Р Е Ш Е Н И Е №
гр. София, 07.03.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО, VI-16 състав в открито съдебно
заседание на двадесет и седми февруари две хиляди и осемнадесета година, в
състав:
СЪДИЯ: ВАЛЕРИЯ БРАТОЕВА
при участието на секретар Диляна Цветкова, като разгледа
търговско дело № 2084 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 365 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано
е по искова молба на „Х.“ АД, ЕИК *********, със седалище ***, предявена срещу
Агенция за приватизация и следприватизационен контрол, с адрес: гр. *********,
за установяване несъществуването на ипотечно право върху недвижими имоти,
собственост на ищеца, обезпечаващо задължения на „Х.-БГ“ АД в общ размер от
1207836,96 лева, както и за заличаване на вписаната законна ипотека.
Ищецът
твърди, че е собственик на недвижими имоти – поземлени имоти и сгради, върху
които в полза на ответника била вписана законна ипотека, подновена с вписване
от 27.02.2017 г., която била нищожна, поради липсата на основание за нейното
налагане, поради противоречие с материалния закон, заобикаляне на закона и
противоречие с добрите нрави, които основания свързва с противоконституционност
на нормите на §8, ал.1 ПР на ЗПСК и §11д, ал.2 ДР на ЗПСК и противоречието им с
правото на ЕС. Счита, че законната ипотека била вписана при неизвестност на
личността на длъжника и на кредитора, без надлежна индивидуализация на имотите и
на обезпеченото вземане. След издадени изпълнителни листове срещу неизправния
длъжник-купувач по приватизационния договор („Х.-БГ“ АД), ответникът насочил
принудително изпълнение върху собствените на ищеца недвижими имоти. В тази
връзка „Х.“ АД развива подробни и неотносими съображения за това, че не е
участвало в развилите се съдебни производства, завършили с актове, съставляващи
изпълнителни основания и затова тези актове не го обвързвали, без да съобразява
разпоредбата на чл. 429, ал. 3 ГПК, която установява субективните предели на
издаден изпълнителен лист.
В
исковата молба е формулиран и петитум за заличаването на вписани по
изпълнителни дела възбрани, в която част исковата молба е процесуално
недопустима и с определение от 05.01.2018 г. е върната, тъй като искането не е
съобразено с разпоредбата на чл. 31, ал. 1 от Правилника за вписванията, според
която вписването на възбраните се заличава по писмено нареждане на учреждението
или длъжностното лице, което е наложило възбраната или пред което е представена
гаранцията или обезпечението. Когато гаранцията или обезпечението не са
послужили, заличаването на възбраната става по искане на заинтересования със
заявление, към което се прилага удостоверение от надлежното учреждение, че
вписването може да се заличи - чл. 31, ал. 2 ПВ. Заличаването на вписана
възбрана се осъществява по нарочен ред и само по себе си не може да е предмет
на предявен граждански иск.
Ответникът
Агенция за приватизация и следприватизационен контрол е подала отговор, в който
оспорва допустимостта на иска, тъй като не била посочена цената му и съответно
липсвали доказателства да е внесена държавна такса. Възражението е
неоснователно. Цената на иска за несъществуване на ипотечното право се определя
от данъчната оценка на ипотекирания имот съобразно правилото на чл. 69, ал. 1,
т. 4 ГПК, вр. чл. 71, ал. 2 ГПК, тъй като предмет на спора е валидността на
вписаната ипотека - така определение № 44 по ч. гр. д. № 725/2009 г. на ВКС, IV
г. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. В случая е внесена държавна
такса от 4 % върху размера на обезпеченото вземане, представляващо главница -
1207836,96 лева или 48313,78 лева, която държавна такса съответства на размер
на данъчна оценка на ипотекираните имоти от 4831347,84 лева, а същата съгласно
представените удостоверения възлиза на сума в общ размер от 2404044,20 лева, т.
е. обективно държавна такса е надвнесена, а това означава, че не е налице
сочената от ответника нередовност на исковата молба.
Възраженията
за нередовност на предявен установителен иск за несъществуване на обезпечените
с ипотеката вземания, не следва да бъдат обсъждани, тъй като такъв иск не е предмет на настоящото
производство.
