Решение по дело №2860/2021 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№

гр. София, 26.11.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-E въззивен състав в закрито заседание, проведено на четиринадесети октомври две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ЙОАНА ГЕНЖОВА

мл. съдия АНТОАНЕТА ИВЧЕВА

при секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от младши съдия Ивчева в.гр.дело № 2860 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С Решение № 20256303 от 19.11.2020 г., постановено по гр. д. № 30143/2018 г. по описа на СРС, ГО, 25 състав, частично са уважени предявените от „Т.С.“ ЕАД против И.Х.Р. искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като е признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1450,39 лв. – главница, представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.06.2014 г. до 30.04.2015 г. за топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, ж.к. „*********, ап. 72, аб. № ****, ведно със законната лихва, считано от 27.07.2017 г. до изплащане на вземането, и сумата от 325,89 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 15.09.2014 г. до 27.06.2017 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 01.08.2017г. по ч.гр.д. № 51718/2017г. по описа на СРС, 25 състав. С решението си СРС отхвърлил претенциите на ищеца за разликата над уважените до пълните предявени размери и съобразно изхода от спора разпределил отговорността за разноски между страните по делото.

Решението е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД като трето лице помагач на страната на ищеца.

Срещу решението в частта, с която установителните искове, предявени срещу ответника, са уважени, е постъпила въззивна жалба от последния, чрез назначения му в хода на първоинстанционното производство особен представител. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на съдебния акт. Твърди се, че ищецът не е установил по безспорен начин, че ответникът е потребител на топлинна енергия, както и факта на доставка на топлинна енергия в процесния имот при доводи, че представените по делото извлечения от сметки и съобщения към фактури не са годни доказателства за установяване дължимостта на процесните вземания, доколкото не са представени самите фактури. Оспорва се и извършеното дялово разпределение при доводи, че не е представен валиден договор с дружеството, извършващо топлинното счетоводство. Искането до въззивния съд е да отмени решението в обжалваната част и да отхвърли предявените искове в уважената от СРС част.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е подаден отговор на въззивната жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД.

Третото лице помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕООД не е заявило становище по подадената от ответника въззивна жалба.

Решението в частта, с която са отхвърлени исковете, предявени от „Т.С.“ ЕАД против И.Х.Р., за разликата над 1450,39 лв. до пълния претендиран като главница за топлинна енергия за процесния период размер от 3283.28 лева и за периода от 01.05.2013 г. до 30.05.2014г., както и за разликата над 325,89 лв. до пълният претендиран като обезщетение за забава върху главницата размер от 737,72 лв., е влязло в законна сила поради необжалването му от страна на ищеца.

Софийски градски съд, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно, а в обжалваните части и допустимо. Досежно неговата правилност настоящият въззивен състав намира наведените от ответника с въззивната жалба доводи за неправилност за неоснователни по следните съображения.

По смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ насрещна страна по правоотношението с топлопреносното предприятие за доставка на топлинна енергия са собствениците и титулярите на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, които се явяват потребители на топлинна енергия и като такива са задължени да заплащат нейната цена. Посоченият кръг от лица законът определя като клиенти на топлинна енергия за битови нужди, съгласно нормата на пар. 1, т. 2а от ДР на ЗЕ. Визираните разпоредби легитимират като потребител на топлинна енергия собственикът на топлоснабдения имот, освен ако имотът е обременен с вещно право на ползване, в който случай потребител е третото лице ползвател.

В случая от констатациите на извършената в хода на първоинстанционното производство съдебнотехническа експертиза, чието заключение настоящият въззивен състав кредитира като компетентно и обосновано изготвено, се установява, че описаният в исковата молба недвижим имот – апартамент № 72, находящ се в гр. София, ж.к. „*********, се намира в сграда в режим на етажна собственост, присъединена към топлопреносната мрежа, като за същия при ищцовото дружество е открита партида с аб. № ****. При съвкупната преценка на представените по делото писмени доказателства – договор за покупко-продажба на недвижим имот от 28.10.1996 г., обективиран в Нотариален акт № 192, том LLXIII, дело № 22470/1996 г., по описа на нотариус Д.Т., удостоверение за наследници, с изх. № 1262/17.09.2020 г., издадено от Столична община, район „Връбница“, удостоверение за наследници, с изх. № 1014/16.07.2019 г., издадено от Столична община, район „Връбница“, настоящият съдебен състав достигна до извод, че ответникът е собственик на процесния недвижим имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*********, на основание наследствено правоприемство. Следователно противно на поддържаното в жалбата именно ответникът се явява потребител на топлинна енергия съгласно нормативната дефиниция, което предпоставя ангажиране отговорността му за неизпълнени договорни задължения.

В нормата на чл. 156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между топлопреносното предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради – етажна собственост, въз основа на принципа за реално доставената на границата на собствеността топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената въз основа на отчетните единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището и съответната част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.

От заключението на вещото лице по съдебнотехническата експертиза се установява, че стойността на реално потребената топлинна енергия за исковия период 01.06.2014 г. до 30.04.2015 г. възлиза на сумата от 1450,39 лв., формирана като сбор на фактурираната по прогнозни стойности сума от 1517,95 лв. и сумата за възстановяване от изравнителни сметки в размер на 67,56 лв.

Изводите за стойността на реално потребената топлинна енергия почиват на заключението на съдебно-техническата експертиза, при изготвяне на което са съобразени както документите за главен отчет, така и прогнозно начислените и фактурирани суми, поради което непредставянето на самите фактури, противно на доводите на жалбоподателя, не е от естество да обуслови неоснователност на претенцията.

По изложените съображения въззивният съд счита, че ищецът е изпълнил доказателствената си тежест да установи принадлежността на правото на собственост върху процесния имот за исковия период, както и че е доставил топлинна енергия в твърдяното количество на купувача.

Наведеното от жалбоподателя оспорване на факта на предоставяне на услугата дялово разпределение е правно ирелевантно, доколкото същата се намира вън от спорното право, предмет на исковата защита, съобразно обстоятелствената част и петитума на исковата молба.

Доколкото във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания, включително и относно основанието и размера на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, то в съответствие с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи проверка за правилността на решението в тази му част.

По изложените съображения правните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат, поради което въззивната жалба е неоснователна, а решението в обжалваната от ответника част следва да бъде потвърдено.

По разноските:

При този изход на правния спор с правна възможност да претендира разноски за въззивното производство разполага само въззиваемата страна. Последната не е подала отговор на въззивната жалба, не е представлявана в производството в проведеното открито съдебно заседание, съответно не е заявила искане в този смисъл и не е доказала, че реално е сторила такива, поради което не следва да ѝ бъдат присъждани разноски.

С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд, ГО, IV-E въззивен състав

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20256303 от 19.11.2020 г., постановено по гр. д. № 30143/2018 г. по описа на СРС, ГО, 25 състав, в обжалваната част, в която е признато за установено, че И.Х.Р., ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата от 1450,39 лв. – главница, представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.06.2014 г. до 30.04.2015 г. за топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, ж.к. „*********, ап. 72, аб. № ****, ведно със законната лихва, считано от 27.07.2017 г. до изплащане на вземането, както и сумата от 325,89 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 15.09.2014 г. до 27.06.2017 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 01.08.2017 г. по ч.гр.д. № 51718/2017 г. по описа на СРС, 25 състав.

Решението е постановено при участието на трето лице помагач „Т.С.“ ЕООД на страната на „Т.С.“ ЕАД.

Решението е окончателно.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                         ЧЛЕНОВЕ:  1.                                  

 

2.