№ 3888
гр. София, 20.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на десети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Виолета Йовчева
Членове:Мариана Георгиева
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Галина Хр. Христова
като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело
№ 20241100506039 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 04.12.2023г., постановено по гр.д. № 9744/2023г. по описа
на СРС, ГО, 166 състав, е уважен предявеният И. Р. Р. срещу “МИКРО
КРЕДИТ” АД иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД за
връщане на сумата от 2 025 лева, представляваща платена без основание по
договор за заем CrediGo 5331-00003301/03.05.2018г. сума за допълнителни
услуги по пакет CrediGo – Застрахователна полица за застраховка „Защита“ №
МС *********-00003301/03.05.2018г. към договор за заем CrediGo 5331-
00003301/03.05.2018г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба – 23.02.2023 г. до окончателното изплащане на сумата.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба
от ответника “МИКРО КРЕДИТ” АД, в която са изложени оплаквания за
допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели
до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи.
Конкретно се поддържа неправилност на приетото от СРС, че услугата по
финансиране и разсрочване на застрахователна премия по застрахователен
договор, сключен между трето лице и въззиваемата, обективиран в
1
застрахователна полица за застраховка „Защита" № МС320145331-00003301
от 03.05.2018г., е нищожна. Излага, че двете правоотношения са
самостоятелни и независими едно от друго, както и че кредитодателят не е
страна по застрахователния договор. Освен това, поддържа, че сключването на
договор сьс застрахователя е в резултат от изрично изразената воля на
кредитополучателя, който е избрал да защити интереса си от евентуална
невъзможност за погасяване на задълженията си по договора за кредит, в
случай на настъпване на смърт, вследствие на заболяване или злополука.
Оспорва приетото в мотивите на обжалваното решение, че сключването на
застраховката е условие за отпускане на кредита. Това обстоятелство се
установявало от изричното волеизявление на потребителя, обективирано в т. 3
от процесния договор за кредит. Твърди, че по силата на договора за
допълнителни услуги, „Микро Кредит" АД е платило изцяло на ЗК „УНИКА
Живот'' АД заарахователната премия по застрахователна полица за
застраховка „Защита'' № МС320145331-00003301 от 03.05.2018г. в размер на
2 025 лева, срещу договорката въззиваемата да върне на „Микро кредит'' АД
заплатената от ответното дружество на застрахователя сума за
застрахователна премия, на равни месечни вноски, без олихвяване и този факт
не е бил оспорен от въззиваемата. Респективно, платената от кредитодателя на
ЗК „УНИКА Живот" АД сума не следва по никакъв начин да бъде включвана в
ГПР по договора за заем, тьй като същата не представлява разход по кредита.
Тази сума била предоставена на ищцата без олихвяване, респективно тази
услуга не носи абсолютно никаква печалба за ответното дружество. Освен
това сочи, че въззивникът реално е предоставил на насрещната страна
услугата, представляваща финансиране и разсрочване на процесната
застрахователна премия. В този смисьл счита за неправилен изводът на СРС,
че клаузата на т.3 от Договор за заем crediGO № 5331-00003301/03.05.2018г.
била неравноправна и заобикаляла забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като
водела до неоснователно обогатяване на ответното дружество. Поддържа, че
дори да се приеме, че размерът на застрахователната сума е прекалено висок,
то неравноправна би била клаузата, която я предвижда в застрахователния
договор, обективиран в застрахователна полица за застраховка „Защита" №
ИС320145331-00003301 от 03.05.2018 г., по който „МИКРО КРЕДИТ' АД не е
страна, респективно ако някой се е обогатил неоснователно за сметка на
въззиваемата, то това е застрахователят, тъй като е получил изцяло
2
застрахователната премия от името на ищцата. Излага доводи, че процесната
допълнителна услуга, на практика има правен характер на допълнителен
безлихвен заем. Въззиваемата е сключила договор за застраховка живот,
съгласно който се е задължила да заплати на ЗК “Уника Живот" АД
процесната сума представляваща застрахователна премия по този
застрахователен договор, и тьй като кредитополучателят не е разполагал със
средствата да заплати на момента и изцяло тази сума, ответното дружество е
предоставило възможност, обективирана като услуга, представляваща
финансиране и разсрочване за застрахователната премия – кредитодателят е
заплатил на застрахователното дружество, от името на въззиваемата,
дължимата от последната застрахователна премия. Като част от
предоставената услуга, потребителят е следвало да върне сьответната сума на
ответното дружество, на равни месечни вноски, без никакво оскъпяване. От
това следвал извод, че “Микро кредит” АД не се облагодетелствало за сметка
на въззиваемата и не може да се приеме, че е налице обогатяване или
заобикаляне на закона. Освен това посочената услуга не била свързана с
усвояване или управление на кредита. Кредитодателят не е изисквал
сключването на процесната застраховка, нито каквато и да било застраховка,
нито пък по някакъв начин, управлението на кредита зависи от сключването
на тази застраховка от страна на въззиваемата с трето лице. По тези
съображения е направено искане за отмяна на обжалваното решение и
постановяване на друго, с което предявеният иск да се отхвърли.
Въззиваемата И. Р. Р. оспорва въззивната жалба като неоснователна.
Счита обжалваното решение за правилно и обосновано, като постановено в
съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение
на относимите материално-правни норми. Поддържа, че клаузата от
процесния договор за кредит, предвиждаща задължение за заплащане на
застрахователната премия, е нищожна поради противоречие с чл. 19, ал. 5 и
чл. 21, ал. 2 от ЗПК. Сочи, че по делото не са ангажирани доказателства
ответното дружество да е регистриран като застрахователен брокер или
застрахователен агент, поради което няма право да бъде посредник, предлагащ
застрахователни продукти като допълнителна дейност. Освен това правата на
кредитора като трето правоимащо лице по договора за застраховка били
ограничени само до възможността да получи застрахователно обезщетение
при настъпил риск, но не и да търси реално изпълнение на вноските по
3
премията. Релевира възражения за нищожност на застрахователния договор по
доводи за липса на представителна власт на “Микро кредит” АД за
извършване на застрахователно агенство, както и поради заобикаляне на
закона. С оглед изложеното е направено искане за потвърждаване на
обжалваното решение.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон.
Настоящият съдебен състав счита обжалваното решение за валидно и
допустимо. По наведените оплаквания за неправилност на същото приема
следното:
На етапа на въззивното производство не е спорно, че между страните е
сключен договор за заем CrediGo 5331-00003301/03.05.2018г., по силата на
който на ищеца е предоставена сума в размер на 2 700 лева, която съгласно
договора е следвало да върне на 15 равни месечни погасителни вноски в
размер на по 217, 04 лева, при фиксиран лихвен процент от 29, 23 % и
годишен процент на разходите /ГПР/ 49, 70 %, при определена обща сума за
погасяване – 3 255, 60 лева, както и че ищецът е погасил изцяло задължението
си за връщане на заетата сума, като е платил 5 280, 60 лева. Преценката
относно действителността на процесния договор за потребителски кредит
следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с
нормите на приложимия ЗПК, при действието на който е сключен договорът.
Установено е още, че правоотношението между страните по договора за
потребителски кредит е възникнало по реда на ЗПФУР, като на ищеца е
представена дължимата преддоговорна информация и е спазено изискването
относно шрифта на договора, като се вземе предвид спецификата на
сключване на договора предоставяне на финансови услуги от разстояние по
смисъла на чл. 6 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние
/ЗПФУР/.
Съгласно т. 3 от договора заемополучателят е декларирал, че желае да
ползва допълнителна услуга, представляваща финансиране и разсрочване на
застрахователна премия по сключен договор за застраховка, както и че
4
сключването на застраховката и ползването на допълнителнителната услуга не
са задължителни предпоставки за предоставяне на заема. Поето е задължение
за заплащане на застрахователна премия в общ размер на 2 025 лева, която
заемополучателят следвало да върне на ответното дружество на 15 месечни
вноски в размер на по 135 лева.
Не е спорно и обстоятелството, че заедно с договора за кредит, ищцата-
потребител /в качеството на застраховано лице/ е сключила със ЗК “Уника
Живот” АД, чрез застрахователен посредник “Микро Кредит” АД,
застрахователна полица за застраховка “Защита” № МС *********-
00003301/03.05.2018г. Предмет на този застрахователен договор са следните
покрити рискове: Пакет “Стандарт Живот” – смърт и трайна пълна
неработоспособност над 50 % вследствие на заболяване, за застрахователна
сума от 2 700 лева и застрахователна премия в размер на 2 025 лева, със срок
на застраховката от 15 месеца, считано от 03.06.2018г. Ползващо се лице по
този застрахователен договор е ответното дружество.
