РЕШЕНИЕ
Номер 128105.11.2020 г.Град Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – БургасI въззивен граждански състав
На 07.10.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Мариана Г. Карастанчева
Членове:Пламена К. Георгиева
Върбанова
Детелина К. Димова
Секретар:Ани Р. Цветанова
като разгледа докладваното от Детелина К. Димова Въззивно гражданско
дело № 20202100502062 по описа за 2020 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по повод въззивна жалба,
подадена от «Агенция за контрол на просрочени задължения» ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Волов“ № 29, етаж 3, чрез
процесуалния представител на дружеството Ивайло Терзиев – юрисконсулт против Решение
№ 1537 от 06.07.2020 г. по гр.д. №9264/2019 г. по описа на БРС, с което районният съд е
отхвърлил като неоснователни предявените от “Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ЕООД искове за признаване за установено по отношение на М. В. С. , с ЕГН
**********, че същият дължи сумите: 392 лв. – главница по Договор за кредит ”Бяла карта”
с № 446398/18.12.2015г., сключен с “Аксес Файнанс” ООД, вземанията по който са били
прехвърлени от последното на ищцовото дружество с Рамков договор за прехвърляне на
парични задължения от 11.11.2016г. на основание чл.99 от ЗЗД и Приложение №
1/26.02.2019г. към него, ведно със законната лихва, считано от 07.08.2019г. до
окончателното плащане; 23.50 лв. – договорна лихва за периода от 23.12.2015г. до
06.06.2018г. и 70.45 лв. – разходи и такси за извънсъдебно събиране, за които суми е
издадена Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч. гр. дело № 6616/2019г. на РС Бургас.
С въззивната жалба първоинстанционното решение се оспорва като неправилно.
Възразява се срещу изводите на районния съд за липса на процесуална и материалноправна
легитимация на ищеца поради това, че цесията не е породила действие спрямо ответника
тъй като същият не бил уведомен по реда на чл.99, ал. 3 от ЗЗД. Излагат се подробни
аргументи защо следва да се счете, че връчването на уведомлението за цесия се явява
надлежно извършено с връчването на исковата молба, осъществено на назначения на
ответника особен представител. Позовава се на съдебна практика. Моли за отмяна на
1
обжалваното решение.
В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил писмен отговор от назначения на ответника
особен представител – адв. Силвия Михайлова, с който се заявява бланкетно оспорване на
жалбата.
В съдебно заседание въззивното дружество не изпраща представител, като депозира
писмено становище, в което заявява, че поддържа подадената въззивна жалба и претендира
разноски за двете инстанции, съобразно представен списък по чл. 80 от ГПК.
В проведеното пред БОС открито съдебно заседание се явява назначения от съда
особен представител на въззиваемия Митко С., която заявява, че поддържа депозирания
отговор и моли за решение, с което да се потвърди съдебния акт на първоинстанционния
съд.
Въззивната жалба е допустима, подадена от процесуално легитимирано лице
против подлежащ на обжалване акт.
След извършена служебна проверка по чл. 269 ГПК въззивният съд намира, че
обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което дължи произнасяне по същество
на правния спор в рамките на заявените във въззивната жалба доводи.
Въз основа на извършена самостоятелна преценка на събраните по делото
доказателства и като обсъди съображенията на страните, Бургаският окръжен съд прие за
установено следното :
Пред Бургаския районен съд е предявен иск от «Агенция за контрол на
просрочени задължения» ЕООД, ЕИК ********* против М. В. С. , ЕГН **********, с който
се иска съдът да признае за установено, че ищцовото дружество има вземания от ответника,
произтичащи от Договор за кредит ”Бяла карта” с № 446398/18.12.2015г., сключен между С.
и третото лице “Аксес Файнанс” ООД, вземанията, по който са прехвърлени на «Агенция за
контрол на просрочени задължения» ЕООД съгласно Рамков договор за прехвърляне на
парични задължения от 11.11.2016г. , Приложение № 1/26.02.2019г. към него и
Потвърждение за сключена цесия, за сумите както следва: 392 лв. – главница, 23.50 лв. –
договорна лихва за периода от 23.12.2015г. до 06.06.2018г; 28.24 лв. – неустойка за
неизпълнение на договорно задължение; 70.45 лв. – разходи и такси за извънсъдебно
събиране; 28.20 лв. – обезщетение за забавено плащане за периода от 07.06.2018г. до
30.07.2019г., за които суми е издадена Заповед № 3032 от 12.08.2019 г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 6616/2019 г. по описа на БРС.
В исковата молба са изложени твърдения, че ответникът М. В. С. е сключил с
кредитора „Аксес Файнанс“ ООД договор за кредит „Бяла карта“ с № 446398/18.12.2015 г. ,
по силата на който дружеството се задължило да предостави на длъжника револвираш
кредит в максимален размер на 100 лева- главница, под формата на разрешен кредитен
лимит, усвоим чрез международна кредитна карта Access/Finance/iCard/Visa. С подписване
на договора, кредитодателят е предоставил на кредитополучателя платежен инструмент –
кредитна карта, издадена от „Интеркарт файненс“ АД /картоиздател/, която била в запечатан
плик ведно с ПИН –код. Страните подписали и Приложение № 1 към договора за кредит –
условия за ползване на международна платежна карта, които съдържали и Тарифа за
2
дължимите такси за ползване на кредитната карта. По силата на сключени два броя анекси -
Анекс от 23.06.2016 г. и Анекс от 12.01.2018 г., кредитният лимит по отпуснатия
револвиращ кредит бил увеличен съответно на 200 лева и 400 лева. Ищецът твърди, че М. В.
С. е усвоил сума в общ размер на 400 лева от представения максимален кредитен лимит,
като след зачитане на извършените операции по картата непогасената главница възлизала в
размер на 392 лева. По договора била уговорена възнаградителна лихва в размер на 0,12 %
на ден, като за периода от 23.12.2015 г. –датата на първата транзакция до 06.06.2018г. –
датата на настъпване на предсрочна изискуемост, общия размер на дължимата договорна
лихва възлизал на сума в размер на 23.5 лева. Изложени са подробни твърдения относно
основанията и начина на формиране и на останалите претендирани с исковата молба суми, а
именно: неустойка в размер на 28.24 лева, дължима поради неизпълнение на поетото с
договора задължение за предоставяне на обезпечение; разходи и такси за извънсъдебно
събиране, нямащи характер на неустойка в размер на 70.45 лева; както и обезщетението за
забава в размер на 28.20 лева, претендирано за периода от 07.06.2018 г. – денят, следващ
датата на настъпване/ обявяване на предсрочната изискуемост до 30.07.2019г. – датата на
подаване на заявлението по чл.410 от ГПК. Ищецът посочва, че описаните по – горе
вземания, произтичащи от сключения от ответника договор за кредит „Бяла карта“ с №
446398/18.12.2015 г., били прехвърлени от кредитора „Аксес Файненс“ ООД на „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ ЕООД, по силата на Рамков договор за прехвърляне на
парични задължения /цесия/ от 11.11.2016 г. , Приложение № 1 към него от 26.02.2019 г. и
потвърждение за сключена цесия. За извършената цесия, длъжникът С. бил уведомен чрез
писмо, изпратено с обратна разписка на 27.02.2019 г., като доказателства в подкрепа на това
твърдение не се представят. Независимо от изложеното твърдение, ищецът е поискал
уведомлението за цесията да бъде връчено на ответника ведно с преписа от исковата молба
и доказателствата. Обосновава правния си интерес от предявяване на установителния иск с
твърдения за подадено заявление по чл. 410 от ГПК, въз основа на което районният съд
издал заповед за изпълнение за претендираните суми, срещу която било подадено
възражение по чл. 414 от ГПК – обстоятелство, което погрешно е посочено от ищеца, тъй
като заповедта е била връчена при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК.
В хода на първоинстанционното производство, ищецът е оттеглил иска си за
сумата в размер на 28.24 лева, представляваща неустойка, както и за сумата в размер на
28,20 лева - мораторна лихва, като съдът с Определение № 9893 от 21.11.2019 г. е прекратил
производството в тази част и е обезсилил издадената заповед за изпълнение от 12.08.2019 г.
по ч.гр.д. № 6616/2019г на БРС за посочените суми.
В срока за отговор по чл. 131 от ГПК, назначения от съда особен представител на
ответника – адв. Михайлова, е оспорила предявения иск, като е възразила срещу
процесуалната и материалната легитимация на ищцовото дружество, поради нередовното
уведомяване на длъжника за извършената цесия. Възразява се и срещу настъпилата
изискуемост на вземането. Липсвали доказателства, от които да се установява, че паричната
сума била предадена на ответника, както и че същият е преустановил плащането на
вноските. Ищецът носил тежестта да установи както размера и изискуемостта на
3
претендираното вземане, така и легитимацията си като кредитор на длъжника. В съдебно
заседание заявява, че не оспорва самия начин на изчисляване на претендираните суми,
поради което намира за ненужно назначаването на счетоводна експертиза по делото.
С доклада по чл. 146 от ГПК, съдът е приел, че предявените искове, с които е
останал сезиран след направеното оттегляне е с правно основание чл. 422 ал. 1 от ГПК вр.
чл. 79, ал.1 от ЗЗД, чл. 240, ал. 1 и ал. 2, чл. 86, ал. 1 и чл. 99, ал.1 от ЗЗД, като така дадената
правна квалификация въззивният съд намира за правилна.
По делото е изискано и приложено заповедното производство по ч.гр.д. №
6616/2019 г. по описа на БРС, от което се установява, че на основание подадено от
ищцовото дружество заявление по чл. 410 от ГПК, БРС е издал заповед за изпълнение, с
която е осъдил ответника М. В. С. да заплати на „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ЕООД, претендираните с настоящата искова молба суми, посочени по – горе. С
оглед обстоятелството, че заповедта за изпълнение била връчена на ответника при
условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК, районният съд указал на заявителя, че следва да предяви в
срока по чл. 422, ал. 1 от ГПК иск за установяване на вземането си.
В изпълнение на разпределената доказателствена тежест, ищецът е ангажирал
писмени доказателства, както и е поискал да бъде назначена съдебно –счетоводна
експертиза, което искане съдът е оставил без уважение.
От събраните доказателства се установява следната фактическа обстановка:
По силата на сключен договор за кредит „Бяла карта“ от 18.12.2015 г.,
кредиторът „Аксес Файненс“ ООД е предоставил на длъжника М. В. С. , банков револвиращ
кредит под формата на кредитен лимит с първоначален размер от 100 лева. Усвояването на
средства от отпуснатия лимит било предвидено да се осъществява чрез международна
кредитна карта, индивидуализирана с № 446398, която съгласно чл. 2, ал. 2 била предадена
на заемополучателя едновременно с подписване на договора. С полагането на подпис под
договора, кредитополучателят удостоверил и получаването на ПИН-код за използването на
картата.
На 23.06.2016 г. страните по договора за кредит подписали Анекс, по силата на
който максималния лимит на кредита бил увеличен на 200 лева. На 12.01.2018г. било
подписано споразумение за издължаване на задълженията по договора за кредит, от което се
установява, че кредитният лимит в предходен момент е бил увеличен на 400 лева като
длъжникът С. поел задължение да заплати дължимия остатък възлизащ в размер на 500 лева
/към датата на подписване на споразумението/ на 10 равни месечни вноски в размер на 50
лева всяка от тях. В чл. 1.2. от споразумението било уговорено, че падежът за плащане на
всяка една от горепосочените вноски е от 22-ро до 26-то число на всеки месец, като първата
падежна дата е от 22.01.2018 г. до 26.01.2018 г. За издължаването на дължимата сума бил
уговорен краен срок до 26.10.2018 г. В чл. 2 от Споразумението страните уговорили, че в
случай не неизпълнение и/или забава на плащането на някоя от вноските с повече от три
календарни дни, същото прекратява действието си и кредитодателят има право да
предприеме действия по принудително събиране на вземанията си в пълен размер. С
подписването на посоченото споразумение, страните са се съгласили, че всички останали
4
клаузи на договора за кредит остават непроменени и продължават да действат. Така
подписаното споразумение, съдържа признание относно увеличения размер на кредитния
лимит до размер на 400 лева, както и относно общия размер на задължението по договора за
кредит към 12.01.2018г.
