Р Е Ш Е Н И Е
№ 360
гр.Русе, 09.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, в открито заседание на шестнадесети
ноември през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
Председател: ДИАН ВАСИЛЕВ
Членове: ИВАЙЛО ЙОСИФОВ
ЕЛИЦА ДИМИТРОВА
при секретаря Цветелина Димитрова
и с участието на прокурора Диана Неева, като разгледа докладваното от съдия Йосифов к.а.н.д. № 322 по описа на съда за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е касационно по
чл.63в от ЗАНН във вр. с чл.208 и сл. от глава XII от АПК.
Образувано е
по касационна жалба, която, съобразно направеното уточнение в съдебно заседание
от 16.11.2022 г., се счита подадена от директора на РД за областите Габрово,
Велико Търново, Русе, Ловеч и Плевен към ГД „Контрол на пазара“ на КЗП, чрез
процесуалния му представител, против решение № 432/12.05.2022 г., постановено
по АНД № 2669/2021 г. по описа на Районен съд – Русе, с което е отменено наказателно
постановление № Р-0049118/29.11.2021 г., издадено от директора на РД за
областите Габрово, Велико Търново, Русе, Ловеч и Плевен към ГД „Контрол на
пазара“ на КЗП. С наказателното постановление, за нарушение по чл.127, ал.2 от
ЗЗП и на основание чл.222 от същия закон, на ответника по касационната жалба
„Софармаси 52“ ЕООД, със седалище в гр.София, е наложено административно
наказание „имуществена санкция“ в размер на 500 лева. В жалбата са изложени оплаквания
за неправилност на обжалваното решение. Като касационни основания се сочат
допуснати съществени нарушения на процесуалните правила във връзка с оценката
на доказателствата и нарушения на материалния закон. Касаторът сочи, че
вписването на предявената рекламация в предвидения за тази цел регистър е следвало
да бъде извършено в момента на нейното предявяване. Поддържа, че обстоятелството,
че рекламацията е предявена на 13.08.2021 г., а, видно от представения едва с
възражението срещу акта за установено административно нарушение (АУАН) регистър,
тя не е била вписана в него на тази дата, а по-късно - на 07.09.2021 г., т.е.
на датата на извършената в обекта проверка, сочи на извод, че регистърът е бил
изготвен след проверката за целите на поддържаната от санкционираното търговско
дружество защитна теза. Иска се отмяната на въззивното решение и решаване на
делото по същество чрез потвърждаване на наказателното постановление. Претендира
присъждането на юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по касационната жалба – „Софармаси 52“
ЕООД, чрез процесуалния си представител, е депозирал писмени бележки, в които
изразява становище за неоснователност на жалбата. Възразява, че непредставянето
на регистъра на предявените рекламации при извършване на проверката на
07.09.2022 г. не означава, че такъв не е бил воден. Поддържа, че неговото
водене се установява от събраните във въззивното производство доказателства,
поради което счита, че не е налице извършено нарушение по чл.127, ал.2 от ЗЗП. Моли
съда да постанови решение, с което да остави въззивното решение в сила.
Представителят на Окръжна прокуратура - Русе дава
заключение за неоснователност на касационната жалба. Сочи, че законът не
изисква специална заверка от контролен орган на регистъра на предявените
рекламации, която да удостоверява датата на неговото завеждане, а от събраните
доказателства се установява, че ответникът по касационната жалба е изпълнил
изискванията на закона за неговото водене. Счита, че въззивното решение следва
да бъде оставено в сила.
Съдът, като взе предвид изложените в жалбата
оплаквания, становищата на страните и събраните по делото доказателства, след
касационна проверка на обжалваното решение по чл.218, ал.2 от АПК, приема за
установено следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена
е в срок, от надлежна страна (съобразно направеното в съдебно заседание
уточнение от чие име е подадена тя), срещу невлязъл в сила съдебен акт, поради
което подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
За да отмени обжалваното пред него наказателно
постановление районният съд е приел, че на 07.09.2021 г., при извършена от
служители на КЗП проверка в стопанисваната от ответника по касационната жалба
аптека, не бил представен регистър на рекламациите. Със съставения на същата
дата констативен протокол контролните органи изискали регистърът да бъде
представен на 29.09.2021 г., а впоследствие, с изпратената покана за съставяне
на АУАН с изх.№ Р-03-1063/01.10.2021 г. – и на 13.10.2021 г. Регистърът не бил
представен в така определените срокове. Едва след съставяне на АУАН, с
депозираното до наказващия орган възражение по чл.44, ал.1 от ЗАНН с вх.№
Р-03-1235/15.11.2021 г., било представено заверено копие от регистър на
рекламациите с отбелязана на заглавната му страница дата 01.01.2021 г. В същия,
под № 1 от 07.09.2021 г., била вписана процесната рекламация, предявена от Р. П.
- представител на потребителя Р. Т. П., който положил подписа си в регистъра. С
възражението били представени и констативен протокол за рекламация №
19185/13.09.2021 г., както и акт за удовлетворяване на рекламацията от същата
дата, видно от който тя била удовлетворена чрез възстановяване на клиента на
цената на закупената стока (апарат за измерване на кръвното налягане), която се
оказала с фабричен дефект. Констативният протокол и актът за удовлетворяване на
рекламацията, подобно на регистъра, са подписани от същия представител на потребителя.
При тези доказателства въззивната инстанция е приела,
че търговецът всъщност е поддържал регистър на рекламациите, каквото е и изискването
на чл.127, ал.2 от ЗЗП, макар и регистърът да не е бил представен на
контролните органи в момента на проверката в обекта на 07.09.2021 г., а по –
късно – с възражението срещу съставения АУАН. Районният съд е посочил, че не са
налице никакви доказателства, че този регистър не е съществувал към момента на
проверката, а е бил изготвен по – късно. Контролираната инстанция счела, че
обстоятелството, че преди датата на проверката санкционираното дружество не
било вписало никакви други рекламации в регистъра, а предявената такава на
13.08.2021 г. била вписана в него на датата на проверката – 07.09.2021 г., сочи
на извод за извършено нарушение по чл.127, ал.3 от ЗЗП, а не по чл.127, ал.2 от
ЗЗП, по който текст било квалифицирано то в НП.
Решението е правилно. Действително, регистърът на
рекламациите представлява частен удостоверителен документ, поради което
извършеното в него отбелязване от търговеца на датата, на която той е заведен в
съответния търговски обект, не се ползва с материална доказателствена сила,
доколкото удостоверява изгодни за самия търговец факти. В същото време обаче
законът не изисква този регистър да бъде заверяван от контролен орган, нито пък
да бъдат извършвани други действия, които биха придали на началната дата, от
която той се води в обекта, качеството на достоверна дата съгласно чл.181, ал.1
от ГПК. Поради това, когато в рамките на административнонаказателното
производство наказващият орган твърди, че този регистър е съставен по – късно,
с цел обслужване защитната теза на санкционираното лице, то негова е
доказателствената тежест да установи това – арг. от чл.103, ал.1 от НПК
вр.чл.84 от ЗАНН. Досежно изискуемата степен на доказване законът предвижда, че
административнонаказателното обвинение следва да бъде доказано по несъмнен
начин – арг. чл.303, ал.2 от НПК вр.чл.84 от ЗАНН. Поради това невъзможността
наказващият орган да докаже по несъмнен начин извършването на административното
нарушение и участието на нарушителя в него (чл.102, т.1 от НПК вр.чл.84 от ЗАНН) логично ще доведе като резултат до отмяната на НП.
Така е и в разглеждания случай. Вписането на
процесната рекламация, предявена на 13.08.2021 г., в представения от търговеца
регистър на рекламациите, с отбелязана на заглавната му страница начална дата
01.01.2021 г., едва на 07.09.2021 г. и то под № 1, в най-добрия случай би
представлявало само индиция за евентуално извършено нарушение по чл.127, ал.2
от ЗЗП, която не удовлетворява горепосочените изисквания за начина на доказване
на нарушението и неговото авторство. От обстоятелството, че предявената
рекламация е късно вписана в регистъра и е единствената отразена в него, не
следва автоматично извод, че това е така, защото такъв регистър всъщност не е
бил поддържан от търговеца. Възможно е той да е водил такъв регистър, но да не
е вписвал в него предявените от потребителите рекламации, което обаче, както
правилно е отбелязал и районният съд, сочи на различно нарушение – такова по
чл.127, ал.3 от ЗЗП, а не на това, за което търговецът е санкциониран – по
чл.127, ал.2 от същия закон.
Следва да се отбележи, че в случая районният съд не е
разполагал с правомощието по чл.63, ал.7, т.1 от ЗАНН (вж. и т.1 от Тълкувателно
решение № 8 от 16.09.2021 г. на ВАС по т. д. № 1/2020 г., ОСС, І и ІІ колегия) да
измени наказателното постановление като приложи закон за еднакво наказуемо нарушение
– за това по чл.127, ал.3 от ЗЗП, тъй като подобно преквалифициране би било
недопустимо съпътствано и от съществено изменение на обстоятелствата на
нарушението. Както беше отбелязано, в хипотезата на чл.127, ал.2 от ЗЗП
наказанието се налага за това, че търговецът не поддържа регистър на
предявените от потребителите рекламации, докато нарушението по чл.127, ал.3 от
ЗЗП се изразява в неописване на предявените рекламации в иначе надлежно водения
регистър, респ. тяхното късно описване в регистъра, след момента на предявяването
им. И двете нарушения се явяват „еднакво наказуеми“ по смисъла на чл.63, ал.7,
т.1 от ЗАНН, тъй като санкционната разпоредба на чл.222 от ЗЗП предвижда
еднакво по размер наказание за неизпълнение на която и да е от хипотезите на
чл.127 от същия закон, препращайки общо към последната норма. Общото между
трите хипотези по чл.63, ал.7, т.1 от ЗАНН на „същото, еднакво или по-леко наказуемо нарушение“ е
това, че фактическото обвинение остава същото като кръгът от релевантните
факти, описани в наказателното постановление, не се променя или ако е налице
промяна, тя е несъществена, тоест, всички релевантни факти са предявени на
наказаното лице по установения ред и то е могло да упражни пълноценно правото
си на защита по тях. При „закон за същото нарушение” правната квалификация на
деянието, тоест, приложимият материален закон, е същата, посочена и в
наказателното постановление, докато при „закон за еднакво или по-леко наказуемо
нарушение” възприетата от съда правна квалификация не остава същата, а се
променя, като със съдебният акт се извършва преквалификация на деянието и се
явява приложим друг, различен материален закон (в този смисъл вж. решение №
223/11.02.2020 г., постановено по к.н.д. № 1013/2019 г. по описа на ВКС, III
н.о.). Критерият за
преценка за това дали е налице закон за по-тежко или за по-леко наказуемо
нарушение е вида и размера на предвидената в закона санкция. Както се каза,
доколкото в случая преквалифицирането на нарушението от такова по чл.127, ал.2
от ЗЗП в такова по чл.127, ал.3 от същия закон изисква и съществено изменение
на релевантните за нарушението факти, обхванати от неговия обективен състав, то
се явява недопустимо.
Следва да се приеме, че районният съд не е допуснал
нарушения на процесуалните правила във връзка с оценка на доказателствата и на
материалния закон и е постановил едно правилно решение, което следва да бъде
оставено в сила.
С оглед липсата на представени доказателства за
направени деловодни разноски и на искане за тяхното присъждане, такива не се
следват в полза на ответника по
касационната жалба.
Така
мотивиран и на основание чл.221, ал.2, пр.1 от АПК, съдът
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В
СИЛА решение № 432/12.05.2022
г., постановено по АНД № 2669/2021 г. по описа на Районен съд – Русе.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: