата система на социалните права, по отношение на признатото по чл.27, § 1 от КПД право на жизнен стандарт и на социална сигурност, следва да се спазват и изискванията във връзка с икономическите, социалните и културните права, които се съдържат в Европейската социална харта /ЕСХ/, ратифицирана със закон, приета от 38-мо НС на 29.03.2020г., ДВ, бр.30/11.04.2000г. - чл.13 и Хартата на основните права на ЕС /ХОПЕС/. Съгласно чл.13 от ЕСХ всеки, който не разполага с достатъчно средства, има право на социална и медицинска помощ. От друга страна, разпоредбата на чл.16 ЕСХ въвежда принципа, че семейството, като основна клетка на обществото, има право на подходяща социална, правна и икономическа закрила, за да се осигури неговото пълно развитие. За да се осигурят условията, необходими за всестранното развитие на семейството, разпоредбата на чл.16 от ЕСХ задължава държавите да съдействат за икономическата, правната и социална защита на семейния живот с такива средства, сред които социални и семейни помощи. Съгласно член Е от Част V „Недопускане на дискриминация“, упражняването на правата по тази харта следва да бъде осигурено без дискриминация на каквато и да било основа, като раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други убеждения, национална принадлежност или социален произход, здравословно състояние, връзка с дадено национално малцинство, рождение или друго състояние. Съгласно чл. 34, § 1 от ХОПЕС, Съюзът признава и зачита правото на достъп до обезщетенията за социална сигурност и до социалните служби, които осигуряват закрила в случаи като майчинство, заболяване, трудова злополука, зависимо положение или старост, както и в случай на загуба на работа, в съответствие с правилата, установени от правото на Съюза и от националните законодателства и практики. Според § 2 от с.р., всеки, който пребивава и се придвижва законно на територията на Съюза, има право на обезщетения за социална сигурност и на социални придобивки в съответствие с правото на Съюза и с националните законодателства и практики. Според § 3 от с.р., с цел да се бори срещу социалното изключване и бедността, Съюзът признава и зачита правото на социална помощ и на помощ за жилище, предназначени да осигурят достойно съществуване на всички лица, които не разполагат с достатъчно средства според правилата, установени от правото на Съюза и от националните законодателства и практики. Както е видно от Разясненията относно Хартата на основните права (2007/С 303/02), официален вестник С 303/17), цитираната разпоредба на чл.34, § 3 от ХОПЕС се основава именно на чл.13 ЕСХ.

Съгласно чл.21, §1 от ХОПЕС, забранена е всяка форма на дискриминация, основана по-специално на пол, раса, цвят на кожата, етнически или социален произход, генетични характеристики, език, религия или убеждения, политически или други мнения, принадлежност към национално малцинство, имотно състояние, рождение, увреждане, възраст или сексуална ориентация. Според § 2 от същата разпоредба, съответна на чл. 18, § 1 от Договора за функционирането на Европейския съюз, в областта на прилагане на Договорите и без да се засягат техните особени разпоредби, се забранява всяка форма на дискриминация, основана на гражданството.

Както следва от разпоредбата на чл.1, ал.2 от ЗСПД, семейните помощи са средства в пари и/или в натура, които подпомагат отглеждането на децата в семейна среда от родителите или от лицата, полагащи грижи за тях. По реда на ЗСПД се предоставят дванадесет вида помощи, като за всяка от тях е възприет разграничителен критерий, съобразен с предназначението на конкретната семейна помощ. Помощта по чл. 8, ал. 1 ЗСПД – месечни помощи за отглеждане на дете до една година, е помощ, която се предоставят на майката (осиновителката), чийто доход на член от семейството е по-нисък или равен на дохода по чл. 4, при четири условия, че: 1. майката (осиновителката) не е осигурена и не получава обезщетение за бременност и раждане, за отглеждане на дете или при осиновяване на дете до [възраст] възраст по реда на Кодекса за социално осигуряване; 2. детето не е настанено за отглеждане извън семейството по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето; 3. майката (осиновителката) и детето живеят постоянно в страната; 4. детето има направени всички задължителни имунизации и профилактични прегледи съобразно възрастта и здравословното му състояние.

Така регламентираната помощ, макар да е уредена в ЗСПД, а не в ЗСП - който закон съгласно чл. 2, ал. 1, 3 и 6 предоставя право на социални помощи и на лицата, ползващи се с временна закрила и в който не се съдържа изискване, като това в чл. 3, т. 5 от ЗСПД, без съмнение е част от общата система за социално подпомагане, като такава попада изцяло в обхвата на чл.16 от ЕСХ и следва да се интерпретира като част от задълженията, които държавите са поели по силата на чл.27, § 3 от Конвенцията за правата на детето, респ. като част от задълженията на държавите членки по чл. 12 от Директива 2001/55/ЕО - доколкото от съображение 16 към Директивата и чл.3, § 2 от нея следва, че държавите членки са длъжни да прилагат режима на временна закрила при стриктно спазване на основните права и свободи, и при спазване на задълженията, произтичащи от инструментите на международното право, по които са страна и които забраняват дискриминацията.

Ето защо чл. 3, т. 5 от ЗСПД следва да се тълкува в смисъл, че за да се осигури правилното прилагане на чл.12 от Директива 2001/55/ЕО, както и на прякото прилагане на чл. 27, § 1 от КПД, вр. чл.5, ал.4 от КРБ, достъпът до тази помощ следва да се предостави и на лицата, ползващи се с временна закрила по силата на Директива 2001/55/ЕО – каквито безспорно са жалбоподателката Т. Г. и детето М. Д. Г.. Различно тълкуване би било в пряко нарушение на забраната за дискриминация, въведена с чл.2, § 2 от КПД, чл.21, ал.2 от ХОПЕС, чл.Е от част V на ЕСХ и съображение 16, вр. чл.3, § 2 от Директива 2001/55/ЕО.

Като е обосновал обжалваният отказ с разпоредбата на чл.3, т.5 от ЗСПД, директорът на Дирекция „Социално подпомагане“ е постановил незаконосъобразен административен акт, който следва да се отмени като постановен в противоречие с целта на закона - на основание чл.146, т.4 и т.5 от АПК. Тъй като естеството на въпроса не позволява решаването му от съда по същество, на основание чл.173, ал.2 от АПК преписката следва да се върне на административния орган за произнасяне по заявление-декларация вх. № ЗСПД/Д-В/27746/02.10.2024г. при спазване на указанията по тълкуване на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

При този изход на спора своевременно направеното искане от пълномощника на жалбоподателката следва да бъде уважено. На основание чл.143, ал.1 от АПК ответната страна Агенция за социално подпомагане – София следва да заплати на жалбоподателя Т. Г. сумата в размер на 11,30лв., представляващи заплатена такса за образуване на делото и такса за превода й.

Съгласно чл.10, ал.6 от ЗСПД настоящото решение е окончателно и не подлежи на обжалване.

Водим от горното и на основание чл.172, ал.2 и чл.173, ал.2 от АПК, Съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ Заповед № ЗСПД/Д-В/27746/11.10.2024г. на директора на Дирекция „Социално подпомагане“ - Варна, с която по заявление - декларация с вх. № ЗСПД/Д-В/27746/02.10.2024г. от Т. Г., родена на [дата]. в Украйна, с [ЛНЧ], гражданка на Украйна, с настоящ адрес гр. Варна е отказано отпускане на месечна помощ за отглеждане на дете до навършване на една година по чл. 8, ал. 1 от ЗСПД за детето М. Д. Г., родена на [дата]. с ЛЧН **********.

ВРЪЩА преписката на Директора на Дирекция „Социално подпомагане“ – Варна за произнасяне по заявление - декларация с вх. № ЗСПД/Д-В/27746/02.10.2024г. от Т. Г., родена на [дата]. в Украйна, с [ЛНЧ], гражданка на Украйна, при съобразяване на указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

ОСЪЖДА Агенция за социално подпомагане - София да заплати на Т. Г. родена на [дата]. в Украйна с [ЛНЧ], гражданин на Украйна с настоящ адрес в гр. Варна сумата в размер на 11,30лв. /единадесет лева и тридесет стотинки/ за заплатени държавна такса за образуване на делото и преводна такса.

Решението е окончателно.