По делото е представен Рамков договор за прехвърляне на парични задължения
/цесия/ от 11.11.2016 г. , сключен между кредитодателя „Аксес Файненс“ ООД, в качеството
му на продавач и ищеца – „Агенция за контрол на посрочени задължения“ ООД, в
качеството му на купувач, с който страните по същия са постигнали съгласие за прехвърляне
на вземания, които допълнително се индивидуализират чрез описването им в Приложение
№1, съставяно поотделно за всяка партида от вземания и съставляващо неразделна част от
договора. Към рамковия договор е представено извлечение от приложение № 1 от 26.02.2019
г., с което е било прехвърлено и вземането от ответника С., произтичащо от процесния
договор за кредит от 18.12.2015 г.
В изпълнение на разпределената доказателствена тежест, ищецът в първото по
делото заседание е представил справка – извлечение от обслужващата кредита сметка,
отразяваща всички транзакции по кредитната карта, включваща и начислените суми за
разходи и такси за извънсъдебно събиране на задължението. Видно от представеното
извлечение, изготвено от кредитора „Аксес Файненс“ ООД, крайното салдо по картата към
датата на прехвърляне на вземането на ищцовото дружество -26.02.2019 г. е било в общ
размер на 528.16 лева, от които главница – 392.00 лева; договорна лихва по чл. 4, ал. 1т.2 от
договора– 23,50 лева; неустойка за неизпълнение на договорно задължение - 28.24 лева;
законна лихва съгласно чл. 22, ал. 4 - 13.97 лева и разноски за събиране на вземането по чл.
22, ал. 5 – 70.45 лева.
Представените от ищеца писмени доказателства не са били оспорени от
ответника, представляван в производството от особен представител, поради което съдът
зачита доказателствената сила на подписаните документи и съдържащите се в тях изявления
относно неблагоприятните за страната факти. Въз основа на представените писмени
доказателства, съдът приема, че ответникът е усвоил отпуснатия кредитен лимит чрез
предоставената му международна кредитна карта, както и че същият е признал
задължението си за връщане на дължимия остатък в размер на 500 лева, на 10 равни вноски,
всяка една в размер на 50 лева, с краен срок на погасяване -26.10.2018 г. От представеното
по делото и неоспорено от ответника извлечение от сметка, се установява и размера на
претендираните с исковата молба суми, към датата на прехвърлянето им с договора за цесия.
Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК е подадено
на 07.08.2019г., т.е. след изтичане на крайния срок за погасяване на задължението по
договора за кредит, за който длъжникът и първоначалният кредитор са се споразумели -
26.10.2018г.. С оглед на което, към датата на образуване на заповедното производство
вземането е било изискуемо и не е било необходимо същото да бъде обявявано за
предсрочно изискуемо.
За да отхвърли предявеният иск, първоинстанционният съд е приел, че сключения
договор за прехвърляне на вземането, по силата на който ищцовото дружество се
5
легитимира като кредитор на ответника, няма действие за длъжника, тъй като същият не бил
уведомен за цесията на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. В мотивите си, съдът е приел, че
цесията не е съобщена и с връчването на исковата молба, тъй като опитите ответникът да
бъде открит в съдебното производство са останали безуспешни, поради което на същия е
назначен особен представител. Посочил е, че с връчването на исковата молба на особения
представител не може да се приеме, че е изпълнено изискването на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД и че
цесията е породила действие за длъжника. Поради това с материалноправна легитимация да
претендира дължимите по договора за кредит суми разполагал единствено първоначалния
кредитор – „Аксес Файненс“ ООД.
Срещу тези изводи на първоинстанционния съд възразява въззивникът, като сочи, че
същите се намират в противоречие със съдебната практика, постановена от ВКС.
От правна страна съдът намира следното.
Съгласно чл. 99, ал. 4 от ЗЗД прехвърлянето на вземането има действие спрямо
третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от
предишния кредитор.
В случая старият кредитор „Аксес Файненс“ ООД е упълномощил новия кредитор -
ищеца, да уведоми от негово име длъжника – настоящ ответник за извършената цесия.
Такова уведомяване не е осъществено до подаването на заявлението по чл. 410 от ГПК,
както и до датата на предявяване на настоящия иск. В настоящия случай, уведомлението за
цесията е обективирано в исковата молба и същото е връчено на особения представител на
ответника. С това съдът намира, че фактът на съобщаване на цесията е осъществен и следва
да бъде зачетен. По въпроса дали цесията поражда действие за ответника, в случаите когато
уведомлението за прехвърлянето на вземането, съдържащо се в исковата молба е връчено на
особения представител на длъжника, е даден утвърдителен отговор в актуалната съдебна
практика на съдилищата, която настоящият състав споделя. Приема се, че връчването на
уведомлението за цесията ведно с препис от исковата молба на особения представител на
ответника произвежда материалноправно действие, поради особения характер на
представителството на назначения от съда по чл. 47, ал. 6 от ГПК процесуален представител
и обема на неговите правомощия. Разпоредбата на чл. 45 от ГПК установява правилото, че
връчването на представител се смята за лично връчване. Правната уредба не урежда
различни последици в зависимост от фактическия състав, от който произтича
представителната власт на представителя - от упълномощаване или по силата на закона /в
случая въз основа на акт на съда/. И в двата случая осъщественото връчване
на представител е приравнено на лично връчване, при което следва да се приеме, че
ответникът е уведомен за извършената цесия. По сходен въпрос ВКС се е произнесъл в
постановеното от ВКС Решение №198/18.01.2019г. по т.д.№193/2018г. на I-во т.о., като е
обсъдил валидността на материалноправно изявление относно настъпила предсрочна
изискуемост, отправено по идентичен начин - чрез връчване на уведомление към искова
молба, връчена на особен представител, назначен при условията на чл. 47, ал. 6 от ГПК.
Разрешението, възприето в посочената практика намира приложение и в настоящия казус.
Смисълът на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и 4 от ЗЗД е максимално да бъде охранен
6
интересът на длъжника и да не се дава възможност на кредитора да злоупотребява с правата,
които получава чрез договора за цесия. Същевременно тази защита не може да излиза от
рамките на необходимото за постигане на целите й, като се превърне в средство за
неправомерно освобождаване на длъжника от отговорност. В случая ответникът не е бил
намерен на постоянния си и настоящ адрес, установени в рамките на съдебното
производство, поради което му е назначен особен представител. Да се приеме в тази
хипотеза, че длъжникът не е надлежно уведомен за извършената цесия, означава, че му се
дава възможност да черпи права от собственото си неправомерно поведение, изразяващо се
в случая в допуснато нарушение на нормите на чл. 94, ал.1 и чл. 99, ал.1 от Закона за
гражданската регистрация, според които настоящ адрес е адресът, на който лицето живее,
респективно всяко лице е длъжно в срок до 30 дни да заяви промяната на настоящия си
адрес. На следващо място, евентуална липса на уведомление следва да бъде обсъждана само
в случай на твърдения, че длъжникът вече е изпълнил на стария кредитор или на овластено
от този кредитор лице до момента на уведомлението, каквото твърдение не е направено в
настоящото производство, респ. не са ангажирани доказателства в тази насока. Нещо
повече, неуведомяването на длъжника не води до недействителност на цесията, поради
което в случай на плащане на стария кредитор, то страните разполагат и с други средства за
защита, така че да не бъде допуснато двойно изпълнение на едно и също задължение,
включително и с възражение по чл. 75 от ЗЗД.
В обобщение, въззивната инстанция приема, че цесията е породила действие спрямо
ответника, поради което ищецът е установил активната си материалноправна легитимация
по иска, тъй като уведомлението за цесията, приложено към исковата молба на цесионера е
достигнало до длъжника и съставлява надлежно съобщаване за цесията (чл.99, ал.3 от ЗЗД),
който факт е релевантен за спора и като настъпил след предявяване на иска, следва да бъде
съобразен от съда на основание чл.235, ал.3 от ГПК.
