№ 247
гр. К., 03.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – К., ПЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:НЕЙКО Г. НЕЙКОВ
при участието на секретаря ДЕТЕЛИНА ИВ. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от НЕЙКО Г. НЕЙКОВ Гражданско дело №
20225510100672 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба от адв. Д.В. М., в качеството
му на пълномощник на П. Б. П., ЕГН **********, с постоянен адрес: с. С.Х.,
общ. П.Б., обл. С.З., ул. ****** *** против „****“ ООД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: гр. ****** с управител Ц.П.К..
Правно основание: чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и цена на иска: По първия
установителен иск - неоценяем по втория установителен иск - неоценяем; По
третият установителен иск - 120 лева.
Процесуалният представител на ищеца твърди, че доверителят му бил страна
по Договор за бяла карта от *****г., сключен с „****“ ООД.
Съгласно чл.20 от Договор за бяла карта от *****г., ако кредитополучателят
не предостави допълнително обезпечение в срок от 3 дни, дължи неустойка
в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница, която включена в
текущото задължение за настоящия месец, като същата се начислявала за
всяко отделно неизпълнение на задължението.
Съгласно чл.21 ал.4 от Договор за бяла карта от *****г., ако при забава за
плащане на текущото задължение или на сумата по чл.12 ал.1 от договора,
доверителят му дължи разходи за действия по събиране на задълженията в
размер на 2.50 лева за всеки ден, до заплащане на съответното текущо
задължение или сумата по чл.12 ал.1 от договора, както и в случай, че
доверителят му не предостави допълнително обезпечение - поръчител, но
заплати 15 % от кредитния лимит, дължал заплащането на неустойка по чл.20
от договора в размер на 10 %. Т.е, в случай на неизпълнение на тези
задължения, заемополучателят следвало да заплаща ежедневно разходи за
действия по събиране на задължението - по 2,50 лева на ден и неустойка за
непредоставеното допълнително обезпечение, дължимо при всяка забавена
вноска.
В чл. 21, ал. 5 от Договор за бяла карта от ***** г., било предвидено, че след
настъпване на предсрочна изискуемост, доверителката му дължала
1
еднократно заплащането на такса в размер на 120 лева, включваща разходите
по извънсъдебно събиране на задължението.
Счита, че описаните по-горе клаузи на чл. 20, чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от
Договор за бяла карта от ***** г., били нищожни поради противоречие с
добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/ и породи това, че били сключени
при спазване на нормите на чл. 19, ал. 4 от ЗПК във вр. с чл. 22 и чл. 33 от
ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.
Излага подробно съображенията си за това.
Цитира съдебна практика.
Моли съда да приеме, че клаузите, предвидени в чл. 20, чл. 21, ал. 4 и чл. 21,
ал. 5 от Договор за бяла карта от ***** г., сключен между доверителя му и
„****“ ООД, са нищожни на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.11,
чл. 19, чл.33 ЗПК., както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП, чиято невалидност моли да
бъде прогласена.
Претендира за разноски по делото.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е депозиран писмен отговор от
пълномощника на ответното дружество.
Сочи, че към дата на изготвяне на настоящия отговор на искова молба ищецът
не изпълнявал редовно задълженията си по сключения от него Договор за
кредит.
Счита така предявените искове за процесуално допустими по принцип.
Възразява срещу искането на ищеца отделни клаузи от Договора да се
обявяват за нищожни. Счита, че претенциите на ищеца са напълно
неоснователни и следвало да бъдат изцяло отхвърлени.
Твърденията за нищожност на чл. 20 от Договора, изложени в исковата
молба, били неоснователни, а условията на клаузата били напълно погрешно
преекспонирани от ищцовата страна.
Съгласно чл. 15. ал. 1 от Договора, ищецът се съгласил в срок от пет дни, а
не три дни, считано от датата на активиране на предоставения му платежен
инструмент, да предостави обезпечение поръчител или банкова гаранция.
Кредитополучателят бил получил Стандартен Европейски Формуляр, в който
ясно било посочено изискването за предоставяне на допълнително
обезпечение по договора. Изискването договори за кредит да бъдат
обезпечени било обичайна търговска практика.
Същественото в случая било това, че ЗПК не съдържал нито забрана, нито
някакви ограничения да се уговаря задължение за предоставяне на
обезпечение, което да стане изискуемо само при настъпване на определени
уговорени от страните в договора хипотези.
