№ 1440
гр. Плевен, 28.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Дияна Ат. Николова
при участието на секретаря Габриела Ст. Василева
като разгледа докладваното от Дияна Ат. Николова Гражданско дело №
20244430101480 по описа за 2024 година
Делото е образувано въз основа на депозирана искова молба от Д. И. П.,
ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. ***, чрез пълномощника си
Еднолично адвокатско дружество „Д. М." вписано в регистър БУЛСТАТ под №
***, фирмено дело № 24/2021 г. по описа на 24 св. Софийски градски съд, с
адрес на упражняване на дейността: упражняване на дейността: гр. София,
бул. „Александър Стамболийски" №125-2, ет.5, офис 5-3, представлявано от Д.
М. М. - Управител, против „Кредит Гаранция" ЕООД, ЕИК: ***, със седалище
и адрес на управление: гр. София, р-н Слатина ул.“Манастирска“ № 41, вх.Б,
ет.1, aп. 2, представлявано от Р.К.Я., в която се твърди следното : на
16.03.2023 г. Д. П. сключила договор за паричен заем № 3-1-11765¬287908 с
„Кеш Кредит Мобайл" ЕАД. Страните се договорили за отпуснатия заем да
бъде в размер на 300 лева, видът на вноската е месечна, броят на
погасителните вноски е 2, посочено е лихвен процент в размер на 36% и ГПР в
размер на 42,58%.
В чл.1 ал.2 от процесния договор е уговорено, че страните се съгласяват
договорът за заем да бъде обезпечен с гарант - две физически лица,
поръчители или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала
кредита. Поръчителите следва да отговарят на следните условия: да
представи служебна бележка от работодател за размер на трудовото
възнаграждение, нетния размер на трудовото възнаграждение да е в размер на
минимум 1 500 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е поръчител,
да има чисто ЦКР или да представи сключен договор за гарантиране
задължението с дружеството.
На датата на сключване на договора, между „Кеш Кредит Мобайл" ЕАД
доверителят ми и ответното дружество са сключили договор за предоставяне
1
на поръчителство, по силата на който „Кредит Гаранция" ЕООД с ЕИК: *** е
поело задълженията да обезпечи пред „Кеш Кредит Мобайл" ЕАД
задълженията на доверителката ми. Обезпечението се изразявало в „да
отговаря солидарно за всички задължения на Клиента при условията и за
срока на договора за потребителски кредит № 3-1-11765-287908 от 16.03.2023.
Въз основа на сключения договор за поръчителство, ищцата се задължила да
заплати на гарантиращото дружество сумата в размер на 146,44 лева, която е
разсрочена за изплащане, заедно с месечната вноска по договора за кредит.
Между „Кеш Кредит Мобайл" ЕАД като заемодател и ищцата, като
заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен
заем в размер от 300 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по
смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити
със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване
на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на
потребител по смисъла па чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл.9, ал. 4
от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на
специалния закон - ЗПК. Изхождайки от това, то следва, че с характеристики
на потребителски договор е и Договорът за предоставяне на поръчителство от
16.03.2023, сключен между доверителката ми и ответника „Кредит Гаранция"
ЕООД, с ЕИК: ***. Доколкото договорът за поръчителство е акцесорен па
този за предоставяне на потребителски кредит, то действието на
поръчителството е предпоставено от валидното съществуване на главното
правоотношение. Предвид това, наличието на основание за предоставяне на
поръчителство от страна на ответното дружество, е обусловено от
валидността на договора за кредит, или отделни негови клаузи, включително и
чл. 1 ал. 2, и поради гази причина следва да се разгледат съвместно и двете
правоотношения.
Клаузата на чл. 1 ал. 2 от Договора за кредит възлага в тежест за заемателя
да осигури едно измежду следните обезпечения: двама поръчители (които
следва да отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания)
или банкова гаранция в размер от сумата по процесния договор), или одобрено
от заемодателя дружество - поръчител). Прочитът на съдържанието на
посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за
паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява
неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика
не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение,
така и какво да бъде то. Изискванията, които посочената клауза от договора
възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено
предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително
нисък размер (300 лева). Предвид това, не само правно, но и житейски
необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна
възможност да осигури банкова гаранция в размер от сумата по договора (за
което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или две
2
лица- поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно
поставени изисквания към. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които
е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да го „насочи"
към единствената форма на обезпечение, която длъжникът обективно би
могьл да си позволи да предостави - обезпечение от одобрено от заемодателя
„Кеш Кредит Мобайл" ЕАД дружество. Това дружество е именно ответникът
в настоящия процес - „Кредит Гаранция" ЕООД, който е и свързано лице с
кредитора по договора за заем. Предвид това, то разходът за потребителя по
договора за поръчителство с „Кредит Гаранция" ЕООД е сигурен - от една
страна предоставянето на поръчителство е необходимо условие да се усвои
финансовия ресурс, а от друга - условията за другите две обезпечения (две
физически лица - поръчители и банкова гаранция) са на практика невъзможни
за осъществяване от длъжника.
Същевременно, кредиторът не включва възнаграждението по договора за
поръчителство към 1TIP, като стремежът му е по този начин да заобиколи и
нормата на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е
посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя. Съгласно чл.19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР па ЗПК, "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси". Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да
бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият
да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява
кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 42,58%,
по от съдържанието на договора потребителят не може да се направи извод за
това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо
повече, предвид предпоставките, при които възниква задължението на
потребителя да заплати възнаграждение за поръчителство, то същото е с
характер на сигурен разход и следва да бъде включено изначално при
формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в
тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително
възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството,
че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в
3
разходите по кредите), то той би могъл да направи информиран избор дали да
сключи договора.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение
спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в
лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие
с чл. 3, пap. 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. В конкретния договор
потребителят на практика е в невъзможност да провери и запознае с
индивидуалните компоненти, от които се формира ГПР и дали те са в
съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта па цитираната
разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да
може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го
сключи. Oт посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл.11, ал.
1, т. 10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово
какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит
представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички
разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на 1
ПГ .
Счита, че самият Договор за предоставяне на поръчителство е изначално
лишен от основание, тъй като по силата на посоченото правоотношение, в
полза на потребителя не се предоставя услуга. Обезпечението е единствено и
само в полза на кредитора „Кеш Кредит Мобайл" ЕАД, за което цялото
възнаграждение е поето от потребителя. Следователно, срещу заплащането на
възнаграждението по договора за поръчителство, доверителят ми не е получил
каквато и да било услуга, просто задължението му от едното дружество иде
бъде прехвърлено към другото, като и двете дружества са свързани.
Следващ довод в подкрепа па твърдението за нищожност на договора за
поръчителство е следният: Правната уредба на договора за поръчителство се
съдържа в разпоредбите на чл.138 - чл. 148 ЗЗД. Съгласно чл. 138 ЗЗД С
договора за поръчителство поръчителят се задължава спрямо кредитора на
друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение. Съгласно
Решение № 7 от 28.04.2020 г. по т. д. № 562/2017г. на Върховен касационен
съд, 2-ро тър. отделение „Поръчителството, на основание чл. 138 от ЗЗД се
учредява по силата на договор, сключен между кредитора и поръчителя , тъй
като в полза на кредитора се поражда право да претендира вземането си от
още едно лице, поело задължение заедно с главния длъжник, а не между
поръчителя и главния длъжник, както е в случая.
Следва да се посочи, че както в договора за кредит, така и в договора за
поръчителство е посочена една и съща банкова сметка, а именно, че
възнаграждението се заплаща по сметка па кредитора - ***. В случая
търговецът - кредитор е обвързал по-слабата икономически страна с
допълнително възнаграждение, което се дължи от момента на сключване на
договора за заем, без значение дали заемателят е изправна страна по същия.
Поради изложеното, клаузата на чл. 2, ал. 1 от Договора за предоставяне на
поръчителство, установяваща задължение за заплащане на възнаграждение, не
поражда права и задължения за страните, като договорът следва да се
4
прогласи за нищожен поради накърняване на добрите нрави. На практика със
сключване на договора за поръчителство се цели да се заобиколи разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като в договора за поръчителство се уговаря
възнаграждение, което впоследствие отново ще бъде заплатено на „Кеш
Кредит Мобайл ЕАД. С договора за поръчителство не се цели реално
обезпечаване на договора за заем, сключен с „Кеш Кредит Мобайл" ЕАД,
доколкото, плащайки задължението на потребителя в полза на „Кеш Кредит
Мобайл" ЕАД, кредиторът плаща вземането си сам на себе си. Със
сключването на договора за поръчителство се цели едно допълнително
оскъпяване на договора за заем, допълнително възнаграждение за
заемодателя, което е уговорено по друго правоотношение, единствено с цел да
се избегнат ограниченията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Допълнителен аргумент в подкрепа извода на съда, че процесният
договор за поръчителство е нищожен поради накърняване на добрите нрави, е
и фактът, че сумата, която се претендира като възнаграждение по него, не е
включена в ГПР, като при включване на възнаграждението, предвидено по
договора за предоставяне на поръчителство, действителният ГПР би бил
различен от този размер. Така потребителят е бил въведен в заблуждение
относно стойността на разходите, които следва да нрави по обслужване на
заема. Съгласно чл.19, ал. 1 от ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в това число и
тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В случая обаче не
е установен механизма, по който е изчислен този процент и по-конкретно
какви други разходи, освен възнаградителна лихва, са включени в него.
Предвидената сума в Договора за предоставяне на поръчителство
Договорът за предоставяне на поръчителство е нищожен поради
накърняване на добрите нрави и защото сумата, която е уговорена като
възнаграждение, е в размер на над половината от сумата по отпуснатия заем.
Безспорно е, че така е нарушен принципа на добросъвестност и справедливост
и са накърнени добрите нрави.
Съдът е сезиран с искане да постанови решение, с което:
1. Да признае за установено в отношенията между страните Д. И. П. с
ЕГН ********** и „Кредит Гаранция" ЕООД, с ЕИК: ***, със седалище и
адрес на управление: гр. София, р-н Слатина ул. Манастирска № 41, вх. Б, ет.
1, ап. 2, предешвлявано oi Р.К.Я., че сключеният между тях договор за
предоставяне на поръчителство, с който се обезпечава договор за кредит № 3-
1-11765-287908 е нищожен.
2. Да осъди „Кредит Гаранция“ ЕООД, с ЕИК: *** да заплати на Д. И. П. с
ЕГН: ********** сумата в размер па 5 лв. /частичен иск от общо 146,44 лв./
платена сума без основание.
Претендират се направените по делото съдебни и деловодни разноски.
Представени са писмени доказателства, които следва да се приемат.
В срок е депозиран писмен отговор, с който „иска“ се признава. Следва
5
да се уточни дали се прави признание и на двата иска, предявени при
условията на обективно съединяване.
В о.с.з., редовно призовани страните не се явяват и не се представляват.
По делото не се спори, че между ищцата - като заемател и „КЕШ
КРЕДИТ МОБАЙЛ“ ЕАД, като заемодател, е сключен договор за кредит тип
кредитна линия №3-1-11765-287908, за сумата от 300лв. и факта на сключване
на Договор за възлагане на поръчителство от същата дата между страните по
делото. Уговореният в договора за кредит лихвен процент е 36%. ГПР по
договора е отразен в Приложение №1 към него- който варира съобразно броя
на погасителните вноски и в случая съобразно погасителен план е 42,58 %. От
съдържанието на договора се установява, че заемателят следва да предостави
на заемодателя обезпечение, в една от следните форми: 1. Двама поръчители,
които да отговарят на определени условия; 2. Банкова гаранция или 3.
Одобрено от заемателя дружество- гарант, което предоставя гаранционни
сделки. Ответната страна не оспорва факта на сключване на процесния
договор за възлагане на поръчителство, в изпълнение на задълженията по
договора за заем /въпреки, че същият не е представен на хартиен носител, но
страните не оспорват неговото сключване/.
При така установено от фактическа страна, съдът намира за установено от
правна страна следното:
Сключеният между ищеца и „КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ“ ЕАД договор за
заем е потребителски, поради което намира своята правна регламентация в
Закона за потребителския кредит /ЗПК/. Според легалната дефиниция, дадена
в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит,
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит
под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги
или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от
време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на
тяхното предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената форма
- чл. 10, ал. 1 ЗПК.
Предмет на изследване в настоящето производство обаче не е договорът
за заем, поради което съдът не следва да излага съображения в насока
неговата действителност, но следва да изложи съображения относно
действителността на клаузата по т.4, вр чл. 1, ал.2 от същия, задължаваща
заемателя да представи, в полза на заемодателя, в петдневен срок от
сключването на договора, на определени видове обезпечение, подробно
описани. Съдът приема, че клаузата по т. 4 от договора за заем е нищожна, на
основание чл.21, ал.1 от ЗПК, съгласно който, всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията
на този закон, е нищожна. Съдът намира, че уговорката в т. 4 от Договора за
паричен заем – задължение да осигури обезпечение, като може да направи
избор между два вида обезпечения- поръчители, физически лица, които да
отговарят на определи условия, банкова гаранция или сключване на договор за
6
поръчителство с посочено от кредитора лице, са трудно осъществими, поради
което същата се явява и неравноправна, по смисъла на чл. 143 ал. 2 т.20 от
ЗЗП. Така уговорено, това задължение всъщност дава единствената реална
възможност за сключване на договор с определено от заемодателя лице, което
от своя страна да определи допълнително възнаграждение, което да се
заплаща не отделно, а с вноските по договора за кредит. Тази допълнителна
сума представлява скрит разход по кредита и противоречи на
добросъвестността в отношенията между страните /касае се и за
недействителност на клаузата по чл26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД/.
Дължимото възнаграждение по договора за поръчителство по същество
противоречи и на императивната разпоредба на чл.19, ал. 4 ЗПК, която
предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. Възнаграждението обаче не фигурира като разход в ГПР по кредита.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Последицата от това противоречие е предвидено изрично в чл. 19, ал.
5 ЗПК – клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за
нищожни.
За процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР
42,58%, т. е.формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК и
размерът му не надвишава максималния по чл.19 ал 4 ЗПК. Този размер обаче
не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за
кредита, а именно - възнаграждението по договора за предоставяне на
гаранция, сключен от потребителя с ответното дружество, което се включва в
общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т.1 от ДР на ЗПК. По силата на §
1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Възнаграждението в полза на гаранта е разход, свързан с предмета на договора
за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по
договора. съдът намира, съобразно приетото за установено по делото, че е
налице свързаност, която обуславя извод, че разходът за възнаграждение в
полза на гаранта е известен на заемодателя.
Съдът счита, че анализът на клаузите относно обезпечението на кредита,
не подкрепят доводите за доброволност при избора на обезпечение, а от
7
формулировката им става ясно, че за да бъде потребителят одобрен за
отпускане на кредита, следва да сключи още и договор за предоставяне на
гаранция с посочено от кредитора юридическо лице-гарант. Изложеното води
и до извода, че в конкретния случай договорът за предоставяне на
поръчителство има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна
фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с
предвиденото в чл.16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да
оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за
ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции.
Плащането на възнаграждението за гаранция обаче не е отразено като
разход при формирането на оповестения ГПР, въпреки че е включен в общия
дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е
съответен на изискването на чл.19, ал. 1 ЗПК. При отчитането на
възнаграждението за предоставяне на гаранция като несъмнен разход
действителният ГПР би бил значително завишен – над 50%. Съдът намира,
въпреки, че всеки един от представените договори- за заем и за предоставяне
на поръчителство, формално представляват самостоятелни договори, двата
договора следва да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се
установява от уговорката за необходимост от предоставяне на обезпечение,
сключването на договора за предоставяне /възлагане/ на поръчителство в деня,
в който е сключен самият договор за кредит, както и с изричната уговорка за
изплащане на възнаграждението за предоставяне на гаранция, ведно с
основното задължение по кредита. Договорът, сключен между потребителя и
заемодателят и договорът, сключен между потребителя и ответника- като
поръчител, се намират във взаимовръзка помежду си и като система от
правоотношения между страните, поради което последиците от
недействителността на клаузата по т.4 от Договора за заем, неминуемо
рефлектират и по отношение на договора за предоставяне на гаранция, поради
естеството на правоотношенията.
Предвид изложеното, процесният договор за възлагане на поръчителство
за обезпечаване на посочения по-горе договор за кредит заобикаля закона,
поради което е изцяло недействителен. Същият предвижда необосновано
високо обезщетение или неустойка при неизпълнение, поради което е
нищожен и на основание чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП.
На основание изложеното, предявеният иск с правно основание чл. 26,
ал.1 от ЗЗД, за прогласяване нищожността на Договор за възлагане на
поръчителство за обезпечаване на процесния договор за кредит е изцяло
основателен, по изложените съображения и констатирани противоречия и
заобикаляне на нормите на ЗПК, и следва да бъде уважен.
По предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1-во от ЗЗД:
С оглед изхода на спора по предявения иск за нищожност на Договора за
предоставяне на поръчителство, като основание за плащане на
възнаграждението по него, в размер на 146,44лв, съдът приема, че даденото по
него следва да се приравни на изначална липса на основание. Искът,предявен
като частичен е признат, но липсва такова изявлрение след изменението му за
8
цялата сума от 146,44лв. По делото е безспорно установено заплащането от
страна на ищеца- заемополучател, на сумата от 146,44лв. - главница по
договора за предоставяне на поръчителство, както и фактът, като в тази връзка
е изслушано и прието ,като неоспорено , заключението на ВЛ В.В..
На основание изложеното, предявеният осъдителен иск на основание чл.
55, ал.1, предл. 1-во от ЗЗД, за заплащане на сумата от 146,44лв, следва да
бъде уважен, ведно със законната лихва.
По отношение разноските по делото :
В полза на ищцата следва да бъдат присъдени направените по делото
разноски, в размер на 100лв. - държавна такса и 200лв. - разноски за ВЛ, или
общо 300лв. Съдът приема, че в случая не са налице предпоставките на чл.78
ал.2 от ГПК.
Ответното дружество следва да заплати на основание чл.78, ал.7 от ГПК в
полза на процесуалния представител на ищеца разноски за едно адвокатско
възнаграждение, тъй като от представените документи се установява, че
пълномощникът е предоставил безплатна правна помощ на ищеца на
основание чл. 38, ал.1, т.2 от ЗАдв. Достатъчно е да е представен договор за
правна помощ и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният
адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т.1-3 на
чл. 38, ал. 1 от ЗАдв., като не е необходимо страната предварително да
установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна
правна помощ /в този смисъл Определение № 191 от 16.01.2024 г. на ВКС по
к. ч. гр. д. № 2447/2023 г., определение № 163/13.06.2016 г. по ч. гр. д. №
2266/2016 г., ГК, І г. о. на ВКС, определение № 319 от 09.07.2019 г. по ч. гр. д.
№ 2186/2019 г., ГК, ІV г. о. на ВКС/. При определяне на дължимото
адвокатско възнаграждение съдът съобрази възприетото в задължителните
Решения на Съда на ЕС тълкуване (Решение от 25.01.2024 г. по C-438/22,
Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16, Решение от
05.12.2006 г. по съединени дела С 94/04 и С 202/04 на голямата камара на
CEO) и не следва да прилага НМРАВ при определяне на адвокатското
възнаграждение, което се дължи, т.к. не съответства на предоставената правна
услуга и правна и фактическа сложност на делото.
Производството по делото е приключило в няколко о.с.з., но не се
характеризира със значителна фактическа и правна сложност, ищецът и
пълномощникът му не са се явили, изслушано е заключение на ВЛ.
Процесуалният представител на ищеца е изготвил исковата молба, представил
е писмени документи. Общият материален интерес на делото е под 500лв.,
като фактите от които произтичат претендираните права на ищеца са едни и
същи и именно на тях се основават различните му искания. Не се установяват
допълнителни разходи или усилия във връзка с осъщественото процесуално
представителство. Съобразно материалния интерес по делото, констатираната
по-горе фактическата и правна сложност, и качеството на предоставената
правна услуга, съдът намира, че дължимото адвокатското възнаграждение е в
размер на 500,00 лв., с ДДС.
Воден от горното, съдът
9
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД Договор
за предоставяне на поръчителство, сключен между Д. И. П., ЕГН **********
и „Кредит Гаранция" ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
гр. София, р-н Слатина ул. Манастирска № 41, вх. Б, ет. 1, ап. 2, сключен за
обезпечаване на договор за кредит № 3-1-11765-287908 между Д.П. и КЕШ
КРЕДИТ МОБАЙЛ ЕАД, ЕИК *********.
ОСЪЖДА на основание чл.55 ал.1, пр.1-во от ЗЗД „Кредит Гаранция"
ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Слатина
ул. Манастирска № 41, вх. Б, ет. 1, ап. 2, ДА ЗАПЛАТИ на Д. И. П., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. ***, сумата от 146,44лв., представляваща
недължимо платени суми по договор за предоставяне на поръчителство,
сключен за обезпечаване на договор за кредит № 3-1-11765-287908 между
Д.П. и КЕШ КРЕДИТ МОБАЙЛ ЕАД, ЕИК *********.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК „Кредит Гаранция" ЕООД, ЕИК
***, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Слатина ул.
Манастирска № 41, вх. Б, ет. 1, ап. 2, ДА ЗАПЛАТИ на Д. И. П., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. ***, сумата от 300лв. - разноски по делото.
ОСЪЖДА, на основание чл.78 ал.1 ГПК вр. чл.38 ал.2 ЗАдвокатурата
„Кредит Гаранция" ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.
София, р-н Слатина ул. Манастирска № 41, вх. Б, ет. 1, ап. 2, ДА ЗАПЛАТИ
на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ ***, с адрес на
упражняване на дейността гр. София, бул. Ал. Стамболийски, №125-2, ет.5,
офис 5,3, представлявано от Д. М. М.- управител- лично, сумата от 500лв., с
ДДС - адвокатско възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба, пред Плевенски
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
10