Това налага съдът да извърши служебна преценка относно наличието на
неравноправни клаузи в потребителския договор и да изложи мотиви относно дължимостта
на сумите по отделните претенции, с които съдът продължава да е сезиран след направеното
пред БРС частично оттегляне от иска.
В тази връзка следва да се посочи, че по отношение на договорите за кредит на
общо основание и съгласно чл.24 ЗПК се прилагат правилата на чл.143-чл.148 ЗЗП. На
първо място следва да се отбележи, че макар и поместени в индивидуалния договор с
ответника, клаузите на същия, съдът намира, че не са индивидуално уговорени по смисъла
на чл.146, ал.2 ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за паричен заем, върху чието
съдържание потребителят не може да влияе и това е служебно известно на съда от
множеството дела, по които са представени идентични договори. Освен това ищецът нито е
твърдял, нито е доказал условията по договора да са били уговорени с ответника
индивидуално. По тези съображения съдът намира, че същите следва да бъдат подложени на
проверка за тяхната равноправност - аргумент от чл.146, ал.1 ЗЗП.
Договорът за банков кредит от 18.12.2015г., представляващ договор за овърдрафт
по смисъла на ЗПК, е сключен в писмен вид, по ясен и разбираем начин, като всички
7
елементи на договора, са представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт. При
спазване на тези изисквания, съобразно правилото на чл. 10, ал. 3 от ЗПК са сключени и
изменящите го Анекс от 23.06.2016г. за увеличаване на кредитния лимит и Споразумение за
изплащане на задълженията по договора от 12.01.2018 г.
В чл. 4 от първоначалния договор за кредит се съдържат съществените условия
по договора за кредит, а именно: срок на договора 6 години; фиксиран годишен лихвен
процент – 43,2 %, като допълнително е уточнено, че върху усвоения размер на кредита е
дължим дневен лихвен процент в размер на 0,12 %; посочен е годишния процент на
разходите – 45,9 %. В случая договорения лихвен процент е фиксиран, при което не е било
необходимо посочване на методика за изчисляване на референтен лихвен процент, а
годишният процент на разходите не е извън границите, посочени в чл.19, ал.4 ЗПК.
Договорено е също и правото на потребителя да получава извлечение за състоянието на
договора.
В допълнение следва да се отбележи, че в чл.1 от договора кредитополучателят
изрично е удостоверил, че е получил своевременно Стандартен Европейски формуляр, със
съдържание съгласно Приложение № 2 към ЗПК, както и че запознат предварително с
всички условия по договора.
С оглед изложеното, съдът приема, че не са налице хипотезите, визирани
в чл.22 от ЗПК и сключеният между страните договор е действителен такъв, породил
облигационните си последици. Това обоснова извод за дължимост на претендираната
главница в размер на 392 лева.
По отношение на претенцията за договорна лихва в размер на 23.50 лева, съдът
намира същата за основателна. В договора е посочено, че фиксирания годишен лихвен
процент по заема възлиза на 43,2 %, като предвид характера на договора като овърдрафт е
уговорено, че върху усвоения размер на кредита /ползвания лимит/, кредитополучателят
дължи дневен лихвен процент в размер на 0.12 % /получено като годишния лихвен процент
е разделен на 360 дни, доколкото страните изрично са уговорили, че за целите на
начисляването на лихвата календарният месец е с продължителност 30 дни. Уговорката за
лихва не противоречи на императивни разпоредби, каквито са установени единствено
относно максималния размер на годишния процент на разходите (ГПР), който не следва да
надвишава петкратния размер на законната лихва. Същевременно нито разпоредбите на
глава пета от ЗПК, уреждащи начина на формиране на годишния процент на разходите, нито
други законови норми въвеждат изисквания относно максималния размер, в който следва да
бъде уговорена възнаградителната лихва по договор за потребителски кредит. При това
положение, се приема, че страните разполагат със свобода на договаряне, предвидена в чл. 9
от ЗЗД като са ограничени единствено от повелителните норми на закона и добрите нрави. В
съдебната практика (Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о.)