Финансовият продукт „Бяла Карта“ бил револвиращ кредит, който се
предоставял под формата на разрешен кредитен лимит, който лимит от своя
страна се усвоявал чрез платежен инструмент - платежна карта. Веднъж
сключили договор за кредит „Бяла Карта“ кредитополучателите сами взимат
решение как и кога да усвояват суми по предоставения заем. В случай че
кредитополучателят усвои сума чрез платежния инструмент, той следвало да
заплати всичко усвоено, ведно с начислената договорна лихва в срок до 2-ро
число на месеца, следващ месеца през който има усвоена сума от кредитния
лимит.
Уговорената в Договор за кредит „Бяла Карта“ неустойка не била прекомерна
и не противоречала на принципа на справедливостта.
По отношение на твърдението на ищеца, че клаузата за неустойка и нейният
размер, както и разходите по чл. 21. ал. 4 и ал. 5 от Договора противоречали
2
на добрите нрави, в исковата молба не била наведена никаква конкретна
обосновка. В този смисъл това твърдение се явявало голословно и
неподкрепено от аргументи или доказателствен материал. Добрите нрави
били морали и норми, на които законът придавал правно значение, защото
правната последица от тяхното нарушаване било приравнена с тази на
противоречието на договора със закона.
Добрите нрави не били писани, систематизирани и конкретизирани правила,
а съществували като общи принципи или произтичат от тях.
Сочи, че не трябвало да се пренебрегва и фактът, че договорът бил сключен
през май 2021 г., а ищецът повдигал въпроса за нищожност на негови клаузи
месеци след като е сключил договора за паричен заем. Възниквал въпрос
поради каква причина ищецът се позовавал на нищожността не
непосредствено след сключване и какъв е правният му интерес за това. Счита,
че към настоящия момент такъв липсва, поради което искът се явявал
недопустим. Завеждането на това дело изключително категорично навеждало
на идеята за недобросъвестност и опит да злоупотреби с предоставени от
закона права и възможности с цел да се избегне плащане на задължения и с
цел неоснователно обогатяване.
Напълно неоснователно било твърдението на ищеца, че неустойката излизала
извън определените й функции. Предвидената неустойка за неизпълнение на
договорно задължение имала обезпечителна, санкционна и обезщетителна
функция.
Твърди, че процесуалният представител на ищеца не съобразил разпоредбата
на чл. 19. ап. 3. т. 1 от ЗПК, съгласно която при изчисляване на ГПР по
кредита не се включват разходите, които потребителят би заплатил при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит.
Неустойката не била предвидена от законодателя като елемент на ГПР, видно
и от възприетата математически формула, посочена в приложение № 1 на
ЗПК. При изчисляване на ГПР, чл. 19. ал. 3 от ЗПК изрично изключвал
плащания, възникващи при неизпълнение на задължения по договора за
потребителски кредит.
Сочи, че предвидената неустойка не била уговорена в отклонение от
функциите й, предвидени в чл. 92 ЗЗД, следователно не противоречала на
добрите нрави по смисъла на чл. 26. ал. 1 от ЗЗД.
Неустойката се начислявала единствено при неизпълнение на задълженията
на клиента, т.е. задължението за заплащане на неустойка било условно и
възникването му зависело изцяло и само от действията на потребителя.
Сочи, че твърдението на ищеца, че неустойката заобикаляла ограничението
на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК било незаконосъобразно, т.к. предвидената в
договорите за кредит „Бяла Карта“ неустойка не представлявала такава,
санкционираща неплащане от страна на потребителя, а била такава, свързана
с неизпълнение на друго договорно задължение на кредитополучателя, за
което чл. 33, ал.1 и ал. 2 от ЗПК не се прилагали.
Уговорената в договора неустойка за неизпълнение на непарично
задължение, следвало да се приеме за действителна и незаобикаляща
конкретни законови изисквания, отнасящи се единствено за паричните
задължения на длъжниците.
Твърди, че към датата на подаване на настоящия отговор ищецът не само не
бил представил обезпечение, след като са настъпили условията за
предоставянето му, но и не бил заплатил значителна част от произтичащите
от Договора парични задължения.
