№ 5770
гр. София, 24.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20241100505249 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба ответника Общинско предприятие „Гробищни паркове“ срещу решение № 3592 от
28.02.2024 г., постановено по гр. дело № 59162/2023 г. по описа на СРС, 53 състав, с което са
уважени предявените от С. Р. Д. искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1-3, вр. с чл. 225,
ал. 1 КТ, като е признато за незаконно и е отменено уволнението на ищеца, извършено със
заповед за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ № ПГП23-РД-235/21.09.2023
г., ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „Ръководител
„Гробищни паркове““ и ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 9237,37 лв.,
представляваща обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение за периода
21.09.2023 г. – 07.02.2024 г., ведно със законната лихва върху сумата от 27.10.2023 г. до
окончателното й изплащане.
Във въззивната жалба се съдържат доводи за неправилност на решението поради нарушение
на материалния закон и необоснованост, като въззивникът счита, че от събраните по делото
доказателства несъмнено се доказва наличие на всички предпоставки за налагане на
дисциплинарно наказание „уволнение“ на ищеца. Поддържа, че е налице нарушение на
трудовата дисциплина, изразяващо се в злоупотреба с доверието и нарушение на
1
задължението на служителя за лоялност към работодателя, обуславящи налагане на най-
тежкото наказание. Ето защо моли първоинстанционното решение да бъде отменено, а
предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.
Въззиваемият С. Р. Д. е подал отговор на въззивната жалба, с който я оспорва. Счита, че
първоинстанционното решение е правилно и моли същото да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК
препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави
следното:
За основателността на предявения иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ вр. с чл. 188,
т. 3 КТ работодателят-ответник следва да установи, че дисциплинарното наказание на ищеца
е наложено при спазване на процесуалноправните и материалноправните изисквания на
закона за ангажиране на дисциплинарната му отговорност за вмененото му дисциплинарно
нарушение, което включва преди налагане на дисциплинарното наказание да е искано
обяснение от работника съобразно изискванията на чл. 193 КТ; заповедта да е мотивирана и
да съдържа реквизитите по чл. 195, ал. 1 КТ; ищецът да е извършил виновно твърдяното
нарушение на трудовата дисциплина, както и наложеното му наказание да е съответно на
нарушението. За описаните законови изисквания към процедурата по налагане на
дисциплинарно наказание съдът не следи служебно, а се произнася само по въведените от
ищеца с исковата молба доводи за незаконност на уволнението. Съдът не може да основе
решението си на факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно
право, но не са посочени от ищеца в исковата молба, защото по иска за незаконност на
уволнението съдът няма служебно задължение да следи служебно за нито един факт, който
поражда правото на уволнение или надлежното му упражняване. В този смисъл е и трайната
съдебна практика, обективирана в Решение № 167 от 30.07.2014 г. на ВКС по гр. д. №
6368/2013 г., IV г. о.; Решение № 23 от 2.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4553/2015 г., IV г. о. и
2
др.
В настоящия случай ищецът оспорва законността на уволнението си с твърдения за неспазен
срок по чл. 194 КТ, за неизвършено от него нарушение на трудовата дисциплина (доколкото
към момента на извършване на действията страните не са били в трудово правоотношение, а
и изявленията на ищеца като свидетел по наказателно дело не са от естество да накърнят
престижа на работодателя), както и за немотивираност на заповедта за уволнение.
По делото е безспорно обстоятелството, че между страните е съществувало безсрочно
трудово правоотношение по трудов договор от 01.09.2014 г., като с допълнителни
споразумения към него ищецът е заел длъжността „ръководител отдел „Гробищни паркове““.
Трудовото правоотношение е било прекратено едностранно от работодателя със заповед №
ПГП21-РД1555-023/09.08.2021 г. на основание чл. 71, ал. 1 КТ, но същата е била отменена с
влязло в сила решение от 14.02.2022 г. по гр.д. № 52837/2021 г. по описа на СРС, 77 състав,
като С. Р. Д. е възстановен на предишната си работа, считано от 15.09.2023 г. Със заповед №
ПГП23-РД-235/21.09.2023 г. на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“
поради извършени нарушения на трудовата дисциплина, които по своя характер
представляват злоупотреба с доверието на работодателя и уронване на престижа на
предприятието, направени като свидетелски показания в хода на съдебни производства и
след положена клетва да се казва истината под страх от наказателна отговорност.
Съгласно разпоредбата на чл. 195, ал. 1 КТ дисциплинарното наказание се налага с
мотивирана писмена заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението и кога е
извършено, наказанието и законният текст, въз основа на който се налага. Задължението по
чл. 195, ал. 1 КТ за мотивиране за заповедта за уволнение е въведено с оглед изискването на
чл. 189, ал. 2 КТ за еднократност на наказанието, с оглед съобразяване на сроковете по чл.
194 КТ и възможността на наказания работник за защита в хода на съдебното производство
по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Достатъчно мотивирана съобразно законовите изисквания е тази
заповед, в която дисциплинарното нарушение е посочено по разбираем начин, който дава
възможност на работника да проведе пълноценно защитата си в съдебното производство по
иск с правно основание чл. 344, ал. 1 КТ. Въпросът определил ли е работодателят точна
правна квалификация на дисциплинарното нарушение е без отношение към законността на
уволнението, тъй като предмет на установяване в съдебното производство е извършено ли е
дисциплинарно нарушение съобразно фактическите основания, изложени в заповедта за
уволнение. Ето защо, съществено изискване към мотивирането на заповедта е ясното
индивидуализиране с всичките обективни и субективни признаци на извършеното
нарушение, посочването на обстоятелствата, при които е извършено, както и времето на
извършването му. Мотивите, свързани с осъществяване на посоченото в заповедта основание
за уволнение, трябва да бъдат изложени изчерпателно, тъй като само въз основа на тях съдът
може да провери осъществени ли са в обективната действителност релевантните за спора
факти, респективно правилно ли е прекратено трудовото правоотношение на посоченото от
работодателя основание.
В настоящия случай процесната заповед за уволнение не е достатъчно мотивирана
3
съобразно законовите изисквания. В заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е
посочено, че нарушенията на трудовата дисциплина, изъвршени от С. Р. Д., се изразяват в
направени от него изявления по следните наказателни дела, по които той се е явил като
свидетел: н.ч.х.д. № 202211102030563056 по описа за 2022 г. на СРС, 7 състав, по протокол
№ 2277/14.02.2023 г.; н.ч.х.д. № 20211110211122/2021 г. по описа на СРС, 100 състав, по
протокол № 5980/04.04.2023 г. и н.ч.х.д. № 2155/2021 г. по описа на СРС, 9 състав, по
протокол от 15.11.2022 г. Както в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание, така и
в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение № ПГП23-РД1555-028/21.09.2023
г. не са посочени кои конкретни изявления на ищеца съставляват нарушение на трудовата
дисциплина. Протоколите от посочените открити съдебни заседания по трите наказателни
дела са приложени по делото и от съдържанието им е видно, че С. Р. Д. е бил разпитан като
свидетел, а показанията му се разпростират на повече от 23 страници и засягат множество
обстоятелства, свързани с дейността на ответното предприятие. Работодателят общо е
квалифицирал изявленията на ищеца като злоупотреба с доверие и уронване престижа на
предприятието, но не е уточнил с кои конкретни негови изказвания той е изпълнил състава
на посочените дисциплинарни нарушения. Ответникът не е индивидуализирал от обективна
страна твърдяното нарушение на трудовата дисциплина, като липсата на достатъчно мотиви
в заповедта за уволнение накърнява правото на защита на служителя и несъмнено води до
незаконност на действията на работодателя.
От друга страна, във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се отбележи, че
даването на свидетелски показания по посочените наказателни дела не съставлява
дисциплинарно нарушение, което да обосновава налагане на дисциплинарно уволнение на
ищеца. Съгласно разпоредбата на чл. 186 КТ дисциплинарната отговорност на работника
или служителя се ангажира в случай на нарушение на трудовата дисциплина, което се
изразява във виновно неизпълнение на трудови задължения. При изпълнение на работата, за
която се е уговорил, работникът или служителят е длъжен да бъде лоялен към работодателя,
като не злоупотребява с неговото доверие и не разпространява поверителни за него
сведения, както и да пази доброто име на предприятието (арг. чл. 126, т. 9 КТ), но тези
правила следва да се спазват единствено в периода на съществуващо трудово
правоотношение.
В настоящия случай С. Р. Д. е свидетелствал по посочените дела в период, в който не се е
намирал в трудово правоотношение с Общинско предприятие „Гробищни паркове“ – на
15.11.2022 г., на 14.02.2023 г. и на 04.04.2023 г., а в периода 09.08.2021 г. – 15.09.2023 г.
трудово правоотношение между страните не е съществувало, тъй като същото е било
прекратено от работодателя на основание чл. 71 КТ със заповед от 09.08.2021 г. и след
отмяната на това незаконно уволнение ищецът е бил възстановен на работа едва на
15.09.2023 г. Следователно, без оглед на обстоятелството дали изложените от ищеца факти
накърняват доброто име на работодателя, те не могат да бъдат квалифицирани като
дисциплинарно нарушение, тъй като към момента на даване на свидетелските показания С.
Д. не е имал задължение за лоялност и опазване престижа на предприятието. Отмяната на
4
незаконно уволнение на възстановява трудовото правоотношение между страните с обратна
сила, а занапред, като в периода от незаконното уволнение до отмяната му служителят не
полага труд при работодателя и няма задължение да спазва трудовата дисциплина в
предприятието. Ето защо, описаното в процесната заповед поведение на ищеца обективно
не е противоправно и не може да обоснове ангажиране на дициплинарната му отговорност.
С оглед на изложеното, неотносими се явяват доводите на въззивника, че с изявленията си
ищецът е накърнил доверието на работодателя и неговото добро име, поради което
въззивният съд не следва да ги обсъжда по същество.
С оглед на изложеното, при съвкупна преценка на събрания доказателствен материал
настоящият въззивен състав намира, че по делото не се доказва пълно и главно с описаното в
уволнителната заповед поведение ищецът да е извършил нарушение на трудовата
дисциплина, което да обосновава налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“.
Предвид липсата на нарушение на трудовите задължения от ищеца предявеният
конститутивен иск за отмяна на незаконното уволнение е основателен и следва да се уважи.
Като е достигнал до идентични правни изводи, СРС е постановил правилно съдебно
решение, което следва да бъде потвърдено.
Във въззивната жалба не се съдържат конкретни указания за порочността на
първоинстанционния съдебен акт относно изводите за неспазен срок за налагане на
наказанието по чл. 194 КТ, както и за основателността на претенциите по т. 2 и т. 3 на чл.
344 КТ, поради което въззивният съд не следва да формира собствени изводи по тези
въпроси, а следва да потвърди обжалваното решение изцяло.
При този изход на спора въззиваемият има право на направените по делото пред въззивната
инстанция разноски за възнаграждение за един адвокат в размер на 1900 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3592 от 28.02.2024 г., постановено по гр. дело № 59162/2023 г.
по описа на СРС, 53 състав.
ОСЪЖДА ОБЩИНСКО ПРЕДПРИЯТИЕ „ГРОБИЩНИ ПАРКОВЕ“, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ул. „*******, да заплати на С. Р. Д., ЕГН **********, с адрес: гр.
София, ул. „******* на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1900 лв., разноски пред
въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280,
ал. 1 ГПК в едномесечен срок от получаване на препис от страните.
Председател: _______________________
Членове:
5
1._______________________
2._______________________
6