По
същество оспорва иска за несъществуване на ипотечното право, като твърди, че
ипотеката била вписана на основание действащите правни норми и при спазване на
нормативните изисквания. Отмяната на §8 ПР на ЗИД на ЗПСК пораждала действие за
в бъдеще и последващата отмяна на разпоредбата не се отразявала на валидността
на вече извършеното вписване на ипотеката. Неприложима била и разпоредбата на
чл. 63 от Договора за функционирането на ЕС (ДФЕС), тъй като в спорното
правоотношение не участвал правен субект със седалище извън територията на
Република България, спрямо който да е препятствано свободното движение на капитали.
Затова и колизия на националното право с правото на ЕС не следвало да се
обсъжда. Извличаните доводи от постановени решения на СЕС били неотносими към
спора, тъй като касаели случаи, свързани с т. нар. „златна акция“, а държавата
не била запазила такава от капитала на приватизираното дружество „Х.“ АД.
Вписването на законна ипотека било оправдано с оглед нормата на чл. 65, §1, б.
„а“ ДФЕС, която предоставяла възможност на държавите членки да вземат мерки,
оправдани от съображения за обществен ред или обществена сигурност. В защита на
обществения интерес било осигуряването на обезпечение за вземанията на
държавата по сключения приватизационен договор.
В
допълнителната искова молба ищецът поддържа иска и оспорва възраженията на
ответника. В нарушение на процесуалните правила предявява нови искове – за установяване несъществуването на обезпеченото
с ипотеката вземане в размер на 1856358,20 лева, включително и поради
погасяването му по давност. Искове за установяване несъществуването на вземания
на ответника и то възникнали по отношение на трето, неучастващо в спора лице („Х.-БГ“
АД), е недопустимо да бъдат съединявани за разглеждане в настоящото производство
по почин на ищеца едва с допълнителната искова молба. ГПК допуска единствено
възможност за предявяването на инцидентен установителен иск, но той е винаги в
кумулативно съединяване и предполага да има за предмет оспорено от ответника
правоотношение между страните. Характерът на формулираните в допълнителната
искова молба петитуми изключва същите да представляват инцидентни установителни
искове. Не се касае и за изменение на вече предявения иск, а за изцяло нови
искове, които не са приети за разглеждане в настоящото производство.
В
допълнителния отговор ответникът Агенция за приватизация и следприватизационен
контрол поддържа възраженията си срещу иска. Твърди, че съдебното решение по
търг. дело № 3013/2013 г. на ВКС било неприложимо към казуса, тъй като ищецът
не е чуждестранно лице и ипотеката е вписана при действието на §8 ПР на ЗИД на
ЗПСК.
Съдът, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение, намира от фактическа и
правна страна следното:
Страните
не спорят и с определение от 05.01.2018 г. като безспорни и поради това
ненуждаещи се от доказване в отношенията помежду им са отделени фактите, че на
30.07.1998 г. между Република България, чрез Министъра на промишлеността и „Х.-БГ“
АД е сключен договор за продажба на 86411 поименни акции от капитала на „Х.“
АД, като на 06.03.2007 г. под № 2, том І, рег. № 454/2007 г. по молба на
ответника е вписана законна ипотека върху имоти, собственост на приватизираното
„Х.“ АД за обезпечаване изпълнението на задълженията на „Х.-БГ“ АД по
приватизационния договор, която ипотека е подновена въз основа на молба от
27.02.2017 г..
С
оглед обстоятелството, че ответникът е вписал ипотека върху недвижими имоти, за
които в молбата за вписването й от 06.03.2007 г. твърди, че са собственост на приватизираното „Х.“ АД,
съответно ищецът извежда правния си интерес от провеждане на иска именно с
притежаваното право на собственост върху ипотекираните имоти, то не се налага
съдът да изследва породено ли е в патримониума на ищеца право на собственост с
обект недвижимите имоти, индивидуализирани в молбата за вписване на ипотеката,
тъй като този факт в настоящото производство не е спорен.
Останалите
събрани в производството доказателства не следва да бъдат обсъждани, тъй като
спорът между страните е изцяло правен.
