Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
02.07.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и четвърти април две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия АНЕТА ИЛЧЕВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 11362
по описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение от 10.04.2018 г. по гр.д. № 25036/2016г. Софийски районен съд, 31 състав осъдил Д., представлявана от
министъра на финансите, да заплати на „И.-Г“ ЕООД, ЕИК*******, на основание чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата 6 324.66 лв., незаконно удържана за такса
по чл. 35а ЗЕВИ, ред. ДВ бр. 109/2013г., в периода 01.01.2014г. -
09.08.2014г., за енергия от фотоволтаична централа с местонахождение в УПИ
III-251, кв. 45 по плана на с. И.ово, община Харманли, ведно със законната
лихва върху тази сума от 10.05.2016г. до окончателното плащане, и оставил без
разглеждане предявения евентуален иск при квалификацията на чл. 7 КРБ за сумата 6 324.66 лв., претендирана като обезщетение
за вреди в размер на незаконно удържаната за такса по чл. 35а ЗЕВИ сума в същия период и за същата енергия. На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца
сумата 1 312 лв. – разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника Д., представлявана
от министъра на финансите, който го обжалва в частта, с която главният иск е
уважен, с оплаквания за недопустимост, евентуално – за неправилност, като
постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на
съдопроизводствените правила и необосновано. Решението било недопустимо, тъй
като редът за възстановяване на държавните такси, които ищецът твърдял да са
незаконосъобразно събрани, бил административен, по предвидения в ДОПК и ЗДТ
ред, а предявените искове били недопустими. Доколкото съгласно чл. 151, ал. 2,
изр. 3 КРБ актът, обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на
влизане в сила на решението на КС, всяко производство, в което се търси
постигане ефекта на обратно действие на решението на КС, вкл. искове за
обезщетяване на вреди, за неоснователно обогатяване или други, се явявало в
противоречие с цитираната конституционна разпоредба и поради това били
недопустими. Евентуално се поддържа, че атакуваното решение е неправилно,
постановено в нарушение на чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ, а изводът на СРС въз
основа на чл. 14, ал. 6 ЗКС, че таксите по чл. 35а ЗЕВИ са
противоконституционни не само в периода след влизане в сила на решението на КС,
но и в периода преди това, бил необоснован.
Предвид действието във времето на решението на КС, нормите на ЗЕВИ, уреждащи
задължението за удържане на спорните такси, пораждали обвързващо валидно правно
действие спрямо адресатите си до обявяването им за противоконституционни по
установения от КРБ ред, поради което не било налице право на преценка на
решаващия съд дали законът да се приложи или не за периода до 10.08.2014г.
Никъде в българското законодателство не било предвидено, че законът се счита за
противоконституционен още от момента на приемането му. Поради това неправилен
бил изводът на СРС, че таксите в процесния период са противоконституционни и са
събрани при липса на правно основание. Изложените от СРС мотиви във връзка с
осъществяването на косвен контрол за конституционосъобразност от съдилищата на
основание чл. 5, ал. 1 и ал. 2 КРБ нямали пряко отношение към предмета на
спора. Необоснована била и констатацията на първостепенния съд, че противоконституционната
разпоредба е недействителна поради противоречие с КРБ, правно неиздържан бил
аргументът, че липсва изрична законова разпоредба, която да постановява, че в
периода до обявяването на един закон за противоконституционен той поражда
всички последици на един перфектен закон. Разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр.
3 КРБ установявала правилото, че един закон поражда валидно и обвързващо
действие до влизане в сила на решението на КС. Това действие било уредено с
разпоредбите на чл. 22, ал. 3 ЗКС и чл. 14, ал. 6 ЗКС, с които СРС бил длъжен
да се съобрази. Поради това възстановяването на публични държавни вземания,
събрани до влизане в сила на решение на КС, с което се обявява
противонституционност на правното основание, на което са били дължими, не
можело да се осъществи по силата на съдебно решение на гражданския съд,
доколкото със съдебно решение не можело да бъде отменен закон, който поражда
обвързващо действие съобразно правилото на чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ. Освен
това по делото не било доказано при условията на пълно и главно доказване
плащането на исковата сума от ищеца и постъпването й по сметка на
републиканския бюджет. Този факт не се установявал от представените писмени
доказателства и заключения на ССЕ, последните оспорени от ответника. СРС не взел
предвид възраженията на ответника в тази връзка и не ги обсъдил в решението си.
При евентуална отмяна на решението в атакуваната част и възстановяване на
висящността на спора по евентуалния иск излага съображения за неоснователност
на този иск. Моли съда да обезсили атакуваното решение в обжалваната част като
недопустимо, евентуално да го отмени като неправилно и вместо това постанови
друго, с което да отхвърли главния и евентуалния иск. Претендира разноски за
двете инстанции, като за тези във въззивното производство представя списък по
чл. 80 ГПК. Прави възражение срещу претендираните от насрещната страна разноски
при твърдения, че адвокатското възнаграждение не е заплатено, евентуално – че
същото е прекомерно по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК. Съображения излага в
писмена защита от 03.05.2019г.
Въззиваемата страна „И.-Г“ ЕООД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди решението в атакуваната част
като правилно. Претендира разноски за въззивното производство по списък по чл.
80 ГПК. Съображения излага в писмени бележки от 30.04.2019г.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 12 и чл.
235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
С оглед фактическите твърдения в исковата молба, първоинстанционният съд е
бил сезиран с обективно евентуално съединени искове:
главен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, по който ищецът
твърди, че получените от Д. такси в процесния период са получени при начална
липса на основание, по силата на
противоречащи на КРБ и на правото на ЕС разпоредби,
и евентуален иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ, по
който ищецът твърди, че приемането на противоконституционни норми от народните
представители от 42 НС представлява противоправно поведение, от което е
претърпял имуществени вреди в размер на удържаните от печалбата на ищеца 20 %
такси в процесния период, за които Д. отговоря в качеството си на възложител на
работата на органа НС, респ. на народните представители.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване
на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно. Въззивният съд намира, че същото е и
допустимо в обжалваната част, а доводите в жалбата в тази връзка са
неоснователни. Според практиката на ВКС по сходни казуси (по претенции за
неоснователно обогатяване), с обявяването на противоконституционността на чл. 35а и сл. ЗЕВИ отпада характера на публично
държавно вземане на платените от ищците такси, поради което претенциите за
връщането им от Д. обуславя подсъдност на спора на гражданските съдилища. В
този смисъл са определение № 634/12.12.2017 г. по ч.т.д. № 2496/2017 г. на
ВКС, І т.о.; определение № 796/20.12.2017 г. по ч.т.д. № 2206/2017 г. на ВКС,
ІІ т.о.;определение № 86/31.01.2018 г. по ч.т.д. № 3001/2017 г. на
ВКС, ІІ т.о.,определение № 157/2.03.2018 г. по ч.т.д. № 432/2018 г. на
ВКС, ІІ т.о. и др. Доводите във връзка с тълкуването на чл. 151, ал. 2 КРБ и чл.
22, ал. 4 ЗКС касаят основателността, а не допустимостта на иска.
Настоящият въззивен състав намира първоинстанционното решение за правилно в
обжалваната част по следните съображения:
Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на
основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване
на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Съгласно правилото
на чл. 154, ал. 1 ГПК, в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване факта
на получаване на процесната сума от ответника, след доказване на който факт в
тежест на ответника е да докаже, че е налице основание за получаването,
съответно за задържане на полученото.
В случая по делото се установява, че ищецът
е производител на електрическа енергия чрез собствената му фотоволтаична
централа, находяща се в УПИ III-251, кв. 45 по плана на с. И.ово, община
Харманли. Между ищеца /продавач/ и „ЕВН
България електроразпределение” АД /купувач/ е сключен договор за изкупуване на
електрическа енергия № 377/21.05.2012г., по силата на който купувачът изкупува
по преференциални цени произведената от продавача активна електрическа енергия
от възобновяеми източници.
На 04.12.2013г. народните представители
от 42-то Народно събрание са приели разпоредбата на §
6, т. 2 и т. 3 от Заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за
2014г., с които се създават чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4 и
чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от ЗЕВИ, като съгласно приетата разпоредба на чл.35а ЗЕВИ за производството на електрическа
енергия от вятърна и слънчева енергия се събира такса в размер на 20 % от
цената на произведената енергия
В периода 01.01.2014г. - 09.08.2014г.
ищецът е заплатил такса по чл. 35а ЗЕВИ в размер на 6 671.91 лв., която е
била удържана от цената на произведената електрическа енергия от купувача, като
последният е внасял таксата по бюджетната сметка на КЕВР съгласно разпоредбите
на чл. 35б, ал. 1 - 4 ЗЕВИ, а от КЕВР сумите са прехвърлени
към централния бюджет съгласно указание, издадено съвместно от МФ и БНБ – ДДС №
12/04.12.2014г. Плащането на сумата от ищеца и получаването й от ответника се
установява по безспорен начин както от приетите справка от КЕВР и придружително
писмо към нея /л. 111 – 112 от делото на СРС/, така и от приетите в
първоинстанционното производство основно и допълнително заключение на ССЕ. Последните
са оспорени от ответника, но същият не е ангажирал доказателства във връзка с оспорването.
Поради това въззивният съд намира за неоснователни доводите на въззивника във
връзка с установяването на факта на
получаване на исковата сума от Д..
Не се спори, че с решение № 13 от 31.07.2014г. на Конституционния съд на Република България,
постановено по конституционно дело № 1/2014г., са обявени за
противоконституционни т. 2 и 3 от § 6 от Заключителните
разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014г., с които се създават чл.
35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4 и чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73,
ал. 1, 2, 3 и 4 ЗЕВИ.
С оглед така установеното от фактическа страна, въззивният съд намира
предявения главен иск за основателен.
Противно на поддържаното от ответника-въззивник, предвиденото в чл. 151,
ал. 2 КРБ относно действието на решенията на КС не означава
конституционосъобразност на атакуваната разпоредба до влизане в сила на
решението на КС. Освен че нормативна разпоредба в подобен смисъл липсва, това разбиране
противоречи на правната, а и на елементарната логика. Възприетото от
законодателя в чл. 151, ал. 2 КРБ действие на решенията на КС следва да се
разглежда във връзка с предвиденото в чл. 22, ал. 4 ЗКС, че възникналите правни
последици от обявения за противоконституционен акт се уреждат от органа, който
го е постановил. Разпоредбата предвижда задължение за органа, приел
противоконституционна разпоредба, да уреди правните последици, възникнали от
прилагането на противоконституционния закон до обявяването му за
противоконституционен с решението на Конституционния съд. Това е така както
защото се създава опасност от законова празнота, така и опасност от нарушаване
или застрашаване на конституционно установени права и интереси, смущава се
съществуващият правов ред и правната сигурност. Конституционната уредба е
изградена върху принципа за нетърпимост на действието на
противоконституционните закони. Именно защото няма как обявената за
противоконституционна разпоредба да не е била такава още при приемането й, в
чл. 22, ал. 4 ЗКС е предвидено задължение на органа, приел противоконституционния
акт, да уреди възникналите правни последици от прилагането му до решението на КС, вкл. относно евентуално настъпили вреди вследствие прилагането на
противоконституционна разпоредба до обявяването й за такава. В случая не се
спори, че това не е направено от Народното събрание.
Освен че по арг. чл. 5, ал. 1 и ал. 2 КРБ съдът може и следва да
осъществява косвен контрол за конституционосъобразност на приложимия закон, в
случая противоконституционността на разпоредбата на чл. 35а ЗЕВИ, въз основа на
която ищецът е заплатил на Д. исковата сума под формата на такса /дължима
според противоконституционната разпоредба без насрещна престация – без предоставена
от Д. услуга/, е обявена за противоконституционна от КС при осъществения от
него пряк контрол за конституционосъобразност.
Поради това не може да се възприеме тезата на въззивника, че с оглед
предвиденото в чл. 151, ал. 2 КРБ действие занапред на решението на КС, с което
е обявена противоконституционност на правна норма, до влизане в сила на
решението на КС тази норма е напълно конституционосъобразна, а ако в резултат
прилагането й до влизане в сила на решението на КС са нарушени конституционно
установени права и са причинени вреди на частноправни субекти, обезщетяването
на тези вреди е само право, но е и задължение на органа, приел
противоконституционната разпоредба, съгласно чл. 22, ал. 4 ЗКС. Подобно разбиране
противоречи на принципите на правовата държава, каквато Република България е
съгласно чл. 4, ал. 1 КРБ.
По тези съображения въззивният съд намира, че получената от Д. въз основа
на противоконституционната разпоредба на чл. 35а ЗЕВИ такса преди влизане в
сила на решението на КС за обявяването й за противоконституционна, е получена
при начална липса на основание и се дължи връщането й. Обратното би означавало
да се приеме, че въз основа на противонституционни разпоредби /които несъмнено
са такива още от приемането им/, по отношение на които Народното събрание не е
изпълнило задължението си по чл. 22, ал. 4 ЗКС, Д. може да се обогатява,
нарушавайки основни права и интереси на частноправните субекти, което е
недопустимо в правова държава. Противно на поддържаното от въззивника, от този
извод не следва, че гражданският съд отменя закон, а представлява отказ на съда
да приложи противоконституционна правна норма, в съответствие с установените в
чл. 5, ал. 1 и ал. 2 КРБ принципи.
Крайните изводи на двете инстанции съвпадат, поради което
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в атакуваната част.
При този изход и изричната претенция, разноски на настоящата инстанция се
следват на въззиваемия. Доказано направените такива са в размер на 600 лв. –
адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС, което е заплатено, видно от представеното
преводно нареждане. Съобразно обжалваемия интерес от 6 324.66 лв., минималното
възнаграждение, определено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 3 вр. § 2а от ДР на
Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
възлиза на 646.23 лв. без ДДС, с ДДС – на 775.48 лв. Заплатеното възнаграждение
от 600 лв. е под минималния размер, поради което възражението на въззивника за
прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 10.04.2018г., постановено по гр.д. № 25036/2016г. на Софийски районен съд, 31 състав в обжалваната осъдителна част.
ОСЪЖДА Д., представлявана от министъра на финансите, да заплати на „И.-Г“ ЕООД, ЕИК*******, на основание чл. 78 ГПК
сумата 600.00 лв. (шестстотин лева),
представляваща разноски за въззивното производство.
Решението подлежи на
касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК в едномесечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.