Според т. 46 от представените Общи условия към договор за заем
CREDIGO от 01.01.2017г. на “Микро Кредит” АД, в случай, че
заемополучателят е избрал да ползва и пакетна допълнителна услуга,
изразяваща се във финансиране и разсрочване на дължимата застрахователна
премия по сключен договор за застраховка, последният дължи връщането на
застрахователната премия на “Микро Кредит” АД на равни месечни вноски.
Връщането се извършва заедно със сумата на погасителните вноски по
договора за заем. Уговорено е още, че при предсрочно прекратяване на
договора за заем при условията на т. 24 /при цялостно или частично
погасяване на задълженията/ ответникът има право да задържи всички
платени от заемополучателя вноски по допълнителни услуги до момента на
неговото прекратяване, както и да получи от заемополучателя пълния размер
на всички оставащи вноски до изтичане на срока за изплащане на вноските за
допълнителни услуги.
Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът достигна
до следните правни изводи:
Предявеният иск е обоснован с твърдения за престиране в полза на
ответното дружество въз основа на недействителен договор за заем,
респективно – въз основа на недействителна клауза по т. 3 от договора за заем.
5
За да бъдат уважени предявените искове, ищецът следва да докаже
твърдението си, че платените от него суми по процесния договор за кредит
надвишават размера на дължимите суми, определени при съобразяване само
на действителните клаузи от договора. Ищецът се позовава на изначална
липса на основание, която е специфичен белег на фактическия състав на
неоснователното обогатяване, установен в чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Поради това
и спорните главни права следва да се квалифицират именно по посочения
законов текст.
По исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД хипотезите на "получаване без
основание" обикновено са обусловени от едно преюдициално договорно
правоотношение. Съответно фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на
основание, т.е., когато още при самото получаване липсва основание за
преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго
/типичен случай е получаването на нещо въз основа на нищожен акт/. Освен
това основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената
ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото.
Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищците е било да
установят при условията на пълно и главно доказване факта на плащането на
процесната сума, а ответникът - да докаже, че е налице основание за
получаването, съответно задържане на полученото.
На основание чл. 7, ал. 3 ГПК съдът служебно следи за наличието на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Отделно от това
нормите на ЗПК са повелителни, поради което по отношение на тях намират
приложение разясненията, дадени в т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение №
1/2013 г. на ВКС по тълкувателно дело № 1/2013 г., ОСГТК, според които при
проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд
може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното
нарушение не е въведено като основание за обжалване, т.е. той може
служебно да се произнесе по действителността на клаузи в договор за
потребителски кредит, когато са налице за това правни или фактически
обстоятелства.
Договорът за потребителски кредит следва да отговаря на реквизитите и
формата, изискуеми за валидността му по чл. 22 от ЗПК. В конкретиня случай
6
формално в клаузите на договора за заем е включено изискуемото по чл. 11, т.
10 от ЗПК оповестяване на годишен процент на разходите и обща дължима от
кредитополучателя сума като сбор от всички очаквани от кредитодателя
плащания, но посоченият размер от 49. 70 % не отоговаря на действителната
стойност на престацията на потребителя. Ответното дружество е заявило
становище, че в посочения в договора ГПР не е включено оскъпяването
породено от застраховането на клиента в полза на кредитора. Този признание
се потвърждава и от приетото в първоинстанционното производство
заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което следва да се кредитира
като пълно и обосновано. Вещото лице е посочило, че при добавяне и на
премийните вноски по сключената застраховка, ГПР достига до 208, 90 %.
Съответно при сборуване на премиите и лихвите, общият сбор на дължимите
извън главницата суми възлизат на 2 580, 60 лева.
Според правилото на чл. 19, пояснено и с § 1 т. 1 от ДР на ЗПК,
оповестяването на ГПР следва да изразява всички общи разходи /вкл.
допълнителните преки или косвени задължения, поети за сметка на
потребителя/ като дължима от потребителя насрещна престация за ползвания
кредит /без разходи, възникващи при неизпълнение на задълженията и без
дължимите необходими и също оповестени в отделен договор допълнителни
разходи за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски
кредит, разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ
извършването на плащания, свързани с усвояването или погасяването на
кредита, както и други разходи, свързани с извършването на плащанията/.
Когато една принципно лична застраховка не е била търсена от
кредитополучателя за задоволяване на собствените му нужди от допълнителна
сигурност срещу неблагоприятни промени в здравословното му състояние и
загуба на живота му, а напротив, е била сключена eдновременно с договора за
потребителски кредит по повод на предложени параметри на необезпечен
кредит, волята на кандидата за застраховане не е била свободна.
Неоснователни са доводите на въззивника за липса на обусловеност на двете
сделки. Напротив, застрахователната услуга се уговаря от клиент - кандидат за
финансиране в полза на ответното дружество за покритие само на риск от
намаляване или изключване на възможност за реализиране на наличните към
кандидатстването трудови доходи, чрез изплащане на части или цял остатък от
задълженията по конкретен, планиран, но несключен още кредит. Едва след
7
едновременното довършване на обвързването на кандидата с условия на
кредитната сделка и решението на застрахователя /действащ чрез
кредитодателя/, дадено чрез агента му – същият кредитодател, се издава и
застрахователната полица с конкретизираните параметри на дължими
плащания. Такава застраховка е типично заместващо обезпечение на
финансов риск /чл. 383 КЗ/ в полза на самия агент на застрахователя, който е и
кредитор на застраховащия се длъжник, а това обстоятелство само по себе си
налага категоричен извод, че "доброволната" застраховка е била избрана от
потребителя като част от пакетно предложение на кредитора. Този извод се
налага и при съобразяване на обстоятелството, че кредитната сделка и
застрахователния договор са сключени на една и съща дата, като размерът
на застрахователната премия също е предварително определен в договора за
кредит към датата на неговото сключване.
По изложените съображения се налага извод, че обезпечението чрез
застраховка е допълнителна услуга, наложена на потребителя в резултат на
преговорите за предоставяне на кредита и затова и застрахователните премии
са част от общите разходи по смисъла на § 1 т. 1 от ДР на ЗПК. Ирелевантно за
формирането на този извод е дали застрахователната премия се заплаща пряко
от потребителя на застрахователя, или в договора е уговорено потребителят да
бъде кредитиран с размера на премията, като същата бъде заплатена от
търговеца-кредитор за сметка на потребителя. И това е така, тъй като и в двете
хипотези плащането на премията е за сметка на потребителя и оскъпява
размера на получения от него кредит чрез извършване на допълнителни
разходи.
В нарушение на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК премиите не са
оповестени като разход по кредита при съставянето на клаузите от договора,
по чието съдържание страните са преговаряли. Съзнателното изключване на
този елемент на оскъпяването е намерило отражение и в погасителния план,
като допълнителните плащания за премии не са посочени като част от
месечната вноска, а са отразени единствено в представения график за
плащанията като стойност на допълнителна услуга. Застрахователните премии
липсват както в оповестената обща стойност на задълженията на
кредитополучателя, така и в посочения ГПР в договора за кредит.
По този начин търговецът е позволил на потребителя да се обвърже със
8
съгласие, което пряко нарушава законово ограничение за съдържанието на
съществен реквизит на сделката. В установената съдебна практика (решение
№ 50013/05.08.2024г. по к.т.д. № 1646/2022г. на ВКС, Второ ТО; определение
№ 1369/27.05.2024г. по к.т.д. № 333/2024г. на ВКС, Второ ТО) която е
отражение на тълкуването на рамките на потребителска защита, очертана с
Директивите на Съюза (дадено по дело C‑714/22 на СЕС) се приема, че
именно ГПР е онази най-съществена част от предмета на възмездното
кредитиране, която служи за ориентирането на потребителя в предлаГ.те
продукти на пазара и му дава възможност да направи обективно информиран
избор. Затова съответно на изискването на закона е само договаряне, при
което структурата на ГПР трябва да бъде посочена ясно и разбираемо за
средния потребител на кредитни услуги, вкл. и чрез точно отчитане на
лихвените и нелихвените /застрахователни/ разноски. Както последователно е
разяснявано в задължителната за националните юрисдикции практика на СЕС
(при приложението на чл. 4, § 2, във вр. с чл. 6, § 1 Директива 93/13/ЕИО на
Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в
потребителските договори), ако тези изисквания не са спазени договорът не
може да продължи да се изпълнява без тези клаузи, тъй като премахването им
би довело до изменение на естеството на основния предмет на договора.
Поради тези правни съображения при отклонение от чл. 19, ал. 1 ЗПК при
формиране на стойността на ГПР валидността на сделката следва да се отрече
с аргумент от правната норма на чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, т. 10 ЗПК.
Този извод следва и от член 3, буква ж) от Директива 2008/48, съгласно
който понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ обхваща всички
разходи, включително лихви, комисиони, такси и всякакви други видове
разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит
и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните такси.
Съгласно тази разпоредба посочените разходи включват и разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, които кредитодателят
предлага на потребителя от свое име или от името на трета страна, ако в
допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително
условие за получаване на кредита или получаването му при предлаГ.те
условия. Идентична е и нормативната уредба в националното ни
законодателство – чл. 19, ал. 1 от ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, в която е дадена
легална дефиниция на понятието “общ разход по кредита за потребителя”.
9
Нищожността на договора за потребителски кредит поражда и
специфична последица, в отклонение от общото правило за реституция на
престации при начална липса на основание. При приложение на разпоредбата
на чл. 23 ЗПК, имаща за цел транспониране на чл. 23 от Директива
2008/48/ЕО, след признаване на договор за потребителски кредит за
недействителен, на основание чл. 22 ЗПК, валидното задължение на
кредитополучателя се редуцира до чистата стойност на получения кредит.
По делото се установи имущественото разместване – плащането от
страна на ищеца по сметка на ответното дружеството на сумата от 2 025 лева.
Същевременно, кредитодателят, чиято е доказателствената тежест в
производството, не ангажира доказателства за наличието на основание за
получаване, респективно за задържане на паричната престация.
Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е
постановил правилно решение, което следва да се потвърди.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на
въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски за
адвокатско възнаграждение. Насрещната страна е релевирала възражение за
прекомерност на претендирания адвокатски хонорар от 1 200 лева, което
преценено по реда и при условията на чл. 78, ал. 5 от ГПК е основателно. За да
стигне до този извод съдът съобрази следното:
Справедливият и обоснован размер на адвокатското възнаграждение се
определя от една страна от защитавания интерес, а от друга - от фактическата
и правна сложност на делото и извършената от адвоката работа. Според
задължителното за съдилищата разрешение по т. 1 от решение на Съда на
Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, чл. 101, пар. 1 ДФЕС, вр.
чл. 4, пар. 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба,
която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на
която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на чл. 101, пар. 1, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена
да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение. Даденото
тълкуване по посоченото преюдициално запитване е, че при определяне на
адвокатското възнаграждение съдът не е обвързан от размерите в Наредба №
10
1/2004г. за възнаграждения за адвокатска работа /заг. изм. – ДВ, бр. 14/2025г./,
защото такава обвързаност нарушава забраната по чл. 101, пар. 1 ДФЕС в
смисъла, разяснен от СЕС. Критериите от които следва да се ръководи съда
при определяне размера на цената на предоставените адвокатски услуги са
действителната правна и фактическа сложност на делото, която произтича от
вида на претенцията, обема на събраните доказателства, извършените от
страните процесуални действия, подлежащата на проучване и анализиране
нормативна уредба и съдебна практика, защитавания интерес, вида и
количеството на извършената работа, като се определи и присъди разумен и
съответен на положения от адвоката труд размер на възнаграждението, т.е.
адвокатското възнаграждение следва да е справедливо и обосновано.
Отнесени към настоящия случай посочените обстоятелства налагат
категоричен извод, че уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение от
1 200 лева е прекомерно. В случая делото е с ниска фактическа и правна
сложност – спорът, пренесен пред въззивната инстанция е правен; не са
събирани нови доказателства; проведено е едно съдебно заседание;
положеният от адвоката труд са изразява в подаване на отговор на въззивната
жалба и писмено становище по същество на спора, без участие в съдебното
заседание; по повдигнатия правен спор е налице утвърдена и непротиворечива
съдебна практика. При съобразяване на изложеното се налага извод, че
справедливото и обосновано адвокатско възнаграждение следва да се намали
до размер на сумата от 500 лева.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК и с оглед цената на предявения иск
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 19998 от 04.12.2023г., изменено по реда
на чл. 248 от ГПК в частта му за разноските с определение № 14686 от
04.04.2024г., постановено по гр.д. № 9744/2023г. по описа на СРС, ГО, 166
състав.
ОСЪЖДА „МИКРО КРЕДИТ” АД, с ЕИК *********, седалище и адрес
на управление гр. София, бул. “Цариградско шосе” № 137, ет. 3 да заплати на
11
И. Р. Р., ЕГН **********, гр. София, ул. **** на основание чл. 273, вр. чл. 78,
ал. 3 от ГПК сумата от 500 /петстотин/ лева – съдебни разноски във
въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12