Относно установителния
иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 168, ал. 1 и чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
В
решение № 64/16.04.2015 г. по гр. д. № 6300/2014 г. на ВКС, I ГО, е разяснено, че ипотеката е вид
реално обезпечение, което дава право на кредитора да се удовлетвори
предпочитително от стойността на ипотекирания имот независимо от това чия
собственост е той към момента на осребряването му – чл. 173, ал.1 ЗЗД. Това право
съществува от учредяване и вписване на ипотеката независимо дали са предприети
действия на принудително изпълнение.
Неговото съдържание е потенциалната възможност за предприемане действия за
принудително изпълнение спрямо обекта на ипотеката независимо от последващи
(след вписването й) прехвърляния, но не се изчерпва само с това. Вписаната
ипотека осигурява непротивопоставимост на ипотекарния кредитор на последващите
разпореждания с ипотекирания имот. Затова при ипотеката, вписването е част от
фактическия състав на учредяването, т. е. то има коститутивно действие – чл.
166, ал. 1 ЗЗД. Реда на вписване осигурява права, както относно
противопоставимостта, така и при реда на удовлетворяване – чл. 169 и чл. 136 ЗЗД. Разпоредбата на чл. 166, ал.1 ЗЗД предвижда, че вписването на ипотеката
може да се извърши въз основа на договор или на закона. В случая ипотеката не е
учредена по взаимната воля на страните, а въз основа разпоредбата на § 8, ал.
1, от ПР към ЗИД на ЗПСК (обн. ДВ бр. 72/2006 г.), която норма обаче ищецът
твърди, че поради противоречие с право на ЕС и Конституцията на Република
България не поражда правни последици и не съставлява годно основание в полза на
Агенция за приватизация и следприватизационен контрол да възникне право за
вписване на законна ипотека, а от друга страна дори такова право да е
възникнало, то е било срочно, като процесната ипотека била вписана след
изтичане на установения за това 6-месечен преклузивен срок.
Следователно
основателността на предявения отрицателен установителен иск за несъществуване
на ипотечно право в полза на Агенция за приватизация и следприватизационен
контрол, се обуславя от отговора на въпроса приложима ли е правната норма,
която урежда правото на ответника да впише законна ипотека върху имоти на
приватизирано дружество („Х.“ АД), която да обезпечава изпълнението на
задълженията на дружеството, придобило акции от капитала му по приватизационния
договор („Х.-БГ“ АД).
Отговор
на този въпрос е даден с уеднаквена практика на ВКС, която настоящият състав
съобразява, без значение, че настоящата правна уредба не й придава задължителен
характер и която практика следва да бъде възпроизведена като мотиви на
настоящото решение.
В
решение № 37/30.06.2017 г. по търг. дело № 2637/2014 г. на ВКС, І-во ТО, е
даден отговор на въпроса: „Налице ли е противоречие с чл. 63, пар. 1 ДФЕС на § 8
ПР на ЗИД на ЗПСК (отм.) и ако е налице, това води ли до неприложимост на
националната норма, като противоречаща на общностното право, при който отговор
е изцяло съобразено решение № 147/27.01.2016 г. по т. д. № 3013/ 2013 г. на II
ТО на ВКС.
ВКС
е приел, че с оглед установената с чл. 63, пар. 1 ДФЕС забрана за ограничение
на свободното движение на капитали между държавите–членки, постоянната практика
на Съда на Европейския съюз по въпросите на
чл. 63, пар. 1 ДФЕС, и в съответствие с принципа за примат на правото на ЕС над
националните правни разпоредби, разпоредбата на § 8 ПР на ЗИД на ЗПСК не може
да бъде прилагана от националния съд от момента на приемането на Република
България за член на Европейския съюз – 01.01.2007 г. до законодателната й
отмяна със ЗИД на ЗПСК, обн. ДВ бр. 34/12.05.2015 г.. Съгласно чл. 63, пар. 1
ДФЕС (предишен чл. 56, пар. 1 ДЕИО), всички ограничения върху движението на
капитали между държавите-членки и между държавите-членки и трети страни, се
забраняват. Според постоянната практика на СЕС – по дело С-282/04, С-283/04,
С-112/05, чл. 63, пар. 1 ДФЕС забранява по общ начин ограниченията върху
движението на капитали между държави-членки. Понятието „движение на капитали”
по смисъла на чл. 56, пар. 1 ДЕИО (чл. 63, пар. 1 ДФЕС), съгласно т. 18 на
решение по дело С-112/05 и т. 46 на решение по дело С-543/08, и признатия
указателния характер на номенклатурата на движенията на капитали, която се
съдържа в приложение І към Директива 88/361/ЕИО на Съвета от 24 юни 1988 г. за
прилагане на чл. 67 ДЕИО, са: (1) така наречените преки инвестиции, а именно
всички видове инвестиции на физически или юридически лица, които служат за
установяване или поддържане на трайни и преки връзки между лицето, което
предоставя капитала, и предприятието, на което този капитал се предоставя за извършване
на стопанска дейност; за участието в нови или съществуващи предприятия целта да
се установят или поддържат трайни икономически връзки предполага, че по силата
на разпоредбите на националните законодателства относно акционерните дружества
или на други разпоредби, притежаваните от акционера акции му позволяват да
участва ефективно в управлението на дружеството или в контрола върху него; (2)
т. нар. портфейлни инвестиции, а именно инвестициите чрез придобиване на ценни
книжа от капиталовия пазар единствено като финансова инвестиция, без намерение
да се оказва влияние върху управлението и контрола на предприятието.
