Р Е Ш Е Н И Е №
гр. София, 14.11.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ,
VІ-16 състав, в публично съдебно заседание на шести ноември две
хиляди и осемнадесета година, в състав:
СЪДИЯ: ВАЛЕРИЯ БРАТОЕВА
при секретар Димитринка Иванова разгледа докладваното от
съдията търговско дело № 773 по
описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 365 и
сл. ГПК.
Образувано е по
искова молба на „В.“ ЕООД – в несъстоятелност, ЕИК *******, със седалище *** и адрес на
управление:***, представлявано от назначения синдик Н.Г.,
предявена срещу „М.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище *** и адрес на управление:***, с предмет
обективно, кумулативно, съединени осъдителни искове,
с правна квалификация чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за заплащане на сумата 363082,80 лева, представляваща дължимо
възнаграждение за изпълнен договор за изработка, за което в периода 20.04.2013
г. – 28.11.2013 г. са издадени 16 броя фактури и сумата 163587,61 лева –
обезщетение за забава върху главницата по всяка фактура от падежа й до
предявяването на исковата молба.
Ищецът твърди, че след сключен на 01.11.2011 г. договор с ответника, между страните
възникнали трайни търговски отношения, изразяващи се във възлагане от страна на ответника извършването на определена работа срещу
възнаграждение. Така за периода 20.04.2013 г. – 28.11.2013 г. „М.“ ЕООД възложил на ищеца
изработването на работно облекло, медицинско бельо и операционни роби, срещу
възнаграждение, за което били издадени 16 броя фактури, които били отразени в
търговските книги на всяка от страните, възлизащи на обща стойност 363082,80
лева. Плащане обаче възложителят не извършил, затова дължал и
обезщетение за забава върху възнаграждението по всяка фактура, което следвало
да бъде заплатено в 14-дневен срок от осчетоводяването й. За периода на забава
до предявяването на исковата молба обезщетението възлизало на сумата 163587,61
лева. При тези твърдения ищецът претендира осъждането на
ответника да заплати дължимото възнаграждение за изпълнената и приета работа,
заедно с обезщетение за забава в размер на законната лихва.
Ответникът,
„М.“ ЕООД, е депозирало отговор на исковата молба, в който
оспорва предявените искове, като твърди, че не било възлагало изработването на посочените
във фактурите стоки, нито същите му били доставени. Представените от ищеца
фактури не били подписани от негов представител и не установявали
съществуването на договорни отношения между страните. При условията на
евентуалност твърди, че не дължи плащане на възнаграждение по посочените
фактури, тъй като с договор за цесия, сключен на 10.11.2013 г. ищецът
прехвърлил вземането си на „Р.“ ЕООД и това прехвърляне било съобщено на „М.“
ЕООД, което от своя страна погасило част от претендираните
вземания.
В
срока по чл. 372, ал. 1 ГПК, ищецът е депозирал допълнителна искова молба, в
която поддържа исковете и оспорва възраженията на ответника. Между търговци
правоотношения възниквали и без сключен писмен договор, съответно издадените 16
процесни фактури, които били осчетоводени доказвали съществувалата между
страните правна връзка. Твърди, че договорът за цесия бил нищожен, тъй като
вземането, негов предмет не било индивидуализирано по основание и размер.
Договорът за цесия не съдържал и цена като негов съществен елемент, затова също
бил нищожен, съответно не бил съобщен и на длъжника, още повече, че две от
фактурите били издадени след твърдяната дата на сключване на договора за цесия.
В
допълнителния отговор ответникът поддържа доводите и възраженията вече изложени
в отговора, като акцентира върху факта, че не е страна по договора за цесия и
за него като трето лице е без значение как е обективирана волята на страните в
него. След получаване на уведомлението за „М.“ ЕООД кредитор бил цесионерът и това било достатъчно, за да не дължи плащане на
ищеца. Между страните било сключено и споразумение, в което „В.“
ЕООД – в несъстоятелност изрично признало, че ответникът не му дължи сума в размер на 417793,20 лева
по конкретно посочени фактури, част от които процесните (с изключение на
фактурите, издадени на 27.11.2013 г. и 28.11.2013 г. на обща стойност 120218,40
лева).
