№ 146405
гр. София, 21.11.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 53 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:КОНСТАНТИН АЛ. КУНЧЕВ
като разгледа докладваното от КОНСТАНТИН АЛ. КУНЧЕВ Частно
гражданско дело № 20231110162067 по описа за 2023 година
Образувано е по заявление на Б. А.Е. с ЕИК:.... и адрес: Е., ГР. Т. чрез Б. АС- клон
Б. КЧТ с ЕИК ********* срещу В. А. Т. с ЕГН: ********** за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК
сумите 15521, 71 лв., представляваща предсрочно изискуема главница по
Договор за потребителски кредит № CL-BGC-22000077 от 11.01.2022 г., ведно със законна
лихва за период от 10.11.2023 г. до изплащане на вземането, сумата 1 354,47 лева (хиляда
триста петдесет и четири лева и 47 стотинки), представляваща договорна лихва за период от
10.01.2023 г. до 05.10.2023 г., сумата 376,17 лева (триста седемдесет и шест лева и 17
стотинки), представляваща мораторна лихва за период от 31.03.2023 г. до 10.11.2023 г.,
40,00лева (четиридесет лева), представляваща компенсация на разходи за и предоставяне на
услуга за уведомяване , както и държавна такса в размер на 345,85 лева (триста четиридесет
и пет лева и 85 стотинки).
Със издадена заповед за изпълнение е разпредено на длъжника да заплати
следните суми:
сумите 14945,08 лв., представляваща предсрочно изискуема главница по Договор
за потребителски кредит № CL-BGC-22000077 от 11.01.2022 г., ведно със законна лихва за
период от 10.11.2023 г. до изплащане на вземането, сумата 1 354,47 лева, представляваща
договорна лихва за период от 10.01.2023 г. до 05.10.2023 г., както и държавна такса в размер
на 328,56 лв., разноски съразмерно с уважената част.
Заявлението следва да се отхвърли за следните суми:
1
За сумата 576,63 лв. такса ангажимент, която е приспадната от размера на
отпуснатия кредит при усвояването, поради нищожност на тази клауза, като сумата е
намален размера на дължимата главница, сумата 376,17 лева, представляваща мораторна
лихва за период от 31.03.2023 г. до 10.11.2023 г., както и сумата от 40,00 лева,
представляваща компенсация на разходи за и предоставяне на услуга за уведомяване.
Аргументите на съда за това са сладните:
Първият решаващ въпрос: Длъжен ли е съдът служебно да се произнася
относно неравноправност на клауза в потребителски договор в заповедното производство
и да следи за неговата недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК?
Във връзка с преюдициални запитвания по приложението на Директива 93/13/ЕИО
е формирана многобройна практика на Съда на Е.с. вкл. по въпроса, дали съдилищата са
длъжни служебно, без наличие на възражение, да се произнесат относно неравноправност на
уговорка в потребителски договор.
В решенията по дела С-40/08, С-137/08, С-168/05, С-240/98, С-243/08, С-244/98, С-
397/11, С-415/11, С-472/11 и С-618/10 е прието, че Националният съд е длъжен служебно
да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното
поле на Директива 93/13/ЕИО. В решения по дела С-618/10, С-243/08, С-472/11, С-397/11 е
прието, че националният съд е длъжен да разгледа въпроса за неравноправните клаузи,
когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, а в решения по
дела С-618/10 и С-473/00 се сочи, че Директива 93/13/ЕИО не допуска правна уредба на
държава членка, която не дава възможност на съда в заповедното производство да
преценява служебно или на който и да е друг етап от производството неравноправния
характер на клауза, ако потребителят не подаде възражение, като са изложени следните
съображения:
Следва да се припомни, че въведената с Директива 93/13 система на защита се
основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача
или доставчика от гледна точка както на преговорните си възможности, така и на степента
си на информираност, като това го принуждава да приема предварително установените от
продавача или доставчика условия, без да може да повлияе на съдържанието им (Решение от
27 юни 2000 г. по дело О. Г. Editorial и Salvat Editores, C-240/98-C-244/98, Recueil, стр. I-
4941, точка 25, Решение от 26 октомври 2006 г. по дело Mostaza Claro, C-168/05, Recueil, стр.
I-10421, точка 25, както и Решение от 6 октомври 2009 г. по дело Asturcom
Telecomunicaciones, C-40/08, Сборник, стр. I-9579, точка 29).
С оглед на това положение на по-слаба страна член 6, параграф 1 от посочената
директива предвижда, че неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Както е
видно от съдебната практика, става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели
2
замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и
задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови
равенството между тях (вж. Решение по дело Mostaza Claro, посочено по-горе, точка 36,
Решение по дело Asturcom Telecomunicaciones, посочено по-горе, точка 30, Решение от 9
ноември 2010 г. по дело VB Pénzügyi Lízing, C-137/08, Сборник, стр. I-10847, точка 47 и
Решение от 15 март 2012 г. по дело Pereničová и Perenič, C-453/10, точка 28).
За да се осигури защитата, която се цели с Директива 93/13, Съдът многократно е
подчертавал, че неравноправното положение на потребителя спрямо продавача или
доставчика може да се компенсира само с положителна и външна по отношение на самите
страни по договора намеса (вж. Решение по дело О. Г. Editorial и Salvat Editores, посочено
по-горе, точка 27, Решение по дело Mostaza Claro, посочено по-горе, точка 26, Решение по
дело Asturcom Telecomunicaciones, посочено по-горе, точка 31 и Решение по дело VB
Pénzügyi Lízing, посочено по-горе, точка 48).
Именно с оглед на тези принципи Съдът е постановил, че националният съд е
длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи
в приложното поле на Директива 93/13, и по този начин да компенсира
неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика (вж. в
този смисъл Решение по дело Mostaza Claro, посочено по-горе, точка 38, Решение от 4 юни
2009 г. по дело Pannon GSM, C-243/08, Сборник, стр. I-4713, точка 31, Решение по дело
Asturcom Telecomunicaciones, посочено по-горе, точка 32 и Решение по дело VB Pénzügyi
Lízing, посочено по-горе, точка 49).
Ето защо ролята, възложена на националния съд от правото на Съюза в
разглежданата област, не се ограничава само до правото да се произнесе относно евентуално
неравноправния характер на договорна клауза, а също включва задължението служебно да
разгледа този въпрос, когато са налице необходимите за това правни и фактически
обстоятелства (вж. Решение по дело Pannon GSM, посочено по-горе, точка 32).
При това положение обаче следва да се констатира, че процесуална уредба, която
не дава възможност на съда в заповедното производство, макар да е установил наличието на
всички необходими за това правни и фактически обстоятелства, да преценява служебно in
limine litis или на който и да е друг етап от производството неравноправния характер на
клаузите в договор между продавач или доставчик и потребител, ако последният не подаде
възражение, може да накърни ефективността на защитата, която Директива 93/13 цели да
установи (вж. в този смисъл Решение от 21 ноември 2002 г. по дело Cofidis, C-473/00,
Recueil, стр. I-10875, точка 35, както и Решение по дело С-618/10).
Всъщност предвид цялата система, развитието и особеностите на заповедното
производство, има немалък риск съответните потребители да не подадат изискваното
възражение било поради твърде краткия срок, предвиден за тази цел, било защото може да
се откажат да бранят правата си предвид разходите, които евентуалното исково
производство би създало над размера на оспорваното задължение, било защото не знаят
3
правата си или не осъзнават обема им, или пък поради ограниченото съдържание на
подадената от продавача или доставчика молба за издаване на заповед за изпълнение и
съответно поради непълнотата на сведенията, с които разполагат.
В този смисъл за продавача или доставчика би било достатъчно да подаде молба за
издаване на заповед за изпълнение вместо иск по общия граждански ред, за да лиши
потребителя от предимствата на защитата, която Директива 93/13 цели да установи; това е и
в разрез със съдебната практика на Съда, съгласно която специфичните характеристики на
съдебното производство между продавача или доставчика и потребителя, което протича
съгласно националното право, не могат да представляват фактор, който би могъл да засегне
правната защита, от която се ползва потребителят по силата на разпоредбите на тази
директива (Решение по дело Pannon GSM, посочено по-горе, точка 34).
Тези изводи са още веднъж препотвърдени с решение от 18.02.2016 г. по дело C-
49/14 г. на СЕС, с което категорично се посочва, че ефективна защита на произтичащите от
тази директива права може да бъде гарантирана само при условие че системата на
националното процесуално право позволява в рамките на заповедното производство или на
това по изпълнението на заповед за плащане да се извърши служебен контрол относно
евентуално неравноправния характер на клаузите, съдържащи се в разглеждания договор.
В тази връзка следва да се съобрази и Решение от 20.09.2018 г. по дело C- 448/17,
с което се приема че, когато на етапа на изпълнението на заповедта за изпълнение не се
предвижда осъществяването на служебен контрол от съда за евентуални неравноправни
клаузи в разглеждания договор, трябва да се счете, че една национална правна уредба засяга
ефективността на защитата, търсена с Директива 93/13, когато не предвижда такъв контрол
на етап на издаването на заповедта за изпълнение или когато предвижда такъв контрол само
на етапа на възражението срещу издадената заповед, ако съществува немалък риск
потребителят да не подаде изискваното възражение било поради твърде краткия срок,
предвиден за тази цел, било предвид разходите, които евентуалното исково производство би
създало с оглед на размера на оспорваното задължение, било защото националното
законодателство не предвижда задължение за съобщаване на потребителя на цялата
необходима информация, която да му позволи да определи обхвата на правата си. При
това положение съществуването на такъв контрол само на етапа на възражението може да
запази полезното действие на Директива 93/13 само ако потребителите не бъдат разубедени
да подадат такова възражение. В случая обаче разглежданата в главното производство
национална правна уредба предвижда срок от едва петнадесет дни, в който потребителят
може да подаде възражение срещу заповедта за изпълнение, и освен това изисква от него да
мотивира по същество възражението си. Следователно при наличието на такава правна
уредба съществува немалък риск потребителят да не подаде възражение и следователно
съдът да не осъществи служебно контрол за липсата на неравноправна клауза в съответния
договор.
Това становище е утвърдено и с Определение от 28.11. 2018 г. по дело C-632/17
на Съда на ЕС, с което се изложиха и следните аргументи: По отношение на правото на
4
ефективни правни средства за защита следва да се отбележи, че задължението, произтичащо
от член 7, параграф 1 от Директива 93/13, да се предвидят процесуални правила,
позволяващи да се осигури защитата на правата, които правните субекти черпят от
Директива 93/13, в случай на използване на неравноправни клаузи, включва изискването за
наличие на право на ефективни правни средства за защита, закрепено и в член 47 от Хартата
на основните права. Правото на ефективни правни средства за защита трябва да важи както
при определянето на юрисдикциите, компетентни да разглеждат искове, основани на
правото на Съюза, така и при определянето на процесуалните правила, приложими за
подобни искове. Така, за да се определи дали производство като главното е в нарушение на
изискванията, свързани с правото на ефективни правни средства за защита, запитващата
юрисдикция трябва да определи дали правилата на производството по възражение,
предвидени в националното право, не пораждат немалък риск съответният потребител да не
подаде изискваното възражение (решение от 13 септември 2018 г., Profi Credit Polska, C
176/17, EU:C:2018:711, т. 59 и 61).
След като по време на първия етап от производството националната юрисдикция
не разполага с данните, които биха позволили да се увери, че задълженията за
информиране на потребителя по смисъла на член 10 от Директива 2008/48 са били
изпълнени, тъй като заповедта за изпълнение се издава само въз основа на проверка на
формалната редовност на извлечението от счетоводните книги на банката, и след като
правилата за упражняване на правото за подаване на възражение срещу такава заповед не
позволяват, поради същите причини, каквито бяха изложени в точки 46—48 от настоящото
определение, да се осигури спазването на правата, които потребителят черпи от тази
директива, член 10 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска
национална правна уредба като разглежданата в главното производство.
Следва да се съобрази и решение от 21.04.2016 г. по дело C‑377/14г. на СЕС, с
което се приема, че Съдът многократно е припомнял, че националният съд е длъжен да
провери служебно дали са нарушени някои разпоредби на правото на Съюза в областта на
защитата на потребителите (в този смисъл относно Директива 93/13 вж. решение от 4 юни
2009 г., Pannon GSM, C‑243/08, EU:C:2009:350, т. 32, относно Директива 85/577/ЕИО на
Съвета от 20 декември 1985 година относно защита на потребителите във връзка с
договорите, сключени извън търговския обект (ОВ L 372, стр. 31; Специално издание на
български език, 2007 г., глава 15, том 1, стр. 188), вж. решение от 17 декември 2009 г., Martín
Martín, C‑227/08, EU:C:2009:792, т. 29 и относно Директива 1999/44/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 25 май 1999 година относно някои аспекти на продажбата на
потребителски стоки и свързаните с тях гаранции (ОВ L 171, стр. 12; Специално издание на
български еизк, 2007 г., глава 15, том 5, стр. 89) вж. решение от 3 октомври 2013 г., Duarte
Hueros, C‑32/12, EU:C:2013:637, т. 39).
Както отбелязва генералният адвокат в точка 51 и сл. от заключението си, това
изискване е обосновано със съображението, че съгласно постоянната практика на Съда
системата на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба
5
страна спрямо продавача или доставчика, от гледна точка както на възможностите си да
преговаря, така и на степента си на информираност, което го принуждава да приеме
условията, установени предварително от продавача или доставчика, без да може да повлияе
на съдържанието им (решение от 1 октомври 2015 г., ERSTE Bank Hungary, C‑32/14,
EU:C:2015:637, т. 39 и цитираната съдебна практика).
В това отношение предоставената преди или по време на сключването на договора
информация относно условията на договора и последиците от сключването му е от основно
значение за потребителя. Именно въз основа на тази информация последният решава дали
желае да се обвърже с условията, предварително изготвени от продавача или доставчика
(вж. в този смисъл решение от 16 януари 2014 г., Constructora Principado, C‑226/12,
EU:C:2014:10, т. 25 и цитираната съдебна практика).
От друга страна, съществува немалък риск, по-специално поради незнание,
потребителят да не се позове на правната норма, предназначена да му предостави защита
(решение от 4 юни 2015 г., Faber, C‑497/13, EU:C:2015:357, т. 42 и цитираната съдебна
практика). От това следва, че на потребителя не би могло да се предостави ефективна
защита, ако националният съд не е длъжен да преценява служебно дали са спазени
изискванията, произтичащи от нормите на Съюза в областта на защитата на потребителите
(вж. по аналогия решение от 4 октомври 2007 г., Rampion и Godard, C‑429/05,
EU:C:2007:575, т. 61 и 65).
Следва категорично да се отрече разграничение, което се опитва да се прокара в
изолирани съдебни актове, между императивните норми, които са приети в обществен
интерес и на които съдът може служебно да се позове и норми приети в интерес на
определена категория лица, за които съдът не следял служебно. Това становище отдавна е
отречено и то със задължително тълкуване на СЕС, което важи за всички страни членки на
ЕС. Няма съмнение, че разпоредбите, предвидени в европейското законодателство за защита
на потребителите са част от свърхимпративните норми, попадащи в понятието обществен
ред, за които съдът има задължение на всеки етап от производството, включително на фаза
заповедно производство служебно да следи.
Съгласно постоянната практика на Съда на ЕС въпросът дали дадена договорна
клауза трябва да бъде обявена за неравноправна следва да се приравни на въпрос от
обществен ред, тъй като националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния
характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13 (вж. в
този смисъл решения от 14 юни 2012 г., Banco Español de Crédito, C‑618/10, EU:C:2012:349,
т. 44 и от 30 май 2013 г., Asbeek Brusse и de Man Garabito, C‑488/11, EU:C:2013:341, т. 40, 41
и 44). В този смисъл изрично е обобщена и съдебната практика на съда на ЕС в Решение
от 7.08. 2018 година по съединени дела C‑96/16 и C‑94/17 на съда на ЕС.
Въпросът относно целта на Директива 87/102 се поставя в специфичния
контекст на практиката на Cour de cassation (Франция), който както произтича от решението
за препращане, и по-специално от становището на френското правителство, провежда
разлика между императивните норми за регулиране, които са приети в обществен интерес и
6
на които съдът може служебно да се позове, и тези, които са императивни норми за защита,
приети в интерес на определена категория лица, които единствени могат да се позоват на
тях, за да упражнят правата си. Уредбата относно потребителския кредит спада към
последните. Съдът обаче нееднократно е приемал, че както е видно от съображенията на
Директива 87/102, същата е приета за постигане на двойна цел — да гарантира, от една
страна, изграждането на общия пазар на потребителски кредити (трето и четвърто
съображение), и от друга страна, да се защитят потребителите, вземащи подобни кредити
(шесто, седмо и девето съображение) (Решение от 23 март 2000 г. по дело Berliner Kindl
Brauerei, C‑208/98, Recueil, стр. I‑1741, точка 20 и Решение от 4 март 2004 г. по дело
Cofinoga, C‑264/02, Recueil, стр. I‑2157, точка 25).
Първоначално препращащият съд пита дали практиката на Съда във връзка с
възможността съдията служебно да посочи разпоредби от Директива 93/13/ЕИО на Съвета
от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (ОВ L
95, стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273),
следваща по-специално от Решение от 27 юни 2000 г. по дело О. Г. Editorial и Salvat Editores
(C‑240/98 до C‑244/98, Recueil, стр. I‑4941) и Решение от 21 ноември 2002 г. по дело Cofidis
(C‑473/00, Recueil, стр. I‑10875), може да бъде отнесена към Директива 87/102.
В точка 26 от Решението по дело О. Г. Editorial и Salvat Editores, посочено по-горе,
Съдът приема, че целта, преследвана от член 6 от Директива 93/13, която изисква от
държавите-членки да предвидят, че включените неравноправни клаузи в договори не са
обвързващи за потребителя, не може да бъде постигната, ако последните са задължени сами
да изтъкват неравноправния характер на клаузите. В споровете, в които търсената сума
често не е висока, възнаграждението на адвокатите може да надвишава интереса, което да
възпре потребителя да се защитава от прилагането на неравноправна клауза. Макар в много
държави-членки процесуалните правила действително да позволяват при подобни спорове
частноправните субекти да се защитават сами, съществува немалък риск именно поради
незнание потребителят да не се позове на неравноправния характер на клаузата, която му е
противопоставена. Следователно ефективна защита на потребителя може да бъде постигната
само ако на националния съд бъде призната възможността служебно да прави преценка на
подобна клауза. Като се позовава на тази точка от Решение по дело О. Г. Editorial и Salvat
Editores, посочено по-горе, в точка 33 от Решението по дело Cofidis, посочено по-горе,
Съдът потвърждава, че така признатата възможност на съда за служебна проверка на
неравноправния характер на дадена клауза се приема като необходима за гарантирането на
ефективната защита на потребителя с оглед по-специално на немалкия риск последният да
не познава правата си или да среща затруднения при упражняването им (вж. също Решение
от 26 октомври 2006 г. по дело Mostaza Claro, С‑168/05, Recueil, стр. І‑10421, точка 28). В
този смисъл Решение от 4.10.2007 г. по дело C‑429/05 на СЕС.
Същевременно в т. 1 по дело С-472-11 е прието, че за да може да изведе
последиците от констатирането на неравноправния характер на договорна клауза,
националният съд, който е направил служебно тази констатация, не е длъжен да чака
7
потребителят, който е информиран за правата си, да направи изявление, с което иска отмяна
на посочената клауза. Принципът на състезателност обаче изисква националният съд, който
е констатирал служебно неравноправния характер на договорна клауза, да уведоми за това
страните по спора и да им даде възможност да обсъдят този въпрос при условията на
състезателност по предвидения от националните процесуални разпоредби ред.
А в т. 2 от решение по дело С-243/08. е прието, че националният съд е длъжен да
разгледа служебно неравноправния характер на договорна клауза, когато са налице
необходимите за това правни или фактически обстоятелства.
С оглед на изложеното няма съмнение, че съдът в заповедното производство, при
проверката по чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК, следи служебно и за наличието на неравноправни
клаузи в договора за потребителски кредит. При това положение ако съдът констатира
служебно че клауза, от която произтича претендирано вземане в заповед за изпълнение, е
евентуално неравноправна, е длъжен да откаже издаване на заповед за изпълнение за това
вземане. Тази проверка при заявлението по чл. 410 ГПК обхваща само изложените
твърдения за обстоятелства, от които произтичат вземанията. При това ако съдът
констатира, че тази клауза е във вреда на длъжника, не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя, следва да направи извод за нейната евентуална неравноправност.
Останалите предпоставки, за да се установи, че клаузата е неравноправна, поради което
нищожна на това основание, са относителни - тоест подлежат на обсъждане и доказване от
страните. В тази връзка съдът следва да даде възможност на страните, при условията на
състезателно начало и събиране на доказателства, да обсъдят констатациите на съда.
Констатацията на съда обаче за евентуалната неравноправност на дадена клауза е
достатъчно основание за съда да откаже издаване на заповед за изпълнение и да отхвърли
заявлението. Този извод произтича пряко от закона (чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК). При тази
хипотеза съдът следва да даде указание на заявителя, че може да предяви осъдителен иск,
като при условията на състезателно начало страните могат да обсъдят поставените въпроси
от съда, свързани с евентуалната неравноправност на клаузи в договора с участието и на
длъжника. В тази хипотеза следва да намери приложение разпоредбата на чл. 415, ал.1, т. 3
ГПК, която е приета с ДВ, бр.86 от 2017 г.
Смисълът на новата разпоредба на закона съобразява задължителната
тълкувателна практика на СЕС и дава възможност на съдът да уведоми страните за
националният съд, който е констатирал служебно неравноправния характер на договорна
клауза, да уведоми за това страните по спора и да им даде възможност да обсъдят този
въпрос при условията на състезателност по предвидения от националните процесуални
разпоредби ред, което е изискване на диспозитива на т. 1 по дело С-472-11 на СЕС.
Съдът е длъжен служебно да следи за спазване на императивните разпоредби
на чл. 19, чл.10а, чл.22 и чл. 33 ЗПК. Съгласно постоянната практика на Съда на ЕС
въпросът дали дадена договорна клауза трябва да бъде обявена за неравноправна следва да
се приравни на въпрос от обществен ред, тъй като националният съд е длъжен служебно да
8
преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле
на Директива 93/13. В този смисъл изрично е обобщена и съдебната практика в Решение от
7.08.2018 г. по съединени дела C‑96/16 и C‑94/17 на Съда на ЕС. Преценката за спазване на
посочените разпоредби е възможно да се направи само на база на твърденията в
заявлението, от които произтичат вземанията, като съдът може да съобрази и представените
към заявлението договор и общи условия по аргумент от чл. 410, ал. 3 ГПК. Това
задължение на съда да следи служебно за неравноправни клаузи в заповедното производство
произтича пряко от целта на Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48 да се осигурява
минималната процесуална гаранция за ефективна защита на правата и интересите на
потребителите. Този принцип е въздигнат и в основен принцип на гражданския процес,
което следва от изричната разпоредба на чл. 7, ал.3 ГПК.
В тази връзка съдът съобрази, че за клаузи в договора за потребителски кредит, с
които се предвиждат допълнителни такси за различни услуги или за неизпълнение на
различни главни или акцесорни задължения по договора за кредит, съществува обоснована
вероятност, че са неравноправни и имат за цел единствено да заобикалят императивните
разпоредби на чл. 19, чл.10а, чл.22 и чл. 33 ЗПК. Този извод се налага предвид константната
съдебна практика на съдилищата по тези каузи, формирана както в исковото така и в
заповедното производство. При съобразяване характера на правоотношението и вида на
клаузите, съдът приема, че съществува значителен риск за увреждане правата на
потребителя с тях, поради което с оглед осигуряване ефективната защита на потребителя и
спазване на основния принцип в гражданския процес за тези вземания заповед за
изпълнение не следва да се издава. В тази връзка следва да се съобрази Решение от
20.09.2018 г. по дело C-448/17 на СЕС.
По тази причина вземанията, произтичащи от такива клаузи не могат да се отнесат
към категорията на безспорните вземания, тъй като съществува значителен риск за
увреждане правата на потребителя с тях, поради което не могат да бъдат защитени по реда
на заповедното производно. В този смисъл изрично и Определение от 17 януари 2023 г.
по дело C-379/21 на СЕС.
В този смисъл константна практика: Определение № 1688 от 10.07.2023 г. на
ОС - Пловдив по в. ч. гр. д. № 1729/2023 г. ,Определение № 327 от 12.05.2022 г. на ОС -
Перник по в. ч. гр. д. № 216/2022 г. Определение № 2153 от 6.06.2023 г. на ОС - Варна по в.
ч. гр. д. № 1003/2023 г. Определение № 658 от 29.11.2022 г. на ОС - Сливен по в. ч. гр. д. №
480/2022 г. Определение № 699 от 1.09.2022 г. на ОС - Шумен по в. ч. гр. д. № 326/2022 г.
Аргументи в този смисъл и в ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 1 от 27.04.2022 г. на ОСГТК на
ВКС.
Заявителя е представил Договор за потребителски кредит №
720031109492/14.07.2022 г., въз основа на който претендира свотие вземания.
9
Според представения по делото договор за потребителски кредит от заявителя,
сключен с длъжника, на последния е отпусната сума по кредита в размер на 16 475,11 лева,
от която сума е приспадната такса ангажимент 576,63 лв., като е кредита е усвоен в размер
на 15898,48 лв. със срок на кредита 120 месеца, размер на вноската 219,85 лева, ГПР – 14,
36 %, ГЛП – 11, 90 %., като е посочена обща сума за връщане 29 601, 26 лв.
Приложимо право към отпуснатия кредит е българското, доколкото е отпуснат на
български гражданин в Б. от клона в Б., като в договора няма избрано чуждо приложимо
право.
По отношение на лихвата за сумата 376,17 лева, представляваща мораторна
лихва за период от 31.03.2023 г. до 10.11.2023 г.
Лихва за забава в размер на 376,17 лв. за процесния период, съдът намира, че
същата надхвърля значително максималния размер на законната лихва предвиден в
императивната разпоредба на чл. 33 ЗПК, като става ясно изрично, че тя е в размер на
21,90 %, по изрична уговорка на страните в договора.
Законна лихвата за забава изчислена с електронен лихвен калкулатор на НАП за
периода посочен и върху цялата главница лихва и такса е 220 лв., тоест се претендира много
повече от максималния законов размер.
С §13а от ДР на Закона за защита на потребителите са въведени разпоредбите на
описаните директиви, вкл. на Директива 93/13/ЕИО на съвета от 5 април 1993г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, Директива 2011/83/ЕС на
Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011г. относно правата на
потребителите и за изменение на предходната директива, Директива 2009/22/ЕО на ЕП и на
Съвета от 23.04.2009г. относно исковете за преустановяване на нарушения с цел защита на
интересите на потребителите. Решенията на Съда на Европейските общности /СЕС/ с
предмет тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и
валидността на акт на органите на Европейския съюз е задължително за всички съдилища в
страната. С решение С-618/10 от 14.06.2012г. по дело Banco Espanol de Credito срещу
Joaquin Calderon Camino, постановено по преюдициално запитване относно тълкуването на
член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори и член 2 от Директива 2009/22/ЕО на
ЕП и на Съвета от 23.04.2009г. относно исковете за преустановяване на нарушения с цел
защита на интересите на потребителите, състав на СЕС постановява, че не се допуска правна
уредба на държав-членка, която дава възможност на националния съд, когато констатира
нищожността на неравноправна клауза в договор между продавач или доставчик и
потребител, да допълни договора, като измени съдържанието на тази клауза. В мотивите на
решение С-421/14 от 26.01.2017г. по дело Banco Primus SA срещу Jesus Gutierrez Garcia
10
/т.71/ състав на СЕС приема, че видно от текста на член 6, параграф 1 от Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г., националните съдилища са длъжни само да не
прилагат неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за
потребителя, но не са овластени да изменят съдържанието им. Договорът трябва по принцип
да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на
неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува
правна възможност така да се запази договорът.
В този смисъл лихва за забава не се дължи, тъй като претендирания размер
противоречи на закона и на добрите нрави. В този смисъл виж Решение № 76 от
22.07.2020 г. по т.д. №1011 / 2019 г. ВКС, I т.о., с което е дадено ясен отговор на въпроса,
че когато обезщетението за забава е над разпоредбата на чл. 33 ЗПК лихвата за забава
не се намаля, а не се присъжда изобщо.
Настоящия състав споделя дадения отговор, тъй като той е в съответствие с
правото на ЕС, тълкувано изрично с актове на СЕС и доколкото осигурява спазване на
изискването за пропорционална и ефективна санкция при нарушение на правата на
потребителите. С оглесд на това искането за присъждане на лихва за забава в размер на
21,90 % е неоснователно.
По отношение на клаузата за такса за ангажимент в размер на 576,63 лв. съдът
намира следното:
По отношение на таксата за ангажимент на документи, съдът намира, че същата
произтича от нищожна клауза, тъй като противоречи на чл.10а, ал. 2 ЗПК - Кредиторът не
може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. В този смисъл и размерът на самата такса не предполага и не
оправдава извършеното действие по отпускане на кредита. Очевидно има несъразмерно и
непропорционална такса и липсват обосновани разумни разходи срещу нея. В този смисъл
Решение на Съда (четвърти състав) от 16 юли 2020 г. по съединени дела C-224/19 и C-
259/19.
На следващо място таксата е с неясно основание като от една страна се сочи, че
основанието е да има фиксиран лихвен процент, което видно от 1 от стандартния формуляр
може в хода на еднократно неизпълнение да се промени, от друга страна основанието
посочено че това е фиксиране на размера на лихвения процент посочен в общите условия.
По изложените причини клаузата предвиждаща такса ангажимент се явява
неравноправна клауза и следва да не поражда никакви правни последици, поради което
неправомерно тази сума е удържана при отпускане на кредита, паради което и с нея се
намалява дължимостта на търсената главница.
По отношение на клаузата предвиждаща такса за уведомяване 5 лв. на месец,
представляваща компенсация на разходи за и предоставяне на услуга за уведомяване.
11
На първо място по отношение на таксата за уведомяване, съдът намира, че същата
произтича от нищожна клауза, тъй като противоречи на чл.10а, ал. 2 ЗПК - Кредиторът не
може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита.
На второ място тази такса е предвидена като месечна, като при това не е ясно
има ли необходимост от нея всеки месец, съответно нейното таксуване е без значение дали е
извършено такова уведомяване, което очевидно е в ущърб на потребителя. Отделно от това
пращането на генеричен имейл не изисква разходи. Така уговорения размер и условия на
касата са несъразмерни и непропорционални, като липсват обосновани разумни разходи за
нея. В този смисъл изрично и мотивите смисъл Решение на Съда (четвърти състав) от 16
юли 2020 г. по съединени дела C-224/19 и C-259/19.
По изложените причини съдът намира, че такса уведомяване, произтича от
неравноправна клауза и вземането свързано с нея следва да се отхвърли.
С оглед на изложеното, съдът намира, че на основание чл. 411, ал. 2, т. 2, т. 3
ГПК заявлението в посочената част следва да се отхвърли.
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление на Б. А.Е. с ЕИК:.... и адрес: Е., ГР. Т. чрез Б. АС- клон Б.
КЧТ с ЕИК ********* срещу В. А. Т. с ЕГН: ********** за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК в частта за сумата 576,63 лв. такса
ангажимент, която е приспадната от размера на отпуснатия кредит при усвояването, сумата
376,17 лева, представляваща мораторна лихва за период от 31.03.2023 г. до 10.11.2023 г.,
както и сумата от 40,00 лева, представляваща компенсация на разходи за и предоставяне на
услуга за уведомяване.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски съд
в едноседмичен срок от връчване на препис от него на заявителя.
12
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
13