В
решенията по дела С-483/99, С-367/98, С-98/01, С-174/04, СЕС е уточнил, че що
се отнася до инвестициите, за „ограничения” по смисъла на чл. 56, пар. 1 ДЕИО
следва да се считат националните мерки, които могат да възпрепятстват или
ограничат придобиването на акции или дялове от въпросните предприятия или да
възпрат и разубедят инвеститорите от други държави-членки да инвестират в
техния капитал. Позовавайки се на практиката на СЕС по дело С-112/05, съединени
дела С-463/04 и С-464/04, дело С-212/09 С-171/08, по тълкуването или
нарушението на чл. 63, пар. 1 ДФЕС, ВКС приема, че СЕС последователно е
признавал за ограничение на свободното движение на капитали всяка мярка,
въвеждана в националните законодателства на държавите-членки, която може да
разубеди и да възпре чуждестранните лица да инвестират в съответната държава-членка,
като създава за държавата особени права или привилегии във връзка с участието й
в приватизационния процес и в управлението на акционерни дружества за сметка на
правата и интересите на частноправните субекти, осъществяващи стопанска дейност
на територията й.
Аргументирано
е, че съдържащата се в § 8 от ПР на ЗИД на ЗПСК (отм.) правна уредба,
предвиждаща право за държавата да впише ипотека върху имущество на
приватизирано дружество за обезпечаване на неизпълнени в срок задължения на
купувача по заварен към 01.09.2006 г. договор за приватизационна продажба,
създава предпоставки за ограничаване на правата и интересите на акционерите,
които са закупили или след вписване на ипотеката ще закупят акции от капитала
на приватизираното дружество. Вписването на законна ипотека върху имуществото
на приватизираното дружество препятства косвено свободното упражняване на
правата на акционерите да решават как да се управлява недвижимото имущество,
обект на ипотеката, и какви разпоредителни действия да се извършват по отношение
на него. Наред с това ипотеката поставя акционерите пред опасността да бъдат
лишени от осъществяване на инвестиционните си намерения в случай, че
държавата-кредитор пристъпи към упражняване на ипотечното си право и насочи
изпълнение върху имуществото на приватизираното дружество за удовлетворяване на
вземанията си към неизправния купувач по договора за приватизационна продажба.
Провеждането на принудително изпълнение върху имуществото, предназначено да
служи за осъществяване на търговската дейност на дружеството, прави невъзможно
реализирането на положителни икономически резултати от тази дейност, а оттук -
и постигането на целта, която инвеститорът - акционер е преследвал със
закупуването на акциите. Като се има предвид, че в закона не се съдържа изискване
към момента на вписване на ипотеката неизправният купувач, за чиито задължения
е учредена ипотеката, да е все още акционер в приватизираното дружество, с
признаване на специалното ипотечно право по § 8 ПР на ЗИД на ЗПСК държавата се
поставя в привилегированото положение да може да удовлетвори успешно
частноправните си вземания към купувача („Х.-БГ“ АД), който е чуждо за
дружеството лице, за сметка на участващите в дружеството акционери, в т. ч. и
инвеститори от други държави - членки, които са закупили акции в дружеството,
доверявайки се на гарантираната от чл. 19, ал. 3 от Конституцията на Република
България закрила на инвестициите. По този начин е придаден приоритет на чисто
икономическите интереси на държавата спрямо конституционно защитените
инвестиционни интереси на акционерите.
