РЕШЕНИЕ
№ 178
гр. Карлово, 09.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, І-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Асима К. Вангелова-Петрова
при участието на секретаря Снежанка В. Данчева
като разгледа докладваното от Асима К. Вангелова-Петрова Гражданско дело
№ 20215320101480 по описа за 2021 година
Производството е по иск с правно основание чл. 23 във вр. чл. 22 от
ЗПК във вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД.
Ищцата - М. П. С. твърди, че на 03.02.2017г. сключила договор за
потребителски кредит № 159577 с „А. Т. Е. Г.” АД. В договора било
посочено, че сумата по отпуснатия заем било в размер на 500.00 лева. В т. 1.7.
от процесния договор било посочено, че в срок най-късно до края на
следващия ден, считано от сключване договора за кредит,
кредитополучателят бил длъжен да предостави на кредитодателя обезпечения
по кредита, а именно - банкова гаранция или поръчителство на поне две
физически лица. В т. 1.8. от договора било уговорено, че кредитополучателят
предоставя като обезпечение Банкова гаранция, като представи на
кредитодателя оригинала на Удостоверение за Банкова гаранция и копие на
Договора, сключен между съответната банка и кредитополучателя за издаване
на Банкова гаранция. Банковата гаранция трябвало да съдържа неотменяемо и
безусловно изявление на съответната банка, че ако кредитополучателят не
заплати което и да било свое парично задължение, произтичащо от Договора
за потребителски кредит, Банката ще заплати на кредитодателя всички
1
дължими от кредитополучателя суми в първия работен ден, следващ деня на
получаване на първо писмено искане от страна на кредитодателя. Банковата
гаранция трябвало да покрива размера на всички суми, които
кредитополучателят бил длъжен да изплати на кредитодателя по договора за
кредит и да има срок на валидност не по-кратък от срока на кредита плюс 6
месеца. Предоставянето на Удостоверение за Банкова гаранция и копие на
договора, сключен между съответната банка и кредитополучателя за издаване
на Банкова гаранция ставало най-късно до края на следващия ден, считано от
датата на сключване на договора, чрез изпращане на сканирано копие на
документите на електронната поща на кредитодателя и същевременно
изпращане на същите документи до адреса на кредитополучателя с куриер. В
т. 1.9. от процесния договор било посочено, че кредитополучателят може да
предостави като обезпечение поръчителство, като осигурява поне двама
поръчители, които да отговарят солидарно за задълженията на
кредитополучателя по договора за кредит. В този случай кредитополучателят
бил длъжен да предостави на кредитодателя пълни и верни данни относно
самоличността на поръчителя/ите като: три имена, ЕГН, адрес (постоянен и
настоящ), данни по лична карта, месторабота, мобилен телефонен номер,
актуална електронна поща и други. В срок до края на следващия ден, считано
от сключване на договора за кредит, поръчителите следва да предоставят
информация за себе си - лични данни и данни, касаещи тяхната
кредитоспособност, като, но не само, информация относно наличие на
сключен трудов договор, работодател, имуществено състояние и др. По своя
преценка и с оглед кредитоспособността на кредитополучателя
кредитодателят може да изиска кредитополучателят да осигури повече от
двама поръчители, с оглед получаване на кредит. Поръчителите трябвало
задължително да бъдат физически лица, като всеки един от тях трябвало да
отговаря на следните условия: да имат нетен размер на осигурителен доход в
размер на 1500 лева; да бъдат лица над 20 годишна възраст; да работят на
безсрочен трудов договор; да имат не по-малко от 5 години трудов и
осигурителен стаж; да не са кредитополучатели или поръчители по друг
договор за кредит, включително и такъв с кредитодателя; да нямат неплатени
осигуровки за последните две години; да нямат задължения към други
кредитни или финансови институции или ако има - кредитната история на
поръчителя в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от
2
„Редовен”. Кредитодателят не бил длъжен и по своя преценка, с оглед
надеждността и платежоспособността на съответния поръчител, можел да
откаже да приеме предложените от кредитополучателя поръчители. Всеки от
поръчителите трябвало да даде своето съгласие да бъде поръчител съгласно
ЗПФУР и по реда и при условията, посочени в приложимите към договора
Общи условия най-късно до края следващия ден, считано от датата на
сключване на договора. В т. 3.3. от процесния договор било посочено, че в
случай че кредитополучателят не осигури и не представи в срок надлежни
поръчители, включително и ако някой от посочените поръчители не даде
своето съгласие, съгласно договора и общите условия или
кредитополучателят не представи в срок на кредитодателя надлежна Банкова
гаранция или кредитополучателят не учреди друго надлежно обезпечение
съгласно договора за кредит или действието на поръчителството, банковата
гаранция или обезпечението бъдат по някаква причина прекратени,
кредитополучателят дължи на кредитодателя неустойка в размер на 4.32 лв.
на ден за първия ден от периода и 4,32 лв. за всеки следващ ден. Начислената
неустойка се заплащала заедно със следващата погасителна вноска по кредита
съобразно уговорения в договора за кредит погасителен план.
Твърди, че й била начислена неустойка в размер на 37.27 лева, тъй като
не представила в срок надлежни поръчители, банкова гаранция или друг вид
обезпечение, посочени в процесния договор. В т. 2.1. от договора било
уговорено, че срокът на договора бил 30 дни, в т. 1.3.1., че фиксираният
годишен лихвен процент бил в размер на 41.000 %, а в т. 1.5., че годишният
процент на разходите бил в размер на 49.640 %. В т. 1.3.3. от договора било
посочено, че общата сума която следвало да върне била 517.08 лева.