3
Сочи, че в СЕФ-а, който лицето получавало преди сключване на договор за
кредит, подробно били описани изискванията към обезпечението, както и
размерът на неустойката и възнаградителната лихва.
Твърди, че непредоставянето на обезпечение поставяло сериозна несигурност
пред кредитора дали ще успее да събере сумата по предоставения от него
кредит, още повече, че това бил основният му предмет на търговска дейност,
следователно и източник на приходи.
Погрешни били изложените в исковата молба разсъждения, че кредиторът
следвало да търси обезпечение преди сключването на сделката и при
непредоставяне на търсените от него гаранции да отказва облигационна
обвързаност. Именно в това се коренило конкурентното предимство на
ответното дружество - достъпното кредитиране, което осигурявало и с
каквото потребителите не биха разполагали, ако разчитали единствено на
банките, за да получат заем.
Относно твърденията, че с поставянето на изпискване за предоставяне на
обезпечение се целяло преодоляване на ограничението на разпоредбата на чл.
19, ал. 4 от ЗПК, счита за несериозно да се твърди, т.к. неустойката не била
предвидена от законодателя като елемент на ГПР. Неустойката сама по себе
си не била част от печалбата на Кредитора, а била договорено между страните
обезщетение за неспазване на договорното от страна на заемателя.
Претендираната неустойка представлявала такава за неизпълнение на
договорно задължение за предоставяне на обезпечение, а не мораторна
неустойка за забава.
Твърди, че предвид всичко гореизложено, релевираните аргументи за
нищожност на неустойката не били основателни.
Във връзка с твърденията, че неустойката по чл. 20 от Договора следвало да
се включи при калкулацията на ГПР и че поради невключването й посоченият
в Договора ГПР не бил действителен, трябвало да се подчертае, че при
изчисляване на ГПР чл. 19. ал. 3 от ЗПК изрично изключвал плащания,
възникващи при неизпълнение на задължения по договора за потребителски
кредит.
Твърденията на ищеца, че в договора не било ясно посочено при какви
условия бил изчислен ГПР, счита за неоснователни. Видно от договора, в чл.
4, ал.1, т. 4, ясно и категорично били написани допусканията за изчисление на
ГПР, както ЗПК изисквал, с оглед на което твърденията на ищеца били
напълно недоказани и не отговарящи на обективната истина и моли същите да
бъдат изцяло отхвърлени.
Твърди, че договорът за кредит бил напълно съобразен с императивната
норма на чл. 11, т. 10 ЗПК. На първо място чл. 11, т. 10 ЗПК не изисквал да се
посочи в договора математическият алгоритъм, по които се изчислява ГПР.
Това било така, защото в рамките на Европейския съюз, в това число и в Р.
България имало нормативно предвидени две математически формули за
изчислението на ГПР.
Нормата на чл. 11, т. 10 ЗПК не предвиждала в договора за потребителски
кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включени
в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване
на ГПР.
Сочи, че в настоящия случай било приложимо единствено базово допускане -
именно да се допусне, че договорът ще бъде валиден за срока, за който е бил
сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в
съответствие с условията и сроковете по договора, което било посочено в чл.
4
4, ал. 1, т. 4.2.1 от Договора. Счита, че било спазено изискването на чл. 11. ал.
1, т. 10 ЗПК.
Твърдението на процесуалния представител на ищеца, че уговорената
неустойка била добавък към договорната лихва било невярно и
неаргументирано.
Сочи, че уговореният лихвен процент не представлявал и не се свеждал
единствено до възнаграждение за ползване на главницата до нейното
връщане, а бил цена на услугата по предоставяне на паричния заем. Заемът
бил предоставен от финансова институция по чл. 3, ал. 2 от Закона за
кредитните институции, която отпускала заеми със средства, които не били
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства.
Законната лихва за забава, по никакъв начин не ограничавала правото на
страните да уговорят цена на услуга (ползване на паричен заем) в различен
размер. Задължението по чл. 86. ал. 1 от ЗЗД не било наречено от
законодателя с термина „лихва“, а било определено като обезщетение за
вреди от неточното /забавено/ изпълнение или от пълното неизпълнение на
главното задължение. За разлика от лихвата, това вземане нямало
възнаградителен характер и не се дължало на договорно, а на законно
основание.
Поради това, следвало да се приеме, че нямало пречка страните да уговарят
договорна лихва над размера на законната такава - свободата на договаряне
не била ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД
Твърди, че законната лихва и нейния държавно определен размер не бил
показател, на база на който можело да се определи дали една цена за услуга -
предоставяне на заем - отговаря на „добрите нрави“. Договорната лихва по
своята същност представлявала „цена“ за ползване на парични средства за
определен период от време. Тази „цена“ се формирала от няколко фактора.
Сочи, че неравноправните клаузи не били обвързващи за потребителя - по арг.
от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Съгласно разпоредбата на чл.
146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите били нищожни, освен ако
са уговорени индивидуално. Следователно, за да се приложи разпоредбата на
чл. 146. ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да
е неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между страните
по договора. По аргумент от противното на чл. 146. ал. 2 ЗЗП, индивидуално
уговорени клаузи били тези, които не са били изготвени предварително и
потребителят имал възможност да влияе върху съдържанието им. В
процесния случай Договора за паричен заем бил сключен по предложение
/искане/ направено от кредитополучателя, от което можело да се направи
извод, че му била дадена възможност да влияе върху съдържанието на
клаузите на договора.
По отношение на искането за прогласяване на нищожност на клаузите на чл.
21, ад. 4 и ал. 5 от Договора като противоречат на добрите нрави, като
неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, като заобикалящи
разпоредбата на пл. 19, ал. 4 ЗПК и като заобикаляща изискванията на чл. 33
ЗПК, с последица чл. 21 ЗПК, заявява, че разходите за събиране на вземането,
посочени в чл. 21, ал. 4 от Договора се дължат единствено и само в случай, че
Кредитополучателят не заплати в посочения в Договора срок за плащане.
текущото си задължение. Разходът за събиране на вземането, посочен в чл.
21, ал. 5 се дължи само и единствено в случай, че е обявена предсрочна
изискуемост на задължението на кредитополучателя по Договора, съобразно
5
уговорените хипотези за това. Начисляването на тези разходи зависело само и
единствено от поведението на потребителя, при това само от поведение, което
било свързано с неизпълнение.
Сочи, че изпращането на СМС за допусната забава, обаждане от оператор на
кол център, изпрашване на писмо били действия, които банките и
финансовите институции извършвали по отношение на някои клиенти,
допуснали забава.
Всеки един кредит се управлявал без на клиентите да се начисляват
допълнителни разходи, до като правоотношението между страните се
развивало в нормалното си състояние и без за едната или другата страна да
възниква необходимост от предприемане на нови, явяващи се допълнителни,
извънредни, действия по реализиране целите на отпуснатия заем, в частност
събиране на вземания.
Чл. 11, ал.1, т. 15 от ЗПК изрично посочвал, че в договора трябва да са ясно
описани „всички разходи, дължими от потребителя при неизпълнение на
договора“.
Чл. 19. ал. 3. т. 1 от ЗПК изрично посочвал, че „При изчисляване на годишния
процент на разходите по кредита не се включват разходите: 1. които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит“.
В част III, т. 4.6 на Стандартния европейски формуляр /Приложение № 2 към
чл. 5, ал. 2 от ЗПК/ било посочено, че кредиторът трябвало да посочи „всички
разходи, дължими просрочени плащания“.
Твърди, че начисляваните разходи били изцяло обосновани - от изложеното
било видно, че в Дружеството бил налице специално изграден човешки и
технически ресурс, който се занимавал със събиране на вземания по
извънсъдебен път, допълнителни действия, извършвани не по обикновено
управление на кредита, а по събиране на просрочените задължения по
кредита.
Сочи, че не били верни твърденията на ищеца в исковата молба, че
действията по събиране на заема и свързаните с това разходи били част от
дейността по управление на същия и уговарянето на разходи за тях било
недопустимо. Излага подробна съдебна практика.
Не били основатели и твърденията на ищеца, че клаузите били
неравноправни. При кандидатстване за отпускане на кредит, потребителите
бивали запознавани с всички условия по Договора за кредит. Преди
подписване на всеки договор, потребителите, които били напълно
дееспособни лица, се запознавали с условията на договора посредством
предоставянето на СЕФ, както е посочено по-горе.
