Р Е Ш Е Н
И Е
Гр.София, 23. 07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен
състав
в публичното заседание на тридесети юни
през две хиляди двадесет и първа година
в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я
МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
При
секретаря Кристина Първанова сложи за
разглеждане
докладваното
от съдия Маркова в.гр.д.№ 487 по описа за 2020 г. и за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
С решение № 178485 от 29.07.2019 г. по гр.д.№ 56383 по описа за 2018 г. СРС, Първо ГО, 167-ми
състав се: ОСЪЖДА П.на Р България, да заплати на М.Д.П.,
по искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 5000 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди (психически
стрес), ведно със законната лихва върху сумата от 23.08.2018 г. до
окончателното й изплащане, сумата от 359,72 лева, представляваща обезщетение за
забава върху главницата от 5000 лева за периода от 08.12.2017 година до
23.08.2018 година, както и сумата от
2400 лв., обезщетение за претърпени имуществени вреди (платено адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство в наказателното производство),
настъпили в резултат от наказателно преследване срещу ищцата, приключило с
оправдателна присъда по н.о.х.д. № 21313/2016 г. по описа на Софийски районен
съд, влязла в сила на 08.12.2017 г., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 936 лв., разноски в производството съобразно уважената част от
исковете, като ОТХВЪРЛЯ иска за обезщетение за претърпени неимуществени вреди
за разликата над уважения размер от 5000 лв. до пълния предявен размер от 7000
лева и иска за обезщетение за забава върху главницата за претърпени
неимуществени вреди за разликата над уважения размер от 359,72 лева до пълния
предявен размер от 504,62 лева като неоснователни.
Срещу така постановеното решение са
постъпили:
1-въззивна жалба от П.на Р.България
ответник в производството пред СРС.
С въззивната жалба се
обжалва решението от 29.07.2019 г. в
частта, в която претенциите срещу ответника - въззивник
по исковете с правно основание чл.2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, са били уважени
относно претендираното от ищцата обезщетение за имуществени вреди, както
и за неимуществени такива. Излагат се подробни съображения защо въззивникът счита, че първоинстанционното
решение е неправилно, а именно: Счита, че не са доказани кумулативно дадените предпоставки
на чл.2, ал.1,т.3 от ЗОДОВ. Сочи, че наказателното производство било проведено
в разумен срок. Следвало да се има предвид, че ищцата била обявена за
общодържавно издирване. Счита, че не били доказани търпените от ищцата болки и
страдания. Не било доказано, че наказателното преследване се е отразило на
психиката на ищцата. Не била доказана и причинно-следствената връзка между
вредите и наказателното преследване. По отношение на присъденото обезщетение за
неимуществени вреди се сочи, че същото не е съобразено с критериите за
справедливост по чл.52 ЗЗД. Присъденият от СРС размер на обезщетението не бил
съобразен с практиката на ВКС, вкл. и ЕСПЧ, както и с икономическите стандарти
в Р България. По отношение на имуществените вреди се позовава на прекомерност
на адв.хонорар в наказателното производство. Липсвали
доказателства за сравнение с правна и фактическа сложност по други дела. Не
било доказано и, че същите са реално извършени. Не бил представен списък по
чл.80 ГПК. Законна лихва върху обезщетението за вреди не се дължала от
увреждането. Нарушен бил чл.4 от ЗОДОВ. С въззивната
жалба е направено и възражение за погасяване на претендираната
законна лихва върху главницата по
давност на основание чл. 111, б. „В“ ЗЗД.
Иска се от настоящата инстанция да отмени първоинстанционното решение в частта, в която претенциите
са били уважени и да го потвърди в отхвърлителната му
част. В условията на евентуалност се иска присъденото обезщетение за
неимуществени вреди да бъде намалено като се определи справедлив размер на
същото с оглед критериите по чл.52 ЗЗД.
По въззивната жалба е
постъпил отговор от ищцата пред СРС М.Д.П.,
в който се излага становище за неоснователност на въззивната
жалба и правилност на така постановеното
съдебно решение в частта, в която претенциите са били уважени. Сочи, че не били
допуснати твърдените от въззивника /ответник/
нарушения при постановяване на съдебното решение в тази му част. Доказани били
всички предпоставки на чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ. Доказани били, както търпените
неимуществени вреди така и имуществените вреди; по делото били събраните
писмени и гласни доказателства в този смисъл. Точно обратното на соченото от въззивника /ответник/, присъденото обезщетение за
неимуществени вреди било занижено. За подобни вреди съдът присъждал обезщетение
в размер на 15 000 лв. Сочи, че наказателното преследване продължило близо
5 години ; повдигнатото обвинение било тежко и законът предвиждал наказание
лишаване от свобода от една до осем години, както и лишаване от права по чл.37,
ал.1,т.6 и 7 НК-лишаване от право да заема определена държавна или обществена
длъжност, лишаване от право да се заема определена професия или дейност,
предвидена била и възможност за конфискация. Сочи, че заплащането на адв.възнаграждение в наказателното производство по своя характер
представлява имуществена вреда. Самото плащане било удостоверено с фактура.
Размерът не бил прекомерен, а и същият не се определял по реда на чл.7, ал.2 от
Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адв.възнаграждения
защото не ставало въпрос за защита с материален интерес. По отношение на
законната лихва сочи, че същата не се претендирала от датата на увреждането, а
от датата на влизане в сила на присъдата- 08.12.2017 г. Тъй като исковата молба
била предявена на 23.08.2018 г., то 3-годишният давностен
срок за погасяването й не бил изтекъл.
От ищцата М.Д.П.
е подадена и насрещна въззивна жалба срещу така постановеното решение, в
частта в която претенциите й за неимуществени вреди са били отхвърлени за
сумата над 5000 лв. до пълния предявен размер от 7000 лв., както и в частта в
която претенцията по чл.86 от ЗЗД за присъждане на лихва за забавено изпълнение
на дължимото обезщетение за неимуществени вреди за периода 08.12.2017г. до
23.08.2018 г. е отхвърлена за сумата над 359,72 лв. до пълния предявен размер
от 504,62 лв.
Във въззивната жалба се излагат
подробни доводи относно допуснатите от СРС нарушение на материалния закон, както
и такива по обсъждане на събраните по делото доказателства-писмени и гласни. Сочи,
че СРС е допуснал нарушение при определяне на справедлив размер по смисъла на
чл.52 ЗЗД на претендираното обезщетение за
неимуществени вреди. СРС не бил съобразил, че ищцата е била привличана като
обвиняем три пъти, а не два, както приел СРС. СРС не обсъдил в мотивите си факта,
че са извършени два обиска, претърсен бил кабинетът й, в който изпълнявала
трудовите си задължения. По отношение на ищцата било издадено постановление за
принудително довеждане за нуждите на досъдебното производство, както и същата
била обявена за общодържавно издирване без това да е необходимо. Ищцата била
присъствала на 5 открити съдебни заседания, което й причинило стрес. Сочи, че и
към момента изпитвала страх да не бъде арестувана. При определяне на
обезщетението за неимуществени вреди СРС не се бил съобразил с това, че
вследствие на проведеното спрямо нея наказателно преследване се било влошило
здравословното й състояние; последното било доказано от представените по делото
медицински документи, които не били обсъдени. А показанията на разпитаните свидетели
били споменати от съда, бегло. При определяне на обезщетението СРС не бил взел
икономическия растеж, стандарта на живот, доходите и покупателните възможности
в страната към момента на увреждането.
По насрещната въззивна
жалба не е постъпил отговор от ответника пред СРС- Прокуратура на Р
България. В течение на производството се излага становище за неоснователност на
насрещната въззивна жалба.
По допустимостта на въззивната жалба, подадена от ответника пред СРС:
За обжалваното решение въззивникът
е бил уведомен на 08.08.2019 г.
Въззивната жалба е подадена на 09.08. 2019
г.
Следователно
същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице
е правен интерес от обжалване.
Следователно
въззивната жалба е допустима.
По допустимостта на въззивната
жалба /насрещна/, подадена от ищцата пред СРС:
За обжалваното решение въззивницата е била
уведомена на 09.09.2019 г.
Въззивната жалба е подадена на 12.11.
2019 г.
Следователно
същата е в срока по чл.263, ал.2 ГПК.
Налице
е правен интерес от обжалване.
Следователно
въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивните жалби:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
След служебно
извършена проверка въззивната инстанция приема, че обжалваното
решение е постановено във валиден и допустим
процес.
По доводите във въззивната
жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
счел,че от страна на ищцата са доказани предпоставките на чл.2, ал.1,т.3, предл.1 ЗОДОВ- ищцата била обвинен в извършването на
престъпление по чл.201, предл.1 вр.
с чл.26, ал.1 НК въз основа на което било проведено наказателно преследване в
продължение на четири години и десет месеца, приключило с влязла в сила
оправдателна присъда. Незаконността на обвинението съставлявала основание за
носене на отговорност от страна на Прокуратурата. Относно справедливия
размер на обезщетението по смисъла на чл.52 ЗЗД за неимуществени вреди,
СРС е посочил, че следва задължително да се съобрази тежестта на повдигнатото
обвинение и предвиденото за него наказание, продължителността на наказателното
преследване, вида и продължителността на наложените мярка за неотклонение и
мярка за процесуална принуда, данните за личността на подсъдимия с оглед на
това доколко повдигнатото обвинение за деяние, което не е извършил, и
наложената мярка за неотклонение, се е отразило негативно на физическото
здраве, психиката му, на контактите и социалния му живот, на положението му в
обществото, работата, в това число върху възможностите за професионални изяви и
развитие в служебен план, както и всички други обстоятелства, имащи отношение
към претърпените морални страдания. В случая досъдебното производство било
образувано с постановление на прокурор от Софийска районна прокуратура на
07.10.2011 г., като ищцата била привлечена като обвиняем на 29.01.2013 г. и й
била наложена мярка за неотклонение „подписка“. С постановление за привличане
на обвиняем от 07.06.2016 година за същото деяние ищцата отново била привлечена
като обвиняем в извършване на престъпление по чл. 201, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК и й била взета мярка за неотклонение
„гаранция в пари“ в размер на 300 лева. С обвинителен акт от 05.12.2016 г.
делото било внесено в съда, като с
влязла в сила на 08.12.2017 година присъда на СРС, съдът признал ищцата за
невиновна по повдигнатото й обвинение. По делото били представени всички
протоколи от проведени открити съдебни заседания, както и крайния акт по
същество на съдебната инстанция, от които било видно, че в хода на цялото
наказателно производство, продължило шест години и два месеца, ищцата била оказвала
съдействие на разследващите органи и на съда, явявала се лично и със защитник в
съдебните заседания, дала обяснения в качеството си на подсъдим и с цялостното
си поведение не била станала причина за неоснователно забавяне на
производството срещу нея, което несъмнено било приключило в разумен срок. При
определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, СРС е счел,
че следва да съобрази освен периода от време, през който спрямо ищцата реално
са били предприети действия по наказателно преследване, и наложените мерки за
неотклонение „подписка“ и „гаранция в пари“. Следвало да бъде съобразен и
характера на престъплението, за което на ищцата е било повдигнато обвинение –
длъжностно присвояване по чл. 201, пр. 1 НК, за което законодателят предвиждал
наказания лишаване от свобода от една до осем години и възможност за
конфискация на ½ /една втора/ от имуществото на виновния, както и
лишаване от права, т.е. касаело се за тежко престъпление по смисъла на чл. 93,
т. 7 НК.
Доколкото
ищцата имала чисто съдебно минало, то повдигането и поддържането на обвинение
срещу нея за тежко умишлено престъпление само по себе си сочело на настъпило
неблагоприятно отражение върху психиката й като неосъждан човек. От събраните
по делото гласни доказателства се установило, че в конкретния случай
проведеното незаконно наказателно преследване причинило сериозен психически
стрес на ищцата. Свидетелите споделяли, че ищцата не искала да излиза, да живее
и да работи, била разстроена, затворила се в себе си, напълняла, започнала да
плаче и да страда от здравословни проблеми. Във връзка с преживените
притеснения започнала да страда от сърдечни заболявания. Ищцата не доказала
преживеният стрес да е наложил приемането на лекарства нито именно поради
обвинението да не е могла да престира трудовата си
сила, но от друга страна, то несъмнено било оказало известно негативно
въздействие върху оценката на ищцата в професионалните среди, доколкото
извършваната от нея дейност като счетоводител била несъвместима с провеждането
на наказателно преследване за извършено тежко престъпление – длъжностно
присвояване. С оглед на тези си мотиви и преценка на събрания по делото доказателствен материал, СРС е достигнал до извода, че
справедливият размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди е 5000
лв., като за тази сума следвало да бъде уважен искът, а за разликата до пълния
предявен размер от 7000 лв. следва да се отхвърли.
По отношение на искът за
обезщетение за забава СРС е посочил, че същият е акцесорен
спрямо главния. В случая доказано било наличието на главно задължение в размер
на 5 000 лева. Оправдателният акт бил влязъл в сила на 08.12.2017 година и от
тази дата ответникът бил изпаднал в забава. Затова и искът за обезщетение за
забава се явявал основателен за сумата от 359,72 лева, за периода от 08.12.2017
година до 23.08.2018 година. За горницата над този размер до пълния предявен
размер от 504,62 лева искът като неоснователен следвало да бъде отхвърлен.
По отношение на претенцията за имуществени вреди СРС е приел, че по делото се
установило, че за осъществената защита от процесуален представител в
наказателното производство ищцата направил разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 2400 лв., като плащането му било удостоверено в
представения договор за правна защита и съдействие № 585 от 21.07.2017 г./л. 20
от ДП, том 2/, служещ като разписка. Съгласно трайната съдебна практика,
постановена както с Тълкувателно решение № 1/2017 година по т.д. № 1/2017
година, ОСГК, ВКС, така и по реда на чл. 290 ГПК (Решение № 126 от 10.05.2010
г. на ВКС по гр.д. № 55/2009г., ІV г.о., Решение № 355 от 03.08.2010 г. на ВКС
по гр.д. № 1651/2009г., ІІІ г.о., и Решение № 433 от 23.06.2010 г. на ВКС по
гр.д. № 563/2009 г., ІV г.о.), разноските, изразяващи се в заплатен от
подсъдимия адвокатски хонорар за осъществяване на защитата му в наказателното
производство, приключило с оправдателна присъда, представлявали за него
имуществена вреда по смисъла на чл. 4 ЗОДОВ и подлежали на обезщетяване по реда
на този закон. Това било така, тъй като в Наказателно-процесуалния кодекс не била
предвидена процесуална възможност претенцията за разноски, изразяващи се в
заплатен от подсъдимия адвокатски хонорар, да се упражни в това производство
при постановяване на оправдателна присъда и следователно тези вреди следвало да
бъдат обезщетени по общия ред на ЗОДОВ – арг. чл. 8,
ал. 3 ЗОДОВ. Следователно, искът за обезщетение за претърпени от ищеца
имуществени вреди бил основателен в пълния предявен размер, а именно за сумата
от 2400 лева.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция споделя мотивите на СРС поради което по арг.
от чл.272 ГПК същите следва да се считат и като мотиви на настоящето решение.
Относно отговорността на Прокуратурата:
Съгласно чл. 2, ал.1, т.3 от
ЗОДОВ Държавата отговаря за вредите, причинени
на граждани в случаите на обвинение в извършване на престъпление,
ако лицето бъде оправдано или ако образуваното
наказателно производство бъде прекратено поради това, че
деянието не е извършено от лицето
или че извършеното
деяние не е престъпление, или поради това, че
наказателното производство
е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или
деянието е амнистирано.
По делото по безспорен начин
е установено, че ищцата е била обвинена в извършването на престъпление по
чл.201, предл.1 вр. с
чл.26, ал.1 НК въз основа на което е проведено наказателно преследване,
приключило с влязла в сила 08.12.2017 г. оправдателна присъда.
Незаконността на обвинението
съставлявала основание за носене на отговорност от страна на Държавата, в
случая в лицето на правозащитните органи по чл.2, ал.1,т.3 от ЗОДОВ – П.на Р
България.
Следователно доводът на въззивника,
ответник пред СРС, че не следва да носи отговорност за търпените в случая от
ищцата, вреди, се явява неоснователен.
Относна размера на обезщетението за неимуществени
вреди:
Действително, с оглед
указанията дадени в т.II
от ППВС № 4 от 23.12.1968
г понятието "справедливост"
не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица
конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да
се вземат предвид от съда
при определяне размера на обезщетението.
С оглед това разбиране, при определяне на размера,
съдът следва да вземе предвид
всички обстоятелства, които имат отношение
към твърдяните от ищеца неимуществени
вреди-това са продължителността на проведеното наказателно преследване, наложените принудителни мерки за неотклонение, интензитета и продължителността на душевните болки,
страдания и неудобства с оглед тежестта и характера на обвинението,
в което пострадалият е бил незаконно обвинен.
В този смисъл с решение № 123/23.6.2013 г по гр. дело № 254/14 г на ВКС, Трето ГО, постановено за уеднаквяване практиката на съдилищата е прието, че моралните
вреди са индивидуално определими и паричното обезщетение за тях следва
да съответства на необходимото за преодоляването им, и че не
е пряка проява на справедливост, а е в дисхармония със справедливостта определяне на парично обезщетение
по-голямо от необходимото за обезщетяване на претърпените вреди като се обсъдят
всички наведени доводи и обстоятелства, обосноваващи по-нисък размер на обезщетение.
При определяне на дължимото обезщетение
така също следва да се
държи сметка и за обществените представи за справедливост
в аспект на съществуващите обществено-икономически
условия на живот.
Освен
въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето
на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода
и социалната сфера на общуване и работа,
контактите и взаимоотношенията
със семейството му и близките му,
както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките
за неотклонение за всеки конкретен
случай. От значение е също дали престъплението визира длъжностно качество, както и други особености в субективния състав на престъплението (например користна цел). В тези случаи,
за да прецени
негативния ефект от незаконното обвинение, съдът е длъжен да съобрази
професионалните и морални изисквания към заеманата длъжност, а с това - и начина, по който незаконното
обвинение се е отразило върху кариерното развитие на увреденото лице.
Връзката на тези конкретно проявени факти с наказателното преследване е предпоставка за адекватното обезщетение на накърнените морални ценности.
Видно
от данните по представеното досъдебно производства М.Д.П. е била привлечена
като обвиняем с постановление от 29.01.2013 г. /л.23 от досъдебното
производство/ за престъпление по чл.201, предл.1 вр. с чл.26, ал.1 НК.
Съгласно чл.201 НК длъжностно лице,
което присвои
чужди пари, вещи или други
ценности, връчени в това му качество
или поверени му да ги
пази или управлява, се наказва
за длъжностно присвояване с лишаване от свобода до
осем години, като съдът може
да постанови конфискация до една втора от
имуществото на виновния и да го
лиши от права
по чл. 37, ал. 1, точки 6 и 7.
Следователно П. е била привлечена като
обвиняема в качеството й на длъжностно лице /главен счетоводител към ДКЦ
30-София ЕООД/.
Установява
се, че М.П. е била обявена с телеграма за общодържавно издирване с мярка
„принудително довеждане“ на 26.03.2013 г. тъй като, че на декларирания в НБД постоянен и настоящ адрес е извършено
едно посещение и лице от адреса е заявило, че М.П. не живее там. Според
заключителното мнение за спиране на наказателното производство от 29.03.2013 г.
имало данни лицето да е напуснала границите на страната на 30.08.2012 г.
Постановлението,
с което е спряно наказателното производство е потвърдено от СРС, НО, 13
състав по ч.н.д№ 9787 по описа за 2013 г.
На
14.03.2 013 г. с постановление е разпоредено
обвиняемата /ищца/ да бъде принудително доведена.
Видно
от докладната записка от 06.06.2016 г. обвиняемата е
била принудително доведена в РПУ. На
същата дата е извършен и обиск на лицето/л.222 от досъдебното производство/.
С
постановление от 07.06.2016 г. е възобновено досъдебното производство.
На
07.06.2016 г. е издадено постановление за привличане на обвиняем, което е било
връчено на пълномощника на обвиняемата.
На горната дата обвиняемата е била разпитана. А на
15.06.2016 г. й е било предявено разследването.
Взетата
мярка за неотклонение е „гаранция в пари“ – 300 лв.
С
постановление от 11.07.2016 г. досъдебното производство е върнато за
отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения- за прецизиране на
обвинението.
Срокът
за разследване по досъдебното производство е бил продължаван три пъти след
възобновяване на производството.
На
28.10.2016 г. е издадено ново постановление за привличане на обвиняемата с
оглед дадените указания за прецизиране на обвинението. Видно от същото П. е
била обвинена затова, че при условията на продължавано престъпление – с четири
деяния, които осъществяват поотделно различни състави на едно и също
престъпление по чл.201 НК, е присвоила чужди пари в общ размер на 1658,16 лв.,
собственост на „ДКЦ 30 София“ ЕООД, поверени й да ги управлява за извършване на
разплащания от името на дружеството, съответно за сумите: 740 лв., 100 лв.,500
лв. и 318,16 лв. Постановлението е предявено на 01.11.2016 г. на пълномощника
на обвиняемата-адв.К..
На
01.11.2016 г. обвиняемата е била разпитана.
На
04.11.2016 г. е предявено на обвиняемата разследването.
Със
заключително мнение от 07.11.2016 г. досъдебното производство е изпратено на
РП, гр.София с мнение за предаване на обвиняемата на съд.
На
06.12.2016 г. е внесен в СРС обвинителния акт.
В
публичните съдебни заседания по ндох № 21313 по описа
за 2016 г. П. се е явявала лично.
Установява
се, че срещу П. е било проведено и наказателно производство по нохд 24955 по описа за 2011 г., приключило с оправдателна
присъда, постановена на 30.01.2014 г. /л.41 от нохд №
21313 по описа за 2016 г./; П. е оправдана за извършване на престъпление по
чл.202, ал.2, т.1 вр. чл.201 вр.
с чл.26, ал.1 от НК във връзка с работата й като касиер-счетоводител в ДКЦ 7.
По нохд
№ 21313 по описа за 2016 г. е постановена присъда на 22.11.2017 г., с която П.
също е била оправдана. Присъдата е влязла в сила на 08.12.2017 г. Не е била протестирана.
С оглед критериите за
разумност на срока по чл. 6 ЕКЗПЧОС, установени в практиката на Европейския съд
по правата на човека: сложност на делото, поведение на подсъдимия и поведение
на компетентните органи, и като се има предвид, че в рамките на 1 година делото
е било разгледано в съдебната фаза, съдът приема , че в конкретния случай след привличането на
ищцата като обвиняем наказателното производство е приключило в разумен срок. Следва
да се има предвид и установеното
по делото, че досъдебното производство е било спряно поради това, че обвиняемата е била
в чужбина с неизвестен адрес,
От представената справка
/л.208 от досъдебното производство/ се установява, че ищцата не е осъждана,
т.е. е с чисто съдебно минало.
Трудовото й правоотношение с
ДКЦ 30 ЕООД е прекратено на 02.06.2011 г. на основание чл.325, т.1 КТ.
От отразеното в протоколите
за разпит на обвиняемата /ищец в производството пред СРС/ е посочено, че П.
работи по два трудови договора като счетоводител.
Действително, извършено е
претърсване и изземване в стаята на главния счетоводител и зам.счетоводител, но
това е станало с разрешение на съдия. Видно от съставения протокол
процесуалното действие се е състояло на 18.07.2012 г., т.е. след прекратяване
на ТПО на ищцата.
Разпоредбата на чл.4 от ЗОДОВ предвижда,че на обезщетяване подлежат тези вреди,които са пряка и
непосредствена последица от повдигнатото обвинение,т.е. само вредите, които са
настъпили и се дължат на наличието на незаконно обвинение и не биха се
проявили,ако такова обвинение липсваше.
Пряка
причинно-следствена
връзка е налице, когато деянието е решаващо, вътрешно необходимо /не случайно/ свързано с резултата; в цялата поредица от явления
причината предшества следствието и го поражда, като вредата
закономерно произтича от деянието (решение
по чл. 290 ГПК,
постановено по гр. д. № 3026/2008 г. на IV ГО
ВКС).
В показанията си свидетелката
Неделчева сочи, че в резултат на проведеното спрямо П. наказателно преследване,
последната се разболяла, вдигала високо кръвно и имала сърдечни проблеми.
Получавала хипертонични кризи. Самата свидетелка била присъствала, когато М.
получавала аритмии. Свидетелката познавала ищцата от 10-11 години. Сочи, че
ищцата била постъпвала в болница във връзка с тези хипертонични кризи. М.
страдала от депресия, не искала да излиза, да живее, да работи. Разделила се с
мъжа, с когото била много близка. „Всички тези обстоятелства я накараха да бъде
неспособна да се правя с живота“. Не могла да си намери работа и останали без
пари, с пенсията на майка й. Преди да бъде повдигнато обвинението М. била добро
дете, работи, помага на родителите си. След обвинението се затворила, само
плачела; напълняла с около 20-30 кг; започнала да се изприщва. След като дошли
да им описват имуществото, всички съседи ги гледали с „лошо око“. След
повдигане на обвинението баща й починал.
Представените с исковата
молба болнични листове, установяват временна нетрудоспособност за периода
02.11.2011 г. до 09.11.2011 г., 09.11.2011 г. до 16.11.2011 г., от 16.11.2011 г. до 30.11.2011
г., т.е. касае се за периоди преди привличането на ищцата като обвиняем-
29.01.2013 г.
При това положение
показанията на свидетелката Неделчева се опровергават от представените от
самата ищца писмени доказателства. Липсват доказателства П. да е постъпвала в
болница. А по отношение на „оставането без работа“ този факт също е опроверган.
Следва да бъдат кредитирани
показанията на свидетелката С., която е поела работата на ищцата след
напускането й, която сочи, че първоначално М. била отзивчива, весела, много
внимателна. След обвинението се разстроила, често плачела. Ищцата се страхувала
за майка си, която била възрастна и болна. След повдигане на обвинението сред
колегите се говорели много неприятни неща, самата обстановка била неприятна,
колегите, лекарите се настроили лошо към нея. Много от практикуващите лекари се
отказали от водене на счетоводството от страна на М..
Затова
и по отношение търпените от ищцата болки и страдания, установени от показанията
на свидетелката С., въззивната инстанция намира за доказана
причинно-следствената връзка между действията на П.и търпените от ищцата П.
вреди.
С оглед горните си мотиви въззивната инстанция намира, че справедлив размер по
смисъла на чл.52 ЗЗД би бил такъв за сумата от 3 000 лв.
На основание гореизложеното
като е присъдил прекомерно висок размер на обезщетението за търпените от ищцата
П. болки и страдания от проявеното срещу нея наказателно преследване, обжалваното
решение е неправилно и като такова
ще следва да бъде отменено за разликата над присъдения размер от 3000 лв. до
сумата от 5 000 лв. Вместо това ще бъде постановено решение, с което претенцията
на М.П. за обезщетение по чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за неимуществени вреди, ще бъде
отхвърлена като неоснователна за разликата над 3000 лв. до сумата от 5000 лв.
Решението в частта, в която претенцията за
неимуществени вреди е отхвърлена за сумата над 5000 лв. до пълния предявен
размер от 7000 лв., решението като правилно ще следва да бъде потвърдено.
Относно претенцията за законна лихва върху сумата за
обезщетение за неимуществени вреди:
Видно от петитума
на исковата молба претендира се лихва за периода от 08.12.2017 г., т.е. от
влизането в сила на оправдателната присъда до 23.08.2018 г.- датата на
предявяване на исковата молба по която е постановено обжалваното пред
настоящата инстанция, решение.
При това положение
неоснователно се явява възражението, направено с отговора по исковата молба за
погасяване на вземането за лихва по давност на основание чл.111, б.“в“ ЗЗД.
С оглед обаче, че се прие от
настоящата инстанция, че справедлив размер на обезщетението е такъв за сумата
от 3000 лв., то лихвата изчислена по реда на чл.162 ГПК е в размер на 215,83
лв.
Следователно, обжалваното решение в тази му част е
неправилно и като такова ще следва да бъде отменено за разликата над
присъдената сума за лихва от 215,83 лв. до присъдения от СРС размер от 359,72
лв. и съответно постановено друго, с което претенцията по чл.86, ал.1 ЗЗД ще
бъде отхвърлена за разликата над 215,83 лв. до 359,72 лв.
В частта, в която претенцията за лихва е отхвърлена за
разликата над 359,72 лв. до пълния предявен размер от 504,62 лв. решението е
правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено.
Относно
обезщетението за имуществени вреди:
Действително, в
Наказателно-процесуалния кодекс /НПК/ не е уредена отговорността за разноски,
представляващи заплатено адвокатско възнаграждение от лицето, признато за
невиновно или по отношение на което наказателното производство е прекратено.
Поради това тези разноски може да се претендират като имуществена вреда в
производството за обезщетение на вреди от незаконосъобразно обвинение на
основание чл.2, ал.1 ЗОДОВ.
Въззивната инстанция намира за
неоснователен довода на Прокуратурата, че по делото липсвал представен списък
по чл.80 ГПК, защото това изискване е въведено при разглеждане на производства
по реда на ГПК, а в случая е проведено производство по НПК.
Изразходваните средства
за адвокатско възнаграждение в наказателното производство, приключило с оправдателна присъда или прекратено на основанията, посочени в чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ, са имуществена вреда за лицето, подложено
на неоснователна наказателна репресия, тъй като то
има право на адвокатска защита
във всеки стадий на това
производство. Когато ответникът възрази, /както това е сторено с отговора по исковата молба/, че изплатеното
в наказателното производство
адвокатско възнаграждение е
прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на наказателното дело, в правомощията на съда по
иска за обезщетение
за вреди е да изследва дали
незаконно обвиненият е положил дължимата грижа при уговарянето
на адвокатското възнаграждение с оглед вида и тежестта на обвинението, интензитета на приложената процесуална принуда и очакваните усилия и труд, които адвокатът предстои да положи
при осъществяването на защитата. В случай, че уговореното
адвокатско възнаграждение надвишава съществено разумния и обичаен размер на дължимото
възнаграждение, изплатеното
в повече няма за причина незаконното
обвинение и не е необходима последица от него. То
остава в тежест на неположилия дължимата грижа пострадал, тъй като е в причинна връзка с неговото поведение. За платеното
в повече държавата не дължи обезщетение, такива са указанията дадени с ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 1 ОТ
11.12.2018 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 1/2017 Г., ОСГК НА ВКС.
В конкретния случай от ищцата
са представени доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение в размер
на 2400 лв. /в досъдебното производство, л.20/ По делото /пред СРС/ е направеното от ответника оспорване на тази
претенция като неоснователна и прекомерна.
Когато по
иск с правно основание чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ съдът определя обезщетението за имуществени вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение, в размер, по-нисък от платения в наказателния
процес, той не упражнява правомощието
си по чл.
78, ал. 5 ГПК, а се произнася по предмета
на предявения иск, като установява
наличието или отсъствието на причинна връзка между незаконното обвинение и претендираната имуществена вреда, за да определи
размера на дължимото обезщетение. В този случай съдът
се произнася по предмета на
предявения иск, като прилага последиците
от неполагането на дължимата грижа
от пострадалия при осъществяването на неговата защита
срещу противоправното поведение на делинквента / виж горецитираното ТР/.
Настоящата инстанция намира за основателен довода на П.на Р България във
връзка с прекомерността на адв.възнаграждение. В разглеждания случай минималният размер на
адвокатското възнаграждение за всяка от фазите на наказателното производство,
определен съобразно чл. 12, вр. с чл. 13, ал. 1, т. 3
от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, към датата на сключване на договора за правна
защита в досъдебното производство при предявяването на постановлението за
привличане като обвиняем и на договора в съдебна фаза, възлиза на 800 лв. Този
размер се дължи поотделно за досъдебното производство, както и за всяка
инстанция от съдебното производство, т.е. минималният размер на адвокатското
възнаграждение за процесния случай за процесуално
представителство възлиза в размер на общо 1600 лв.
Настоящата
инстанция като взе предвид извършените процесуални действия в двете фази на
производството намира, че разумен и обичаен размер на дължимото възнаграждение в конкретния случай е такъв
от 1820 лв.
Ще отбележим, че това възражение на ответника /пред
СРС/ изобщо не е обсъдено в мотивите на СРС.
Налага се
извод, че в тази му обжалвана част решението също е неправилно и като такова ще
следва да бъде отменено за разликата над присъдения размер от 1820 лв.
По
разноските:
Пред
първата съдебна инстанция:
При този изход на спора обжалваното решение е неправилно
и в частта за разноските.
С оглед изхода на спора на ищцата разноски се следват в размер
на 605 лв. СРС е присъдил разноски в размер на 936 лв.
Следователно решението ще бъде отменено в частта, в която са присъдени разноски за сумата в размер над 605 лв.
Пред
въззивната инстанция:
С оглед на това, че въззивната
жалба на ищцата пред СРС беше приета за неоснователна, то съдът намира, че
разноски не следва да й бъдат присъждани.
ВОДИМ ОТ ГОРНОТО, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ
решение № 178485 от 29.07.2019 г. по
гр.д.№ 56383 по описа за 2018 г. СРС, Първо ГО, 167-ми състав в частта, в която се: ОСЪЖДА П.на Р България, да заплати на М.Д.П.,
по искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за сумата над 3000 лв. до 5000 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди (психически стрес), ведно със законната лихва върху сумата от
23.08.2018 г. до окончателното й изплащане, сумата над 215,83 лв. до 359,72 лева, представляваща обезщетение за забава
върху главницата за периода от 08.12.2017 година до 23.08.2018 година, както и за
сумата над 1820 лв. до сумата от 2400 лв., обезщетение за претърпени имуществени вреди (платено адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство в наказателното производство),
настъпили в резултат от наказателно преследване срещу ищцата, приключило с
оправдателна присъда по н.о.х.д. № 21313/2016 г. по описа на Софийски районен
съд, влязла в сила на 08.12.2017 г., както и
в частта, в която са присъдени в полза на М.Д.П. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за сумата над 605 лв. до 936
лв.
И
вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявените от М.Д.П., ЕГН **********,
срещу П.на Р България, искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за
сумата над 3000 лв. до 5000 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди (психически стрес), ведно със законната лихва върху сумата от
23.08.2018 г. до окончателното й изплащане, сумата над 215,83 лв. до 359,72 лева, представляваща обезщетение за забава
върху главницата за периода от 08.12.2017 година до 23.08.2018 година, както и за
сумата над 1820 лв. до сумата от 2400 лв., обезщетение за претърпени имуществени вреди (платено адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство в наказателното производство),
настъпили в резултат от наказателно преследване срещу ищцата, приключило с
оправдателна присъда по н.о.х.д. № 21313/2016 г. по описа на Софийски районен
съд, влязла в сила на 08.12.2017 г., като
неоснователни.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 178485
от 29.07.2019 г. по гр.д.№ 56383 по описа за 2018 г. СРС, Първо ГО, 167-ми
състав в частта, в която се: ОСЪЖДА П.на Р България, да заплати
на М.Д.П., по искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за сумата от 3000 лв., представляваща обезщетение
за претърпени неимуществени вреди
(психически стрес), ведно със законната лихва върху сумата от 23.08.2018 г. до
окончателното й изплащане, сумата от 215,83
лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от
08.12.2017 година до 23.08.2018 година,
както и за сумата от 1820 лв.,
обезщетение за претърпени имуществени
вреди (платено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в
наказателното производство), настъпили в резултат от наказателно преследване
срещу ищцата, приключило с оправдателна присъда по н.о.х.д. № 21313/2016 г. по
описа на Софийски районен съд, влязла в сила на 08.12.2017 г., както и в частта, в която са присъдени в
полза на М.Д.П. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за сумата от 605 лв.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 178485 от
29.07.2019 г. по гр.д.№ 56383 по описа за 2018 г. СРС, Първо ГО, 167-ми състав в частта, в която се: ОТХВЪРЛЯТ предявените от М.Д.П., ЕГН **********, срещу П.на Р
България, искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение за
претърпени неимуществени вреди за
разликата над уважения /от СРС/ размер от 5000 лв. до пълния предявен размер от 7000 лева и иска за
обезщетение за забава върху главницата за претърпени неимуществени вреди за разликата над уважения /от СРС/
размер от 359,72 лева до пълния предявен размер от 504,62 лева , като
неоснователни.
РЕШЕНИЕТО
може да се обжалва с касационна жалба
при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК пред ВКС на РБ в 1-месечен срок
от връчването му. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: