№ 1255
гр. София, 05.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Димитров
Ина Бр. Маринова
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело
№ 20241100509692 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С Решение № 13204 от 04.07.2024 г. по гр. д. № 7576/2023 г. по описа на СРС,
138 с-в са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „*******, офис-сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, срещу Г. Л. Д., ЕГН
**********, с адрес в гр. София, ж. к. *******, ап. 44, искове с правно основание
чл.143 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК вр.
чл. 6 ЗПФУР, вр. чл. 99 ЗЗД, и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД, за признаване за
установено в отношенията между страните, че Г. Л. Д. дължи на „Агенция за събиране
на вземания“ ЕАД следните суми: сумата 411,37 лева, претендирана като неизплатена
главница по договор за потребителски кредит № 784349/ 17.12.2016 г., сключен с
„Кредисимо“ ЕАД, погасена от поръчителя „Ай тръст“ ЕООД по силата на договор за
поръчителство от 17.12.2016 г., ведно със законната лихва от 03.08.2022 г. до
окончателно изплащане на вземането, сумата 31,11 лева, претендирана като договорна
възнаградителна лихва за периода от 28.09.2017 г. до 31.01.2018 г., както и сумата
203,18 лева, претендирана като мораторно обезщетение за забава за периода от
29.09.2017 г. до 03.08.2022 г., които вземания са прехвърлени на ищеца по силата на
Договор за продажба на вземания от 23.08.2021 г. и Приложение № 1 към него, като за
тях е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
1
24.10.2022 г. по ч. гр. д. 42213/ 2022 г. по описа на СРС, 138 - ми състав.
В срок е подадена въззивна жалба от ищеца „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД с излагане на доводи за неправилност, поради нарушения на
съдопроизводствените правила, необоснованост, неправилни фактически констатации
във връзка с установените по делото факти чрез събраните доказателства, въз основа
на които е приложен неправилно материалния закон.
Поддържа, че съдът е допуснал нарушение на процесуалните правила, тъй като
не е уважил искането на ищеца и не е произнесъл неприсъствено решение срещу
ответника при наличие на предвидените от закона предпоставки указани в чл.238, ал.1
от ГПК. Ответникът не е представил в срок отговор на исковата молба и не се е явил в
първото заседание по делото, без да е направил искане за разглеждането му в негово
отсъствие. Същевременно, ищецът е поискал от съда постановяване на неприсъствено
решение срещу ответника. Както е посочено в чл.239, ал.3 ГПК, когато съдът прецени,
че не са налице предпоставките за постановяване на неприсъствено решение, той
отхвърля искането с определение и продължава разглеждането на делото. Доколкото
последното не е било направено от съда, намира че съдът е нарушил процесуалните
правила. Заявява, че решаващият съд е следвало да се произнесе по него или с
определение по чл. 239, ал. 3 ГПК, или с решение по чл. 239, ал. 2 ГПК. Вместо това
първоинстанционният съд е постановил недопустим акт, тъй като се е произнесъл по
недопустимо /невъведено/ искане, като е разгледал спора по същество, преценявайки
приложените към исковата молба многобройни писмени доказателства откъм тяхното
съдържание, без да е налице оспорване на релевантните факти от ответника.
Жалбоподателят отправя искане за отмяна на решението, като неправилно и
уважаване на исковете. Претендира разноски.
Въззиваемата страна Г. Л. Д., не изразява становище по жалбата.
Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по
делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 269 ГПК,
намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима - същата е подадена от легитимирана страна в
процеса, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване
съдебен акт.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част, като по
останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от
Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на
2
ВКС.
Решението на Софийски районен съд е валидно, допустимо и правилно. Във
връзка с доводите за недопустимост и неправилност на постановеното решение
изложени във въззивната жалба е необходимо да се посочи следното:
С оглед данните по делото и при съобразяване предпоставките за постановяване
на неприсъствено решение указани в чл.239, ал.1 ГПК и след съпоставка с
постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 157/29.11.2010 г. по т.д. № 262/2010
г. на ВКС, I т.о., настоящия състав намира, че първоинстанционното решение е
допустимо. В цитираното решение на ВКС искането за постановяване на
неприсъствено решение е било заявено в първото съдебно заседание и Върховният
касационен съд е приел, че решаващият съд е следвало да се произнесе по него или с
определение по чл. 239, ал. 3 ГПК, или с решение по чл. 239, ал. 2 ГПК. Вместо това
първоинстанционният съд е постановил недопустим акт, тъй като се е произнесъл по
недопустимо /невъведено/ искане, като е разгледал спора по същество, преценявайки
приложените към исковата молба многобройни писмени доказателства откъм тяхното
съдържание, без да е налице оспорване на релевантните факти от ответника.
Настоящият състав намира че искането на ищеца за постановяване на
неприсъствено решение не е направено в срока по чл.238, ал. 1 ГПК- в първото по
делото с.з. Изводът е в съответствие и с практиката на ВКС по тези въпроси /решение
№ 36/2020 г. по гр. д. № 3334/2019 г., ІV г.о./. Според нея, искането за постановяване на
неприсъствено решение следва да бъде направено в първото съдебно заседание, на
което ответникът не се е явил. Съдът дължи произнасяне по направеното надлежно
искане в същото съдебно заседание.
В настоящия случай искането на въззивника за постановяване на неприсъствено
решение е било заявено с исковата молба, но за разлика от този по т.д. № 262/2010 г. на
ВКС, I т.о. не е налице произнасяне на СРС в открито с.з. с определение по чл. 239, ал.
3 ГПК. Действително ответникът не е подал писмен отговор в срока по чл.131 ГПК, но
за първото по делото съдебно заседание проведено на 12.10.2023 г. ответникът е подал
молба на 03.10.2023 г., в която е изразил становище по същество на спора и е заявил,
че желае делото да се гледа в негово отсъствие. При това и с оглед извършените от
СРС процесуални действия / определение по чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК / може да се
заключи, че те са основани на преценката му, че не са налице предпоставките на
чл.239, ал.1 ГПК, както и че не е налице вероятна основателност на предявените
искове по чл.422 ГПК вр. чл. 143 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК вр. чл.6 ЗПФУР, вр. чл. 99 ЗЗД, и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99
ЗЗДчл. 143 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК
вр. чл. 6 ЗПФУР, вр. чл. 99 ЗЗД, и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД.
Последната посочена преценка, обаче, всеки път е различна, поради което
3
произнасянето в разглеждания случай с нарочно определение по чл.239, ал. 3 ГПК,
което не подлежи на инстанционно обжалване, не води до недопустимост на
постановеното решение и не сочи за допуснато от първата инстанция съществено
нарушение на съдопроизводствените правила.
Доводите на възиивника, че в случая са били налице предпоставките на чл.239,
ал.1 ГПК съдът намира за неоснователни с оглед изложеното. Постановяването на
неприсъствено решение не е процесуално право, а процесуална възможност, от която
страната може да се възползва по преценка на съда, която не подлежи на
инстанционен контрол. Съответно, според настоящия състав, липсата на нарочно
определение за отхвърляне на искането за постановяване на неприсъствено решение не
съставлява съществено процесуално нарушение, опорочаващо като недопустим
последвалия съдебен акт - типичното решение при липсата на една от кумулативните
формални предпоставки по см. на чл. 238, ал. 1 ГПК.
Оплакванията на въззивника, че преценката на първата инстанция, за това че
договора за кредит е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването
на изискванията на чл.11, т. 10 и 11 от ЗПК, съдът намира за неоснователни.
Чрез събраните пред първата инстанция доказателства е установено и страните
не спорят, че с писмен договор за потребителски кредит № 784349 от 17.12.2016 г. и
Приложение № 1 към него между „Кредисимо“ ЕАД и Г. Л. Д. в качеството на
кредитополучател е бил сключен договор за потребителски кредит. По силата на него
„Кредисимо“ ЕАД е предоставил на ответника потребителски кредит в размер на
сумата от 1000 лева за срок от 13 месеца, при лихвен процент от 41,24%. В
Приложение № 1 към договора е посочено, че ГПР по кредита възлиза на 50%, като
при определянето му не са били включени част от разходите по кредита, а именно
възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство, сключен от
потребителя с „Ай Тръст“ ЕООД.
Както се установява от договора за кредит /чл. 4, ал. 1 от договора/ страните са
постигнали съгласие, че в случай, че кредитополучателят е посочил в заявлението, с
което кандидатства за получаване на кредит, че ще предостави обезпечение на кредита,
по договора са налице две възможности: да представи в 10-дневен срок банкова
гаранция в полза на „Кредисимо“ ЕАД или да сключи договор за поръчителство с
одобрено от кредитора юридическо лице – поръчител.
В случая се установява, че за обезпечаване задълженията по договора за кредит
потребителят е сключил договор за предоставяне на поръчителство. По силата на него
поръчителят „Ай Тръст“ ЕООД е сключил на 17.12.2016 г. договор за поръчителство с
„Кредисимо“ ЕАД, въз основа на който е поел задължение да отговаря пред
последното солидарно с потребителя за изпълнението на всички задължения на
потребителя, възникнали съгласно договора за потребителски кредит, както и за
4
всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по договора за
потребителски кредит, срещу възнаграждение в размер и при условия съгласно
Приложение № 1, а именно - 68,73 лева месечно за периода на действие на договора за
кредит, което възнаграждение е дължимо на датата на падежа на съответното плащане
по кредита съгласно погасителния план по т. I. 4.
Чрез приетата пред първата инстанция съдебно - счетоводна експертиза, която
настоящия състав изцяло кредитира по реда на чл.202 ГПК, се установява, че общо
погасената от ответницата по договора за кредит сума е в размер на 1597,00 лева, от
които 978,52 лева са отразени в системата на „Кредисимо“ ЕАД като заплатени суми
по договора за потребителски кредит № 784349 от 17.12.2016 г., а разликата от 618,48
лева, е отнесена за погасяване на вноските по договора за предоставяне на
поръчителство от 17.12.2016 г. (погасени са 618,48 лева от дължимите по договора
893,36 лева). Според експерта, поръчителят „Ай Тръст“ ЕООД е заплатил остатъчният
размер от 544,53 лева на задълженията на ответницата Ф. към „Кредисимо“ ЕАД на
20.08.2021 г.
При така изложеното, настоящия състав намира за правилни изводите на
първата инстанция, че сключения договор е недействителен на основание чл.22 ЗПК,
поради това че е било нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. С договора за
кредит формално е било изпълнено посоченото изискване, тъй като е посочен ГПР
съответен на предвидения в чл.19 ЗПК лимит, в който обаче не е бил включен като
разход по кредита възнаграждението на поръчителя по сключения договор. Според
настоящия състав в общия разход по кредита /§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК/ е следвало да
бъде включен и разхода по договора за поръчителство. Както правилно е отбелязал в
своето решение СРС и настоящия състав изцяло възприема възнаграждението в полза
на поръчителя е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит,
доколкото посредством договора за поръчителство се обезпечават неблагоприятните
последици за кредитора от евентуално неизпълнение на задълженията по заема от
длъжника. Възнаграждението за поръчителство представлява разход, свързан с
допълнителна услуга (гарантирано получаване на парите до минути), ползването на
която несъмнено е задължително условие за получаване на кредита, при това при
предварително зададените от заявителя параметри. Възможността кредитополучателя
да се откаже от услугата има за последица анулиране на първоначалното заявление,
следователно и отказ да бъде предоставена сумата по кредита.
При съобразяване установеното, че общо платената от ответницата сума е в
размер на 1597,00 лева, както и че с нея е погасената дължимата съобразно чл.23 ЗПК
чиста стойност на кредита (главницата), то, ищецът не се легитимира като кредитор на
вземания в претендираните размери. При така установеното, правилно и
законосъобразно СРС е отхвърлил претенциите на ищеца.
5
Поради съвпадане изводите на двете инстанции, постановеното решение следва
да бъде потвърдено като правилно.
По разноските:
В полза на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени разноски за
окозаната безплатна правна помощ пред въззивната инстанция с оглед изхода на спора,
на основание чл.78, ал.3 ГПК вр. Чл.38, ал.2 ЗА.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 13204 от 04.07.2024 г. по гр. д. № 7576/2023 г. по
описа на СРС, 138 с-в.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати
на адвокат И. А. Н. от САК на основание чл.78, ал.3 ГПК вр. чл.38, ал.2 ЗА сумата от
500.00 лв.-разноски за оказана безплатна правна помощ на ответника Г. Л. Д., ЕГН
********** за въззивната инстанция.
Настоящото решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6