Р Е Ш Е Н И Е № 1786
гр. Пловдив 10.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, V-ти гр. с-в, в открито съдебно
заседание на деветнадесети април две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАФИНА АРАБАДЖИЕВА
секретар: Петя Мутафчиева,
като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 756 по описа на съда за 2018 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявен от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК:
********* против В.Т.Ч., ЕГН:
********** с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК вр. чл. 415 ГПК вр. с чл. 99 от ЗЗД и чл.
240 и чл. 86 от ЗЗД за признаване на установено в отношенията между страните,
че ответникът дължи на ищеца сумата от
1000,00лв.- главница, дължима по договор за кредит с „Вива кредит“ ООД
от 28.04.2016 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявление
за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК –
11.10.2017 г. до окончателното изплащане на вземането, сумата от 153,62 лв. –
договорна лихва за периода от 12.05.2016 г. до 05.01.2017 г., сумата от 150,00
лв. – такса разходи за събиране, сумата от 100,00 лв. – такса разходи за дейността
на служител, сумата от 783,00 лв. – неустойка за периода от 12.05.2016 г. до
05.01.2017 г., сумата от 84,86 лв. – обезщетение за забава за периода от
13.05.2016 г. до 11.10.2017 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 16 061по описа за 2017 г. на
ПРС.
Ищецът сочи, че на 28.04.2016 г.
между „Вива кредит“ ООД, като заемодател и В.Т.Ч., като заемател , е сключен
Договор за паричен заем № *** при спазване на разпоредбите на Закона за
потребителския кредит. С подписване на договора заемодателят се задължил да
предаде в собственост на заемателя
заемна сума в размер на 1000,00 лв., а заемателят се е задължил
да върне сумата на заемодателя, ведно с договорната лихва, която е в
размер на 153,62 лв., на 18 равни двуседмични погасителни вноски, в размер на
64,09 лв. всяка, като падежа на първата погасителна вноска е 12.05.2016 г., а
падежа на последната погасителна вноска е 05.01.2017 г. Твърди се , че на
основание сключения договор за заем при забава на плащането на погасителна
вноска, която включва главница и договорна лихва по заема, заемателят дължи на
заемодателя направените разходи за провеждане на телефонни разговори, изпращане
на писмени покани и електронни съобщения за събирането на просрочените
вземания, като на длъжника е начислена такса разходи за събиране на просрочени
вземания в размер на 150, 00 лв.Ищецът твърди, че страните са договорили, че
при забава на плащането на която и да е погасителна вноска, включваща главница
и договорна лихва по заема, с повече от 57 календарни дни, на 58 -я ден забава
заемателят дължи на заемодателят заплащането на еднократна сума в размер на
100, 00 лв., представляваща направените разходи за събиране на просрочените
вземания, като на това основание е начислена такса разходи в размер на 100,00
лв. Съгласно клаузите на договора заемателят се е задължил в 3- дневен срок от
подписване на договора за заем да предостави на заемодателя обезпечение на
задълженията му по договора – поръчител ФЛ, което да отговаря на определени
изисквания, или валидна банкова гаранция, но тъй като заемателят не е
представил на заемодателя нито едно от договорените обезпечения, на същият е
начислена неустойка за неизпълнение в размер на 783,00 лева. Твърди се, че с
подписването на договора страните са постигнали съгласие, че при забава за
плащане на някоя от погасителните вноски, уговорени в договора заемателят дължи
законна лихва за забава за всеки ден забава, като на длъжника е начислена лихва
за забава за периода от 13.05.2016 г. до 11.10.2017 г. Общият размер на
начислената лихва е 84,86 лв., който е съвкупност от лихвите за забава,
изчислени за всяка отделна падежирала, неплатена погасителна вноска. Сочи се,
че въпреки отправените покани за доброволно изпълнение и разсрочване на
задължението му длъжникът не е извършил плащане по дължимия паричен заем към
дружеството.
На 05.12.2016 г. между „Вива кредит“ ООД и „Агенция за събиране на
вземания“ ООД било подписано Приложение 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне
на вземания/цесия/, по силата на което вземането на „Вива кредит“ ООД,
произтичащо от договор за паричен заем № ***/28.04.2016 г. е прехвърлено в
собственост на „Агенция за събиране на вземания“ ООД, ведно с всички привилегии
и обезпечения. „Агенция за събиране на вземания“ АД /сега „Агенция за събиране на вземания” ЕАД/ , ЕИК
********* е правоприемник на „Агенция за събиране на вземания“ ООД, ЕИК
*********. Сочи се, че длъжникът – ответник по делото бил уведомен за
извършената продажба на вземането с уведомително писмо от страна на „“Вива
кредит ООД, изпратено с известие за доставяне. Моли се алтернативно да се
приеме като доказателство уведомлението за извършена цесия с № УПЦ-П-ВИВ/***,
изходящо от „Агенция за събиране на вземания“ АД, в качеството му на
пълномощник на цедента, което да бъде връчено на длъжника ведно с исковата
молба. Твърди се, че за „Агенция за събиране на вземания“ АД е възникнал
правният интерес от подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение
по реда на чл.410 от ГПК. Съдът е уажил претенцията и по образуваното ЧГД №
16061/2017 г. била издадена заповед за изпълнение, връчена при условията на
чл.47, ал.5 от ГПК, което обуславя подаването на настоящата искова молба. Моли
се настоящият установителен иск за съществуване на вземането да бъде уважен.
Претендират се и направените разноски в
заповедното производство, както и разноските в исковото производство, включващи
и юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.
Ответникът е подал отговор чрез особен представител в законоустановения срок
по чл.131 от ГПК, с който оспорва предявените искове като неоснователни.
Твърди, че договорът за паричен заем е нищожен поради противоречие с добрите
нрави /чл.26,ал.1,пред.3 от ЗЗД/, защото е сключен при неспазване на нормите на
чл.11,т.9 и т.10 от ЗПК във вр. с чл.22 от ЗПК, с произтичащите от това
последици по чл.23 от ЗПК, а именно потребителят дължи връщане само на чистата
стойност на паричния заем , но не дължи лихва и други разходи. Сочи се, че
съгласно чл.3, ал.1 от договора длъжникът трябва да върне сумата по кредита в
размер от 1000 лв. при ГПР 49,32%, и годишен лихвен процент 40,30% и при срок
на кредита от 36 седмици. Сочи се още, че в чл.11, ал.1 е постигната
договореност за заплащане на неустойка в размер на 783 лв. в случай, че не
предостави договореното в чл.4 от договора обезпечение в тридневен срок от
склюването му или представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени
в чл.4,ал.1,т.1 и т.2 от договора за заем. Твърди, че договореният лихвен процент
е прекомерен и нарушава добрите нрави, което сочи нищожност на уговореното
възнаграждение. Посочва се съдебна практика на ВКС в този смисъл. Сочи се, че
като основен принцип се извежда добросъвестността в гражданските и търговски
взаимоотношения, а целта на спазването му, както и на принципа на
справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на
едната страна за сметка на другата. Накърняването на принципа на „добрите
нрави“ води до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договора
и злепоставяне интересите на длъжника. Сочи, че съгласно съдебната практика при
формиране размера на възнаградителната лихва като обективен критерий следва да
се приема размера на законната лихва, като договорената, при обезпечен заем , не
трябва да надвишава с повече от два пъти законната. В настоящия случай
договорената между страните лихва в размер на 40,30% годишно, към която следва
да се прибави скритата лихва под формата на заплащане на неустойка, посочена в
договора, надхвърля с над 9 пъти законната, което представлява нарушение на
добрите нрави. Твърди, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие и,
че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова задължение
не е възникнало за длъжника. Твърди
нищожност поради противоречие с добрите нрави и като неровноправни по смисъла
на чл.143, т.19 от ЗП клаузите на чл.3 от договора за заем, в който е
постановено, че годишният процент на разходите е в размер на 49,33%, а
действителният ГПР е в различен размер от посочения, с което потребителят е бил
въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по
обслужването на заема. Сочи, че по силата на чл.19, ал.1 ЗПК ГПР по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Твърди, че не е
установен механизмът, по който е изчислен този процент и по-конкретно какви
други разходи, освен възнаградителната лихва, са включени в него. Твърди, че
при съобразяване съдържанието на процесния договор за кредит и поетите с него
права и задължения се стига до извод, че последният има правната характеристика
на потребителски кредит, поради което за валидността му освен общите правила на
ЗЗД, следва да се прецени и съответствие на клаузите му с изискванията на
специалния закон - ЗПК. Сочи, че съобразно чл.22 от ЗПК при неспазване на
императивните изисквания към договора за кредит, уредени в чл.10, ал.1,т.7-12 и
20 и чл.12,ал.1,т.7-9 ЗПК, сред които са точното определяне на възнаградителната
лихва – чл.11,ал.1,т.9 ЗПК и на годишния процент на разходите – чл.11,ал.1,т.10 ЗПК, договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен. Навежда
твърдения, че е нищожна уговорката на чл.3 и чл.4 от договора като
неравноправни клаузи по смисъла на чл.143,т.5, т.18 и т.19 ЗЗП и чл.26, ал.1,
т.3 от ЗЗД, защото задължава длъжника да заплати необосновано висока неустойка,
надхвърляща вредите от неизпълнението и излизаща извън пределите на
санкционната й функция, тъй като заплащането й в уговорения размер представлява
прекомерно тежка санкция за неизправния длъжник. Ответникът сочи, че намира, че
ищцовото дружество не се легитимира като кредитор, тъй като активната си
материалноправна легитимация по иска
обосновава с договор за прехвърляне на вземане. Твърди, че не е налице валиден
договор за цесия, тъй като същият е нищожен поради липса на съгласие относно
цената, дължима от цесионера за прехвърлянето. Твърди още, че не е налице
уведомление за извършеното прехвърляне на вземането на длъжника, което е
абсолютно основание за валидност на цесията. С оглед изложеното се моли
предявеният иск да се отхвърли като неоснователен и недоказан.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира следното от
фактическа и правна страна:
По делото е
прието ч.гр.д. № 16061/ 2017 г., ІV с-в по описа на ПРС , от което се установява,
че на 11.10.2017 г. ищецът е депозирал заявление за издаване на заповед за
изпълнение против ответника за процесните суми. Заявлението е уважено, като е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за сумите
по заявлението. Тъй като длъжникът не бил намерен на установените в заповедното
производство адреси, заповедта му била
връчена по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК и съответно са дадени указания за
предявяване на иск, то се предявявал настоящият установителен иск.
С оглед допустимостта на производството следва да се
обсъдят представените и приети по делото доказателства за преценка на основателността
на предявения иск.
С Договор за
паричен заем № *** заемодателят ВИВА
КРЕДИТ ООД се задължил да предаде в собственост
на заемателя заемна сума в размер на 1000,00 лв., а заемателят се е задължил
да върне сумата на заемодателя, ведно с договорната лихва, която е в
размер на 153,62 лв., на 18 равни двуседмични погасителни вноски, в размер на
64,09 лв. всяка, като падежа на първата погасителна вноска е 12.05.2016 г., а
падежът на последната погасителна вноска е 05.01.2017 г. Фиксираният годишен
лихвен процент е в размер на 40,30 %, а годишният процент на разходите е 49,32
%, като е предвидено какво се включва в ГПР. Уговорен е и лихвен процент,
приложим при отказ от договора до 14-тия ден – 0,11 % . С подписването на
договора заемателят е удостоверил получаването на заемната сума, като е
уговорено, че договорът има силата на разписка. Освен това съгласно клаузите на
договора, ответникът се е задължил в 3-дневен срок (считано от подписването на
договора за заем) да предостави на заемодателя
определено обезпечение на задълженията му по договора, като били
уговорени и последиците от непредставяне – заплащане на неустойка. Уговорено е
в чл. 11 от договора, че при
неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение, заемателят дължи на
заемодателя неустойка за неизпълнение в размер на 783 лв., като същата се заплаща разсрочено от
заемателя заедно с всяка от погасителните вноски, като в този случай общата дължима вноска е в размер
от 107,59 лв. В чл.12, ал.2 от договора
за заем е предвидено, че при забава на плащане на задълженията на заемателя по
договора за заем, заемателят дължи законна лихва за всеки ден забава. В чл. 6 от договора е предвидено, че
заемодателят има право по всяко време да прехвърли правата си по договора на
трето лице. В чл. 19, ал. 2 от сключения
между страните договор заемателят е заявил, че е запознат и съгласен с Тарифа
за таксите на „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, актуална към датата на сключване на договора,
която се намира на видно място във всеки търговски обект от клоновата мрежа и
партньорската мрежа на заемодателя, подробно изброени в интернет – страницата
на заемодателя – www.vivacredit.bg и на
интернет страницата www.vivacredit.bg. По делото
не е представена от ищеца цитираната в договора и приложима към него Тарифа за
таксите и разноските, а в интернет страницата към настоящия момент липсва
Тарифа, касаеща договори за заем „Viva express“.
От приетите по делото приходни касови ордери от
28.04.2016 г. се установява, че ответникът е заплатил такса кандидатстване в
размер на 10,10 лв.
От приетия по делото разходен касов ордер от 28.04.2016
г. се установява, че ответникът е получил сумата от 1000 лв., предоставена му в
заем, съгласно горепосочения договор.
Ответникът е подписал декларация – съгласие за достъп до
лични данни и е представил копие от личната си карта.
С Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 22.01.2013 г. ВИВА КРЕДИТ ООД в качеството на цедент
е прехвърлило на ищеца в качеството на цесионер станали ликвидни и изискуеми в
пълен размер вземания, произхождащи от договори за заем, сключени от цедента с
физически лица, които не изпълняват задълженията си по тях, като вземанията е
уговорено да се индивидуализират в Приложение № 1, неразделна част от договора,
считано от датата на неговото съставяне. Страните са се съгласили да прехвърлят
нови вземания при спазване условията на договора на месечна база. Следващите
вземания се индивидуализират от страните в ново Приложение № 1 със съответната
нова дата, като с неговото подписване, то става неразделна част от договора. За
целите на рамковия договор, всяка поредно Приложение №1 има силата и значението
на допълнително споразумение към него, изменящо го съответно. Предвидено е, че
покупната цена, платима за всяко отделно вземане, предмет на рамковия договор,
се определя като процент от размера на съответното оставащо дължимо вземане.
Страните се уговарят да определят конкретния процент във всяко едно Приложение
№ 1 . В чл.2.3. е уговорено, че всяко едно от прехвърлените вземания включва
всички непогасени задължения, ведно с привилегиите, обезпеченията и другите му
принадлежности, включително и с изтеклите лихви, засечени към датата на
подписване на съответното Приложение № 1. В чл. 4.1. е предвидено, че моментът
на подписване на съответното Приложение № 1
се счита за надлежна дата, на която вземанията са валидно прехвърлени.
От този момент съответното Приложение № 1 става неразделна част от Рамковия
договор. Потдписано е между цедент и цесионер и потвърждение на извършената
цесия. По делото е прието като доказателство извадка от Приложение №1 със
заличени данни на останалите длъжници, в което е отразено, че на 05.12.2016 г.
цедентът ВИВА КРЕДИТ ООД прехвърля на цесионера – ищец по делото вземанията по
Договор за кредит № *** от 18.04.2016 г. с кредитополучател В.Т.Ч., както
следва: сумата от сумата от 1936,62
лв.- обща сума по кредита, включваща главница в размер на 1000 лв. и 936,62 лв.- възнаградителна лихва и неустойка
по чл. 11 от Договора. В Приложението е отразено, че общият остатък от
дължимата сума към 05.12.2016 г., включващ и изтекли лихви за забава е в размер
от 2186,62 лв.
На
09.12.2016 г. е изготвено уведомление до длъжника за прехвърляне на вземанията,
ведно с покана за доброволно изпълнение, като същото е изпратено на посочения в
договора за кредит адрес. Същото е
върнато, като непотърсено.
Приета е
като доказателство справка от ищеца, от
която е видно, че след прехвърляне на вземането не са извършвани плащания от
страна на ответника по договора за кредит.
Приета е
като доказателство справка от ВИВА КРЕДИТ ООД, от която е видно, че ответникът
не е заплащал суми по сключения договор за кредит.
От приетото
по делото заключение на съдебно – счетоводната експертиза, се установява, че размерът на остатъчното
задължение по процесния договор за паричен заем към
датата на подаване на Заявлението в съда по чл. 410 ГПК – 11.10.2017 г. е в размер на 1000 лв. –главница, 153,62 лв.-
договорна лихва, 783 лв.- неустойка за неизпълнение на договора, 150 лв.-
разходи за събиране на вземането и 100 лв.- разходи за ангажиране дейността на
служител. Установява се, че лихвата за забава, изчислена върху сумата на всяка
неплатена вноска /главница по кредита/ за периода от 13.05.2016 г. до
11.10.2017 г. е общо в размер от 108,68 лв.
При така
установената по делото фактическа обстановка, съдът намира от правна страна
следното:
На първо място следва да се разгледа възражението на особения представител
за недействителност на договора за цесия поради липса на съгласие относно
цената. Договорът за цесия е валиден, като в него е посочена и цена на
прехвърляното вземане. Въпреки, че този реквизит на практика липсва като
цифрово посочване, от клаузите е видно, че цена е била уговорена и
прехвърлянето е възмездно, но впоследствие е била вторично заличена, а не
отсъстваща от текста на договора. няма правен интерес да иска установяване на
нищожност на процесния договор за цесия,съответно на приложенията към него, тъй
като нито е страна по договора,нито този
договор го уврежда. Договорът не съставлява увреждане на цедирания длъжник, защото
с уведомяването на последния за цесията интересът му е изцяло защитен - от този
момент длъжникът знае,че следва да престира на новия кредитор. На него длъжникът може да противопостави всички
свои възражения,които произтичат от договора му с цедента и които имат
отношение към конкретно прехвърленото вземане.Или за правния интерес на
цедирания длъжник е важно цедираното
вземане да е конкретизирано и цесията да му е съобщена,което в случая е направено.Всички други уговорки между цедента
и цесионера са въпроси,свързани с правоотношението между тях, вкл.основанието
за сключване на договора,предмета му,съгласието за пораждане на правните му
последици и плащането на цената,ако такава е уговорена. Тъй като в случая
ответникът не е страна по цесионното правоотношение, той няма правен интерес от
установяване както недействителността на договора за цесия,така и изпълнението
на този договор от сключилите го страни. Наличието на правен интерес е
абсолютна процесуална предпоставка за всякакъв вид защита в исковия процес и
след като в случая такъв интерес липсва, възраженията на ответника за нищожност
на процесния договор за цесия и приложенията към него,не подлежат на
разглеждане,като недопустими.
На второ място следва да се разгледа
направеното от ответника възражение за липса на надлежно уведомяване за
прехвърляне на вземането от кредитора по сключения от него договор за паричен
заем. Видно от приетите по делото доказателства цедентът е изпратил на
ответника уведомление по чл.99, ал. 3 ЗЗД на посочения в договора за кредит
адрес, като същото е върнато, като неполучено. Съгласно съдебната практика обаче уведомление, приложено към исковата молба и
достигнало до длъжника с нея съставлява надлежно съобщаване на цесията,
съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда
действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД /за възможността цедентът
да упълномощи цесионера - Решение № 156/30.11.2015 г., т. д. № 2639/2014 г. на
II т. о. и Решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III
г. о./. Като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на
иска, извършеното по този начин уведомление следва да бъде съобразено от съда
по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК /трайна и непротиворечива съдебна практика
Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на, ІІ т. о. на ВКС, Решение
№ 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о. и Решение № 78 от
09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ІІ т. о./. Към исковата молба е
приложено уведомление (потвърждение) за
извършената цесия, което е връчено на особения представител на ответника с
преписа от исковата молба, поради което съдът приема, че е налице валидно
връчване на уведомление за прехвърляне на вземането. (в този смисъл Решение №
78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК).
Извън гореизложеното, длъжникът може да възразява успешно за липсата на
уведомление само ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария
кредитор или на овластено от този кредитор лице до момента на уведомлението,
каквито твърдения не са направено в настоящото производство и
съответно не са ангажирани доказателства в тази насока. След като бъде известен
за цесията, дори и чрез връчване на исковата молба, длъжникът не може да
възразява на претенцията на цесионера за реално
изпълнение на основание липсата на уведомяване /Решение №
40/13.05.2010г. по т.д.№ 566/2009г.на ВКС;Определение № 987/18.07.2011г.по
гр.д.№ 867/2011г.на ВКС/.
От друга страна неуведомяването на длъжника не води до недействителност на
цесията. Правата по цесията преминават върху цесионера със сключване на
договора. Съобщението по чл.99,ал.3 и ал.4 от ЗЗД не е елемент от фактическия състав на
договора за цесия,поради което не е условие за
прехвърлителното действие на цесията. Единствените правни последици от неспазване на
задължението за уведомяване се свеждат до това,че до съобщаване на
цесията,длъжникът може да плати на цедента и плащането да го освободи валидно
от дълга. Липсата на уведомление не прави цесията недействителна,нито
освобождава длъжника от задължението да плати на новия кредитор. Не са налице и
останалите сочени от ответника основания за недействителност на договора за
цесия, тъй като в него е посочена, както цената му, така и предмета, в който е
включено и вземането по процесния
договор за кредит.
Следва да се разгледат и направените от особения представител на ответника
възражения за недействителност на договора за заем.
Договорът за паричен заем е сключен в писмена форма, на хартиен носител, по
ясен и разбираем начин, като размерът на шрифта не се установява да е по - малък от 12. Липсват нарушения на формата
съгласно специалния закон – ЗПК, като при това положение съдът приема, че
договорът отговаря на изискванията на чл.10, ал.1 от ЗПК.
Съгласно чл.11, ал.1 от ЗПК, който е приложим в отношенията между страните,
договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа
изрично изброени реквизити, сред които – общият размер на кредита и условията
на усвояването му (т.7); лихвен процент по кредита и условията на прилагането му (т.9); годишен
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора за кредит (т.10); условията за издължаване
на кредита от потребителя, вкл. погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски
(т.11).
В настоящия случай всички тези изисквания са спазени. В чл.3 от договора е посочен общият размер на кредита
(1000 лв.) и условията за усвояването му. Записани са и условията за
издължаването, като е посочен размерът на вноските, техният брой,
периодичността на плащанията, падежите на всяка една вноска, фиксираният
годишен лихвен процент, общият размер на дължимата сума и годишен процент на
разходите. Макар да няма отделен документ с наименование „погасителен план“, в
съдържанието на договора е поместена цялата изисквана информация от чл.11, ал.1
от ЗПК. Тъй като договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за целия му
срок и за всички вземания по него, последното изискване на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК – за посочване на последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, е неприложимо. Съгласно самата разпоредба тази
информация следва да се съдържа в погасителния план единствено при наличието на
различни лихвени проценти, каквито не се установяват в случая.
Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11,ал.1,
т.7 – 12 и т.20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Предвид
изтъкнатите аргументи, съдът намира за неоснователни възраженията на ответника
за недействителност на договора за потребителски заем.
Следва да се разгледа възражението на ответника за недействителност на
клаузите за възнаградителна лихва поради противоречие с добрите нрави. По
правната си характеристика договорната лихва е възнаграждение, с което
длъжникът на пари или на заместими вещи трябва да престира на кредитора, защото
е ползвал същите. Тази лихва е граждански плод и се дължи по силата на едно
правоотношение, като нейният размер се определя от размера да дадения в заем
капитал /парична сума в случая/ и времето на ползването му. Волята на страните
е меродавна, само ако тя не надвишава най-високия размер, допустим от закона
според чл.10, ал.2 от ЗЗД, какъвто в момента не е регламентиран. Критерий за
извършване на преценка за това следва да бъде законната лихва, но законът не
изисква тя да бъде равна на нея. С оглед изискването на закона – чл.26, ал.1 от ЗЗД, при договаряне между страните да не се накърняват добрите нрави следва да
се приеме, че именно те налагат максималният размер, до който съглашението за
плащане на възнаградителна лихва е действително. Добрите нрави са критерии за
норми на поведение, които се установяват в обществото, поради това, че
значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се
съобразяват с тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се
недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг. В
съдебната практика е прието, че противно на добрите нрави е да се уговаря
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а
когато възнаградителна лихва е уговорена по обезпечен и по друг начин заем
(напр. ипотека), противно на добрите нрави е да се уговаря лихва за забава,
надвишаваща двукратния размер на законната лихва- решение № 906/30.12.2004 г. на ВКС по гр.д.
№1106/2003г., ІІ г.о., решение №378/18.05.2006г. на ВКС по гр.д.№315/2005г., ІІ
г.о., решение № 1270/09.01.2009 г. на ВКС по гр.д. №5093/2007г., ІІ г.о. и др.
Следва да се отчитат обаче и останалите обстоятелства във връзка със сключения
договор за кредит, като размерът на предоставената в заем сума, наличието или
липсата на обезпечение, както и поетия от кредитора риск с оглед имущественото
състояние на кредитополучателят. В случая чрез използване на онлайн калкулатор
съдът изчисли, че трикратния размер на законната лихва за периода от 12.05.2016
г. до 05.01.2017 г. е 199,20 лв., от което следва, че договорената
възнаградителна лихва в размер от 153,62 лв. не е недействителна, поради
противоречие с добрите нрави.
Особеният представител на ответника е направил изрично възражение за
недействителност на предвидената в договора клауза за неустойка, като сочи, че същата противоречи на добрите нрави.
Настоящият съдебен състав намира, че предвидена в договора клауза за
неустойка противоречи на добрите нрави, поради следното:
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на
неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК
на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени
критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение,
обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни
способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е
предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за
кредитора вреди от неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т.
д. № 818/2009 г., II т. о./.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните неустойката може
да изпълнява и наказателна функция. В случая обаче страните са уговорили клауза
за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора
в тридневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение са предвидели
неустойка в размер, който повече от 70 % от заемната сума.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира
заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на
обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен
характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. От съдържанието
на чл. 11, ал. 1 от процесния договор е видно, че размерът на уговорената
неустойка представлява 78,3 % от заемната сума ((783/1000)*100). Предвидено е
още предварително, че неустойката ще се заплаща разсрочено, заедно със всяка
вноска по договора, както вноските нарастват с още 37,39 лв. –месечна вноска. Такава клауза
изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД,
тъй като драстично нарушава принципа на справедливост и излиза извън
обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за
неустойката. Действително няма пречка размерът на неустойката да надхвърля
вредите от неизпълнението. В случая обаче няма адекватен критерий за преценка
на това надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава
изпълнението на вторично задължение. Един вид обезпечава изпълнението на
задължението за обезпечаване на главното задължение. Т. е. и санкционната
функция на клаузата е вън от предмета на задължението, тъй като само по себе си
непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната
цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на
подлежаща на връщане сума с почти двоен размер, което е в контраст с всякакви
разумни граници на добрите нрави и не се толерира от закона.
На следващо място, следва да бъде разгледано възражението за недължимост на
вземането за разходи и такси. Разпоредбите
на чл.10а от ЗПК дават възможност на кредитора по договор за потребителски
кредит да получава такси и комисионни за предоставени на потребителя
допълнителни услуги във връзка с договора. Изпращането и връчването на
напомнителни писма или покани, както и ангажирането на служител, не
представляват допълнителни услуги, които кредиторът предоставя на потребителя
във връзка с договора. По своята същност това са действия, целящи осигуряване
на изпълнението, вкл. и по принудителен път, на задълженията на потребителя по
договора. Следователно тези дейности имат за предназначение да улеснят
взаимоотношенията между кредитор и потребител и да помогнат на кредитора да
управлява по-добре договора и изплащането на сумите по него. Събирането на
такси и комисионни за дейности, свързани с усвояването и управлението на
кредита, обаче е изрично забранено с нормата н чл.10а, ал.2 от ЗПК. Освен това
по делото не се събраха доказателства, установяващи, че ответникът е поел
задължение да заплаща такси в сочените тарифа, като липсва действаща към датата
на сключване на договора тарифа и съответно находяща се такава в сайта на
дружеството – кредитор, отнасяща се до процесния вид договор.
Поради изложеното претенциите за установяване на дължимост на сумите от 150
лв.- такса, разходи за събиране на
просрочени задължения , както и 100 лв.
- такса разходи за дейност на служител събиране на просроченото задължение са неоснователни и следва да бъде отхвърлени.
На следващо място, трябва да се установи размерът на съществуващите
задължения. Предвид по- горе изложеното процесният договор се явява
действителен в частта, с която е постигнато съгласие за получаването на сумата
от 1000,00 лв. и за връщането й на месечни вноски с договорената
възнаградителна лихва. Не се твърдят и не се установяват постъпили плащания по
договора, като към момента на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК е
настъпил падежът на всички вноски. Ето защо, исковете за установяване съществуването
на задължения от 1000 лв. – главница и 153,62
лв. – договорна лихва, дължима за периода от 12.05.2016 г. до 05.01.2017, се
явяват основателни и следва да бъдат уважени. От
приетото заключение на съдебно – счетоводната експертиза се установява, че
размерът на обезщетението за забава в размер на законна лихва върху непогасената главница е в по- голям
размер от претендирания, но с оглед диспозитивното начало следва да се уважи до
сумата от 84,86 лв. за периода от 13.05.2016 г. до 11.10.2017 г. Съдът счита за
основателна и претенцията за присъждане на законна лихва върху главницата,
считано от 11.10.2017 г. до окончателното й изплащане.
Исковете за установяване на дължимост на сумата от 783 лв.- неустойка за
неизпълнение на договорно задължение и 250 лв.- такси разходи следва да се
отхвърлят, като неоснователни и недоказани.
Отговорност за разноски:
Съгласно т.12 от ТР №4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК, съдът, който разглежда
иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 от ГПК, следва да се
произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство,
като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските, както в
исковото, така и в заповедното производство. В мотивната част на тълкувателното
решение е указано, че съдът по установителния иск следва да се произнесе с
осъдителен диспозитив и за разноските, сторени в заповедното производство, тъй
като с подаване на възражение от длъжника изпълнителната сила на заповедта за
изпълнение в частта й относно разноските отпада.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на разноски, съобразно
уважената част от исковете.
Ищецът е представил списък и претендира разноски в размер на 95,43 лв. за заповедното
производство и 1134,43 лв. в исковото производство. Относно претендираните
разноски в настоящото исково производство обаче съдът счита, че претенцията е
частично основателна, доколкото съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК в полза на
юридически лица или еднолични търговци се присъжда възнаграждение в размер,
определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт, като размерът на
присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за
съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ.
Разпоредбата на чл. 37 ЗПП препраща към Наредбата за заплащане на правната
помощ, която в чл. 25 и чл. 26 предвижда възнаграждение за заповедното производство
от 50 до 150 лева, а в исковото - от 100 до 300 лева. Съгласно чл. 1 от
Наредбата съдът следва да определи възнаграждението в зависимост от вида и
количеството на извършената работа, като в настоящия случай съдът определя
възнаграждението в размер от 100 лв., като общият размер на разноските в
исковото производство е 934,43 лв. Съразмерно на уважените искове в полза на ищцовото дружество следва да се
определят разноски по съразмерност в заповедното и исковото производство, както
следва: сумата от 52,03 лв. - разноски в заповедното производство
съразмерно на уважения размер на исковете и сумата от 509,26 лв. -
разноски в исковото производство, съразмерно на уважения размер на исковете.
Така мотивиран по изложените съображения, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между страните, че В.Т.Ч., ЕГН:
**********,*** дължи на „Агенция
за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, гр. София, бул. „Д-р Петър
Дертлиев“ № 25, офис сграда лабиринт, ет.2, офис 4 следните суми: 1000,00лв.- главница, дължима по договор за
кредит с „Вива кредит“ ООД от 28.04.2016 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК – 11.10.2017 г. до окончателното изплащане на
вземането, сумата от 153,62 лв. – договорна лихва за периода от 12.05.2016 г.
до 05.01.2017 г., сумата от 84,86 лв. – обезщетение за забава за периода от
13.05.2016 г. до 11.10.2017 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 16061 по описа за 2017 г. на
ПРС, като ОТХВЪРЛЯ предявените от „Агенция за събиране
на вземания” ЕАД, ЕИК: ********* против В.Т.Ч., ЕГН: **********,*** искове за установяване на
дължимост на сумата от 150,00 лв. – такса разходи за
събиране, сумата от 100,00 лв. – такса разходи за дейността на служител, както
и сумата от 783,00 лв. – неустойка за периода от 12.05.2016 г. до 05.01.2017
г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК по ч.гр.д. № 16061 по описа за 2017 г. на ПРС.
ОСЪЖДА В.Т.Ч., ЕГН:
**********,*** да заплати на Агенция
за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, гр. София, бул. „Д-р Петър
Дертлиев“ № 25, офис сграда лабиринт, ет.2, офис 4 сумата от 509,26 лева, представляваща разноски по съразмерност, направени в настоящото
производство по гр.д. № 756/2018 г. по описа на ПРС, V гр.с. и
сумата от 52,03 лв.-
представляваща разноски по съразмерност,
направени по частно гр.дело № 16601 по
описа за 2017 г. на ПРС.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала.
ПМ