Не били основателни твърденията на ищеца, че клаузите противоречали на
добрите нрави. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите
нрави се правела за всеки конкретен случай към момента на сключване на
договора. Позовавайки се на противоречие с добрите нрави, ищецът следвало
да докаже в какво точно се изразява противоречието в процесния случай и да
наведе твърдения и доказателства за нарушаването на определен морален
принцип. Обосновка в тази насока липсвала в исковата молба, което правело
претенциите за нищожност голословни и недоказани. Доколкото понятието за
добри нрави било субективно и относително, то подлежало на изследване и
доказване от страната, която желае да се позове на него, в случая - от ищеца.
Такива доказателства не били ангажирани.
Предвид гореизложеното, счита, че процесният Договор за кредит напълно
6
отговаря на изискванията на чл. 22 ЗПК към момента на сключването му.
Моли съда, след като се запознае с всички представени доказателства и
събраните в хода на съдебното производство доказателствени средства да
отхвърли изцяло исковата претенция на ищеца като неоснователна и
недоказана и да присъди на „****“ ООД направените в хода на делото
съдебни разноски, в това число и юрисконсултско възнаграждение в размер
на 360,00 лева.
От така приетите за установени факти и обстоятелства съдът прави следните
правни изводи:
Липсва спор между страните, а и от събраните по делото доказателства се
установява, че между П. Б. П., ЕГН **********, с постоянен адрес: с. С.Х.,
общ. П.Б., обл. С.З., ул. ****** *** и „****“ ООД е сключен Договор за
кредит ,,Бяла карта‘‘ от *****г. По силата на сключения между страните
договор, ответното дружество, в качеството на кредитодател се задължило да
предостави на ищеца- кредитополучател револвиращ кредит в максимален
размер на 1000 лева, под формата на разрешен кредитен лимит, който се
усвоява чрез международна платежна карта Бяла карта, а кредитополучателят
се задължил да го ползва и върне съгласно условията на договора. Договорът
бил сключен за неопределен срок, при фиксиран годишен лихвен процент по
заема: 43.2 % /четиридесет и три цяло и два процента /; Върху усвоения
размер на кредита, Кредитополучателят дължи дневен лихвен процент в
размер па 0,12 % (нула цяло и дванадесет процента). Лихвата се изчислява
всеки ден върху усвоената и непогасена главница, като за изчислението й се
приема, че календарният месец е с продължителност от 30 (тридесет) дни.
Общата сума, дължима от кредитополучателя била сборът от следните суми:
1. усвоената и непогасена главница; 2. Договорна лихва върху усвоената и
непогасена главница; 3. такси за ползване на картата, дължими от
кредитополучателя, посочени в Тарифата. Годишният процент на разходите
на заема, възлизал както следва: 45.9 % /четиридесет и пет цяло и девет
процента/; ГПР по всеки Договор за кредит „бяла Карта" бил изчислен при
вземане предвид следните допускания: 4.1. Кредитополучателят ще
изпълнява своите задължения в съответствие с условията и сроковете по
настоящия Договор; 4.2. Пълният размер на кредита е усвоен от
Кредитополучателя незабавно след активация на предоставения му платежен
инструмент; 4.3. Лихвата и другите разходи се начисляват в съответствие с
тези усвоявания и погасявания на главницата и съгласно клаузите,
предвидени ь договора за кредит. През целия срок на валидност на договора,
кредитополучателят следвало да заплаща текущото си задължение до всяко 2-
ро число на текущия месец.
Съгласно чл. 15 от договора кредитополучателят се задължил в срок до пет
дни, считано от датата на активиране на предоставения платежен инструмент
да предостави на кредитодателя едно от следните обезпечения: 1.банкова
гаранция с бенефициер - Кредитодателя, за сумата 1 524.30, със срок на
валидност - 2 години от датата на сключване на настоящия Договор. След
изтичане на срока на валидност на гаранцията и в случай че настоящият
договор не е прекратен, то Кредитополучателят следва да предостави нова
банкова гаранция за нов период от 2 години. При увеличение на кредитния
лимит по настоящия договор, Кредитополучателят следва да предостави
банкова гаранция, която обезпечава новия размер на отпуснатия кредитен
лимит. В тези случай Кредиторът има ангажимент да уведоми
Кредитополучателя за размера на банковата гаранция; или 2. едно
7
физическо лице - Поръчител, което да отговаря на следните изисквания: 2.1.