Твърди, че погасила изцяло сумата по сключения договор, а именно в
общ размер на 554.35 лева. Счита, че процесният договор бил нищожен
(недействителен) на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит
(ЗПК) вр. чл. 26, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), тъй като
противоречи на законоустановените императивни правила. Смята, че
процесният договор бил нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК,
тъй като не била спазена предвидената от закона форма. Настоящият случай
касаел сключването на договор за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, тъй като от отправяне на предложението до сключването на
3
договора били използвани изключително средства за комуникация от
разстояние. Ето защо, за действителността на договора следвало да е спазена
процедурата, уредена в Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние (ЗПФУР) - чл. 8 и сл., и Закона за електронния документ и
електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ). Счита, че в настоящия
случай тази процедура не била спазена, тъй като доставчикът „А. Т. Е. Г.” АД
не бил изпълнил императивно вмененото му задължение да предостави на
потребителя - М. П. С. изискуемата преддоговорна информация, не е получил
валидно съгласие на потребителя за сключването и изпълнението на договора,
както и за условията, при които последният може да се откаже от него.
Смята, че всички разменени между доставчика и потребителя
електронни съобщения не отговаряли на императивните изисквания на
ЗЕДЕУУ. Те по своята същност представлявали електронни документи, които
обаче се явявали неподписани такива, тъй като не била спазена предвидената
процедура за удостоверяване на техния действителен автор (например чрез
квалифициран електронен подпис), респективно същите нямали т.нар.
„формална доказателствена сила“ по смисъла на чл. 180 от Гражданския
процесуален кодекс (ГПК). Счита, че ответното дружество е приело за
сключен процесния договор с М. П. С. в нарушение на предвидените
императивни правила, без последната да е изразила валидно своето съгласие.
Смята, че било нарушено изискването процесният договор да било написан
по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да се
представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в
два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. Смята, че
Договорът за потребителски кредит бил нищожен на основание чл. 11, ал. 1,
т. 10 във вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не било налице съществен елемент от
неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите (ГПР) по
кредита. Счита, че в нарушение на императивните правила, в договора за
потребителски кредит ГПР бил посочен единствено като процент, но без
изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото
изчисляване.
Смята, че липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по
кредита, а именно - кои компоненти точно са включени в него и как се
формира посоченият в договора ГПР от 49.640% било в пряко противоречие с
4
императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 във вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2
и 4 от ЗПК. В договора единствено било посочен фиксиран лихвен процент
(ГЛП) по заема от 41.000%, без обаче да става ясно как тази стойност се
съотнася към ГПР по договора. Описаните в съдържанието на договора такси
и разходи (в това число възнаградителна лихва и неустойка) обаче водели до
различен размер на ГПР от посочения.
Съгласно Решение от 20.09.2018г. по дело С-448/2017 г. на СЕС „На
непосочването на ГПР в договор за кредит трябвало да се приравни
ситуацията, в която в договора се съдържа само математическа формула за
изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това
изчисляване данни. В подобна ситуация не може да се счете, че потребителят
било напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания
договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с
всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението
му“.
Смята, че в договора за потребителски кредит било налице грешно
посочен размер на ГПР, а действителният такъв (в размер на 130.44% за
конкретния договор) било над максимално установения праг на ГПР,
предвиден в императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В 1.7. от
договора било посочено, че потребителят се задължава в срок най-късно до
края на следващия ден, считано от сключване на договора за кредит, да
предостави на кредитора банкова гаранция или две физически лица -
поръчители. В т. 3.3. от процесния договор било уговорено, че при
неизпълнение на задължението кредитополучателят дължи на кредитодателя
неустойка в размер на 4.32 лв. на ден за първия ден от периода и 4.32 лв. за
всеки следващ ден (или в общ размер на 37.27 лева). Смята, че от една страна
било налице изначална невъзможност потребителят да осигури в толкова
кратък срок банкова гаранция или поръчители, отговарящи на всички
изисквания, посочени в договора. Ето защо счита, че било налице нищожност
на договора по смисъла на чл. 26, ал. 2 пр. 1 от ЗЗД. Настоящият случай
касаел еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание
потребителят не може да влияе.
Твърди, че в глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на
кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на
5
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже
сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за
потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се
кредитен пазар било особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка
на кредитоспособността, а държавите - членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те процедират по този начин“. В този смисъл смята, че
клаузата, с която в договора за паричен заем било уговорено, че се дължи
неустойка в общ размер на 37.27 лева (или 4.32 лева на ден) при
неизпълнение на задължението за осигуряване, в срок най-късно до края на
следващия ден, считано от сключване на договора за кредит, на обезпечение
чрез поръчителство на физически лица, които отговарят на определени
условия, или банкова гаранция, се намира в пряко противоречие с
преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК.
Счита, че замисълът на изискването за проверка на
кредитоспособността на потребителя, както и изрично било посочено в чл. 16
от ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно
към този момент да бъде направена преценката дали да бъде отпуснат
кредитът, както и при какви условия (вкл. и дали ще било необходимо
обезпечение). Въпреки това на длъжника се вменява задължение да осигури
обезпечение едва след като кредитът бил отпуснат, като ако не стори това
дългът му нараства, т.е. опасността от свръх задлъжнялост се увеличавала.
Отделно от горното смята, че неустойка за неизпълнение на задължение,
което не било свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да
са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) било типичен
пример за неустойка, която накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели
единствено постигането на неоснователно обогатяване (В този смисъл е и т. 3
от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ВКС).
Счита, че било налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 2
от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК предвиждала, че при забава на
потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
6
сума за времето на забава.
Твърди, че с процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се
уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди.
Подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че вземането
няма да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се
обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Счита, че
подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва било
недопустимо.
Твърди, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са
били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД,
давало основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая
кредиторът променял последиците от липса на обезпечение и вместо да
санкционира с предсрочна изискуемост, той начислявал неустойка, чието
плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Смята, че от горното било
изводимо, че нито една от страните не е имала реално намерение да се
представя обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 от
ЗЗД, при непредставено обезпечение. Счита, че ако кредиторът е имал за цел
да получи обезпечение, същият е могъл да отложи даването на кредит,
каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити.
Дори да се приеме, че страните са допускали възможността исканите
обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да не се дължи, то това
плащане не се явявало неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение,
дължимо под условие. Това било така, тъй като последиците от
неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са
типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда,
а напротив договорът продължавал да се изпълнява по първоначално заложен
погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка.
Счита, че тази клауза било изцяло неравноправна и нищожна на
основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП), тъй
като същата задължавала потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано висока неустойка. Също така счита, че
тази клауза не била индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП. Смята,
че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1 във вр. чл.
7
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, ответното дружество не е включило в ГПР разходите за
заплащане на „неустойка“ в общ размер на 37.27 лева, която по своята
същност представлява печалба за кредитора, надбавка към главницата, която
се плащала периодично, поради което трябвало да е част от ГЛП и ГПР. При
условие, че ГПР е законосъобразно описан, действителният такъв щеше да
възлиза на 130.44% (а не както било посочен в договора - 49.640%). Счита, че
било налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до
нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил
потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията
между страните. Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление
на Министерския съвет на Република България, което означавало, че лихвите
и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50% от взетата сума. Счита, че
на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, са нищожни. Счита, че с тези действия „А. Т. Е. Г.” АД
е заобиколило изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата
тежест на кредита за длъжника, като съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на закона, било нищожна.
Всички приложими към сключването, изпълнението, прекратяването и
развалянето на потребителски договори национални нормативни актове (ЗПК,
ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и др.) са приети в Република България, въз основа на
присъединяването ни към Европейския съюз и произтичащите от това
задължения за синхронизиране на българското законодателство с
европейското. Ето защо счита, че приложимото национално законодателство
следва да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа, целите, съображенията
и разпоредбите на действащата Директива 2008/48/ЕО на Европейския
Парламент и Съвета от 23 Април 2008г. относно договорите за потребителски
кредити. Във връзка с това смята, че неизпълнението на задължението за
правилно посочване на размера на ГПР злепоставя и самата цел на Директива
20G8/48/EO да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото
по този начин потребителят не може да сравни продуктите адекватно. Целта
на уредбата на ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен
начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита и това да служи за
8
съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономическия избор на
потребителя. Обстоятелството дали било правилно изчислен и посочен ГПР
се установява на база изискванията на единната формула, залегнала в самата
Директива 2008/48/ЕО (и транспонирана в ЗПК), поради което същата има и
нормативно значение. Гореописаните такси (в това число и начислената
„неустойка“) безспорно попадали в изискванията на Директивата - те били
предвидими общи разходи, които обуславяли сключването на договора при
тези условия и са предварително заложени. По тези съображения тези клаузи
изисквали размерът им да се включи в общия размер на разходите и от там в
ГПР. Ето защо счита, че неправилното изчисляване и посочване било
самостоятелно основание за недействителност на договора. В подкрепа на
това било и обстоятелството, че посочването на ГПР било изведено като
съществено условие на договора. Това следвало и от сравнително правния
прочит на уредбите на държавите от ЕС, имплементираща Директива
2008/48/ЕО/, както и практиката на СЕС, където това изискване
последователно и ясно било формулирано и затвърждавано.
Смята, че от изложеното било единствено изводимо, че грешното
посочване на размера на ГПР следвало да се приравни на хипотезата на
непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно целият
договор следва да се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.
Счита, че посочването в договора на размер на ГПР, който не било реално
прилаганият в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща
търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП, както и
по смисъла на правото на ЕС. В този смисъл било и Решение от 15.03.2012 г.
по дело С-453/10 на СЕС - Търговска практика, състояща се в посочването в
договор за кредит на по-нисък от действителния годишен процент на
разходите, трябвало да се окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на член
6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от
страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и за изменение на
Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на
Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялните търговски
практики“), доколкото тя подтиква или било възможно да подтикне средния
потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
9
Счита, че Договорът за потребителски кредит бил нищожен на
основание чл. 11, ал. 1, т. 9 във вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД,
тъй като клаузата за възнаградителна лихва (ГЛП) е нищожна поради
противоречие с добрите нрави. Смята определения от кредитодателя размер
на възнаградителната лихва (в който се включва и начислената „неустойка“)
за изключително висок и противоречащ на добрите нрави, тъй като
надвишавал трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми,
респ. двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми. В тази
връзка недействителността на уговорката относно договорката лихва водел до
нищожност и на целия договор. Счита, че Договорът за потребителски кредит
бил нищожен и на основание чл. 11, ал. 1, т. 20 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не
бил посочен съществен елемент от неговото съдържание, а именно -
наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в
който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото
упражняване, включително информация за задължението на потребителя да
погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 от ЗПК, както и
за размера на лихвения процент на ден. Налице било разлика между
посочената в процесния договор за потребителски кредит сума, подлежаща на
връщане, и тази, която тя реално е върнала на ответното дружество. Счита, че
било налице унищожаемост на процесния договор на основание чл. 33, ал. 1
от ЗЗД, с оглед сключването му поради крайна нужда и явно неизгодни
условия.
Твърди, че била принудена да сключи Договора за потребителски
кредит, предвид обстоятелството, че се намирала в крайна нужда. Към този
момент тя не разполагала с достатъчно финансови средства да задоволи
своите и на нейното семейство основни потребности - заплащане на разходи
за комунални услуги, храна и други разходи от неотложен характер. Именно
тези обстоятелства са оказали влияние върху формирането на вътрешната й
воля да сключи договора. При условие, че тези факти не били налице, нямало
да сключи процесния договор, а най-малкото със сигурност нямало да го
сключи при тези условия. Налице били явно неизгодни условия по процесния
договор с оглед драстичното несъответствие и несъразмерност в стойността
на насрещните престации. Твърди, че получила сумата в размер на 500.00
лева, като впоследствие е върнала сумата от 554.35 лева, респективно
ответното дружество реално е получило възнаграждение за предоставения
10
заем в размер на 54.35 лева или печалба за предоставената услуга в размер на
близо 10%. Това обстоятелство явно не съответствало на пазарните и
икономически условия в страната към момента на предоставяне на заема –
03.02.2017г.
В случай, че съдът приеме договора за валиден и действителен, смята,
че е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, поради нарушение на
закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, поради нарушаване на добрите нрави,
респективно на основание чл. 146 от ЗЗП, поради неравноправност, отделните
клаузи от процесния договор. Ответното дружество било отпуснало на
ищцата заем в размер на 500.00 лева, като впоследствие същата я погасила и
превела единствено на ответното дружество изцяло сумата в общ размер на
554.35 лева. Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК „Когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита“. Ето защо счита, че е налице правен интерес от предявяване на
настоящия осъдителен иск срещу ответното дружество на основание чл. 23
във вр. чл. 22 от ЗПК във вр. чл. 55, ал. 1, предл. I от ЗЗД за претърпените
имуществени вреди в размер на сумата от 54.35 лева - разликата между
заплатената от ищцата на ответното дружество сума (554.35 лева) и
получената от нея сума (500.00 лева).
МОЛИ съда, да постанови решение, с което да осъди на основание чл.
23 във вр. чл. 22 от ЗПК във вр. чл. 55, ал. 1, предл. I от ЗЗД ответното
дружество да заплати на ищцата, сумата в размер на 54.35 лева,
представляваща недължимо платени суми по потребителски кредит, ведно със
законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на настоящата
искова молба до окончателното й изплащане. Претендира за направените по
делото разноски.
Посочва банкова сметка, по които да бъдат преведени присъдените
суми, а именно: БАНКА: „ПИБ” АД, IBAN:
**********************************, BIC: *************************, с
титуляр: „Х. С. Е.“ ООД.
Ответникът - „А. Т. Е. Г.” АД гр. С. моли съда да отхвърли изцяло
исковите претенции на ищцата. Счита, че исковете на ищцата за
неоснователни и необосновани. Мотивите му за това са следните:
11
На 03.02.2017 г. между „А. Т. Е. Г.” АД, в качеството си на
кредитодател и М. П. С., в качеството си на кредитополучател, бил сключен
Договор за потребителски кредит № 159577/03.02.2017г. Договарянето между
страните се осъществило чрез средствата за комуникация от разстояние
(електронна поща, уеб-сайт и телефон), като договорът за кредит се сключил
във формата на електронен документ и правоотношението се реализирали при
спазване на изискванията на ЗПФУР, ЗЗД, ЗЕДЕУУ и приложимите към
сключения договор за кредит Общи условия на „А. Т. Е. Г.” АД. Сключването
на договора за кредит било извършено по инициатива на Кредитополучателя -
М. П. С.. За да получи кредит, ищцата попълнила Заявка за кандидатстване,
като в същата били попълнени и предоставени доброволно пълни и верни
данни на кредитополучателя относно нейната самоличност като: трите си
имена, ЕГН, адрес (постоянен и настоящ), лична карта, месторабота, мобилен
телефонен номер, актуална електронна поща, предпочитания от нея начин за
получаване на сумата по кредита. Ищцата посочила, че желае да получи заема
чрез системата „*******“ на „И.“ АД, която представлявала електронна
система за разплащания. В края на Заявката за кандидатстване и с оглед
успешното й попълване, ищцата потвърдила, че се е запознала и се съгласява
с Общите условия на „А. Т. Е. Г.” АД, приложими към договора за кредит,
като приемането на Общи условия било необходимо условие за изпращане на
заявката. След подаване на Заявката за кандидатстване от страна на ищцата,
същата получила от ответното дружество - ПИН код под формата на кратко
електронно съобщение (CMC) на посочения от нея в заявката телефонен
номер, както и линк на посочената от нея електронна поща. Със CMC
съобщение и линка на електронната поща се удостоверявало, че лицето, което
желае да получи кредита било именно лицето, което подало заявката за
кандидатстване и именно това са неговите лични данни. След получаване на
линка, ищцата потвърдила заявката си за кандидатстване за кредит, като бил
активирал въпросния линк, при което се зареждал част от уеб сайта на „А. Т.
Е. Г.” АД - „************“, където тя въвела ПИН кода на заявката и
потвърдила искането си за получаване на кредита при сроковете и условията
съгласно заявката. След успешното потвърждаване на заявката, ответното
дружество разгледало предоставената от ищцата информация и въз основа на
тази информация и след проверка в Централния кредитен регистър одобрил
М. П. С. за искания от нея кредит, като по този начин кредитодателят
12
изпълнил изискванията за предварителна проверка на кредитоспособността на
кредитополучателя. След одобряване на кредита ответното дружество
изпратило на електронната поща на ищцата договор за кредит № 159577,
заедно с приложимите Общи условия на „А. Т. Е. Г.“ АД, също така
Стандартен Европейски Формуляр и Погасителенплан, като в мейла прикачил
два броя линка - „Приеми договора” и „Откажи договора”. С оглед
сключването на Договора за кредит и като доказателство за съгласието на
ищцата с договора за кредит и Общите условия, М. П. С. е активирала линка
„Приеми договора”. Посоченото се потвърждавало и от твърденията на
ищцата в исковата молба, поради което моли съдът да счете за безспорни
между страните обстоятелствата по сключване на Договор за потребителски
кредит № 159577/03.02.2017 г. и предоставяне на заема в размер на 500 лева.
Твърди, че изпълнил всички свои задължения за предоставяне на
преддоговорна информация на кредитополучателя, предвидени в ЗПФУР и
ЗЕДЕУУ. Счита изложеното съображение на ищцата за невалидността на
съгласието на кредитополучателя за сключването на договора за кредит за
неоснователно. Задълженията на кредитодателя по спазване на писмената
форма се доказват чрез водената комуникация с кредитополучателя по
електронен път. Тъй като ЗПФУР никъде не постановява задължение за
страните да поставят електронни подписи или квалифицирани електронни
подписи, то проведената кореспонденция чрез електронна поща и CMC била
напълно валидно основание да се счита, че е сключен процесния Договор за
кредит № 159577. Вследствие на това съображение, несъмнено се стигало до
извода, че договорът е сключен в предвидената писмена форма, по ясен и
разбираем начин, като договорът бил сключен с еднакъв по вид, формат и
размер шрифт, който не било по-малък от 12. Възразява изпяло срещу
твърдението, че Договор за кредит № 159577 е недействителен, поради
неспазване на изискванията на чл. 11. ал. 1. т. 10. във вр. чл. 19, ал. 1 във вр.
чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 2 и ал. 4, във вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като ГПР бил
посочен единствено като процент. Твърди, че в процесния договор бил
посочен начинът на образуване на ГПР, като била използвана формулата,
посочена в Приложение № 1 от ПЗР на ЗПК. Също така в приложимите към
Договор - Общи Условия, в т. 9.2. отново бил посочен начинът на
изчисляване на ГПР. Отделно от това, в приложимия Стандартен Европейски
Формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити,
13
Приложение № 2 към чл. 5, ал. 2 от ЗПК, също бил посочен и
индивидуализиран ГПР. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит следвало да съдържа общата сума, дължима от
потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за кредит. От
посоченото в настоящия отговор след извода, че не било възможно вземането
по т. 3.3 от Договор за кредит № 159577 да бъде нарушаващо чл. 10, ал. 2, чл.
10а, ал. 2 и ал. 4, тъй като вземането се поражда само в случай, че не бъдат
изпълнени предвидените условия на т. 1.7. и т. 1.8. от Договор за кредит №
159577. Предвиденият срок за изпълнение на посочените условия бил края на
следващия ден, а не било момента на сключване на договора. Поради това
претенцията на ищцата била изцяло неоснователна, тъй като нормата на чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК би била нарушена именно в случай че „ответното
дружество посочва в общата дължима сума и евентуалното вземане, което би
се породило при неизпълнение на уговореното в т. 1.7. и 1.8 от договора за
кредит.
Възразява срещу доводите на ищцата, че невключване на предвидената
в чл. 3.3. от договора неустойка, в процентното изражение на ГПР, така както
било установен в договора, водел до недействителност на договора на
основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1. т. 10 ЗПК. Счита, че не следва
разпоредбата на чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК да се тълкува разширително в смисъл,
че нарушение, водещо до недействителност по чл. 22 от ЗПК е налице не
само, когато в договора изобщо не било посочен ГПР, но и когато формално
било налице такова посочване, но посочения в договора размер на ГПР не
съответства на действително прилагания между страните. Това било така, тъй
като всъщност разширителното тълкуване на посочената разпоредба,
представлява тълкуване и прилагане по разширителен начин на възприето от
Европейския парламент и Съвета правило в разпоредбата на чл. 10, параграф
2, б. „ж” от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
23 април 2008 г., което е недопустимо, след като националното
законодателство е възприело и транспонирало посоченото правило по точен и
пълен начин чрез ЗПК. Нормативната цел, която била установена в Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008г. е
осигуряване на максимална информираност на потребителите, при сключване
на договори за кредит при условия, които са отнапред установени от
икономически по-силната страна в правоотношението. Следователно, дори
14
при нарушение на разпоредбите, установяващи необходимото съдържание на
договора за потребителски кредит, следва да намери приложение
установената в чл. 22 ЗПК санкция, единствено в случаите, когато за
потребителя би останал неясен размера на задължението по кредита и начина
на неговото формиране. В процесния казус, това задължение било установено
в глобален размер и като част, която се добавя към размера на вноска по
кредита, поради което за потребителя съществува яснота относно точния
размер на задължението му и общата стойност на кредита. По така
изложените съображения, счита, че при сключване на договора за кредит не е
допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Твърди, че не било допуснато и соченото от страна на ищцата
нарушение на клаузата на чл. 11, ал. 1. т. 9 от ЗПК. Размерът на годишния
лихвен процент съотнесен към задължението на кредитоплолучателя за
заплащане на главница, и представляващ цената за възмездно ползване на
представения финансов ресурс, било съобразен с изискванията на
добросъвестността, с оглед пазарната икономика и дейността на ответника по
предоставяне по занятие на парични средства срещу възнаграждение. В
договора бил посочен общият размер на дължимата за срока на договора
възнаградителната лихва и съотношението й с главницата по кредита, поради
което можело да се осъществи и съответна проверка дали посоченият лихвен
процент отговаря на действително прилагания от кредитодателя. По така
изложените съображения намира, че договора за кредит отговарял на
нормативно установените изисквания за необходимо съдържание и не
следвало да намери приложение разпоредбата на чл. 22 от ЗПК.
Възразява изцяло срещу твърденията на ищцата, че Договор за кредит
№ 159577 е недействителен, поради надвишаване на максимално установения
размер на ГПР в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, както и че клаузата на т. 3.3 от договора
за кредит нарушава добрите нрави. Не е съгласен с твърденията на ищцата, че
уговорената в т. 3.3. от Договор за кредит № 159577/03.02.2017г. следвало да
се кумулира с договорната лихва по договора за кредит и по този начин се
надхвърля ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като съображенията за това
са следните: чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК, изрично предвижда, че при изчисляване
на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите,
които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
15
договора за потребителски кредит. Начисляването на неустойка в настоящия
случай се извършва и произтича от неизпълнение на задължението на
кредитополучателя да учреди и/или представи надлежно обезпечение на
кредита - поръчители или банкова гаранция. ГПР има за цел да информира
потребителя какви ще са му разходите, ако изпълнява надлежно и в срок
задълженията си по договора за кредит, а няма за цел да включва в себе си
евентуални компоненти, които са поставени под условие, че
кредитополучателят не изпълни задължението си по договора. Посоченият
годишен процент на разходите по договора за кредит бил в размер на 49.64%
и бил съобразен с всички изисквания на ЗПК, като били взети предвид
допусканията, съгласно Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. Начислената
неустойка представлявала адекватно обезщетение за неизпълнение на
задължението на кредитополучателя да предостави обезпечение по договора
си за кредит. Начислената неустойка била в размер на 4.32 лева на ден. Също
така в т. 3.3 от договора изрично било посочено, че неустойката се дължила
само за периоди, в които кредитът е без осигурено обезпечение, респективно
ако Кредитополучателят осигури надлежно обезпечение по кредита, макар и
след изтичането на срока за нейното представяне, неустойката спира да се
начислява. Неизпълнението на задължението за представяне на описаните в
договора за кредит обезпечения се явявало неизпълнение на установено
между страните задължение, като кредитополучателят бил информиран за
наличието на тази неустойка още при предоставяне на приложимия
Стандартен европейски формуляр. Кредитополучателят знаел и бил
информиран по отношение на изискванията за обезпечение чрез Стандартния
европейски формуляр преди подписване на договора за кредит и с оглед на
това било могъл да прецени дали да сключи или не кредита, респективно да
се съгласи с условията по кредита. От друга страна, кредиторът бил свободен
по своя преценка да определи какви да бъдат изискванията за обезпечение с
оглед кредитоспособността и финансова надеждност на всеки
кредитополучател. Счита, че въпросната неустойка и нейният размер били
съразмерни на обезпечителната и обезщетителната функция на неустойката.