Предвиденото
от закона приложение на § 8 ПР на ЗИД на ЗПСК към заварени приватизационни
договори създава несигурност и непредвидимост за инвестициите на чуждестранните
лица, които са придобили акции от капитала на приватизирани дружества в
Република България преди приемане на посочената разпоредба след съобразяване на
имущественото състояние на конкретното дружество към момента на извършване на
инвестицията и на действащата по това време национална законодателна уредба. В
същата няма разпоредба, аналогична на § 8 ПР на ЗИД на ЗПСК, която да поставя
държавата в привилегировано положение спрямо останалите частноправни субекти
като й признава право да учреди законна ипотека върху имуществото на
приватизирани по реда на ЗППДОП търговски дружества, за да обезпечи и при
необходимост да удовлетвори вземанията си към неизправните купувачи по
приватизационни договори чрез принудително изпълнение върху това имущество.
Приватизираните дружества не са носители на задълженията, поети от купувачите с
приватизационните договори, и по аргумент от чл. 133 ЗЗД имуществото им не
обезпечава изпълнението на тези чужди задължения.
Съгласно чл. 65, пар. 1, б. „б” in fine ДФЕС (предишен чл. 58 ДЕИО),
разпоредбите на чл. 63 не накърняват правото на държавите-членки да вземат
мерки, които са оправдани от съображения за обществен ред или обществена
сигурност. В решенията по дело С-112/05 /т.72/, С-282/04 и С-283/04, С-483/99,
С-463/00, С-503-99, С-174/04, С-271/09, СЕС се е произнесъл, че свободното
движение на капитали може да бъде ограничено от национални мерки, обосновани с
упоменатите в чл. 58 ДЕИО съображения или с императивни съображения от общ
интерес, доколкото не съществува общностна мярка за хармонизиране, която да
предвижда необходимите мерки за осигуряване защитата на тези интереси. Когато
липсва такова общностно хармонизиране, по правило държавите-членки трябва да
определят степента на закрила, която възнамеряват да осигурят на тези законни
интереси, както и начина, по който трябва да бъде постигната посочената степен.
Те обаче могат да направят това само в очертаните от Договора граници и по-специално
при спазване на принципа за пропорционалност, който изисква приетите мерки да
са в състояние да гарантират осъществяването на преследваната цел и да не
надхвърлят необходимото за нейното постигане.
В
решение по дело 30/77, СЕС е постановил, че съображенията по чл. 65, пар. 1, б.“б”
ДФЕС не могат да обслужват чисто икономически интереси. Тезата, че уреденият в §
8 ПР на ЗИД на ЗПСК механизъм за учредяване на законна ипотека в полза на
държавата е създаден в обществен интерес с цел да гарантира ефективното
събиране на вземанията от приватизация в процеса за следприватизационен
контрол, не сочи на конкретни причини, които да оправдават въведената по
законодателен път привилегия в полза на държавата спрямо останалите
частноправни субекти, извършващи стопанска дейност на територията й, и да
позволяват да се направи извод, че законовият механизъм на § 8 ПР на ЗИД на
ЗПСК е в състояние да гарантира осъществяването на преследваната при
създаването му цел, без да надхвърля необходимото за нейното постигане, а и без
да обслужва чисто икономическите интереси на държавата. Съобразена е и отмяната
на § 8 ПР на ЗИД на ЗПСК със ЗИД на ЗПСК, обн. в ДВ бр. 34/12.05.2015 г.,
предприета в рамките на образувана срещу Република България процедура за
нарушение на чл. 49 и чл. 63 ДФЕС, в която Европейската комисия е изготвила
мотивирано становище, че разпоредбата на § 8 ПР на ЗИД на ЗПСК не съответства
на заложените в чл. 63 и чл. 49 ДФЕС принципи за свободно движение на капитали
и свобода на установяване и нарушава интересите на инвеститорите от Европейски
съюз. Заключено е, че отмяната е индиция, че предвиденият в отменената
разпоредба ограничителен механизъм надхвърля необходимото за постигане на
преследваната със законодателното му въвеждане цел, което не позволява същият
да се разглежда като допустим от чл. 65, пар. 1, б. “б” ДФЕС в смисъла, изведен
в постоянната практика на СЕС.