да е над 21 г. и да представи служебна бележка от работодател за размер на
трудово възнаграждение; 2.2. брутният размер на дохода му да е в размер не
по-малък от 1 500 лв.; 2.3. да работи по безсрочен трудов договор от минимум
6 месеца; 2.4. да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен
заем, сключен с „****“ ООД; 2.5. за няма кредитна история в Централен
кредитен регистър към БНБ или да има кредитна история със статус "период
на просрочие от 0 до 30 дни" и 2.6. да не е член на домакинството на
Кредитополучателя.
Съобразно чл. 20 от договора, в случай че кредитополучателят не предостави
обезпечението в посочения срок, последният дължи на кредитодателя
неустойка в размер на 10 % /десет процента/ от усвоената и непогасена
главница, която е включена в текущото задължение за настоящия месец.
Неустойката се начислява на шесто число всеки месец до момента на
предоставянето на изисканото обезпечение.
В чл. 21, ал. 1 от договора е уговорено, че при забава на кредитополучателя за
плащане, на което и да е парично задължение по договора с повече от 10 дни
или не е заплатил минимум 15% от одобрения си кредитен лимит, в рамките
на два последователни месеца като в поне един месец да бъдат внесени общо
15 % от сумата по одобрения кредитен лимит, кредитодателят има право да
обяви цялото му задължение за предсрочно изискуемо. Съобразно чл. 21, ал. 4
от договора при забава за плащане текущото задължение или на сумата по чл.
12, ал. 1 кредитополучателят дължи на кредитодателя разходи за действия по
събиране на задълженията в размер на 2, 50 лева /два лева и петдесет
стотинки/ за всеки ден, до заплащане на съответното текущо задължение или
на сумата по чл. 12, ал. 1. В случай, че кредитополучателят заплати 15% от
кредитния лимит, съгласно чл. 12, ал. 1, същият не дължи разходите за
действия по събиране на задълженията по същата алинея. В чл. 21, ал. 5 от
договора е уговорено, че след настъпване на предсрочна изискуемост,
кредитополучателят дължи еднократно заплащането на такса в размер на 120
лева, включваща разходите на кредитодателя за дейността на лице/служител,
което осъществява и администрира дейността по извънсъдебно събиране на
задължението на кредитополучателя.
Ищецът е въвел възражение за нищожност на клаузата на чл. 20 от процесния
договор, спрямо които ищeцът следвало да заплати неустойка за
непредоставено обезпечение в посочения срок по чл. 15 от договора, като
противоречащи на добрите нрави. Критериите дали е налице нищожност
поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от
15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно такава е
неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. В цитираното тълкувателно решение е
посочено, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за
неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за
справедливост в гражданските и търговските правоотношения и на
предотвратяването на несправедливото облагодетелстване. Законодателят
придава правна значимост на нарушението на добрите нрави с оглед на
защитата на обществените отношения като цяло, а не само поради
индивидуалния интерес на конкретен правен субект. Договорната клауза за
неустойка би могла да е нищожна, като нарушаваща принципа на
справедливостта и създаваща условия за неоснователно обогатяване, когато
вследствие на заплащането й, ще е налице неравностойност на насрещните
8
задължения по договора, или неустойката ще излезе извън обезпечителните
или обезщетителните функции, които са й придадени от страните. Съдът
намира, че предвидената неустоечна клауза в процесния договор за
потребителски кредит излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционни функции, надвишава многократно евентуалните
вреди на кредитодателя от неизпълнението, поради което противоречи на
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Така, както е
уговорена конкретната неустойка, е предназначена да санкционира заемателя
за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на
обезпечение под формата на банкова гаранция или договор за поръчителство.
Задължението за предоставяне на обезпечение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за потребителски кредит. Непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би
следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави
обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на
договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия.
Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се дължи при
неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито
оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба
за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да доведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума, поради което противоречи на
добрите нрави и е нищожна на осн. чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД, поради
което исковата претенция е основателна в тази част.
Въведено е възражение, че клаузата на чл. 21, ал. 4 от договора,
предвиждаща, че при забава в плащанията на задълженията или на сумата по
чл. 12, кредитополучателят дължи на кредитодателя разходи за действия по
събиране на задължения в размер на 2, 50 лева за всеки ден, до
заплащане на съответното текущо задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1.
