Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 12.12.2019 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Б въззивен състав, в публично
съдебно заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното
от младши съдия Христова в. гр. дело № 8862 по описа за 2018 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 397778 от 02.05.2018 г., постановено по
гр.дело № 36104/2017 г. по описа на СРС, ГО, 76-ти състав, ответниците Б.Г. Г.и
В.Б.С. са осъдени да заплатят на „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД,
във вр. с чл. 150 от ЗЕ и чл. 86 от ЗЗД при условията на солидарност следните
суми: сумата от 3 063,24 лева, представляваща стойността на незаплатена
топлинна енергия за периода от м. 05.2014 г. до м. 04.2016 г., ведно със
законната лихва, считано от 01.06.2017 г. до окончателното й изпащане, като е
отхвърлен искът за горницата до пълния претендиран размер от 3 279,08
лева, както и сумата от 321,06 лева, мораторна лихва за периода от 09.08.2014
г. до 04.04.2017 г., като е отхвърлен искът за горницата до пълния претендиран
размер от 376,19 лева.
С решението и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК
ответниците Б.Г. Г.и В.Б.С. са осъдени да заплатят солидарно на „Т.С.“ ЕАД
сумата от 1 590,07 лева, сторени деловодни разноски и юрисконсултко
възнаграждение, съобразно уважената част от иска.
Със същото решение и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК,
ищецът „Т.С.“ ЕАД е осъден да заплати в полза на В.Б.С. сумата от 17,79 лева,
представляваща сторени деловодни разноски, съобразно отхвърлената част от иска.
Решението е постановено при участието на привлечено от
ищеца трето лице-помагач - „М.Е.“ ООД.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба вх. № 5078343/10.05.2018
г. от ответника Б.Г. Г., чрез особен представител адв. И.Г., с която се обжалва
първоинстанционният съдебен акт в частта, с която са уважени предявените от
ищеца искове. В жалбата са изложени съображения за недопустимост на атакуваното
решение, тъй като се счита, че последното е постановено при ненадлежно
упражняване правото на иск – от исковата молба не е ясно как е формулирана
исковата претенция, не е възможно да се разбере как е определен общият размер на
иска, какви вземания са включени в него, за кои времеви периоди се отнасят тези
вземания, как е определена лихвата за забава и как е определена сумата за
дялово разпределение и периода за същата. В тази връзка се сочи, че въпреки че
първоинстанционният съд е констатирал наличието на несъответствие в исковата
претенция, то същият не е дал указания за нейното отстраняване, а
незаконосъобразно сам е конкретизирал същата. Допълнително се посочва, че
доколкото по делото липсват доказателства Б. Г.да е собственик на процесния
имот, то съответно последният не притежава пасивна процесуална легитимация и
така предявената срещу него искова претенция е недопустима. Излагат се доводи и
за неправилност на атакуваното решение, като в тази връзка се посочва допуснато
от районната съдебна инстанция нарушение на разпоредбата на чл. 176 от ГПК,
което е довело до осъждането на ответника въз основа на дадени и анализирани в
нарушение обяснения на другия ответник. Твърди се, че СРС е мотивирал решението
си с непредставени по делото доказателства, а приетото от първата инстанция
експертно заключение е било оспорено и от двамата ответници, тъй като вещото
лице е използвало данни, събрани без основание и не по предвидения в закона
ред. Повторно е акцентирано върху липсата на представени по делото
доказателства, установяващи, че Б. Г.е собственик на процесния имот. Посочено
е, че по делото липсват доказателства и за това в процесния апартамент да има
инсталирано отоплително тяло и за него да е извършен реален отчет на уреда за
дялово разпределение, че вписването в счетоводните книги е редовно и че
топлоснабдяването е качествено. Предвид изложените съображения, ответникът Б. Г.отправя
искане обжалваното първоинстанционно решение да бъде обезсилено, алтернативно
същото да бъде отменено в обжалваната част.
„Т.С.” ЕАД и третото лице-помагач „М.Е.“ ООД не
изразяват становища по въззивните жалби.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, намира за установено следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 150 от ЗЕ и чл. 86 от ЗЗД .
Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в
срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и е допустима, а разгледана по същество, същата
е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
СГС намира за неоснователни възраженията на жалбоподателя
за недопустимост на решението на СРС, тъй като същото е постановено при
ненадлежно упражняване правото на иск с оглед подробно изброените във
въззивната жалба нередовностни на исковата молба и предвид липсата на пасивна
процесуална легитимация за ответника Г.. Релевантните факти,
които се вземат предвид при преценка за основателността на
претенцията за вземания за потребена
топлинна енергия и лихви, са изложени в обстоятелствената част
на исковата
молба. Не е налице основание да се приеме твърдението на
въззивника, че не е ясен механизмът за
изчисляване на дължимите суми към дружеството и че
не е формулирана претенцията по пера и периоди. Това следва
от обстоятелството, че пред първоинстанционния съд е представен
препис - извлечение от сметка по месеци за процесния период, от която
става ясно как са формирани претендираните вземания. Действително,
незаконосъобразно първоинстанционният съд не се е съобразил и не е разгледал в
цялост исковата претенция на ищеца, но в тази връзка липса направено оплакване
от страна на последния. Така коментираното нарушение не е довело и до
твърдяното от жалбоподателя накърняване на принципите на състезателното начало
и на равнопоставеността на страните.
Неоснователно
е и възражението, че искът е недопустим, поради липса на доказана процесуална легитимация на
ответника по делото Б. Г.. Процесуалната
легитимация в процеса следва не от някакви обективни факти, които трябва да се издирват и докажат, а единствено от правното твърдение на ищеца относно
спорното право, както то е индивидуализирано
от основанието и петитума на исковата молба, т.е
заявеното от ищеца спорно право предопределя кои са надлежните страни в
процеса. Процесуалната легитимация не следва да се
смесва с материалноправната такава. Процесуалната
легитимация обуславя допустимостта на иска, докато
материалноправната - неговата основателност. Съдът е
длъжен да прекрати делото, ако липсва право на иск
в полза на ищеца. Липсата на пасивна
материалноправна легитимация на ответника обаче не прави иска недопустим, а води до отхвърлянето му като неоснователен. В случая атакуваното решение е постановено при наличие на
всички положителни, респ. липса на отрицателни процесуални предпоставки, обуславящи правото на иск и неговото надлежно упражняване, поради което се явява допустим съдебен акт.
По отношение правилността на обжалваното
първоинстанционно решение, настоящият съдебен състав намира следното:
За уважаване на предявения иск с правно основание чл.
79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 150 от ЗЕ и респ. за ангажиране отговорността на
ответника, ищецът следва да докаже по безспорен начин следните факти: 1.
качеството на ответната страна като потребител на топлинна енергия; 2.
доставяне от топлофикационното дружество на съответното твърдяно количество
топлинна енергия на абоната за съответен период; 3. в съответния установен срок
потребителят да не е заплатил дължимите за тази енергия суми.
Правоотношението по продажба на топлинна енергия за
битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния Закон за
енергетиката като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор,
сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл.
150, ал. 1 от ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за действителност, а
форма за доказване. Тази договорна природа на правоотношението по продажба на
топлинна енергия за битови нужди остава непроменена при множеството изменения
на относимите норми от ЗЕ (чл. 149, чл. 150, чл. 153, ал. 1 и пар. 1 от ДР), които
регламентират и страните по договора при публично известни общи условия.
Съгласно чл. 149 и чл. 150 от ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди.
Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с
изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така
и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138,
ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването)
със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху
топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от
законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при
публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на
сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и
дължат цената на доставената топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за
редакцията на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, действаща към процесния период – в този смисъл
са и разрешенията дадени с Тълкувателно решение № 2/2017 от 17 май 2018 г. по
тълкувателно дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС.
Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/,
в редакцията, действаща за исковия период, всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване в сграда-етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна
енергия, и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140,
ал. 1, т. 3 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна
енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба. Разпоредбата
императивно урежда кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното
предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху
имота - собственост или вещно право на ползване.
По делото е установено, че през процесния период всеки
от ответниците е бил потребител на топлинна енергия за топлоснабден имот - ап.
15, находящ се в гр. София, ж.к. „********. Представено е решение №
366441/20.03.2018 г., постановено по гр. дело № 64082/2017 г. по описа на СРС,
ГО, 80-ти състав, с което е прекратен с развод гражданският брак между
ответниците Б.Г. Г.и В.Б.С., и от което се установява, че в периода 20.04.1980
г. – 20.03.2018 двамата ответници са били в граждански брак, като семейното им
жилище е било ап. 15, находящ се в гр. София, ж.к. „********. Отделно от
посоченото, в проведеното на 25.04.2018 г. пред СРС публично съдебно заседание,
ответницата В.С. е дала обяснения по реда на чл. 176 от ГПК, като същата е
заявила, че процесният апартамент № 15 е собственост на нея и на бившия й
съпруг. С оглед така направеното от ответницата изявление, съдът е отделил като
безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че процесното жилище е
собственост и на двамата ответници, като явилите се лично в съдебното заседание
процесуални представители на последните не са възразили срещу обявяването за
безспорно на това обстоятелство. Тук е мястото да бъде посочено, с оглед
направеното в тази връзка възражение във въззивната жалба, че съдът може да
разпореди по реда на чл. 176 от ГПК страна да се яви лично за даване обяснения,
необходими за изясняване обстоятелства по делото, като по този начин се
изпълнява и задължението на съда по чл. 7, ал. 1 от ГПК за изясняване делото от
фактическа страна.
По отношение на втората предпоставка за уважаване на
предявените искове, правилно първоинстанционният съд е кредитирал заключението
на вещите лица по назначената комплексна експертиза. Противно на заявеното от
жалбоподателя, заключението на експертизата е компетентно и безпристрастно
изготвено, като пълно и ясно е отговорено на поставените задачи, поради което съставът
на СГС намира, че следва да го кредитира. Дължимата от клиентите на топлинна
енергия сума за доставка на същата следва да съответства на реално доставеното
количество енергия. Доколкото вещите лица са базирали заключението си върху
данните за реално потребената и отчетена топлинна енергия за имота,
съответствието на отчитането и уредите за измерването ѝ с установените
изисквания и оттам правилното изчисляване на стойността на същата, настоящият
състав на въззивния съд намира, че основателността на предявените искове следва
да бъде преценявана именно въз основа на заключението на експертизата.
От заключението на вещите лица се установява, че за
процесния период ответниците не са осигурили достъп на фирмата за дялово
разпределение по време на отчетите, както и че в процесното жилище по проект
има три радиатора /в стоя, хол и кухня/, и щранг-лира в банята, на която няма
техническа възможност да се постави топлоразпределител, поради което топлинната
енергия за отопление е изчислена по служебен разход на максимална мощност на
радиаторите по реда на т. 6.7. от Наредба № 16-334/06.04.2007 г., както и че през
процесния период в имота се е ползвала топла вода, като разхода за топла вода е
изчисляван в съответствие с разпоредбата на чл. 69, ал. 4 от Наредба №
16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването. В този смисъл и предвид установеното
по-горе, неоснователни се явяват възраженията на ответника, наведени във
въззивните жалби, че липсва коректно измерване и индивидуализация на топлинна
енергия в процесния имот, както и че ищецът не е представил доказателства за
реално потребена от ответниците топлинна енергия и за наличието на инсталирано
отоплително тяло.
Съгласно заключението на вещите лица по приетата
експертиза за процесния период количеството топлинна енергия отдадена от
сградната инсталация в сградата етажна собственост е изчислено от фирмата за
дялово разпределение по формула, съгласно приложението към чл. 61, ал. 2, т. 6.1.1
от Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването, като фирмата за дялово
разпределение е изготвяла изравнителни сметки след всеки отоплителен сезон.
Видно от заключението на вещите лица, общият размер на дължимите суми за
процесния период от м. 05.2014 г. до м. 04.2016 г. за топлоснабдения имот е 3 063,24
лева. Доколкото не са ангажирани доказателства за плащане на посочената сума от
страна на ответниците в полза на топлоснабдяващото дружество, правилно
първоинстанционният съд е приел, че се дължи сума в общ размер от 3 063,24
лева – цена за доказано потребление на топлинна енергия, като е отхвърлил
исковете до пълния предявен размер. Основателни са и претенциите за заплащане
на такси за извършване на услугата дялово разпределение, доколкото съгласно
общите условия на ищцовото дружество се заплащат от потребителя в полза на „Т.С.“
ЕАД, която от своя страна ги заплаща на фирмата за дялото разпределение. В този
смисъл следва да бъде посочено, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли
в сила, доколкото са били публикувани и по делото не са релевирани нито
твърдения, нито има данни, че ответниците са упражнили правото си на възражение
срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ.
Правилно първоинстанционният съд е установил и размера
на дължимата лихва за забава върху главницата с оглед падежите на задълженията
и периода на забавата.
По изложените съображения, доколкото други доводи за
неправилност на първоинстанционния съдебен акт не са наведени, следва да се приеме,
че решението на Софийски районен съд е правилно и законосъобразно и следва да
бъде потвърдено в оспорената му част, а подадената срещу него жалба – оставена
без уважение.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор право на разноски има
ищецът – въззиваем.
На основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр.
8/2017/, вр. чл. 37, ал. 1 от ЗПП вр. чл. 25 от Наредба за заплащането на
правната помощ, на ищеца - въззиваем се дължи юрисконсултско възнаграждение,
което съдът определя в общ размер на 100 лева, както и сумата от 485,87 лева –
за платен депозит за особен представител.
Предвид обстоятелството,
че в производството по делото въззивникът е бил представляван от особен представител, назначен
по реда на чл. 47 от ГПК, който не дължи заплащане на държавна такса, при
подаване на жалбата държавна такса не е събрана. Дължимата държавна такса по
жалбата и разноските следва да бъдат присъдени с решението по спора и да се
възложат на съответната страна, съобразно изхода на делото /в този смисъл ТР №
3/2012 г. на ОСГТК на ВКС/. При това положение с оглед неоснователността на
въззивната жалба на ответника, същият следва да бъде осъден да заплати дължимата държавна такса за
подадената от него, чрез назначения му особен представител, въззивна
жалба, която определена по реда на чл. 18, ал. 1 от Тарифата за държавните
такси, които се събират от съдилищата по ГПК, е в общ размер от 67,69 лева.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 397778
от 02.05.2018 г., постановено по гр.дело № 36104/2017 г. по описа на СРС, ГО, 76-ти
състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА Б.Г. Г., ЕГН **********,
да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***,
на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК сумата от 585,87 лева, представляваща
разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА Б.Г. Г., ЕГН **********,
на основание чл. 77 от ГПК да заплати на Софийски градски съд сумата от 67,69 лева, представляваща държавна
такса за въззивно обжалване.
В
останалата си част решение № 397778 от 02.05.2018 г., постановено по гр.дело № 36104/2017
г. по описа на СРС, ГО, 76-ти състав, е влязло в сила.
Решението
е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „М.Е.“ ООД.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.