№ 17642
гр. София, 30.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ВА
при участието на секретаря ЕД
като разгледа докладваното от ВА Гражданско дело № 20231110120571 по
описа за 2023 година
РЕШЕНИЕ
30.10.2023 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав, в открито публично
заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВА
при секретаря ЕД, като разгледа докладваното от съдия ВА гр. дело № 20571/2023 г. по
описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Подадена е искова молба от „БДСК“ АД срещу Л. Х. Т., като се твърди, че страните
се намирали в облигационно отношение по силата на Договор за кредит „Експресо“ №
322832/09.11.2012 г. Поддържа, че ответницата му дължала сумата от 13595,75 лева –
главница, както и сумата от 7392,44 лева – договорна възнаградителна лихва за периода от
30.04.2015 г. до 29.11.2022 г., както и сумата от 4291,53 лева – мораторна лихва за периода
от 30.04.2015 г. до 15.02.2023 г. Навежда доводи, че ищцата не си била изпълнила
задълженията по договора, съобразно уговореното, а направеното възражение за давност
още във възражението по чл. 414 ГПК било неоснователно, което аргументира, като сочи, че
крайния падеж по договора бил настъпил на 30.11.2022 г. Излага съображения, че има
правен интерес от предявения иск, тъй като била издадена заповед за изпълнение по чл. 417
ГПК, но ответницата била възразила. Иска да бъде признато за установено, че ответницата
1
дължи претендираните суми, както и присъждане на сторените деловодни разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба от ответницата,
като се твърди, че исковете са недопустими и неоснователни. Поддържа, че вземанията са
погасени с общата петгодишна давност, което обосновава подробно за вноските дължими до
17.02.2018 г., като в тази насока аргументира, че вземанията за лихва се погасявали с кратка
тригодишна давност, като поддържа, че принципно сумата е изцяло погасена по давност..
Навежда доводи, че по отношение на лихвата били налице неравноправни клаузи, а освен
това договора бил нищожен поради противоречие с императивните правила на ЗПК, които
сочи. Иска отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
СРС, 156-ти състав е сезиран с първоначално обективно, кумулативно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415,
ал. 1, т. 1 ГПК, във вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, във вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Спорните материални субективни права са обусловени от осъществяването в
обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1)
наличието на валиден договор за банков кредит между „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД,
чийто правоприемник да е ищеца и ответника; 2) клаузите от договора да са валидни, като
не са неравноправни и не противоречат на императивните материалноправни норми; 3)
клаузите от договора да са индивидуално уговорени или да не нарушават значително
равновесието между страните и не накърняват добрите нрави; 4) усвояване на парични суми
по договора за кредит в твърдения от ищеца размер, които да не са заплатени на уговорения
в договора падеж.
Предтавен е Договор за кредит експресо № 322839//09.11.2012 г., сключен между
„Сосиете Женерал Експресбанк“ АД в качеството на банка кредитодател и Л. Х. Т. от друга
страна, в качеството на кредитополучател, като по договора е налице уговорена солидарна
отговорност от Станислав Тодоров Тодоров – в качеството на съдлъжник и Л. Иванова
Кадалева – в качеството на поръчител. По силата на договора кредитодателят предоставя на
кредитополучателя сумата от 15875,00 лева с цел преструктутиране и рефинансиране на
други банкови кредити, а кредитополучателят се задължава да върне предоставената сума за
период от 120 месеца на месечни вноски от по 223,83 лева, заедно с уговорената по договора
възнаградителна лихва. Страните по договора са постигнали съгласие в клаузата на част I, т.
11, че размера на ГПР е 12,51 %.
Между страните не се спори, а и от извърша служебно справка от съда по реда на чл.
23, ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ се изяснява, че ищеца – „БДСК“ ЕАД е универаслен правиприемник на
„Сосиете Женерал Експресбанк“ АД. В тази насока и предвид постановките на т.10а от
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК,
настоящият съдебен състав намира, че ищецът е процесуално легитимиран по предявените
положителни установителни искове. А от материалноправна гледна точка е страна договора
за кредит.
Договорът е частен диспозитивен документ, който е подписан от страните, като при
липсата на оспорвания и доказателства по отношение автентичността на частният
диспозитивен документ, то последният обвързва страни във връзка с обективираните в
договора изявления и произтичащите от това права и задължения – арг. чл. 180 ГПК.
Следователно между страните в случая е възникнало правоотношение по договор за банков
кредит.
2
По правната си характеристика договорът за банков кредит представлява двустранен,
консенсуален, формален, възмезден и комутативен договор. По силата на договора за банков
кредит кредитодателят поема задължението да предостави на кредитополучателя
уговорената по договора сума, т.е. предоставянето на сумата не е част от фактически състав
на сключването на договора, а е в изпълнение на същия, а за кредитополучателят възниква
облигационното задължение да върне предоставената парична сума в уговорения в договора
срок, ведно с договорената възнаградителна лихва.
Когато се касае обаче за договор за потребителски кредит следва да се отбележи, че
този договор е формален (изискуемата форма за действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1
ЗПК); реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с предаването на
паричните средства, предмет на кредита или с постигането на съгласието за предоставяне на
конкретна парична сума – арг. чл. 9 ЗПК, като е от значение и обстоятелството дали
сключването на договора предпоставя предаване на паричните средства или само постигане
на съгласие по основните негови уговорки; възмезден и комутативен, като за заемодателят
възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в същата
валута и размер. Тази двустранна сделка е възмездна, тъй като в този договор следва да е
уговорен в момента на сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита –
арг. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, включващ в себе си разходите, които потребителят се е задължил
да заплати във връзка с предоставяне на кредита и уговорената възнаградителна лихва – арг.
чл. 19, ал. 1 ЗПК. Възнаградителната лихва представлява по своето правно естество
възнаграждение, което длъжникът на пари или на други заместими вещи трябва да престира
на кредитора, защото са му предадени и се е разпоредил с тях. Лихвата е граждански плод и
се дължи по силата на едно правоотношение, като нейният размер се определя от размера на
дадения в заем капитал и времето на ползването му. По този договор може само за една от
страните по заемното правоотношение възникват правни задължения – при реалния договор
за потребителски кредит (за кредитополучателя – да върне сумата, предмет на двустранната
сделка, в същата валута и размер, както и уговорената възнаградителна лихва), а за другата
(кредитополучателя) – корелативни на правните задължения на заемателя субективни права
(парични притезания) или ако е консенсуален договор за потребителски кредит (освен по-
горе изброените престации и задължението да се предостави уговорената заемна сума на
кредитополучателя).
Още тук за пълнота трябва да се спомене, че съдът при спазването на формата на
договора за банков кредит, който има характер на потребителски кредит, взема предвид
редакцията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, действаща към момента на сключването на договора (Обн. -
ДВ, бр. 18 от 2010 г., в сила от 12.05.2010 г.), според която договорът за потребителски
кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, в два екземпляра -
по един за всяка от страните по договора. Тоест, в случая действащата редакция на
разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК (Изм. – ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) в
частта, с която е предвиден минимално изискуем размер на шрифта на договора – размер на
кегела 12 – е без значение и не подлежи на изследване в настоящото производство, въпреки
3
императивният си характер, тъй като по този начин се спазва принципа са преценка на
императивните правила, които са действали към момента на сключването на договора и
възникването на правоотношение – т. нар. принцип tempus regit factum.
Прието и неоспорено е заключението на ССчЕ от което се изяснява, че ответницата е
усвойла сумата по Договор за кредит експресо № 322839//09.11.2012 г. в размер на 15875,00
лева, която е преведена по сметката на ответника на 09.11.2012 г. Вещото лице е изяснило,
че за погасяването на дължимите суми по кредита са налице постъпили плащане, както
следва за периода 30.11.2012 г. до 30.03.2015 г. сумата от 2279,25 лева – главница, сумата от
3894,67 лева – договорна възнаградителна лихва и сумата от 220,37 лева – застрахователни
премии. Вещото лице е изяснило, че за периода от 30.04.2015 г. до 30.11.2022 г. е останала
дължима главницата в размер на 13595,75 лева, като дължимата договорна възнаградителна
лихва за същия период е в размер на 7380,68 лева. По отношение на мораторната лихва,
експертът е изяснил, че за периода от 30.04.2015 г. до 29.11.2022 г. е дължима сумата от
3999,24 лева, а за периода 30.11.2022 г. до 15.02.2023 г. е дължима сумата от 292,72 лева,
съответно за периода от 15.02.2023 г. до 21.09.2023 г. е дължима сумата от 997,72 лева.
Съдът, като извърши преценка на заключението на ССчЕ, съобразно правилото на чл.
202 ГПК намира, че следва да го кредитира, тъй като е изговетно обективно, компетентно и
добросъвестно. Вещото лице е отговорило изчерпателно на поставените задачи, като по
делото липсват доказателства, че вещото лице е заинтересовано от изхода на правния спор
или е недобросъвестно. В тази насока – с оглед кредитирането на заключението, следва да се
изясни, че съдът цени последното единствено за периодите на вземанията, които са предмет
на настоящото производство, предвид част от формулираните задачи към заключението на
ССчЕ от ищеца.
С оглед гореизложеното, настоящият съдебен състав счита, че са налице всички
материални предпоставки, за да предявените искове да бъдат уважени. Въпреки това по
делото е налице надлежно и своевременно въведено възражение от ответника за погасителна
давност, което следва да бъде обсъдено от съда.
Настоящото производство е образувано при условията на чл. 422 ГПК, поради което с
оглед уредената фикция в посочената норма, настоящият иск се счита предявен от
17.02.2023 г. – датата на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
При това положение с оглед приложение на нормите на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД и чл. 116, б. „б“
ЗЗД от този момента давността се счита спряна и прекъсната.
На първо място трябва да се посочи, в случая приложима е общата погасителна
давност, която е 5-годишна – арг. чл. 110 ЗЗД. При договор за банков кредит се касае за
единно вземане, чието изпълнение е разсрочено на части – така Решение № 161/08.02.2016
по дело №1153/2014 на ВКС, ТК, II Т.О.; Решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795
от 2010 г., ІV Г. О., ГК; Решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., III
Г. О., ГК; Решение №582/21.12.2010г. по гр.д. 1384/2009г. на IV г.о. на ВКС; Решение №
147/23.07.2012г. по гр.д. 627/2011г. на III г.о. на ВКС; Решение №90/31.03.2014г. по гр.д.
6629/2013г. на IV г.о. на ВКС . Тоест, предвид момента на предявяването на иска всички
вземания преди 17.02.2018 г. са погасени по давност.
На следващо място, за да е налице правилно приложение на института на давността
трябва да се отговори на въпроса от кога започва да тече давността. Според правилото на чл.
114, ал. 1 ЗЗД, давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Към
момента на постановяването на настоящото съдебно решение по този въпрос при договорите
за банков кредит е налице противоречива практика, поради което е образувано
Тълкувателно дело № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС – по въпроса „При уговорено
погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи,
откога тече съгласно чл. 114 ЗЗД давностният срок за главницата и/или за
4
възнаградителните лихви - от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на
изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост?“, като
настоящият съдебен състав възприема за правилно становището, че началният момент, от
който започва да тече давностният срок за вземания за главница по погасителни вноски по
договор за банков кредит, е моментът на изискуемостта на съответната вноска – в този
смисъл Решение № 90 от 31.03.2014 г. по гр.д. № 6629/2013 г. на ВКС, IV г. о.; Решение
№ 45 от 17.06.2020 г. по т.д. № 237/2019 г. на ВКС, II т. о. и Решение 50076 от 14.11.2022
г. по т.д. № 1730/2019 г. на ВКС, I т. о . Аргументите в тази насока се свеждат до това, че не
е налице периодичен характер на плащанията по договор за кредит, поради което е
приложима общата 5-годишна давност спрямо главницата по погасителните вноски, поради
което и началният момент на течението на давността е свързан с изискуемостта на
съответната погасителна вноска, която настъпва в различни моменти от крайния срок за
погасяване на кредита по силата на постигнатото между страните съгласие. Нещо повече –
за съответната част от главницата изискуемостта настъпва с изтичането на срока за
плащането й, като това е моментьт, от който кредиторът може да търси изпълнение
(доброволно или принудително), респ. да упражни потестативното си право, за да
длъжникът да загуби предимството на срока, поради което бездействието му се санкционира
с течение на давностния срок по отношение на тази част от вземането – в този смисъл
Решение № 45 от 17.06.2020г. по т.д. №237/2019 г. на ВКС, II т. о.
Следва обаче в случая да се изясни и още едно обстоятелство, което е от значение за
приложението на погасителната давност – правилото на чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и
действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното
събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците (Загл. доп. – ДВ, бр. 44 от
2020 г., в сила от 14.05.2020 г.). Посоченото правило има няколко редакции:
- според редакцията на чл. 3, т. 2 (Oбн. - ДВ, бр. 28 от 2020 г., в сила от 13.03.2020 г.)
за срока от 13 март 2020 г. до отмяната на извънредното положение спират да текат:
давностните и други срокове, предвидени в нормативни актове, с изтичането на които се
погасяват или прекратяват права или се пораждат задължения за частноправните субекти, с
изключение на сроковете по Наказателния кодекс и Закона за административните
нарушения и наказания;
- в редакцията на чл. 3, т. 2 (изм. – ДВ, бр. 34 от 2020 г., в сила от 9.04.2020 г.) За
срока от 13 март 2020 г. до отмяната на извънредното положение спират да текат:
авностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват права от
частноправните субекти.
Съгласно § 13 от ПЗР на ЗЗдр. (ДВ, бр. 44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г.),
сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение по Закона за мерките и
действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното
събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, продължават да текат след
изтичането на 7 дни от обнародването на този закон в "Държавен вестник". Тоест, за
периода 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. не е текла давност, или казано с други думи при
изчисление на сроковете по реда на чл. 72 ЗЗД, всички вземания преди 10.12.2017 г. са
погасени по давност.
По отношение вземанията за договорна възнаградителна лихва и мораторна лихва,
съдът намира, че следва да се посочи, че същите имате акцесорен характер, поради което за
същите е приложимо правилото на чл. 119 ЗЗД, а отделно от това, настоящият съдебен
състав намира, че по отношение на възнаградителната лихва и мораторната лихва е
приложимо правилото на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, т.е. за същите е приложима кратката
тригодишна давност. Този извод за мораторната лихва е обусловен от факта, че същата не е
част от анюитетната вноска по кредита, а отделно вземане, което е последица от неточното
изпълнение на договора в темпорален аспект (арг. чл. 86, ал. 1 ЗЗД), което е последица от
5
факта, че законът предвижда, че кредиторът при паричните задължения винаги търпи вреда
от неточното изпълнение на договора в темпорален аспект. По отношение на договорната
възнаградителна лихва, съдът счита, характера на вземането и правната му природа не
зависят от това дали то се заплаща отделно от главницата или е структурирано в анюитетна
вноска. Анюитетната вноска включва в себе си различни вземания – главница,
възнаградителни лихви, такси, застрахователни премии и т.н. Фактът, че между страните е
уговорена анюитетна вноска, която е предвидена като такава и в погасителния план – в
който може да е направено и подробно разраничени по пера (както е в процесния случай), не
може да има за правен ефект да се промени юридическата природа на едно вземане, което
съставлява част от компонентните формиращи анюитетната вноска. Подобен ефект не е
предвиден нито в закона, нито може да бъде уговорен по договор между страните.
Промяната на характера на едно вземане по договорен път, а оттам и на приложимата към
него давност практически води до пряко нарушение на императивната норма на чл. 113 ЗЗД
– според която недействително е съглашението, с което се скъсяват или удължават
установените давностни срокове, както и отказът от давност, преди тя да е изтекла, поради
което би довело до недействителност на подобна уговорка, а когато се касае за
потребителски договори, подобна клауза би била във флагрантно нарушение на нормите на
чл. 143-147 ЗЗП, тъй като ще доведе до значително неравновесие на правата и правните
възможности между страните и то в полза на търговеца-банка, което е в противоречие с
целите на потребителската защита.
Следователно всички вземания за мораторна и възнаградителна лихва преди
10.12.2019 г. са погасени по давност, като съдът е взел предвид гореизложените постановки
по отношение чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното
положени. Въпреки това досежно мораторната лихва, следва да се отбележи, че приложимо
правилото на чл. 6 от за мерките и действията по време на извънредното положение,
обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на
последиците (Загл. доп. – ДВ, бр. 44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г.), като същото е
претърпяло няколко редакции:
- според редакцията на чл. 6 (Oбн. - ДВ, бр. 28 от 2020 г., в сила от 13.03.2020 г.) до
отмяната на извънредното положение не се прилагат последиците от забава за плащане на
задължения на частноправни субекти, включително лихви и неустойки за забава, както и
непаричните последици като предсрочна изискуемост, разваляне на договор и изземване на
вещи;
- според редакцията на чл. 6 (Изм. - ДВ, бр. 34 от 2020 г., в сила от 9.04.2020 г.) До
отмяната на извънредното положение при забава за плащане на задължения на частноправни
субекти, длъжници по договори за кредит и други форми на финансиране (факторинг,
форфетинг и други), предоставени от банки и финансови институции по чл. 3 от Закона за
кредитните институции, включително когато вземанията са придобити от други банки,
финансови институции или трети лица, и по договори за лизинг, не се начисляват лихви за
забава и неустойки, задължението не може да бъде обявено за предсрочно изискуемо и
договорът не може да бъде развален поради неизпълнение, както и не може да бъдат
изземвани вещи;
- според редакцията на чл. 6 Изм. – ДВ, бр. 34 от 2020 г., в сила от 9.04.2020 г., бр. 44
от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г.) до два месеца след отмяната на извънредното положение
при забава за плащане на задължения на частноправни субекти, длъжници по договори за
кредит и други форми на финансиране, предоставени от финансови институции по чл. 3 от
Закона за кредитните институции, с изключение на дъщерните дружества на банките,
включително когато вземанията са придобити от банки, финансови институции или трети
лица, не се начисляват лихви за забава и неустойки, задължението не може да бъде обявено
за предсрочно изискуемо и договорът не може да бъде развален поради неизпълнение.
6
При това положение съдът, като извърши граматическо систематично и
телеологическо тълкуване на посоченото правило на чл. 6 от Закона за мерките и действията
по време на извънредното положени, достига до извод, че за периода 13.03.2020 г. до
14.07.2020 г. не са се дължали мораторни лихва. В процесния случай от заключението на
ССчЕ се установява, че за периода 13.03.2020 г. до 14.05.2020 г. не е формирана и
начислявана мораторна лихва, но за периода до 14.07.2020 г. се претендира сумата от 61,13
лева, която е недължима, тъй като мораторната лихва в формирана в противоречие с
императивна правна норма – чл. 6 от Закона за мерките и действията по време на
извънредното положение.
С оглед на горното, настоящият съдебен състав намира, че възражението за
погасителна давност е частично основателно, поради което претенциите следва да бъдат
уважени, респ. отхвърлени както следва:
- искът за главницата следва да бъде уважен за периода от 30.12.2017 г. до 30.11.2022
г. за сумата от 9934,95 лева, като бъде отхвърлен за периода от 30.04.2015 г. до 30.11.2017 г.
за разликата до пълния предявен размер от 13595,75 лева;
- искът за договорната възнаградителна лихва следва да бъде уважен за сумата от
3261,06 лева за периода от 11.12.2019 г. до 29.11.2022 г., а за разликата до пълния предявен
размер от 7392,44 лева и за периода 30.04.2015 г. до 10.12.2019 г., претенцията следва да
бъде отхвърлена;
- искът за мораторната лихва следва да бъде уважен за сумата от 1916,44 лева за
периода от 11.12.2019 г. до 13.03.2020 г. и от 15.07.2020 г. до 15.02.2023 г., като претенцията
следва да бъде отхвърлена за разликата до пълния предявен размер от 4291,53 лева за
периода 30.04.2015 г. до 10.12.2019 г. и от 13.03.2020 г. до 14.07.2020 г.
Настоящият съдебен състав намира, че останалите възражения на ответника, макар и
да са бланкетн и без никаква конкретика, следва да бъдат разгледани в рамките на
правомощията на съда и задълженията служебно да следи за спазването на императивните
материални правни разпоредби – така т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на
ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК „При проверка на правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна
материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за
обжалване.; и Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2020
г., ОСГТК , в което е прието, че „Съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на
решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от
значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата
страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по
делото доказателства.“.
По отношение приложението на чл. 10, ал. 1 ЗПК, съдът е изложил съображения по-
горе в мотивите си, поради което възражението за притоворечие с посочената императивна
правна норма е неоснователно.
Изцяло неоснователни са доводите на ищеца, че не били спазени императивните
правила на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК. От
представения по делото договор и приложения към него погасителен план се установява, че
ясно и точно са установени по разбираем начин всички параметри на договора за кредит,
поради което и императивните правила на закона са спазени.
Не може да се приеме възражението, че клаузата на част I, т. 8 е неравноправна.
Същата е уговорена по разбираем начин, като по делото няма данни банката едностранно да
е променяла лихвения процент, което се установява и от заключението на ССчЕ, нещо
повече възражения в тази насока не са навеждани от страна на ищеца. А по отношение
клаузата касаеща „наказателна надбавка“, която по правната си природа формира неустойка
7
за неизпълнение на договора, съдът намира, че е безпредметно да се произнася, тъй като
същата е извън предмета на правния спор – нито се претендира от ищеца, нито е налице
последващо обективно съединяване на искове от ответника, чрез което да е разширен
предмета на правния спор.
При този изход на правния спор с правна възможност да претендират разноски
разполагат и двете страните.
Ищецът е поискал присъждането на деловодни разноски, като е доказал, че
действително е сторил такива, поради което съобразно уважената част от исковете и на
основание чл. 78, ал. 1, във вр. ал. 8 ГПК, във вр. чл. 37 ЗПр.Пом., във вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП
следва да му се присъди сумата от 949,42 лева, представляващи деловодни разноски и
юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното и заповедното производство.
Ответникът е поискал присъждането на деловодни разноски, като по делото е
представен договор за правна и защита и съдействие, като се установява, че адвокатското
възнаграждение е уговорено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗАдв. Ето защо,
съобразно отхвърлената част от исковете и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. чл. 38, ал.
1, т. 3 ЗАдв., във вр. чл. 36 ЗАдв. в полза на адв. Б. Б. следва да се присъди сумата от 1091,95
лева, представляващи адвокатско възнаграждение за първоинстанцинното производство.
Неоснователно е възражението на ищеца по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на
адвокатското възнаграждение, тъй като същото е съобразно с минималния размер по чл. 7,
ал. 2 НМРАВ. В тази насока при определянето му съдът е взел предвид и фактическата и
правна сложност на настоящото производство, както и процесуалната активност и действия
на процесуалният представител на ответника.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Л. Х. Т., ЕГН: **********, с
адрес: гр. ........................, че дължи на „БДСК“ ЕАД, ЕИК: ......................, със седалище и
адрес на управление: гр. ....................., на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1,
т. 1 ГПК, във вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, във вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата от
9934,95 лева, представляващи дължима главница за периода 30.12.2017 г. до 30.11.2022 г. по
Договор за кредит експресо № 322839//09.11.2012 г., ведно със законната лихва от
17.02.2023 г. (датата на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение) до
окончателното плащане, както и сумата от 3261,06 лева, представляващи договорна
възнаградителна лихва за периода от 11.12.2019 г. до 29.11.2022 г., както и сумата от
1916,44 лева, представляващи мораторна лихва за периода от 11.12.2019 г. до 13.03.2020 г. и
от 15.07.2020 г. до 15.02.2023 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за главницата за сумата над
9934,95 лева до пълния предявен размер от 13595,75 лева и за периода от 30.04.2015 г. до
30.11.2017 г., както и иска за възнаградителна лихва за сумата над 3261,06 лева до пълния
предявен размер от 7392,44 лева и за периода 30.04.2015 г. до 10.12.2019 г., както и иска за
мораторна лихва за сумата над 1916,44 лева до пълния предявен размер от 4291,53 лева
за периода 30.04.2015 г. до 10.12.2019 г. и от 13.03.2020 г. до 14.07.2020 г., за които суми е
издадена Заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 01.03.2023 г. по ч. гр. д. № 8721/2023 г.
по описа на СРС, II Г. О., 156-ти състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1, във вр. ал. 8 ГПК, във вр. чл. 37 ЗПр.Пом., във
вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП Л. Х. Т., ЕГН: ********** да заплати на „БДСК“ ЕАД, ЕИК:
......................, сумата от 949,42 лева, представляващи деловодни разноски и
юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното и заповедното производство.
8
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв., във вр. чл.
36 ЗАдв. „БДСК“ ЕАД, ЕИК: ...................... да заплати на адв. Б. Б. Б. от АК-Перник, л. №
**********, сумата от 1091,95 лева, представляващи адвокатско възнаграждение за
първоинстанцинното производство.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен срок от съобщението до страните
пред Софийският градски съд с въззивна жалба.
Препис от решението да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9