Счита, че условията на сключения между страните потребителски кредит,
ведно с Погасителния план, явяващ се неразделна част от него, пряко
кореспондирали с действащите норми на материалното право и водели до
законосъобразни правни последици, като не били в противоречие нито със
16
закона, нито с добрите нрави. На първо място, неустойката имала три
основни функции: обезпечителна, обезщетителна и санкционна. В конкретния
случай налице била договорена между страните компенсаторна неустойка за
неизпълнение на договорно задължение, като страните по тази клауза
акцентирали върху обезщетителната функция на неустойката. Този извод бил
верен, поради това че Заемодателят предоставил високо рисков паричен заем
на потребител: бързо одобрение, без поръчител, без допълнителни
обезпечения, липсва съгласие за директен дебит от трудово възнаграждение
и/или банкова сметка, както при един банков потребителски кредит, кредитът
не бил и застрахован, което евентуално да поправи вредите. Неустойката по
кредита била предвидена не като част от ползването на паричния заем, а като
неизпълнение на задължението за обезпечаване на същия - именно за да
обезщети липсата на поръчители или банкова гаранция, които да гарантират
изпълнението на договорните задължения и кредиторът, при неизпълнение, да
има право да поиска вземанията си и от тях. Никой кредитор не искал да
предоставя рискови, невъзвръщаеми заеми, затова и страните договаряли
неустойка, която да обезщети вредите, които се изразяват в необезпечаване на
заема и неговото изпълнение от страна на трети физически лица или
предоставяне на банкова гаранция.
Твърди, че клаузата на т. 3.3 от Договор за кредит № 159577 била ясно и
точно формулирана, нямало неясноти по отношение на нейното съдържание.
В обичайната практика по отпускане на кредити на физически лица,
кредитните и финансовите институции при сключване на договора за кредит
искали от кредитополучателя да осигури солидарни длъжници, чрез които да
обезпечи вземането си. През последните няколко години се установявала
практика това осигуряване на солидарни длъжници при сключване на
договора да се уговаря като задължение на кредитополучателя да ги осигури
след сключване на договора и в определен срок, като по този начин му се
предоставя кредитът незабавно и при облекчени условия. Разбира се, всяко
преимущество имало своята цена, като в тези случаи практиката се ориентира
към уговаряне на клаузи за неустойка, в случай на неосигуряване в
уговорения срок от кредитополучателя на солидарни длъжници. Това било
нормално, тъй като кредитодателят поемал голям риск, давайки необезпечен
кредит и поставен пред възможността да не може да събере вземането си, като
именно тази клауза за неустойка цели гарантиране на последващо
17
обезпечаване на кредита. Друг бил въпросът, че голяма част от
кредитополучателите пренебрегвали до тази клауза по едни или други
причини, надявайки се същата да не се приложи. Този толеранс към
кредитополучателя да получи кредита веднага, без да осигури към момента на
сключване на договора на нужното обезпечение, не можело да се тълкува
като уговаряне в негов ущърб и да води до извод за противоречие на тази
клауза с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. След като
процесният договор за кредит се явявал изпяло действителен, то претенциите
на ищцата съдът да осъди ответното дружество да върне получена без правно
основание сума в размер на 54.35 лева също се явявали неоснователни и
необосновани. Намира, че напълно неоснователни и исковете на ищцата
заведени под Формата на евентуалност. За същите не били ангажирани
никакви твърдения или доказателства в тази посока. В случай, че ищцата
допълни или конкретизира исковата си молба или изрично оспори
твърденията, изложени в отговора на исковата молба или в съдебно
заседание, молят за възможност да направят допълнителни искания.
Претендира за направените по делото съдебни разноски, в т.ч. изплатеното
адвокатско възнаграждение.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със
становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна
следното:
От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че
между „А. Т. Е. Г.“ АД като кредитодател и М. П. С., като кредитополучател е
възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за кредит №
159577 от 03.02.2017г., по силата на който на ищеца е предоставен паричен
заем в размер от 500.00 лева. Отразеният в договора годишен лихвен процент
възлиза на 41.00% (чл. 1.3.1.), годишният процент на разходите е 49.64%
(чл.1.5.), а срокът на кредита е 30 дни и започва да тече от датата на
изпращане на сумата по кредита по сметка на кредитополучателя (чл. 2.1.).
Съобразно чл. 1.7., вр. чл. 1.8., вр. чл. 1.9. от договора, най-късно до края на
следващия ден от сключването му, длъжникът следва да предостави на
кредитора едно от следните две обезпечения: банкова гаранция или
поръчителство от поне две физически лица, които следва да отговарят
солидарно и всеки от които да отговаря на следните, кумулативно поставени
18
изисквания: да имат нетен размер на осигурителен доход в размер на 1500
лева; да бъдат лица над 20 годишна възраст; да работят на безсрочен трудов
договор; да имат не по-малко от 5 години трудов и осигурителен стаж; да не
са кредитополучатели или поръчители по друг договор за кредит,
включително и такъв с кредитополучателя; да нямат неплатени осигуровки за
последните две години; да нямат задължения към други кредитни или
финансови институции или ако имат - кредитната история в ЦКР към БНБ
една година назад да е със статус не по- лош от „Редовен“. При неизпълнение
в срок на посоченото задължение, в тежест на длъжника е да заплати на
кредитора неустойка, съобразно чл. 3.3. от договора, а именно – 4.32 лева на
ден за първия ден от периода и 4.32 лева за всеки следващ ден. Размерът не
самата неустойка не е посочен в погасителния план, в който е посочена само
размера на вноската от 517.08 лева, от която сума 17.08 лева е лихва, при
лихвен процент от 3.42%. Видно от разписка за извършено плащане №
2000000120635398 от 12.02.2017г., М. П. С. е погасила 554.35 лева
От приетото по делото заключение по изготвената ССчЕ, което съдът
кредитира, като счита същото за обективно, обосновано и пълно, съдържащо
се на л. 106-110 се изяснява, че съгласно Разписка за извършено плащане №
2000000120635398 от 15.02.2017 с получател I. G. J., на основание
„погасяване М. П. С. **********“ е извършено плащане на сума в размер на
554.35 лв. от наредител - М. П. С.. Плащането е извършено чрез системата за
електронни плащания ePay.bg. Ищцата е заплатила еднократно сумата от
554.35 лв. на 15.02.2017г., дължима по договор за кредит № 159577 от
03.02.2017г., като с посочената сума са погасени- главница от 500 лева,
възнаградителна лихва от 6.83 лева и неустойка по чл. 3.3. от договора в
размер на 47.52 лева.
На база погасителен план по процесния договор, който е със срок от
един месец, главница е в размер на 500 лв., възнаградителната лихва е 17.08
лв. (при 41% годишна лихва или 3.42% месечна лихва), като не е включена
неустойка по т.3.3 от договора. ГПР е в размер на 49.6418 % = 49.64%.
На база погасителен план по процесния договор, който е със срок от
един месец, главница е в размер на 500 лв., възнаградителна лихва е 17.08 лв.
(при 41% годишна лихва или 3.42% месечна лихва) и включена неустойка по
т.3.3 от договора (при евентуалност, че не се представи гаранция през целия
19
срок на договора - 30 дни) в размер на 129.60 лв., доколкото е уговорен
лв./ден х 30 дни = 129.60 лв.
Общо плащане в края на периода 647.40 лв., формирано - 500 лв. кредит
+ 17.08 лв. възнаградителна лихва + 129.60 лв. неустойка. Годишен лихвен
процент - 338.11%, а годишният процент на разходите е в размер на
2090.9532%, т.е. 2090.95%.
На база платени суми по процесния договор общо в размер на 554.35
лв., сумата включва: платена главница: 500 лв.; платена възнаградителна
лихва: 6.83 лв. за 12 дни (при 41% годишна лихва или 3.42% месечна лихва);
платена неустойка: 47.52 лв. за 11 дни (на ден 4.32 лв.); срок на плащане - 12
дни при годишен лихвен процент - 287.96%. Годишният процент на разходите
е в размер на 1922.3861% или 1922.39.
С оглед така установената фактическа обстановка, съдът направи
следните правни изводи:
Съобразно изложеното от фактическа страна, между „А. Т. Е. Г.“ АД
като кредитодател и М. П. С. като кредитополучател, е възникнало
правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 500 лв.
Кредитодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от
ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които
не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител
по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК.
Сключеният договор за кредит по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон -
ЗПК.
В процесния случай, твърденията за недействителност на договора за
кредит следва да бъдат разгледани в светлината на процентната стойност на
ГПР, разписана в чл. 4. 4 от Договора във връзка с т. 9 от Приложение № 1
към договора, доколкото са неразривно свързани. Разпоредбата на чл. 1.7. във
връзка с чл. 1.9. от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно
измежду следните обезпечения: две физически лица - поръчители (които
следва да отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания)
20
или банкова гаранция в размер на усвоената сума за главница по договора и
дължимата възнаградителна лихва. При неизпълнение на това задължение,
съобразно чл. 3.3 от договора и погасителния план към него, длъжникът
дължи на кредитора неустойка в размер от 4.32 лв. на ден. Прочитът на
съдържанието на клаузите на чл. 3.3. във връзка с чл. 1.7 и чл. 1.9 от договора
и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем,
налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито
възнаграждение за кредитора (което последният е прикрил, обозначавайки го
като неустойка). Изискванията, които клаузата на чл. 1.7. във връзка с чл. 1.8.
във връзка с чл. 1.9. от договора възвежда за потребителя на практика
неосъществими за него задължения, особено предвид обстоятелството, че
последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер (500 лв.).
Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че
потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова
гаранция в размер на пълната усвоена стойност на кредита и дължимата
възнаградителна лихва (което като величина явно представлява повече от
чистата стойност на получения финансов ресурс и за което съответната
банкова институция ще изисква също заплащане) или поръчители, които да
отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях,
посочени във фактическата част от настоящото изложение. Тоест, поставяйки
изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то
кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително вземане,
което обозначава като „неустойка“. Същевременно, кредиторът не включва
т.нар. от него „неустойка“ към договорната лихва дължима по кредита и към
ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4
от ЗПК. Тези изводи са илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в
договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка при липса на
обезпечение“ като при формирането му се определя дължимостта за всеки
ден за срока на договора, който в случая е от 30 дни. В тази връзка, може да
се изведе извод, че кредиторът е в очакване, че длъжникът не би могъл да
покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид
изложеното, съдът счита, че вземането за неустойка, на практика
представлява скрито възнаграждение за кредитора (съответно, сигурен разход
за потребителя ) и като такова е следвало да бъде включено в годишния
процент на разходите.
21
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси“. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР
да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не
същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да
преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай, в т. 9 от
приложение № 1 към договора е посочено, че ГПР е 49.64%, но същият не
съответства на действителния процент на разходите. Както вече бе
коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема
разписаната в чл. 3.3. от договора „неустойка“, то тя е с характер на
възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на
ГПР.
В допълнение към изложеното, съдът счита за нужно да акцентира и
върху факта, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в
договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора. Посочването в договора за кредит на по-нисък от
действителния ГПР, което представлява невярна информация относно общите
разходи по кредита, следва да се окачестви като нелоялна и по –специално
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО (директивата адресира нелоялните търговски
практики), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния
22
потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е
възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен
случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия
размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по
смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече на основание
чл. 22 от ЗПК недействителност на договора в неговата цялост. Впрочем, в
конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в
процесния договор за кредит, неустойката дължима при непредоставяне на
обезпечение, не фигурира като ясно обозначена стойност. Това съдът също
окачествява като заблуждаваща търговска практика. Нещо повече, в договора
отново не фигурира „общата“ сума за неустойка, която се дължи от
потребителя, а единствено нейна разбивка на ден, а в погасителния план –
въобще не е включено това задължение.
За да бъде уважен предявеният иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1,
пр. 1-во ЗЗД, то в тежест на ищеца е да установи, че е налице предаване,
съответно получаване на парична престация, нейният размер и пряка
причинно-следствена връзка между обогатяването и обедняването. В тежест
на ответната страна е да изясни наличието на основание, по повод на което е
осъществено имущественото разместване.
В рамките на настоящото производство се изясни, че в изпълнение на
задълженията си по кредитното правоотношение, ищецът е заплатил на
ответника сума в общ размер от 554.35 лв. (съобразно заключението по
изготвената ССчЕ). Предвид изложените съображенията, плащането към
ответника е осъществено по договор, който се явява недействителен по
смисъла на чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В рамките на настоящия
процес, се претендира недължимо платена сума в размер от 54.35 лв. Предвид
изложеното, искът с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1- во от ЗЗД се явява
основателен, доколкото ответната страна не установи наличието на
основание, по силата на което да е настъпило имущественото разместване.
Ето защо, ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца
по предявения иск сума в размер от 54.35 лв., представляваща предадена от
ищеца на ответника сума при начална липса на основание. Върху главното
вземане се дължи и законна лихва, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда (21.07.2021г.) до окончателното й изплащане.
23
По отношение на разноските:
При този изход на делото, ответникът следва да бъде осъден да заплати
на ищеца направените по делото разноски. От представените по делото
преводни нареждания се установява, че ищцата е платила по сметка на РС-К.
държава такса за предявения иска в размер на 50.00 лева, както и 200.00 лева
– възнаграждение на вещото лице по допуснатата ССЕ, които следва да й се
присъдят. Същевременно, процесуалния представител претендира
присъждане и на адвокатско възнаграждение. Видно от представеното по
делото адвокатско пълномощно е, че М. П. С. е упълномощила адв. И.Н. да я
представлява в настоящото производство, като от Договора за правна помощ
и съдействие се установява, че адвокатската правна помощ се оказва по реда
на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, т.е. безплатна адвокатска помощ на материално
затруднени лица, както по първоначалния иск, така и по насрещния такъв.
Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, в случаите по ал. 1, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право
на адвокатско възнаграждение, като съдът определя възнаграждението в
размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 от ЗА и
осъжда другата страна да го заплати. Поради това, съдът следва да осъди
ответника по делото да заплати в полза на адвокат И.Н. адвокатско
възнаграждение, определено на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 във
вр. с чл. 36, ал. 2 от ЗА и чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/9.07.2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Видно от списъка на
разноски по чл. 80 от ГПК (л. 97), адвокатското възнаграждение по
предявения иск е 300.00 лева, който хонорар е съобразен с размерите,
предвидени в Наредба № 1/9.07.2004г., което следва да се присъди.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „А. Т. Е. Г.” АД, с ЕИК *************, със седалище и адрес
на управление: гр. С., бул. „А. С.” №**-**, Б. ц. „У. М.“, ет. **,
представлявано от Ф. Г. Д. и С. Ю. А. да заплати на М. П. С. от гр. С., кв.
„Л.“, ул. „Б.“ № **, вх. *, ет. *, ап. **с ЕГН **********, на основание чл. 55,
ал. 1, пр. 1-во от ЗЗД, сума в размер от 54.35 лева, представляваща
недължимо платена сума за неустойка при непредоставяне на обезпечение, по
клаузата на чл. 3.3. от договор за потребителски кредит № 159577 от
03.02.2017г., сключен между страните, ведно със законната лихва върху
24
посочената сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда -
21.07.2021г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „А. Т. Е. Г.” АД, с ЕИК ***************, със седалище и
адрес на управление: гр. С., бул. „А. С.” №**-**, Б. ц. „У. М.“, ет. **,
представлявано от Ф. Г. Д. и С. Ю. А. да заплати на М. П. С. от гр. С., кв.
„Л.“, ул. „Б.“ № **, вх. *, ет. *, ап. **с ЕГН **********, направените разноски
по делото: внесена държавна такса в размер на 50.00 лева и внесен депозит за
съдебно- счетоводна експертиза в размер на 200.00 лева.
ОСЪЖДА „„А. Т. Е. Г.” АД, с ЕИК ************, със седалище и адрес
на управление: гр. С., бул. „А. С.” №**-**, Б. ц. „У. М.“, ет. **,
представлявано от Ф. Г. Д. и С. Ю. А. да заплати на АДВ. И. П. Н., с адрес на
упражняване на дейността: гр. С., ул. „И. Д.“ № *, ет. *, ап. *, адвокатско
възнаграждение за осъществено на ищцата - М. П. С. от гр. С, кв. „Л“, ул. „Б“
№ **, вх. *, ет. *, ап. **с ЕГН ********** безплатно процесуално
представителство по делото, в размер на 300.00 лева, определено от съда по
реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Присъдените суми могат да бъдат преведени по сметка, както следва: в
БАНКА: „ПИБ” АД, IBAN: **********************************, BIC:
******, с титуляр: „Х. С. Е.“ ООД.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред О. с. – П., в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Ц.Ч.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
25