също не е изведено подобно ограничително правило, а е прието (по конкретен казус), че
противоречи на добрите нрави да се уговаря възнаградителна лихва по обезпечен заем,
надвишаваща двукратния размер на законната лихва. Процесният заем е необезпечен и
освен това е предоставен от небанкова финансова институция, която отпуска заеми при
8
различни условия от тези, при които действат банките. При това положение, съдът намира,
че клаузата, уговаряща възнаградителна лихва в размер на фиксиран годишен лихвен
процент от 43.2 % не противоречи на закона и на добрите нрави, и поражда валидно
задължение за плащането на претендираната със заявлението сума по това перо.
Що се отнася до претендираната сума в размер на 70.54 лева, представляваща
разходи и такси по извънсъдебно събиране на просроченото задължение, съдът намира, че
същата е недължима поради следното. Клаузата, въз основа на която ищецът претендира
тази сума е чл. 22, ал. 6 от договора за кредит, която гласи, че след настъпване на
предсрочна изискуемост, кредитополучателят дължи еднократно заплащане на такса в
размер на 120 лева, включваща разходите на кредитодателя за дейността на лице/ служител,
което осъществява и администрира дейността по извънсъдебно събиране на задължението.
С исковата молба се претендира дължим остатък от посочената такса в размер на 70.45 лева.
От анализа на цитираната договорна клауза е видно, че посочената такса се дължи и в
случай, че заемодателят не извърши никакви разходи, а заплащането им не е обвързано по
никакъв начин от предоставянето на насрещни услуги. Ето защо, претендираното вземане
не представлява такса, тъй като не се дължи за реално извършени разходи, а по същество
служи като обезщетение за вредите от забавата. При забава на потребителя кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, като съдът
намира, че процесната договорна клауза е предназначена да заобиколи императивната
забрана, поради което се явява нищожна. Отделно от това, съдът намира, че клаузата на чл.
22, ал. 6 от договора противоречи и на добрите нрави, тъй като същата има за последица
неоснователното обогатяване на заемодателя, който уговаря в своя полза допълнително
обезщетение наред с уговореното обезщетение за забава. По изложените съображения,
предявеният иск, в частта, в която се претендира сумата от 70.45 лева - разходи за събиране
и такса за дейност на служител, следва да се отхвърли като неоснователен.
Предвид всичко гореизложено следва да се признае за установено по отношение
на ответника, че дължи на ищцовото дружество сумите, присъдени с издадената заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 6616/2019г. по описа на
БРС, както следва : 392,00 лв.-главница, ведно със законна лихва, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК - 07.08.2019г.
до окончателното й изплащане, както и 23,50 лв.-договорна лихва за периода 23.12.2015 г.-
06.06.2018г. За сумата в размер на 70.45 лева, представляващи разходи и такси за събиране
на вземането, както бе посочено по – горе искът е неоснователен, поради което
първоинстанционното решение в тази част следва да се потвърди.
По разноските: Според указанията по т.12 от Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, съдът в исковото производство се
произнася с осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното
производство, включително и когато не изменя разноските по издадената заповед за
изпълнение. В случая дължимите разноски за заповедното производство съобразно
уважената част от иска са в размер на 172,36 лева. За исковото производство ищецът е
направил разноски в общ размер на 785 лева както следва: 125 – държавна такса, 330 лева –
9
за особен представител за двете инстанции /180 лв. пред БРС + 150 лева пред БОС/ и 330
лева –за юрисконсулско възнаграждение, в какъвто по – нисък размер, в сравнение с
претендирания, съдът признава този разход, изхождайки от общите критерии за оценка на
фактическа и правна сложност, приложими при определянето и на възнаграждението на
назначения по същото дело особен представител. Така определеното юрисконсулско
възнаграждение е съобразено и с размерите, предвидени в 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ, които при по дела с определен материален интерес са от
100 до 300 лв. От общия размер на претендираните от ищеца разноски, направени пред
двете инстанции, следва да се присъди такава част, която да съответства на уважената част
от исковете, поради което и на основание чл. 78, ал.8 , вр. с ал. 1 ГПК, в полза на ищеца
следва да се присъдят разноски в исковото производство в общ размер на 671.20 лева.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящото решение не подлежи на
касационно обжалване.
С оглед на горното Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 1537 от 06.07.2020 г. по гр.д. №9264/2019 г. по описа на
БРС, в ЧАСТТА, в която съдът е отхвърлил като неоснователни предявените от “Агенция за
контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Панайот Волов“ № 29, етаж 3 искове за признаване за
установено по отношение на М. В. С. , с ЕГН **********, с адрес: гр. ****, ж.к. ****, бл. *,
вх. *, ет.*, че същият дължи сумата от 392 лв. – главница, ведно със законната лихва върху
същата, считано от 07.08.2019г. до окончателното й плащане, както и сумата от 23.50 лв. –
договорна лихва за периода от 23.12.2015г. до 06.06.2018г., вземанията за които произтичат
от Договор за кредит ”Бяла карта” с № 446398/18.12.2015г., сключен между М. В. С. и
“Аксес Файнанс” ООД, и които са били прехвърлени от “Аксес Файнанс” ООД на “Агенция
за контрол на просрочени задължения“ ЕООД с Рамков договор за прехвърляне на парични
задължения от 11.11.2016г. на основание чл.99 от ЗЗД и Приложение № 1/26.02.2019г. към
него, и за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч. гр.
дело № 6616/2019г. на РС Бургас като вместо това ПОСТАНОВИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 от ГПК между страните, че
М. В. С. , с ЕГН **********, с адрес: гр. ***, ж.к. ***, бл. *, вх. *, ет. *, дължи на “Агенция
за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Панайот Волов“ № 29, етаж 3, сумата от 392 лв. /триста
деветдесет и два лева/ – главница, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
07.08.2019г. –датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК до окончателното й
плащане, както и сумата от 23.50 лв. /двадесет и три лева и петдесет стотинки/ – договорна
лихва за периода от 23.12.2015г. до 06.06.2018г., вземането за които суми произтича от
Договор за кредит ”Бяла карта” с № 446398/18.12.2015г., сключен между М. В. С. и “Аксес
10
Файнанс” ООД, и които са били прехвърлени от “Аксес Файнанс” ООД на “Агенция за
контрол на просрочени задължения“ ЕООД с Рамков договор за прехвърляне на парични
задължения от 11.11.2016г. на основание чл.99 от ЗЗД и Приложение № 1/26.02.2019г. към
него, и за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч. гр.
дело № 6616/2019г. на РС Бургас.
ПОТВЪРЖДАВА решението, в частта, в която искът е отхвърлен за сумата от
70.45 лв. /седемдесет лева и четиридесет и пет стотинки/, представляващи разходи и такси
за извънсъдебно събиране, вземането за които произтича от Договор за кредит ”Бяла карта”
с № 446398/18.12.2015г., сключен между М. В. С. и “Аксес Файнанс” ООД, и които са били
прехвърлени от “Аксес Файнанс” ООД на “Агенция за контрол на просрочени задължения“
ЕООД с Рамков договор за прехвърляне на парични задължения от 11.11.2016г. на
основание чл.99 от ЗЗД и Приложение № 1/26.02.2019г. към него, и за които суми е издадена
Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч. гр. дело № 6616/2019г. на РС Бургас.
ОСЪЖДА М. В. С. , с ЕГН **********, с адрес: гр. ***, ж.к. ***, бл. *, вх. *, ет.*
да заплати на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Волов“ № 29, етаж 3 сумата в
размер на 172,36 лева /сто седемдесет и два лева и тридесет и шест стотинки/ - разноски по
заповедното производство /ч.гр.д № 6616/2019г. по описа на БРС/, както и сумата в размер
на 671.20 лева /шестстотин седемдесет и един лева и двадесет стотинки/- разноски в
исковото производство за двете инстанции.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване .
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11