Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 13.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският
градски съд, Наказателно отделение, ІІІ-ти въззивен състав в публичното
заседание на първи октомври през две хиляди и двадесет и първа година в състав:
Председател: МИРОСЛАВА ТОДОРОВА
Членове: ХРИСТИНКА КОЛЕВА
МИРОСЛАВ
СТОЯНОВ
с участието
на секретаря Красимира Д., като разгледа докладваното от председателя в.н.ч.д.
№ 1548 по описа за 2021 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на
глава XXI НПК.
Образувано е по въззивна
частна жалба от Н.Т.Т., частен тъжител по н.ч.х.д № 14679/2020 г. по описа на
СРС, срещу определение от 14.12.2020 г., с което е било прекратено
наказателното производство по делото на основание чл. 250, ал. 1, т. 1 НПК вр.
чл. 24, ал. 5, т. 2 НПК.
В жалбата се твърди, че
определението е неправилно и се прави искане да бъде отменено, а делото да бъде
върнато на първоинстанционният съд за продължаване на съдопроизводствените
действия по него.
В откритото съдебно
заседание пред въззивния съд жалбоподателят, редовно призован, не се явява.
Съдът, след като провери
изцяло правилността на обжалваното определение, намира за установено следното
от фактическа страна.
Първоинстанционното
производство е образувано на 3.11.2020 г. по тъжба от частния тъжител Н.Т.Т. срещу Р.Т.Д.. В тъжбата се посочва, че на
10.06.2019 г. по в. гр. д. № 1019/2017г. по описа на СГС тъжителят и майката на
малолетния му син Р.Т.Д. постигнали съдебна спогодба, по силата на която бил
определен режим на лични отношения между детето и тъжителя. Тъжителят твърди,
че на 10.04.2020 г. около 17:38 ч. се срещнал с Р.Д.в опит да осъществи
отредения от съда режим, като последната отказала да предаде сина му. Около 18:03
ч. тъжителят се обадил на телефон 112 за съдействие. На адреса били изпратени
служители на 3 РУ-СДВР, които установили, че детето не е предадено на тъжителя.
В тъжбата се твърди, че на 12.04.2020 г. около 17:00 ч. Т. отново посетил дома
на Д., като след неуспешен опит за контакт с нея, повторно се обадил на телефон
112. Посочено е, че по-късно отново служители на 3 РУ-СДВР оказали съдействие
на тъжителя, като в тяхно присъствие подсъдимата отказала да предаде детето
поради факта, че не била запозната с предоставените от тъжителя книжа в съда,
служещи за доказателство за наето от него жилище в гр. София. Подсъдимата
изразила готовност да предаде детето, когато тези книжа й бъдат предоставени. Твърди
се, че на 24.04.2020 г. Т. получил заверени преписи от СРС на посочените книжа,
след което отишъл до дома на Р. Д. около 17:00 ч. Около 17:10 Т. се обадил до
телефон 112, в резултат на което били изпратени за съдействие служители на 3
РУ-СДВР. Полицаите установили, че детето не е предадено. Тъжителят посочва, че
на 25.04.2020 г., около 16:55 ч., отново посетил дома на подсъдимата. Тъй като
не успял да се свърже с нея по домофона, позвънил на телефона ѝ. На
телефонното обаждане отговорил синът му, като му съобщил, че майка му не желае
да говори с него. Тъжителят си тръгнал, като на 26.04.2020 г., около 16:00 ч.,
отново посетил дома на Д., отново потърсил и получил съдействие от служители на
3 РУ-СДВР след обаждане на телефон 112. В присъствието на полицейските
служители тъжителят предоставил на Р.Д.поисканите от нея книжа, но тя отказала
да ги приеме. Т. твърди, че на описаните случаи от 24.04.2020 г., 25.04.2020 г.
и 26.04.2020 г. станали свидетели майка му, баща му и сестра му. На следващо
място в тъжбата е отразено, че по молба на тъжителя за изложените
обстоятелствата било образувано изпълнително дело от ДСИ при СРС, както и
множество преписки от полицията и досъдебно производство от прокуратурата. В
заключение тъжителят квалифицира поведението на лицето, срещу което е насочена
тъжбата, като престъпление по чл. 182, ал. 2 НК.
С определение от 10.11.2020 г. съдията-докладчик съдът установил, че жалбата
е нередовна и я е оставил без движение, като дал указания на тъжителя, след
като твърди пет деяния – извършени съответно на 10.04.2020 г., 12.04.2020 г.,
24.04.2020 г., 25.04.2020 г. и 26.04.2020 г., да конкретизира времето, мястото
и начина на извършване на всяко от тях. Съдът е дал указания и за внасяне на
държавна такса в размер на 12 лв.
С молба от 20.11.2020 г. частният
тъжител предоставил доказателство за платена държавна такса, уточнил формата на
изпълнителното деяние – неизпълнение на съдебно решение и заявил, че не желае
да допълва тъжбата си с различни от вече посочените факти.
С определение от 14.12.2020 г.
съдията-докладчик прекратил наказателното производство по делото на основание
чл. 250, ал. 1, т. 1 НПК вр. чл. 24, ал. 5, т. 2 НПК, като приел, че за първите
четири деяния тъжбата е подадена след срока по чл. 81, ал. 3 НПК, а за петото –
не отговаря на изискванията на чл. 81, ал. 1 НПК.
Въз основа на изложените факти за
съдържанието на тъжбата и движението на делото съдът намира следното по
правните въпроси, значими за правилното му решаване във въззивното
производство.
Въззивната жалба е частично
основателна.
Правилно първоинстанционният съд е
приел, че по отношение на твърдените деяния на 10.04.2020 г., 12.04.2020 г.,
24.04.2020г. тъжбата е подадена след изтичане на предвидения в чл. 81, ал. 3 НПК фатален шестмесечен срок за сезиране на съда, който започва да тече от
деня, когато пострадалият е узнал за извършване на престъплението. В процесния
случай това означава – от датата на извършване на всяко от деянията. Съгласно
чл. 183, ал. 3 НПК срокът, който се изчислява в месеци, изтича на съответното
число на последния месец. От това следва, че за
четвъртото деяние от 25.04.2020 г. срокът по чл. 81, ал. 3 НПК не е
изтекъл. Това е така, тъй като действително съответното число на шестия месец е
25.10.2020 г., но този ден е неделя, а съгласно чл. 183, ал. 4 НПК, когато
последният ден на срока е неприсъствен, срокът изтича в първия следващ
присъствен ден. Иначе казано, срокът за деянието от 25.04.2020 г. е изтекъл в
деня на депозиране на тъжбата – 26.10.2020
г. Поради това изводите на районния съд
по отношение на четвъртото деяние следва да бъдат коригирани, доколкото са
изградени върху погрешно изчисляване на срока за сезиране.
На следващо място въззивният съд
извърши преценка на проверявания акт по отношение на обосноваността на извода
му, че тъжителят не е изложил достатъчно твърдения за съставомерните факти по
последните две деяния, за които тъжбата е подадена в срок (тези от 25.04.2020 г.
и от 26.04.2020 г.), така че да бъде изяснено дали твърди, че е пострадал от престъпление, което се преследва
по тъжба на пострадалия.
За да сезира валидно съда, тъжбата съгласно чл. 81,
ал. 1 НПК, освен че трябва да бъде писмена и да съдържа данни за подателя и за
лицето, срещу което се подава, следва да описва обстоятелствата на
престъплението. Съдебният орган, на когото е възложена проверката на
редовността на тъжбата, не би могъл да установи дали изложените в тъжбата факти
сочат на престъпление, ако не си изясни кое е конкретното престъпление. Без да
направи такъв извод, съдът не би могъл да прецени и дали съобщеното в тъжбата
престъпление е такова, което се разглежда именно по този процесуален ред, или
изисква провеждане на досъдебно производство от прокуратурата и разследващите
органи. По аргумент за по-силното
основание, когато е предвидено изрично правомощие на съдията-докладчик да
прекрати наказателното производство, в случай че тъжбата не отговаря на
изискванията по чл. 81, ал. 1 НПК, това несъмнено означава, че
съдията-докладчик е длъжен да провери и дали се твърдят обстоятелства на
престъпление. Членуването на думата “престъпление” е езиков аргумент,
съществуващ наред с формално логическия, който изисква да бъде установено от
компетентния орган кое е конкретното заявено престъпление. Отделно от
изтъкнатите съображения, спецификата на фактическия състав за повдигане на
обвинение за престъпление, което се преследва по тъжба на пострадалия, както и
възникването на фигурата на подсъдимия, допълнително категорично обуславят
необходимостта да се извърши преценка твърди ли се в тъжбата престъпление и кое
е то. По дела, образувани по тъжба на пострадалия,
процесуалното качество на подсъдимия възниква едва след като съдията-докладчик
приеме тъжбата за редовна, удовлетворяваща изискванията на чл. 81, ал. 3 НПК, и
в разпореждането, с което й даде ход, по чл. 252, ал. 4 НПК даде правна
квалификация на фактите на твърдяното престъпление. Поради това, за разлика от
делата, образувани въз основа на обвинителни актове, споразумения и предложения
за освобождаване от наказателна отговорност от прокуратурата, по делата,
образувани по тъжба на пострадалия, съгласно чл. 254, ал. 4 НПК на подсъдимия
се връчва освен процесуалния документ, по който е образувано делото (тъжбата) и
препис от разпореждането на съдията-докладчик за насрочване на делото. Това е
така, тъй като обвинението е съвкупност от факти и право, поради което
повдигането му по този вид дела е фактически състав, който приключва с
разпореждането на съдията-докладчик, с което се дава ход на тъжбата и правна
квалификация на престъплението, предмет на разглеждане.
Ето защо и след като има процесуалното задължение да предаде
на съд само обвинения в престъпление и то такова, което се преследва по тъжба
на пострадалия, съдията-докладчик е овластен, в зависимост от резулатите от
проверката на редовността на тъжбата в частта относно данните на
престъплението, да й даде ход или да прекрати наказателното производство по
реда на чл. 250, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 5, т. 2 НПК.
В този смисъл началната правна
предпоставка, от която изхожда районният съд, че тъжбата следва да съдържа
достатъчно твърдения за съставомерно поведение, е правилно изведена. Действително
ангажирането на наказателната отговорност на лицата е необходимо да почива на
достатъчно ясно очертани факти и обстоятелства в обвинението, чието доказване
да може да бъде извършено в хода на съдебното производство (в този смисъл са и
Решение № 93/23.03.2010г. по н.д. № 751/2009 г. на ВКС, трето н.о.; Решение №
29/13.02.2017 г. по н.д. № 1325/2016г. на ВКС).
В процесния случай обаче тъжителят е
изложил достатъчно обстоятелства, които позволяват да бъдат квалифицирани двете
деяния като продължавано престъпление по чл. 182, ал. 2 вр. чл. 26, ал. 1 НК и
завишените изисквания към фактическото изложение на тъжбата от районния съд са
незаконосъобразни. Тъжителят е конкретизирал съдебното производство, по което е
постановен съдебен акт, определящ режим на лични отношения на бащата с
малолетния му син. В тъжбата са посочени и датите, на които е следвало да бъде
осъществен личният контакт съобразно постановения от съда режим, както и
времевия отрязък, когато лицето, срещу което е насочена тъжбата, не е изпълнило
съдебния акт – на 25.04.2020 г. около 16:55 ч. и на 26.04.2020 г., около 16:00 ч.
Конкретизирано е и мястото на твърдените деяния – гр. София, ул. „**********,
както и поведението на Р. Д., което според тъжителят представлява неизпълнение
на съдебното решение.
Поради това въззивният съд намира, че
тъжбата, депозирана в първоинстанционния съд от въззивния жалбоподател, в
частта, в която се иска повдигане на обвинение на родител
/ майка (Р. Д.) за това, че около 16:55 ч. на 25.04.2020 г. и около 16 ч. на
26.04.2020 г. не изпълнила съдебно решение относно лични контакти (определение
за одобряване на спогодба по в. гр. д. № 1019/2017 г. по описа на СГС) с
малолетното дете Т. Н. Т., е годно процесуално основание по смисъла на чл. 81,
ал.1 НПК да инициира производство за престъпление, което се преследва по тъжба
на пострадалия.
Въз основа на изтъкнатите
съображения въззивният съд намира, че обжалваното определение в посочената част
е незаконосъобразно, тъй като е постановено без да е налице основание по чл.
24, ал. 5, т. 2 НПК. Това налага неговата частична отмяна и връщането на делото
на същия съдебен състав за продължаване на съдопроизводствените действия. По
отношение на прекратяването на наказателното производство да деянията от
10.04.2020 г., 12.04.2020 г., 24.04.2020 г. определението е правилно, поради
което в тази част следва да бъде потвърдено.
Мотивиран така и на основание чл.
334, т. 1 и т. 6 от НПК, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
определение от 14.12.2020 г. по н.ч.х.д № 14679/2020 г. на СРС, 12 състав в
частта, с която е било прекратено наказателното производство на основание чл. 250, ал. 1, т. 1 НПК вр. чл.
24, ал. 5, т. 2 НПК., образувано по тъжба на Н.Т.Т. срещу Р.Т.Д., за деяния,
които се твърди, че са извършени на 25.04.2020 г. и на 26.04.2020 г.
ВРЪЩА
делото на СРС, 12 състав за продължаване на процесуалните действия по
посочената част на тъжбата.
ПОТВЪРЖДАВА
определението в останалата част, с която е прекратено наказателното
производство, образувано по тъжба на Н.Т.Т. срещу Р.Т.Д., за
деянията от 10.04.2020 г., 12.04.2020 г. и 24.04.2020 г.
Решението
е окончателно. Да се съобщи на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.