Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София,
11.03.2021 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на осми февруари през две
хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Станимира Иванова
мл. съдия Лора Димова
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 979 по описа за 2020
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 7.11.2019 г., постановено по гр.д.№ 61167/ 2018 г. на Софийски
районен съд, ІІІ ГО, 140 състав, са отхвърлени предявените от „Т.С.” ЕАД- ***
/ЕИК*********/ срещу Й.Р.П. /ЕГН **********/, действаща със съгласието на своя
баща и законен представител Р.Д.П. /ЕГН **********/, и М.Р.П. /ЕГН **********/
искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 вр. чл.200 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за
осъждане на ответниците да заплатят по равно и разделно в полза на ищеца сумата
233.01 лева, представляваща стойността на топлинни услуги /в т.ч. и цена за
дялово разпределение/ за периода от м.05.2014 г. до м.04.2016 г. за имот,
намиращ се в гр. София, ул.„**************аб.№ *****, ведно със законната
лихва, считано от 17.09.2018 г. /дата на подаване на исковата молба/ до
погасяването, и сумата 58.82 лв., представляваща лихва за забава върху
главницата за периода от 15.09.2015 г. до 23.07.2018 г. На основание чл.78,
ал.3 ГПК ищецът „Т.С.” ЕАД е осъден да заплати по равно и разделно на
ответниците Й.П. /р. 2002 г./, действаща със съгласието на своя баща и законен
представител Р. П., и М.П. сумата 300 лв.- разноски по делото /за адвокатско
възнаграждение/.
Постъпила
е въззивна жалба от „Т.С.” ЕАД- ***
/ищец по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и
необоснованост на постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена
отмяната му и да бъде постановено решение за присъждане на горепосочените суми,
ведно с разноските по делото.
Въззиваемите
страни Й.Р.П. /р. 2002 г./, действаща лично и със съгласието на своя баща и
законен представител Р.Д.П., и М.Р.П. /ответници по делото/ оспорват въззивната
жалба на ищеца и молят да бъде постановено решение за отхвърлянето й като
неоснователна, като претендират разноски за въззивното производство.
Третото
лице- помагач “Т.С.“ ЕООД- *** не изразява становище по повод жалбата на
ищеца.
Предявени са осъдителни
искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана
по същество е неоснователна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно, като
споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за
отхвърляне на предявените от „Т.С.” ЕАД осъдителни искове по чл.79, ал.1 ЗЗД и
чл.86, ал.1 ЗЗД като
неоснователни
и недоказани- чл.272 ГПК.
Основателността на
предявените по делото искове е предпоставена от установяване пасивната
материално- правна легитимация на ответниците да отговарят по същите. Ищецът основава претенциите си
към ответниците Й.Р.П. и М.Р.П. на твърдението, че са наследници на А.В. П., която била потребител
на топлинна енергия в топлоснабден имот: АПАРТАМЕНТ № 5 на ІІІ етаж в сградата
на ул.“*********в гр. София, с абонатен № *****, през периода 1.05.2014 г.-
30.04.2016 г., в която връзка представя: Договор за доброволна делба на
съсобствени недвижими имоти и МПС, сключен на 27.06.2012 г. между Р.Д.П. и А.В.
П., с нотариална заверка на подписите, надлежно вписан в книгите за вписване
при Агенция за вписванията- СВ- София, и Протокол от проведено на 10.01.2013 г.
ОС на собствениците в ЕС на бл.*********1“- гр. София, който адрес е
несъответен на адреса на процесния имот /т.е. представеното доказателство е
неотносимо към предмета на спора/.
Основният спорен по делото въпрос е дали през
процесния период между страните е съществувало валидно договорно правоотношение
за продажба на топлинна енергия. Действащата през периода нормативна уредба
предвижда две алтернативни основания, при които такова договорно отношение
възниква- писмен договор по чл.149 ЗЕ или наличие на право на собственост или
на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в топлоснабдена сграда-
етажна собственост- чл.153, ал.1 ЗЕ. Нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ легитимира като
потребител на топлинна енергия по силата на закона собственика на
топлоснабдения имот, освен ако имотът е обременен с вещно право на ползване, в
който случай потребител се явява третото лице- ползвател, което разрешение
съответства и на общата уредба на задълженията на носителя на ограниченото
вещно право по чл.57 ЗС, възлагаща в негова тежест разноските, свързани с ползването
на вещта. Тази хипотеза е приложима, доколкото относно доставката на топлинна
енергия до определен топлоснабден имот няма сключен писмен договор /чл.149 ЗЕ/,
явяващ се по правило основен източник на облигационните
Л.2 на Реш. по гр.д.№ 979/ 2020 г.- СГС,
ГК, ІV- Б с-в
правоотношения. Сключването на писмен договор при условията
на договорна автономия /чл.8 и чл.9 ЗЗД/ е приложимо и в областта на продажбата
на топлинна енергия, като чл.149, ал.1, т.6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата
на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени договори при общи
условия, сключени между доставчика на
топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда- етажна
собственост. При наличието на такъв договор, сключен относно доставката на топлинна
енергия в процесния имот, е без значение дали освен страната по така
възникналото договорно правоотношение /клиент, потребител/ има и друго лице,
притежаващо вещни права върху имота.
В
случая от страна на ответниците Й.П. и М.П. е заявено оспорване на исковете
/писмен отговор на исковата молба по чл.131 ГПК/, поради което и съобразно
чл.154, ал.1 ГПК в тежест на ищеца е било да докаже обосноваващите спорното
право факти и обстоятелства, каквото доказване от негова страна в процеса не е
проведено.
Според
представения от ищеца Договор
за доброволна делба на съсобствени недвижими имоти и МПС, сключен на 27.06.2012
г. /с нотариална заверка на подписите на страните, надлежно вписан в книгите за
вписване при Агенция за вписванията- СВ- София/, след прекратяване на брака
помежду им- с влязло в сила бракоразводно решение от 18.05.2012 г. по гр.д.0
3877/ 2012 г. на СРС, 113 състав, съделителите Р.Д.П. и А.В. П. са поделили доброволно
придобитите при условията на съпружеска имуществена общност /СИО/ недвижими
имоти и МПС, като Р.Д.П. получил в дял АПАРТАМЕНТ № 5 на ІІІ етаж в сградата на
ул.“*********в гр. София, ведно с принадлежности- таванска стая, таван и
зимнично помещение, а също и гараж, преустроен в търговски обект, ведно със
съответни идеални части от общите части на сградата и дворното място, върху
което е построена сградата, а А.В. П. е получила в дял гараж в същата жилищна
сграда.
Видно от Удостоверение за
наследници от 8.10.2018 г., издадено от СО- Район „Изгрев“, А.В. П. починала на
16.02.2014 г., като оставила за законни наследници син М.Р.П. и дъщеря Й.Р.П.
/р. 2002 г./, а именно ответниците по делото.
Като
доказателства по делото от третото лице- помагач са представени дялови
разпределения за имот с аб.№ *****, съставени на името на Р.Д.П. ***, обозначен
като „ап.6гж“.
При така установената
фактическа и правна обстановка се налага приемането на извод, че ответниците М.П.
и Й.П., за които е установено единствено, че са законни наследници на
починалата на 16.02.2014 г. А.В.
П.- тяхна майка, не са пасивно
материално- правно легитимирани да отговарят по предявените осъдителни искове
за реално изпълнение на договорно задължение по чл.79, ал.1 ЗЗД. Не се
установява същите да имат качеството потребители на топлинна енергия за битови
нужди по силата на закона /чл.153, ал.1 ЗЕ/, тъй като липсват доказателства да
са притежатели на вещно право на собственост или на ограничено вещно право на
ползване върху процесния имот: АПАРТАМЕНТ № 5 на ІІІ етаж в сградата на ул.“*********в гр.
София /посочен в исковата
молба/, както и върху имот с аб.№ ***** /който според посоченото в приложените
дялови разпределения е гараж/, нито са
страни по сключен с „Т.С.“ ЕАД индивидуален писмен договор за доставка на
топлинна енергия- няма твърдения, нито доказателства да са подали молба-
декларация за откриването на клиентска партида при ищеца. Напротив- според представените от самия ищец писмени доказателства
процесният АПАРТАМЕНТ № 5 на
ІІІ етаж в сградата на ул.“*********в гр. София принадлежи на третото за настоящия спор лице Р.Д.П., на чието име е
открита и партидата за топлоснабден имот с аб.№
*****,
който обаче не е посоченият по- горе апартамент, а гараж в същата сграда.
Липсват доказателства наследодателката
на ответниците да е притежавала вещно право върху посочения апартамент, както и
доказателства полученият от нея въз основа на сключения през 2012 г. договор за
доброволна делба гараж в сградата на ул.“*********в гр. София да е бил топло-снабден и на нейно име в топлопреносното
предприятие да е била открита клиентска партида за доставка на топлинна енергия-
с посочения от ищеца аб.№ *****.
Предвид
непроведеното от ищеца пълно главно доказване на производящите спорното материално
право факти и отнасяне на неблагоприятните последици от недоказването в негова
вреда, исковете му по чл.79, ал.1 ЗЗД като недоказани и неоснователни следва да
бъдат отхвърлени. Неоснователността на исковете
относно главницата- чл.79, ал.1 ЗЗД, обуславя извод за неоснователност и на исковете
за присъждане на акцесорното вземане за лихви за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД.
При
тези съображения, поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по
съществото на спора постановеното от СРС решение, което е правилно, следва да
бъде потвърдено.
При
този изход на спора на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивникът дължи
да заплати на въззиваемите страни сумата 300 лв.- разноски за въззивното
производство, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение, чийто размер не
надвишава дължимия съобразно чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/ 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, размер на адвокатското
възнаграждение.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 7.11.2019
г., постановено по гр.д.№ 61167/ 2018 г. на Софийски районен съд, ІІІ ГО, 140
състав.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД- *** /ЕИК*********/
да заплати на Й.Р.П. /ЕГН **********/
и М.Р.
Л.3 на Реш. по гр.д.№ 979/ 2020 г.- СГС,
ГК, ІV- Б с-в
П. /ЕГН **********/ общо сумата 300 лв. /триста
лева/- разноски за въззивното
производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
Решението
е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД- *** като трето лице- помагач на
ищеца в производството по делото.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.