В случай, че Кредитополучателят заплати 15 % от кредитния лимит,
съгласно чл. 12. ал. 1 , същият не дължи разходите за действия по събиране
на задълженията по настоящата алинея, както и клаузата на чл. 21, ал. 5 от
договора предвиждаща еднократното заплащане на такса в размер на 120
лева, включваща разходите на кредитодателя за дейността на лице/служител,
което осъществява и администрира дейността по извънсъдебно събиране на
задължението на кредитополучателя, са нищожни на осн. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл.
22, вр. чл. 11, чл. 19, чл. 33 от ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Между
страните е сключен договор за потребителски кредит по чл. 9 и сл. от ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя, или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като
дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител
по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК.
9
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на ЗПК и ЗЗП. Съгласно чл. 33,
ал. 2 ЗПК, когато потребителят забави дължимите от него плащания по
кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва.
Съдът намира, че оспорените разпоредби, предвидени в чл. 21, ал. 4 и ал. 5 от
договора се явяват в пряко противоречие с чл. 33 от ЗПК. В случай на
неизпълнение или забавено изпълнение, заемополучателят следва да заплаща
отнапред определени разходи за действия по събиране на задължението.
Съдът намира, че отговорността за разноски, въведена в договора,
представлява по същество неустойка, дължима при забава на изпълнението за
заплащане на текущи задължения по кредита, а не плащане за покриване
разходи по събиране на вземането. С предвиждане и начисляване на тези
такси по същество се цели заобикаляне на ограничението на чл. 33 ЗПК и
въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост е изцяло свързана с
хипотеза на забава на длъжника. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна. Предвид изложеното и тези искове се
явяват основателни и като такива ще се уважат.
По разноските:
Ищецът е направил своевременно искане за присъждане на разноски, като
такива му се дължат в размер на 50 лева- държавна такса, които ще се
присъдят изцяло на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. По делото е представен
договор за правна помощ и съдействие за ищеца, съгласно който му е
предоставена безплатна правна помощ от адв. Д.М. на основание чл. 38, ал. 1,
т. 2 от ЗАдв. Съгласно чл. 38 ЗАдв - адвокатът може да предостави безплатна
правна помощ в изрично посочените в разпоредбата хипотези, под която
влиза и настоящия случай. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв на адвоката се
определя размер не по-малък от предвидения в Наредбата за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. На основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от
Наредба № 1/09.07.2004, съдът определя адвокатско възнаграждение за адв.
Д.М. в размер на 900 лева, платимо от ответника, с оглед осъщественото
процесуално представителство по трита предявени иска, която сума следва да
бъде присъдена в полза на пълномощника на ищеца.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожна клаузата по чл. 20 от Договор за бяла карта от
*****г., сключен между П. Б. П., ЕГН **********, с постоянен адрес: с. С.Х.,
общ. П.Б., обл. С.З., ул. ****** *** и ,,****“ ООД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление: гр. ****** с управител Ц.П.К., предвиждаща
заплащането на неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
предоставяне на обезпечение като противоречаща на добрите нрави.
ПРОГЛАСЯВА за нищожни клаузите по чл. 21, ал. 4 и ал. 5 от Договор за
бяла карта от *****г., сключен между П. Б. П., ЕГН **********, с постоянен
адрес: с. С.Х., общ. П.Б., обл. С.З., ул. ****** *** и ,,****“ ООД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление: гр. ****** с управител Ц.П.К.,
предвиждащи такси при забава на потребителя, поради заобикаляне на закона,
а именно чл. 33 ЗПК.
10
ОСЪЖДА ,,****“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.
****** с управител Ц.П.К. да заплати на П. Б. П., ЕГН **********, с
постоянен адрес: с. С.Х., общ. П.Б., обл. С.З., ул. ****** ***, сумата от 50
лева (петдесет лева) - разноски по гр. д. № 672/2022 г. по описа на РС К..
ОСЪЖДА ,,****“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.
****** с управител Ц.П.К. да заплати на адв. Д.В. М. АК П., съдебен адрес:
гр. П., бул. Пещерско шосе № 81, ет. 3, ап. Б, сумата от 900 лева (деветстотин
лева) – адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв.,
за осъществено процесуално представителство по гр. д. № 672/2022 г. по
описа на РС К..
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – С.З. в двуседмичен
срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – К.: _______________________
11