С
оглед тези съображения, ВКС е категоричен, че е налице противоречие на § 8 ПР
на ЗИД на ЗПСК (отм.) с чл. 63, пар. 1 ДФЕС, което води до неприложимост на
националната норма, като противоречаща на общностното право. Вписваните законни
ипотеки по § 8 ПР на ЗИД на ЗПСК (отм.) са недействителни, с оглед липса на
предвидено в закона основание за учредяването им. Това при всички случаи обуславя
извод за основателност на предявения иск за признаване на законната ипотека за
недействителна, поради липса на законово основание за вписването й и за
несъществуване на ипотечното право.
Доводите
на ответника Агенция за приватизация и следприватизационен контрол, че даденият
в решение № 147/27.01.2016 г. по т. д. № 3013/ 2013 г. на II ТО на ВКС отговор
на въпроса за приложимостта на § 8 (отм.) ПР на ЗИД на ЗПСК, е неприложим в
процесния случай, тъй като страна в спора, по който решението е постановено
било чуждестранно юридическо лице, са неоснователни. Уеднаквената практика на
ВКС, включително цитираното в цялост решение № 37/30.06.2017 г. по търг. дело №
2637/2014 г. на ВКС, І-во ТО, изследва противоречието на българска правна норма
- § 8 (отм.) ПР на ЗИД на ЗПСК с правото на ЕС, което има примат над вътрешното
право при регулиране на правоотношенията, независимо от седалището на страните
по конкретния спор. Достатъчно е националната норма да е създала необоснована
привилегия в полза на държавата и като резултат да ограничава свободното
движение на капитали, за да се приеме, че тази правна норма не поражда правни
последици за всички свои адресати. Република България е член на Европейския
съюз от 01.01.2007 г. и от този момент посочените разпоредби на общностното
право са приложими, без да е необходимо ищецът да доказва някакво специално
основание за това. Ипотеката е вписана на 06.03.2007 г. в приложение на
неприложимата правна норма на § 8 (отм.) ПР на ЗИД на ЗПСК и затова е
недействителна. При този извод няма необходимост от изследване на останалите
доводи на ищеца за порочност на ипотеката, включително упражнено ли е в рамките
на 6-месечния срок правото за нейното вписване.
Искът
е основателен и следва да бъде уважен, като в полза на ищеца се присъдят и
сторените за провеждането му разноски в размер на 24040,44 лева, представляващи внесена държавна такса,
съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК. Действително с представения списък по чл. 80 ГПК
ищецът претендира осъждането на ответника да заплати реално внесената държавна
такса от 48313,48 лева, която обаче над сумата 24040,44 лева е недължимо внесена, в резултат на
дадени неправилни указания на съда и поради това подлежи на възстановяване.
Възлагането в тежест на ответника на разноски, които подлежат на възстановяване
в полза на ищеца, би довело до неоснователното му обогатяване, което не следва
да се допуска.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „Х.“ АД, ЕИК *********, със седалище ***, иск с
правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 168, ал. 1 и чл. 26, ал. 1 ЗЗД,
че в полза на Агенция за приватизация и следприватизационен контрол, с адрес:
гр. *********, не съществува ипотечно право върху недвижими имоти, собственост
на ищеца, обезпечаващо задължения на „Х.-БГ“ АД в общ размер от 1207836,96 лева
и прогласява за недействително вписването на законна ипотека по § 8 (отм.) от
ПР на ЗИД на ЗПСК с акт № 2, том І, вх. рег. №454/06.03.2007 г., подновено с акт
№ 23, том І, дело № 127/2017 г..
ОСЪЖДА Агенция
за приватизация и следприватизационен контрол, с адрес: гр. *********, да
заплати на „Х.“ АД, ЕИК *********, със седалище ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, разноски за производството в размер на 24040,44 лева (двадесет и четири
хиляди и четиридесет лева и четиридесет и четири стотинки), представляващи
внесена държавна такса.
Решението
подлежи на обжалване пред Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
СЪДИЯ: