Р
Е Ш Е
Н И Е
№ ……...../16.04.2020 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на деветнадесети февруари през 2020 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ :
СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия СВЕТЛОЗАР
ДИМИТРОВ
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 5378 по описа
за 2019 година, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на
чл.258-273 от ГПК.
С решение № 525064 от 05.11.2018 г. постановено по гр.д. № 64557/2017 г. на СРС, 79 състав, е осъдена Т.И.И. да заплати на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата от 524,03 лв., представляваща
стойност на доставена топлинна енергия за периода от 14.09.2014 г. до
30.04.2016 г.; сумата от 20,13 лв., представляваща стойност на услуга дялово
разпределение за периода от 14.09.2014 г. до 30.04.2016 г., както и сумата от 76,06 лв., представляваща мораторна лихва
върху задължението за доставена топлинна енергия за периода от 15.10.2014 г. до
22.08.2017 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на иековата
молба - 14.09.2017 г. до окончателното плащане, като е отхвърлен иска за
стойност на доставена топлинна енергия за разликата над уважения размер от
524,03 лв. до пълния предявен размер от 1 266,72 лв., или за размера от 742,69
лв., и за периода от 01.05.2014 г. до 13.09.2014 г.; иска за мораторна лихва
върху задължението за доставена топлинна енергия за разликата над уважения
размер от 76,06 лв. до пълния предявен размер от 267,35 лв., или за размера от
191,29 лв. и за периода от 08.08.2014 г. до 14.10.2014 г.; иска за стойност на
услуга дялово разпределение за разликата над уважения размер от 20,13 лв. до
пълния предявен размер от 36,35 лв., или за размера от 16,22 лв. и за периода
от 01.06.2014 г. до 13.09.2014 г., както и иска за мораторна лихва върху
задължението за предоставяне на услуга дялово разпределение за периода от
08.08.2014 г. до 22.08.2017 г. за сумата от 8,18 лв. Със същото решение са отхвърлени
предявените от „Т.С.“ срещу Д.Б.П., и П.Б. осъдителни искове с правно основание
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане от
всяка есна от тях поотделно, на „Т.С.“ ЕАД на следните суми : сумата от 316,68
лв., представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода м.05.2014
г. - м.04.2016 г.; сумата от 66,84 лв., представляваща мораторна лихва върху
задължението за доетавена топлинна енергия за периода от 08.08.2014 г. до
22.08.2017 г.; сумата от 9,08 лв., представляваща такса за услуга дялово
разпределение за периода м.06.2014 г. - м.04.2016 г., както и сумата от 2,04
лв., представляваща мораторна лихва върху задължението за предоставяне на услуга дялово
разпределение за периода от 08.08.2014 г. до 22.08.2017 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба - 14.09.2017 г. до окончателното
плащане. С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и по разноските,
като е осъдил Т.И.И. да заплати на „Т.С.“ ЕАД, 197,74 лв. Разноски, и „Т.С.“
ЕАД да заплати на ответниците разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК така: на Т.И.И. 667,82 лв.,
на Д.Б.П. 900 лв., и на П.Б.Т. 900 лв.
Решението
е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца - „Бруната“ ООД.
Това решение е обжалвано в срок от ищеца
“Т.С.” ЕАД в частите, в които предявените от дружеството искове срещу Т.И.И. са
били частично отхвърлени, и предявените от дружеството искове срещу Д.Б.П. и на
П.Б.Т. са били изцяло отхвърлени, респ. и обусловената от това в част за
разноските. Излагат се доводи за неправилност на решението поради нарушение на процесуалния
закон относно извода, че не било доказано по делото ответвиците Д.Б.П. и П.Б.Т.
да са наследници на Б.Б.И., доколкото с отговора на исковата молба те са
признали, че са негови наследници. Излага довод за неправилност и поради
нарушение на материалния закон относно погасителната давност за част от
вземанията, предмет на иска, в частност на чл.139 от ЗЕ и несъобразяване с чл.32,
ал.1 от ОУ за продажба на ТЕ , тъй като следвало да се съобрази от съда, че издадената
обща фактура №**********/ 31.07.2015 г., която е за отоплителен сезон
м.05.2014г. - м.04.2015г., е със срок за плащане 15.09.2015г., от който момент
започва да тече и давността и към датата на исковата молба е депозирана на
14.09.2017г., не е изтекъл тригодишния давностен срок. Позовава се в случая на дължимост
на цялата сума по фактурта от 31.07.2015 г. , доколкото изравнителната сметка
касаела целия предходен отоплителен сезон, и съгласно приложимост на чл.32,
ал.1 от приложимите ОУ, за заплащане на месечните дължими суми в срок 30 дни
след изтичане на месеца, за който се отнасят, и изпадането на длъжника в забава
след изтичане на този срок. Моли да се уважи въззивната жалба, като се отмени
решението в обжалваните част, вкл. и в частта за разноските, като исковете се
уважат в пълен размер, прави и искане за разноски.
С общ писмен
отговор на ответниците Т.И.И., П.Б.Т. и Д.Б.П., чрез
пълномощниците си съответно адв.П.Х., адв. Р.М.и мл. адв. С.Г., оспорват
въззивната жалба като читат решението в обжалваните части за правилно.
Позовават се на липсата на доказателства по делото за смъртта и за наследниците
на Б.И.-сочен като съсобственик на процесния имот, като възразяват, че с
отговора на исковата молба изрично са оспорили наличието на облигационно
правоотношение между тях и ищцовото дружуство, при което в доказателствена
тежест на ищеца е ибло да проведе пълно доказване на факта на смъртта и кръга
на наследниците на Б.И., което ищецът не
е сторил, въпреки оказаното му съдействие от съда за събиране на
доказателства за това. Оспорва и твърдението
на въззивника, че сумите по фактура от м.07.2015г. ставали изискуеми едва през
месец септември 2015 г., тъй като съгласно 32, ал. 1 от приложимите ОУ от 2014
г. задължението за цената наТЕ възниква от деня на изтичане съответния месец и
следва да се изпълни в срока по чл. 33, ал. 1 от ОУ, и в случая въззивникът- ищец е начислявал прогнозно
суми за ТЕ и е издавал фактури за всеки от месеците в периода м.05.2014г. -
м.04.2015г., и макар същите суми да са
отразени в издадената в последствие изравнителна сметка от 31.07.2015г. за
цитирания по-горе отоплителен сезон, падежът на тяхното плащане /по прогнозните
месечни факктури/ не е през месец
септември 2015г., а в предходен момент съобразно клаузата по чл. 33, ал. 1 от
ОУ от 2014 г. Или за течението на давността следва да се приложи разпоредбата
на чл. 114, ал. 2 ЗЗД - от деня, в който задължението е възникнало, при
което вземанията преди 14.09.2014г. са погасени
по давност и правилно съдът е отхвърлил иска за главница за периода от
01.05.2014г. - 13.09.2014 г. по изравнителна сметка от 31.07.2015г. Молят
жалбата да не се уважава, претендират разноски по списък по чл.80 от ГПК за
адвокатско възнаграждение.
Третото лице-помагач
на ищеца не е взело становище по жалбата.
С определение от
18.03.2019 г. СРС е оставил без уважение искане на ищеца по чл.248 от ГПК за
изменение на решението в частта за разноските, което определение не е било
обжалвано и е влязло в сила на 12.04.2019 г. съгласно направено отбелязване.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение, е валидно, а в обжалваните части и допустимо.
При произнасянето
си по правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивните жалби на страните оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към
спора факти и на приложимите материално правните норми,
както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
В
случая с въззивната жалба ищецът е направил оплакване относно установяване на
факт с правно значение-смърт на съсобственик и кръга на наследниците му, както
и несъобразяване с чл.32, ал.2 от ОУ и невключване на сумите по изравнителните
сметки при отчитане на погасени по давност суми, които оплаквания относно
фактите и приложимото право, очертава обхвата на въззивната проверка за
правилност, но не и други факти, поради които са отхвърлени исковете, доколкото
за тях няма оплакване с въззивната жалба.
Не
се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално правни
норми.
С
доклада на първоинстанционния съд по чл.146 от ГПК, който възпроизвежда проекто
доклада по чл.140 от ГПК, е указано на ищеца, че следва да докаже твърдяното
облигационно отношение между страните. Относно доказателствените искания на
ищеца, представените и посочени от него такива са били събрани. С въззивната
жалба ищецът не е направил оплакване за допуснато от първоинстанционния съд
нарушение по събиране на доказателствата, поради които въззивният съд се
произнася при преценка на същия доказателствен материал. Събраните по делото
писмени доказателства не са такива, които да са годни да установят смъртта на Б.И.
и кръга и дяловете на неговите наследници. При заявено от ответниците П.Б.Т. и Д.Б.П.
с отговора на исовата молба оспорване на наличие на облигационна връзка, в
тежест на ищеца е да докаже твърдението си, че те двете, както и другия
ответник –Т.И., се явяват наследници на Б.И., което не е сторено по делото. Съдът
не е приел за безспорно по делото нито
факта на смъртта на Б.И., нито кръга на
лицата –негови наследници, при което ищецът не се освобождава от
доказателствената тежест за тяхното установяване. Ето защо събраните по делото
доказателства легитимират само ответника Т.И. като собственик на 1/ 2 ид.ч. от
процесния имот и само тя има качеството потребител на ТЕ по смисъла на ЗЕ и е
надлежна страна в облигационната връзка с ищеца по доставка на ТЕ за битови
нужди, и само тя има задължение за заплащане цената на ТЕ и лихви за забава
спрямо ищеца. По отношение на другите
две ответници исковете подлежат на отхвърляне, защото не се доказа те да
потребители като съсобственици на процесния имот. Това оплакване с въззивната
жаллба е неоснователно.
Неоснователно
е и оплакването на въззиника-ищец относно погасителната давност и приложението на
чл.139 от ЗЕ и чл.32 от ОУ. Първоинстанционният съд е основал решението си на
база приетото заключение на СТЕ, сочещо, количеството потребена ТЕ и по реда на
чл.162 от ГПК от сумата е приспаднал размера на потребената ТЕ за времето до
14.09.2014 г., които е счел за погасени по давност. Тези констатации и правни
изводи въззивният съд споделя и на основание чл.272 от ГПК препраща към тях.
В допълнение и по оплакването в жалбата
следва да се добави следното : съгласно чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията
на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или прогнозни/ не са в
зависимост от изравнителния резултат в края на съответния отчетен период, а
имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на
месечните вноски в установените за тях срокове, а до възникване на ново вземане
в полза на една от страните по облигационното отношение в размер на разликата
между начислената суми по прогнозните вноски и стойността на действително
доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода. В
зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям или
по-малък размер от стойността на действително доставеното количество топлинна
енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане възниква в полза на
потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. Ето защо давността
върху прогнозните вземания до 13.09.2014 г. и са погасени по давност, вкл. и
тези по факурата от 31.07.2015 г. в размер на 172,35 лв. Приетото по делото и
неоспорено от страните заключение на СТЕ сочи дължимите суми за цена на ТЕ за
исковия период, и след приспадане на
погасените по давност суми, и при отчитане дела на ответницата Т.И. от
съсобственост, същата дължи сумите, за които исковете срещу нея са били уважени
/ в които част и решението е и влязло в сила/, като въззивният съд, при
преценката по чл.162 от ГПК намира, че над уважените размери исковете срещу
тази ответница се явяват недоказани и неоснователни, като съобрази и липсата на
оплаквания с жалбата относно начина на определяне по реда на чл.162 от ГПК от
първоинстнационния съд на размерите на исковете, за които е прието, че са
доказани и основателни..
Поради съвпадане изводите на
двете съдебни инстанции, решението в обжалваните части следва да се потвърди,
вкл. и в частта за разноските по чл.78, ал.3 от ГПК.
По разноските за
въззивната инстанция : По въззивната жалба на ищеца същият няма право
наразноски, тъй като жалбата му не се уважава.
Въззиваемите страни-ответници на
основание чл.78, ал.3 от ГПК имат право на възстановяване на разноски за техните
пълномощники-адвокати, но не в размерите, претендирани по списъка по чл.80 от ГПК, които са и доказани да са направени.
В този смисъл възражението на въззивника-ищец пред въззивния съд с молба
от 18.02.2020 г. за прекомерност се
явява основателно. Ответниците са обикновени другари, при което всеки организира
защитата си сам, но претендираното за платени съответно адв.възнаграждения 900
лв. от Т.И., и по 650 лв. от другите две ответници се явяват прекомерни на
липсата на фактическа и правна сложност на спора пред въззивния съд, при
липсата на процесуални усложнения и нови доказателства. Наред с това въззивният
съд съобрази и факта, че тримата адвокати са подали общ писмен отговор на
въззивната жалба, пред въззиния съд
се еявли само едни от тримата- адв.Р.М.,
при което възнаграждението за всеки един от тримата адвокати следва да се
определи на по 100 лв. Въззивният съд намира, че в случая може да определи
размер и под минимума по Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС / т.е. и под 300лв./, по
вече изложените съображения, както и поради наличие на практика в този смисъл в
решения на Съда на ЕС /напр. решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C
427/16 и C 428/16 , Решение от 05.12.2006 г. по съединени дела С 94/04 и С
202/04 на голямата камара на CEO/ сочат на общ извод, че националната
юридсикция / съда в случая/ не е задължен да се съобразява с ограниченията,
наложени относно минималните размери на адв.възнаграждения, определени с акт на
адвокатско сдружение/ в случая с Наредба на ВАдвС/ и забраната съда да определя
възнаграждение под минимума, определен с такъв акт, както и че това
ограничаване „би могло да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар
по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС“ съгласно решението по т.1 от решение
от 23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16 на СЕС, първи състав по преюдициално
запитване, отправено от състав на Софиски районен съд. В същото решение се
сочи, че „Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните
условия за прилагането ѝ такава правна уредба действително отговаря на
легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е
необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели“. Като такива
легитимни цели би могло да се считат посочените в чл.36, ал.2 от
ЗАдв-справедливостта и обосноваността на възнаграждението на адвоката, както и
тези посочени в Решение № 9273 от 27 юли 2016 г. по административно дело № 3002
от 2015 г. на ВАС, потвръдено с решение Р№ 5485 от 2 май 2017 г. по
административно дело № 1403 ОТ 2017 г. (обн. - ДВ, бр. 41 от 2017 г.) -
гарантиране от държавата на право на всеки гражданин на защита при нарушаване
на техни права и законни интереси, вкл. и във всички стадии на процеса - чл. 56
и 122 от Конституцията на Република България, и на достъпа на гражданите и юридическите лица до
квалифицирана правна помощ и необходимостта от предотвратяване на всякакъв риск
от влошаване на качеството на предоставяните услуги. Или за конкретния случай
съдът следва да прецени дали минималния размер на адвокатското възнаграждение
по Наредбата отговаря на тези цели и критерии: фактическа и правна сложност на
спора, достъп до правосъдие, качество на услугата, справедливост, и
необходимост загубилата страна да понесе поне значителна част от разноските на
противната страна, направени за защита по делото. При определяне на справедливия размер в
случая, при съобразяване и на изложеното по-горе относно липсата на сложност на
спора пред въззивния съд, и на легитимните цели, въззивният съд намира, че това следва да е
минимума по чл.25, ал.1 от Наредбата за правната помощ от 100лв. като друга нормативно
определена граница за възнаграждение за оказвана правна помощ за една съдебна
инстанция. Така на всяка от товетниците въззиникът-ищец дължи по 100лв. за
адвокатско възнаграждение
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
525064 от 05.11.2018 г. постановено по гр.д. № 64557/2017 г. на СРС, 79 състав В ОБЖАЛВАНИ
ЧАСТИ, в които исковете са били отхвърлени предявените искове от „Т.С.” ЕАД, срещу Т.И.И.
, Д.Б.П. и П.Б.Т., и в частта за
равноските по чл.78, а.3 от ГПК.
ОСЪЖДА Т.С.“ ЕАД,
ЕИК *******, със седалище и адрес *** Б да заплати на основание чл.78, ал.3 и
ал.5 от ГПК, по 100лв. поотделно на Т.И.И., ЕГН **********,
с адрес: гр. София, ж. к.*******, на Д.Б.П.,ЕГН
**********, с адрес: гр. София, ж. к. „*******, и на П.Б.Т., ЕГН**********, с
адрес: гр. София, ж. к. „*******, разноски за въззивната инстанция.
ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ исканeто на
въззиваемия-ищец „Т.С.“ ЕАД за разноски за въззивната инстанция по чл.78,
ал.1 и ал.8 от ГПК.
Решението е
постановено при участието на трето лице-помагач на етраната на ищеца - „Б.“
ООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно
чл.280, ал.3, т.1, предл.първо от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.