Съдът,
като взе предвид доводите на страните и въз основа на събраните по делото
доказателства, намира за установено следното:
В производството са представени 16 броя данъчни фактури, издадени в периода
20.04.2013 г. – 28.11.2013 г. от „В.“
ЕООД, в качеството на доставчик, с посочен получател - „М.“
ЕООД, като никоя от фактурите не съдържа подпис на
представител на получателя.
Вписванията в търговския регистър по партидата на ищеца „В.“
ЕООД – в несъстоятелност установяват, че с решение № 102
от 28.11.2014 г. по търг. дело № 380/2014 г. по
описа на Окръжен съд - Перник по отношение на
търговеца е открито производство по несъстоятелност, като с решение № 34/11.05.2015 г. същият е обявен в
несъстоятелност.
От ответника „М.“ ЕООД е представено
уведомление за прехвърляне на задължение, изходящо от „Р.“ ЕООД, в което е
обективирано изявление, че между „В.“ ЕООД и „Р.“ ЕООД е сключено споразумение, с което
задължението на „М.“ ЕООД (тогава „М.- МС“ ООД)
в размер на 417793,20 лева се прехвърля на „Р.“ ЕООД и всички плащания следвало
да се извършват към новия кредитор. Договор за цесия, сключен между ищеца „В.“
ЕООД – в несъстоятелност и дружеството-автор на
уведомлението не е ангажиран в производството.
Видно от споразумение от 10.11.2013 г. страните в производството постигнали
съгласие, че към 30.09.2013 г. „В.“ ЕООД има вземане към „М.“
ЕООД („М.- МС“ ООД) в размер на 417793,20 лева, съгласно
посочени в споразумението фактури, индивидуализирани с №, дата на издаване и
сума, но това задължение нямало да е дължимо и да бъдат предявявани претенции
за плащането му.
С влязло в сила съдебно решение № 235/25.01.2018 г. по въззивно търг. дело
№ 2658/2017 г. на САС е обезсилено решение № 57 от 21.12.2016
г. на ОС – Перник, по т. д. № 817/ 2015 г. в частта, в която на основание чл.
647, ал. 1, т. 2 ТЗ, е обявена за недействителна по отношение на
кредиторите на несъстоятелността на „В.“ ЕООД (н)
сделката, извършена със споразумение от 11.10.2013 г., с което „В.“ ЕООД – в несъстоятелност е опростило задължението на „М.“
ЕООД в размер на сумата от 258714,40 лева и
производството в тази част е прекратено.
Този извод на въззивния съд е основан на съображенията, че договорът за опрощаване е от категорията каузални договори и ако му липсва
основание, основанието противоречи на морала или на закона или го заобикаля,
той ще бъде нищожен. Възможно е опрощаването да има възмезден характер, да се
извършва с цел да се придобие едно право или да се изпълни едно задължение, но
най - често в практиката опрощаването се извършва с дарствено намерение. Не е
задължително основанието да бъде посочено в договора, тъй като съобразно
разпоредбата на чл. 26, ал. 2 ЗЗД, основанието се предполага до доказване на
противното, но е задължително, волята на страните да постигнат предвидения с
чл. 108 ЗЗД резултат, да личи ясно и недвусмислено, от документа в който е
материализирана. В случая, липсва съществен елемент индивидуализиращ
обективираното съгласие, а именно, конкретизиране на опрощаваното задължение не
само по размер, но и по основание – договорите от които произтича, източникът
на задължението, респективно описание на стоките или услугите, в хипотезата на
дължима от купувача цена, съответно на дължимо от възложителя възнаграждение.
Доколкото в хода на производството е установено, че между страните са
съществували търговски отношения, произтичащи от договори за изработка с
изпълнител „В.“ ЕООД и по които са
налице незаплатени фактури за шивашки услуги, то това обстоятелство не може да
бъде транспонирано безкритично към процесното споразумение и да санира
липсващото съгласие в него, че визираната сума е основана единствено и само на
тези задължения на „М.“ ЕООД. Ето защо, споразумението от 10.11.2013 г. за
опрощаване на сумата от 417793,20 лева е нищожно, след
като в него липсва съгласие по съществени елементи, индивидуализиращи източника
на задължението.
С оглед
лицата, спрямо които се проявява нищожността, тя може да бъде абсолютна, ако
има действие спрямо всички и относителна, когато има действие само спрямо
определени лица. При абсолютната недействителност, сделката няма действие
спрямо всички. При относителната недействителност, сделката е действителна и
произвежда желаното от страните действие, но по силата на закона, тя няма
действие спрямо едно или няколко лица. Относителната недействителност, не прави
полученото от кредитора по нея без основание, нито с отпаднало основание, а е
резултат от откриването на производство по несъстоятелност на длъжника и необходимостта
в това колективно производство, кредиторите да се удоволетворят от масата на
несъстоятелността така, че да не бъдат засегнати от извършените от длъжника
действия в определения от закона подозрителен период.
Следователно,
за да е обект на относителна недействителност, сделката поначало трябва да е
действителна и въз основа на този факт да се анализира, доколко са налице
заложените в закона предпоставките, обуславящи относителната й недействителност
спрямо кредиторите на несъстоятелността. Съобразно изложените по–горе мотиви,
налице е абсолютна нищожност на споразумението от 10.11.2013 г., а това
предопределя липсата на предмет на предявения иск по чл. 647, ал. 1, т. 2 ТЗ,
поради което искът е недопустим. Ето защо, постановеното въз
основа на недопустим иск решение било недопустимо и е обезсилено в тази част, а производството по делото - прекратено.
От основното и допълнително заключение на съдебно-счетоводната експертиза, изготвени от вещо лице Т.,
които
съдът не намира основание да не кредитира, се
установява, че процесните 16 фактури са осчетоводени в счетоводните
книги на ответника – дневниците за покупки към справки-декларациите по ЗДДС на
обща стойност 363082,20 лева и ответникът е ползвал за същите пълен данъчен
кредит. В счетоводните книги на ищеца са
отразени първите (по хронологичен ред) 10 фактури на обща стойност 148903,80
лева, като издадените след 25.07.2013 г. не са отразени в справки-декларации по
ЗДДС, тъй като такива дружеството не е подало.
В производството не са ангажирани от ответника доказателства за извършени
погасителни плащания на счетоводно отразените задължения.
Обезщетението за забава в размер на законната лихва, изчислено от вещото
лице върху сумата по всяка фактура от 14-я ден след издаването й до 11.02.2018
г. възлиза на сумата 162749,12 лева. При отчитане на факта, че исковата молба е
предявена на 09.02.2018 г. чрез пощенска пратка, то обезщетението за забава
следва да се изчислява до 08.02.2018 г. и тогава същото ще възлиза на сумата 162445,95
лева (162749,12 лева – 303,17 лева).
В допълнителното заключение вещото лице на база съставен от „М.“ ЕООД констативен протокол № 3/27.09.2018 г. и изпратено уведомление до НАП
установява, че счетоводното отразяване на фактурите е анулирано. Вещото лице не
е установило в счетоводството на ответника да е отразен договор за цесия.
Действително, в констативен протокол от 27.09.2018 г. три физически лица, включващи
управителя на „М.“
ЕООД - Й.М., обективирали волеизявление, че в резултат на
складова инвентаризация, (извършена 5 години по-късно) костатирали, че
описаната във фактурите стока не съществува и не е била заведена в склада на
дружеството.
Други доказателства от
значение за спора не са представени.
По отношение осъдителния иск с правна квалификация чл. 266, ал. 1 вр. чл.
79, ал. 1 ЗЗД.
Основателността на главния иск
се обуславя от кумулативното наличие на предпоставките: валидно възникнало
между страните правоотношение, елемент от съдържанието, на което да е
задължението за заплащане на претендираната парична сума, представляваща
възнаграждение за изпълнение на възложена работа; настъпила изискуемост на
задължението и релевирано неизпълнение от страна на задълженото лице. Липсата
на една от предпоставките води до неоснователност на претенцията за реално изпълнение,
предвидена в чл. 266, ал. 1 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
С оглед разпоредбата на чл.
154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест за установяване на фактите,
съставляващи основание на иска и имащи характер на положителни такива, се носи
от ищеца, който трябва да проведе пълно и главно доказване. По отношение на
неизпълнението, което като отрицателен факт от действителността – а именно
неосъществяване на дължимо поведение за престиране на съответната парична сума
(възнаграждение за извършена работа), е достатъчно твърдението на ищеца, като
ответната страна носи доказателствената тежест да установи положителния факт,
който го изключва – точно изпълнение. В случая, ответникът твърди, но не
доказва да е заплатил претендираното възнаграждание или каквато и да било част
от него.
Въз основа на кредитираното
заключение на съдебно-счетоводната експертиза, съдът прие за установено, че в
периода 20.04.2013 г. – 28.11.2013 г. от ищеца на ответника
са издадени 16 данъчни фактури, всяка от които е отразена в дневниците за
покупките на „М.“ ЕООД и в подадените
справки-декларации по ЗДДС, съответно по всяка от фактурите от ответника е
ползван пълен данъчен кредит.
Възнаграждението, следващо се за
извършена възложена работа по правилото на чл. 266, ал. 1 ЗЗД е изискуемо от
приемане й. Приемането на извършена работа, възложена с договор за изработка,
обхваща два момента: 1). фактическото получаване на изработеното от поръчващия
(медицинско облекло и бельо) и 2). признанието, че изработеното съответства на
поръчаното. Следователно, приемане има само когато реалното получаване на
изработеното се придружава от изрично или мълчаливо изразено волеизявление на
поръчващия, че счита работата за съответна на договора.
С оглед обстоятелството, че за
дължимото на изпълнителя „В.“ ЕООД – в несъстоятелност възнаграждение са издадени данъчни фактури, които са отразени в
счетоводството на „М.“ ЕООД, то е налице признание
на извършената от ищеца материална престация и съответствието й с възложеното.
В този смисъл неоснователи са доводите на ответника, че фактурите не
установяват породени задължения, тъй като не са подписани от представляващия
дружеството. Това не е и необходимо. Същественото е тяхното отразяване в
търговските книги на възложителя.
Съгласно уеднаквената практика,
формирана по реда на чл. 290 ГПК, която макар по действащата уредба да няма задължителен
характер, но се съобразява от настоящия
състав, изразена в решение № 23 от 07.02.2011 г. по т. д. № 588/2010 г., Т. К.,
ІІ Т. О. на ВКС, решение № 166/26.10.2010 г. по т. д. № 991/2009 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 96 от 26.11.2009 г. по т. д. № 380/2008 на ВКС, І т.о. и решение № 46 от 27.03.2009 г. по т. д. № 546/2008 г. на ВКС, ІІ т.о., както и решение №
42 от 19.04.2010 г. по т. д. № 593/2009 г. на ВКС, ІІ т.о., фактурата може да се приеме като
доказателство за възникнало договорно правоотношение по договор за изработка между страните, доколкото в самата фактура се съдържа описание на изработеното (стоката) по вид, стойност,
начин на плащане, наименованията на страните и време и място на издаване. Само
по себе си отразяването на фактурата в счетоводството на ответника, включването
й в дневника за продажбите по
ДДС и ползването на данъчен кредит по нея представляват признание на задължението и доказват неговото съществуване (така изрично решение № 42 от 19.04.2010 г.
по т. д. № 593/2009 г. на
ВКС, ІІ т.о.).
Предвид обстоятелството, че всички издадени
на „М.“ ЕООД фактури са осчетоводени, неоснователи са доводите му, че същите не установяват
породени задължения, поради липсата на реално извършени доставки. Ответникът е признал получаването на изработеното с отразяване в счетоводството
си на фактурите, обективиращи дължимото за тях възнаграждение.
Изрично признание на
възникналото задължение е обективирано и в представеното от ответника
споразумение от 10.11.2013 г., в което представляващият „М.“
ЕООД (тогава „М.- МС“ ООД) е признал, че към 30.09.2013 г. задълженията
по издадените процесни фактури (без тези от 27.11.2013 г. и 28.11.2013 г.)
обременяват правната му сфера. Дали обективираният в споразумението договор за
опрощаване е валиден или не, не се отразява на волеизявлението на ответника за
признаване на задълженията – това признание съставлява доказателство за неизгодния
за призналата го страна факт. При това положение е без всякакво значение
създаденият в хода на производството констативен протокол № 3/27.09.2018 г.,
послужил като основание за анулирането на вече взетите счетоводни операции от „М.“
ЕООД. Този протокол не може да рефлектира по никакъв начин
върху породеният ефект от отразяване на фактурите в счетоводството на ответника
– признаване на задължението и неговото съществуване, което признание
съответства и на изричното волеизявление на представляващия дружеството в
споразумението от 10.11.2013 г.. Изводът, който се налага е, че протоколът от
27.09.2018 г. е съставен изцяло за нуждите на настоящото производство,
установява изгодни за съставителя факти (констатациите са извършени от представлаващия
търговеца), които противоречат на други, събрани в производството доказателства
(споразумението от 10.11.2013 г.), поради което и не следва да бъде кредитиран
като доказателство за липсата на извършена престация от „В.“
ЕООД – в несъстоятелност.
Следователно в правната сфера на възложителя „М.“
ЕООД е възникнало задължение за
заплащане на възнаграждение за извършена от ищеца работа, възлизащо на сума в общ размер от 363082,20 лева, което задължение не е погасено чрез плащане или чрез друг способ.
Твърдението на ответника
вземането да е недължимо, тъй като е прехвърлено чрез договор за цесия
(неангажиран в производството), е неоснователно.
Договорът за цесия принципно транслира
субективното право на вземане от правната сфера на неговия носител в
правната сфера на лице, трето за правоотношението, в рамките на което вземането е възникнало. Тази правна
последица настъпва с постигане на съгласието на страните по цесионния договор.
Длъжникът, в случая „М.“ ЕООД, не е страна по същия и затова, за да
се прояви действието на цесията по отношение на него, разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД
изисква прехвърлянето да му бъде съобщено. Задължително обаче от
цедента (включително чрез пълномощник, който може да бъде и цесионерът).
В
решение № 40 от 13.05.2010 г. по т. д. № 566/2009 г. на Върховен касационен
съд, Търговска колегия, са разяснени характера и правната природа на договора
за цесия, като е посочено, че договорът за цесия се дефинира като такъв, при
който се осъществява промяна в облигационната връзка, чрез промяна на активната
страна в нея или това е договорът за отстъпване на едно вземане от досегашния
му носител на едно трето, чуждо на тази връзка лице. Този договор се определя
още като каузален, неформален и консенсуален. Негов предмет е прехвърлянето на
вземане, което следва да съществува, към момента на сключване на договора, и да
е прехвърлимо (каквито
по принцип са имуществените права). От тези общи правила се извежда и действието на цесията спрямо
страните по нея, спрямо длъжника и спрямо трети лица. Със сключване на
договора, т.е. с постигане на съгласие, вземането преминава от цедента (неговия носител към същия момент - „В.“ ЕООД) върху цесионера (приобретателя на вземането - „Р.“ ЕООД). Към този момент цедентът престава да
бъде кредитор във вътрешните му отношения с цесионера, тъй като съобразно
предмета на договора, цесионерът с постигане на съгласието придобива вземането
в състоянието, в което то се е намирало към същия момент, заедно с акцесорните
му права - арг. чл. 99, ал. 2 ЗЗД. Следователно, за да премине вземането върху цесионера е
достатъчно единствено постигнатото съгласие между него и досегашния носител на
вземането. Доказателства такова съгласие да е
постигнато не са представени. По отношение на длъжника „М.“ ЕООД обаче
цесионният договор няма действие, докато цесията не му бъде съобщена от цедента - чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Този извод произтича не само от
посочената норма, но и от това, че длъжникът не участва в цесионния договор и
съответно не е обвързан от него, поради което преди нотификацията, той може да
изпълни на цедента напълно валидно и да се освободи от задължението, като
сделките на длъжника с цедента могат да бъдат успешно противопоставени на
цесионера. Или, за да породи действие спрямо длъжника цесията следва да бъде съобщена
и то от
цедента - чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Съобщението извършено от
цесионера не произвежда действие. В задължителната практика на ВКС,
обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 449/06.03.2013 г. по гр. д. №
1268/2011 г. на ВКС, IV г.о., решение № 123/24.06.2009 г. по
т.д. № 12/2009 г. на ВКС, II т.о. и решение № 243/06.08.2017 г.
по търг. дело №3501/2015 г. на ВКС, е дадено разрешение, че правно релевантно за
действието на цесията е единствено съобщението до длъжника, извършено от цедента
(стария кредитор), но не
и съобщението, извършено от цесионера (новия
кредитор). Цесионерът става титуляр на вземането в
отношението със стария кредитор с прехвърлянето му, но действието спрямо
длъжника е от съобщаване на прехвърлянето от цедента, на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
В случая в
производството е събрано като доказателство единствено уведомление до длъжника,
изходящо от цесионера „Р.“ ЕООД, поради което по отношение на ответника „М.“
ЕООД евентуално сключен договор за цесия между ищеца и „Р.“
ЕООД не е произвел действие. Длъжник, на когото цесията не е съобщена от
цедента продължава да дължи само на последния („В.“ ЕООД – в
несъстоятелност). Затова възраженията на ответника, че не дължи
претендираната главница поради цедирането й на друг правен субект, са
неоснователни.
Установеното да
съществува вземане на ищеца за възнаграждение за приета работа не може да се приеме
да е погасено и чрез договора за опрощаване, оформен в споразумението от
11.10.2013 г.. С влязло в сила съдебно решение в отношенията между страните „В.“
ЕООД – в несъстоятелност и „М.“ ЕООД е признато за установено, че иск за обявяване на споразумението от
11.10.2013 г. за относително недействително по отношение кредиторите на
несъстоятелността, е недопустим поради липса на предмет, тъй като това
споразумение е абсолютно нищожно. Наистина абсолютната нищожност е констатирана
в мотивите на съдебното решение, но същото следва да се разглежда като единство
от мотиви и диспозитив. Недопустимостта на иска, квалифициран по чл. 647, ал.
1, т. 2 ТЗ произтича от извод за абсолютна нищожност на договора за опрощаване от
10.11.2013 г. и в настоящото производство е недопустимо съдът да счита
споразумението за валидно и пораждащо правни последици.
След като задължението
не е опростено, предявеният главен иск е основателен за сумата 363082,20 лева,
като за разликата от 0,60 лева е неоснователен. Тази незначителна разлика се
дължи на допусната от ищеца техническа грешка при записването на стойността на
фактура № **********/06.07.2013 г., която е на стойност 14976,00 лева, а в
исковата молба стойността й е посочена в размер на 14976,60 лева.
Върху главното
задължение се дължи и законна лихва от предявяването на исковата молба до
неговото погасяване.
По отношение на
акцесорния иск, с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Вземането за законна лихва възниква от
фактически състав, включващ елементите: главно парично задължение, настъпила
негова изискуемост и неизпълнение на същото, като предметът на това вземане е
обезщетение за вредите, които неизпълнението обективно и закономерно причинява.
Вземането за лихва е акцесорно, но има известна самостоятелност спрямо
главното, като провопораждащият го състав включва релевиране на неизпълнение –
липса на дължимо поведение по отношение на главното задължение.
В случая, съдът прие дължимост на главното
вземане за възнаграждение за извършена работа, което парично
задължение е изискуемо.
В производството не е
установено страните да са постигнали съгласие в какъв срок следва да се заплати
възнаграждението, съответно не са налице данни в кой момент е приета работата,
затова приложение следва да намери разпоредбата на чл. 303а, ал. 3 ТЗ – паричното задължение следва да се изпълни в
14-дневен срок от получаване на фактурата. Твърдения фактурите да са получени в
момент, следващ тяхното издаване не са релевирани, съответно следва да се
приеме, че възложителят е изпаднал в забава за заплащане на стойността им след
изтичането на законоустановения 14-дневен срок от издаването им.
Съгласно решение № 89 от 30.06.2010 г. по т. д. № 985/2009 г., Т. К., І Т. О. на
ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК
и посочените в същото решение № 178/21.10.2009 г. по т. д. №
192/2009 г. и решение № 29/07.05.2009 г. по т. д. №
535/2008 г. на ВКС, ТК., представляващи уеднаквена
практика за съдилищата, неизпълнението на едно парично задължение е винаги
забавено, като кредиторът би могъл да търси от длъжника мораторно обезщетение.
Съгласно общото правило на чл. 86, ал. 1 ЗЗД длъжникът дължи обезщетение в
размер на законната лихва от деня на забавата. Когато задължението е срочно,
длъжникът изпада в забава след изтичане на срока, а когато няма ден за
изпълнение, длъжникът изпада в забава, когато бъде поканен от кредитора,
съобразно нормата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД.
Размерът
на законната лихва е нормативно определен, на основание чл. 86 ал. 2 ЗЗД - основният лихвен процент на Българската народна
банка за периода, увеличен с 10 пункта (Постановление № 100 от 29 май
С оглед изхода на спора, право на присъждане на разноските за производството се
поражда за всяка от страните, пропорционално на уважената,
респ. отхвърлена част от исковете, но никоя от тях не претендира реализиране
отговорността за разноски на насрещната страна.
С оглед обаче на факта, че
исковете са предявени за попълване масата на несъстоятелността, дължимата
държавна такса не е внесена предварително (чл. 620, ал. 5 ТЗ), затова следва да
се събере от ответника за уважената част от исковете, респ. от масата на
несъстоятелността – за отхвърлената им част.
При тези мотиви, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „М.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище *** и адрес на управление:***, да
заплати на „В.“ ЕООД – в несъстоятелност, ЕИК *******, със седалище *** и адрес на управление:***, представлявано от Н.Г. -
синдик, на основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД, сумата 363082,20 лева (триста шестдесет и три хиляди осемдесет и два лева
и двадесет стотинки), представляваща дължимо възнаграждение за изработване на
работно облекло, медицинско бельо и операционни роби, съгласно
издадени в периода 20.04.2013 г. – 28.11.2013 г. 16 броя фактури, ведно със законната
лихва върху тази сума от предявяване на исковата молба – 09.02.2018 г. до окончателното ѝ погасяване, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата 162445,95 лева (сто
шестдесет и две хиляди четиристотин четиридесет и пет лева и деветдесет и пет
стотинки) – обезщетение за забава върху възнаграждението по всяка
фактура от падежа й до 08.02.2018 г., като
ОТХВЪРЛЯ главния иск за разликата над 363082,20 лева до предявения размер от 363082,80
лева и акцесорния иск за разликата над сумата 162445,95 лева
до предявения размер от 163587,61 лева.
ОСЪЖДА „М.“
ЕООД, ЕИК *******, със седалище *** и адрес на
управление:***, да заплати в полза на бюджета на Софийски градски
съд, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК вр. чл. 620, ал. 5 ТЗ, сумата 21021,13
лева (двадесет и една хиляди, двадесет и един лева и тринадесет стотинки) –
държавна такса върху уважената част от предявените искове.
ОСЪЖДА „В.“
ЕООД – в несъстоятелност, ЕИК *******, със седалище *** и адрес на управление:***, представлявано
от Н.Г. - синдик, да заплати в полза на
бюджета на Софийски градски съд, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК вр. чл. 620,
ал. 5 ТЗ, сумата 45,67 лева (четиридесет и пет лева и шестдесет и седем
стотинки) – държавна такса върху отхвърлената част от исковете, която да се
събере от масата на несъстоятелността.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред
СОФИЙСКИЯ АПЕЛАТИВЕН СЪД в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: