Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 10.07.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на четиринадесети
юни две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
Мл.с. БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №12959 по описа на СГС за 2018 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника А.В.К. срещу решение от 09.01.2018 г. по гр.д. №28348/2016 г. на
Софийския районен съд, 77 състав, в частта, в която на основание чл.422 ГПК вр.
чл.79 ал.1 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД е признато за установено, че жалбоподателят
дължи на „У.К.Б.” АД сумата 2624,01 лв. - главница и сумата от 36,11 лв. -
договорна лихва за периода 16.12.2011 г. - 29.12.2011 г. по договор за
предоставяне на банков кредит чрез овърдрафт по разплащателна сметка на
търговец, ползващ „METROPLUS” карти за плащане на стоки от „Метро
Кеш § Кери България“ от 04.09.2006 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 30.12.2011 г. до окончателното изплащане, за които суми
е издадена заповед за изпълнение по
гр.д. №264/2012 г. по описа на СРС, 77 състав, като ответникът е осъден да
заплати на ищеца разноски за заповедното и исковото производство.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е недопустимо, незаконосъобразно и необосновано, постановено при съществени
нарушения на съдопроизводствените правила. Сочи, че за ищеца липсва правен
интерес от предявяване на установителен иск срещу ответника, тъй като не е
страна в заповедното производство. Поддържа, че не е установено наличието на
сочените от ищеца договорни отношения, заключението на ССчЕ не е обсъдено
заедно с другите събрани по делото доказателства, както и че неправилно съдът
не е уважил възражението му за изтекла погасителна давност. Предвид изложеното,
жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли
изцяло предявените искове за главница и договорна лихва. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна „У.К.Б.” АД в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение
да бъде потвърдено. Не претендира разноски.
Решението на СРС в частта, в която
предявените установителни искове за главница и договорна лихва за отхвърлени за
разликата над посочените по-горе суми до пълните претендирани размери, не е
обжалвано от ищеца и е влязло в сила.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Неоснователни са твърденията на въззивника, че процесното първоинстанционно
решение е недопустимо, тъй като ответникът не е страна в заповедното
производство.
Видно от приложеното гр.д. №264/2012 г. по описа на СРС, 77
състав, по което е издадена цитираната по-горе заповед за изпълнение, длъжник е
ЕТ „А.В.“, чийто собственик и управител е ответника А.В.К.. Предприятието на ЕТ
е съвкупност от права и задължения, и фактически отношения. Носител на правата
и задълженията и страна по тези отношения е ЕТ. ЕТ не е юридическо лице и
съгласно ТЗ и ТР №2/27.12.2001 г. на ОСГК на ВКС, същият като физическо лице,
извършващо търговска дейност, носи отговорност за задълженията си с цялото си
имущество, независимо дали е част от предприятието на ЕТ, дали е лично имущество,
или е имущество СИО.
Процесното решение, постановено от СРС, е и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК
препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на
решението, следва да се добави и следното:
Наличието на валиден договор за предоставяне на банков
кредит чрез овърдрафт, по силата на който кредиторът „У.К.Б.“ АД е предоставил
на кредитополучателя ЕТ „А.В.“ процесната заемна сума, е обстоятелство, което е
обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване от първоинстанионният съд в
определението по чл.140 ГПК, като проектодокладът е обявен за окончателен в
първото по делото о.с.з. без възражения в тази му част, а и се установява и от
представения договор за предоставяне банков кредит чрез овърдрафт по
разплащателна сметка на търговец, ползващ „METROPLUS” карти за плащане на стоки от „Метро Кеш § Кери България“ от
04.09.2006 г. По делото липсват твърдения, че старият договор за предоставяне
на банков кредит чрез овърдрафт от 17.09.2004 г., който е подновен с процесния
договор, да е бил обезпечен с обезпечения, изискващи вписване в регистри за
обезпечения, посочени в чл.1.4 от договора за кредит от 04.09.2006 г., поради
което е неоснователно възражението на въззивника, релевирано във въззивната
жалба, за липса на валидни договорни отношения, поради неучредяване на
обезпечения от страна на длъжника, а освен това същото е и преклудивано, с
оглед разпоредбата на чл.266 ал.1 ГПК.
Размерът на непогасената от ответника главница и договорна
лихва се установява от приетото в първоинстанионното производство заключение на
ССчЕ, което настоящият съдебен състав кредитира като обосновано, компетентно
изготвено и неоспорено от страните, а именно: 2624,01 лв. - главница и 36,11
лв. - договорна лихва за периода 16.12.2011 г. - 29.12.2011 г. Ответникът,
чиято е доказателствената тежест за това, не е ангажирал никакви доказателства
за установяване положителния факт на плащането, поради което и настоящият
съдебен състав намира, че същият е останал задължен за посочените по-горе суми.
Неоснователно е възражение на въззивника за изтекла
погасителна давност по отношение на процесните вземания, както правилно е приел
СРС.
Съгласно съдебната практика, при договора за заем е налице
неделимо плащане и договореното връщане на заема на погасителни вноски не
превръща договора в такъв за периодични платежи, а представлява частични
плащания по договора. Приложим е общият петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД. В този смисъл са и решение №28/05.04.2012 г. ВКС, IІІ ГО и решение
№261/12.07.2011 година ВКС, IV ГО. В чл.4.1 от процесния договор за кредит е
посочено, че крайният срок за погасяването му е 04.03.2007 г. Към датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен
лист, депозирано в съда на 30.12.2011 г. /арг. от чл.422 ал.1 ГПК/ не е изтекла
петгодишната давност за търсената неизплатена главница.
Вземанията за лихви се погасяват с изтичане на тригодишен
давностен срок. Към момента на предявяване на иска /30.12.2011 г. – чл.422 ал.1 ГПК/ не е изтекла погасителната давност за вземанията за договорна лихва за
претендирания период - 16.12.2011 г. - 29.12.2011 г. .
Поради изложеното, решението на СРС в обжалваните части
следва да бъде потвърдено изцяло.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №309102/09.01.2018 г., постановено по гр.д. №28348/2016 г.
по описа на СРС, ГО, 77 състав, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.