Р
Е Ш Е Н И Е №
гр.
София, 17.06.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, VІ-16 състав, в публично съдебно заседание на
девети юни две хиляди и двадесета година, в състав:
СЪДИЯ: ВАЛЕРИЯ БРАТОЕВА
при
секретар Диляна Цветкова разгледа докладваното от съдията търговско дело № 2126
по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда чл. 365 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, вх. №
125705/15.10.2019 г. на „Ш.“ ООД, ЕИК ********,
със седалище ***, предявена срещу ФОНД З.Г.Н.В.В Б. (ФГВБ), Булстат********,
със седалище ***, за заплащане на сумата 143089,34 лева, представляваща
неизплатен гарантиран депозит по платежна сметка IBAN ***, разкрита в „К.т.б.“ АД (н) и сумата
43562,78 лева - обезщетение за забава върху главницата за периода 14.10.2016 г. – 14.10.2019 г..
Ищецът твърди, че по силата на
сключен с „К.т.б.“ АД (н)
договор за индивидуален срочен депозит № 10077/09.04.2010 г. вложил за
съхранение сумата 200000 лева за срок от 3 месеца, за което получавал
възнаграждение (годишен лихвен процент) в размер на 5 %. След изтичане срока на
действие на договора, на 09.07.2010 г. ищецът сключил с кредитната институция
нов договор като по същата платежна сметка IBAN ***нение сумата 150000 лева за срок от 3
месеца, срокът по който договор бил продължаван. Към 09.10.2014 г. сумата по
депозита възлизала на 184434,77 лева. Ноторен бил фактът, че лицензията на „К.т.б.“
АД (н) е отнета с решение на УС на БНБ, като ответникът изплащал задълженията
на банката в рамките на гарантираните размери, но отказал да стори това по
отношение на вземането на ищеца за сумата 143089,34 лева – депозит по сметка IBAN
***, поради начисляването
на лихва от 5 % при стандартно начисляван лихвен процент от 4 %, при отчитане
на получената от вложителя сума чрез изготвената сметка за разпределение в
производството по несъстоятелност на банката-влогоприемател.
Този отказ бил в нарушение на Директива 94/19/ЕО на ЕП и
на Съвета от 30.05.1994 г., изменена с Директива 2009/14/ЕО от 11.03.2009 г.,
която допускала изключването от системата на гарантираните депозити само на
определен кръг специално изброени депозити или вложители. Националната уредба
допускала широк кръг вложители да останат извън обхвата на гаранцията,
включително не предвиждала като предпоставка получените от вложителите проценти
да са спомогнали за влошаване на финансовото състояние на банката. Така
националната правна норма била в противоречие с нормите на Европейското право и
не следвало да се прилага. В новия ЗГВБ не се съдържала подобна разпоредба. От
друга страна в договора, сключен от ищеца изрично се посочвало, че сумите били
гарантирани от ФГВБ.
На следващо място разлика от 1 % не обуславяла съгласие
на вложителя да предостави средства без гарантираната защита, а и самата банка
потвърждавала в договорите липсата на предоставени привилегировани лихвени
условия. Това обуславяло осъждането на ответника да заплати гарантирания размер
на депозита, заедно с обезщетение за забава за периода от 14.10.2016 г. до
14.10.2019 г..
В отговор на исковата молба
ответникът оспорва предявените искове, включително като ги счита за недопустими
– ищецът бил предявил вземанията си за удовлетворяване в производството по
несъстоятелност на „К.т.б.“
АД (н) и бил включен като кредитор с вземане в размер на 186653,31 лева под №
7076, с поредност на удовлетворяване по чл. 94, т. 4 ЗБН. Така вземането,
предмет на главния иск било прието като
вземане с титуляр ищеца и непокрито от системата за гарантиране на влоговете.
Влязлото в сила решение № 922/25.05.2016 г. по търг. дело № 7549/2014 г. на
СГС, VІ-22 състав за одобряване на списъка имало установително действие за
банката и всички кредитори на несъстоятелността, което означавало, че за
страните в производството вземането на ищеца по платежна сметка IBAN
***м „К.т.б.“ АД (н), а
не към ФГВБ. Това изключвало процесуалната допустимост на предявените искове.
На следващо място с вписване 20170425163731
била одобрена частична сметка за разпределение, в резултат на която ищецът
получил плащане на сумата 21094,57 лева, представляваща 11,304 % от размера на
приетото вземане.
По отношение основателността на
исковете твърди, че вложената сума попадала в изключението на чл. 5, ал. 1, т.
1 ЗГВБ (отм.), тъй като в полза на ищеца се прилагали привилегировани лихвени
условия в отклонение от стандартно приложимите към останалите вложители. За
периода на действие на договора стандартният лихвен процент бил 4 %, а
приложимият спрямо „Ш.“ ООД бил 5 %, което представлявало 25 %
по-висока лихва от стандартно приложимата спрямо такъв вид депозити.
Предоставените привилегировани лихвени условия обуславяли изключването на влога
от системата на гарантираните влогове. Този законов текст не бил в противоречие
с Директива 94/19/ЕО,
която нямала непосредствено правно действие, а следвало да бъде транспонирана
по начин за постигане на целите й. Ясно било, че предоставянето на
привилегирован лихвен процент допринасяло за влошаване на финансовото състояние
на банката. В постоянната си практика СЕС постановявал, че частноправен субект
не може да се позове на директива срещу друго такова лице, тъй като последната не
пораждала задължения за частноправните субекти. Директно приложение на
директива било възможно само спрямо държавата.
На следващо място ФГВБ не дължал лихви по гарантираните
суми и това еднозначно обуславяло неоснователност на иска за заплащане на обезщетение
за забава върху главницата в размер на сумата 43562,78 лева.
В отговора на исковата молба ФГВБ прави искане за привличане на „К.т.б.“ АД (н) като помагач в
производството, тъй като при уважаването на иска за него би възникнало
суброгационно право спрямо банката, което искане е уважено с определение от
10.02.2020 г..
В допълнителната искова молба ищецът не оспорва
включването на вземането му в списъка на одобрените вземания, но това не
обуславяло недопустимост на настоящото производство, тъй като липсвал идентитет
между предявения спор и формираната с одобряването на списъка сила на пресъдено
нещо. Редът за решаване на спора обхванато ли е вземането от системата на
гарантираните влогове бил различен от този за предявяване му за удовлетворяване
в производството по несъстоятелност на „К.т.б.“ АД (н).
Оспорва договорът за срочен влог да е сключен в резултат
на проведени специални преговори с банката, още повече, че в самия договор било
отразено, че същият не предоставя привилегировани условия. Поддържа доводите,
развити в исковата молба.
В отговора на допълнителната искова молба ответникът
възпроизвежда изцяло вече депозирания отговор, поради което не се налага
повторното излагане на основните му възражения.
Третото лице-помагач на ответника ФГВБ - „К.т.б.“ АД (н) поддържа доводите за процесуална
недопустимост и неоснователност на предявените искове, релевирани от
подпомаганата страна. Твърди, че вложителят „Ш.“ ООД бил страна по индивидуален договор за срочен депозит с
индивидуално договорен привилегирован процент на олихвяване, поради което
влогът му не бил гарантиран.
Съдът, като прецени събраните
по делото доказателства по свое убеждение, намира от фактическа и правна страна
следното:
Страните
в производството принципно не оспорват осъществените в правната действителност
факти, но спорят относно характера и естеството на правните им последици,
включително с определение от 10.02.2020 г., прецизирано в съдебно заседание,
проведено на 10.03.2020 г. като безспорни и поради това ненуждаещи се от
доказване в отношенията помежду им, са отделени фактите, че на 09.04.2010 г.
ищецът сключил с „К.т.б.“ АД (н) договор за срочен депозит, по който било
договорено да се начислява годишна лихва от 5 %, съответно към отнемането на
лиценза на банката наличността по сметка IBAN *** 184434,77 лева, като с влязло в сила
решение в списъка на приетите за удовлетворяване вземания било включено вземане
на ищеца в размер на 186653,31 лева, основано на същия договор за срочен
депозит.
С
решение № 73 на Управителния съвет на БНБ от 20.06.2014 г. „К.Т.Б.“ АД е
поставена под специален надзор за срок от 3 месеца, като с решение № 82 на УС
на БНБ, считано от 01.07.2014 г. лихвените проценти по депозити на „К.Т.Б.“ АД
са намалени до средния пазарен размер за банковата система, включително
депозитът на ищеца.
Видно
от протокол № 27 от заседание на 06.11.2014 г. на Управителния съвет на БНБ, е
прието решение № 138, с което лицензът за извършване на банкова дейност на „К.Т.Б.“
АД е отнет, което решение, съгласно чл. 103, ал. 4 и чл. 151, ал. 2 ЗКИ подлежи
на незабавно изпълнение.
С
решение № 664/22.04.2015 г. по търг. дело № 7549/2014 г. на СГС, ТО, VІ-4
състав, „К.Т.Б.“ АД е обявена в несъстоятелност, като с решение №
1443/03.07.2015 г. по търг. дело № 2216/2015 г. за начална дата на
несъстоятелността е определена датата 20.06.2014 г., което се установява от
вписванията в търговския регистър по партидата на дружеството.
Не е спорно и от представения договор № 10077 за
индивидуален срочен депозит, сключен на 09.04.2010 г., се установява, че „Ш.“ ООД
депозирал за съхранение, а „К.т.б.“
АД (н) приела да съхранява сумата 200000 лева за срок от 3 месеца, при
уговорена лихва с текущ лихвен процент в размер на 5,0000 %. В чл. 11, ал. 1 от
договора, страните изрично декларирали, че сумите по банковата сметка са
защитени от системата за гарантиране на
влоговете.
С последващ договор № 10077, сключен на 09.07.2010
г., въз основа на молба от
представляващия „Ш.“ ООД, в която е направено искане приложимата лихва да бъде
5 %, вложителят предоставил за съхранение на кредитната институция за срок от 3
месеца сума в размер на 150000 лева при годишен лихвен процент 5,0000 % при
напълно идентични условия, включително с деклариране и уреждане на условията за
защита на сумата от ФГВБ. С анекс № 1 към договора за срочен депозит № 10077
страните се съгласили срокът на съхранение на сумата да бъде продължен за нови
три месеца, след изтичането на които да се счита автоматично продължаван за нов
срок при същите условия.
С
писмо, изх. № Н2310-685/23.12.2014 г. на квесторите на „К.Т.Б.“ АД, ищецът „Ш.“ ООД е уведомено, че тъй като по
процесния срочен депозит са уговорени привилегировани лихвени условия в размер
на 5 % годишно, които са в отклонение от обявените от банката условия в скала
на стандартните лихвени проценти, които банката прилага към привлечени средства
от клиенти, които са олихвявани с лихва от 4 % годишно, поради което сумите по депозита
не подлежали на изплащане от Фонда за гарантиране на влоговете в банките.
От
представената скала на стандартните лихвени проценти, които „КТБ“ АД прилага
към привлечени средства от клиенти в сила от 18.01.2010 г., се установява, че
по 3-месечни срочни депозити в лева на юридически лица за суми от 1000 лева до
500000 лева се прилага лихвен процент от 4,00 %. Такъв е процентът и в скалите,
приложими от 01.06.2010 г., 31.12.2010 г., 25.07.2011 г., 01.01.2012 г., с изменение
от 01.11.2012 г., 12.12.2012 г., 01.11.2013 г. и 31.03.2014 г.. След 01.07.2014
г. (след поставянето на „К.т.б.“ АД (н) под особен надзор) се прилага скала,
според която лихвеният процент е понижен до 2,50 %.
От
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което съдът кредитира като обосновано
и в съответствие с другите събрани в производството доказателства, се
установява, че за целия период от сключването на договор № 10077 до поставяне
на „К.т.б.“ АД (н) под особен надзор стандартният лихвен процент за тримесечни
депозити е 4 %, а по отношение влога на ищеца е уговорен и начисляван по
платежна сметка BG********
лихвен процент в размер на 5 %, т. е. с 1 % по-висок от стандартно приложимия.
Така за периода от 09.04.2010 г. – 06.11.2014 г. в полза на вложителя „Ш.“ ООД е начислена лихва в размер на
36934,77 лева, а при приложим стандартен лихвен % дължимата лихва би била
29320,63 лева или с 7614,14 лева по-малко. Това по-високо олихвяване сочи, че
депозитът е от категорията депозити, които спомагат за влошаване на финансовото
състояние на банката, но като цяло последното не зависи изцяло и пряко от
цената на привлечения ресурс, а зависи от управлението на кредитния портфейл,
който нараства от 77 % спрямо привлечените средства през 2010 г. до 94 % през
м. 06.2014 г., към който момент съдът по несъстоятелността е приел да е
настъпила неплатежоспособността на банката. Включеното в списъка на
приетите вземания вземане на „Ш.“ ООД е
в размер на 186653,31 лева и представлява срочен депозит по сметка BG********, като от него е удовлетворена част от
11,30143 % или 21094,57 лева.
Други
доказателства от значение за спора не са ангажирани.
По отношение на главните искове, с
правна квалификация чл. 23, ал. 1 ЗГВБ (отм.) и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
С
оглед поддържаното от ответника Фонд з.г.н.в.в б. и от помагача „К.т.б.“ АД (н)
възражение за процесуална недопустимост на предявените искове, поради включване
на процесните вземания на „Ш.“ ООД в
списъка на приетите в производството по несъстоятелност на „К.т.б.“ АД (н) вземания,
по които не са направени възражения, одобрен с решение № 922 от 25.05.2016 г.
по търг. д. № 7549/2014 г. на СГС, VІ-22 състав, е необходимо да се посочи
следното. Настоящият спор има за предмет установяването и принудителното
осъществяване на субективното право на ищеца на вземане за вложени суми, които се
твърди да попадат в обхвата на системата за гарантиране на влоговете и поради
това да подлежат на изплащане от ответника. Насрещна страна по това правоотношение
е Фондът за гарантиране на влоговете в банките, който съгласно чл. 8, т. 3 ЗГВБ
(отм., но приложим към процесното материално правоотношение, предвид датата на
възникването му), изплаща гарантираните размери на влоговете. Банката с отнет
лиценз не е страна в тази правна връзка и фактът, че вземането на „Ш.“ ООД е включено в одобрения списък
на приетите вземания, не се отразява върху съществуването на вземането спрямо ФГВБ
и не лишава носителя на това право от иск спрямо задълженото по ЗГВБ (отм.) лице.
В случай, че приетото вземане е удовлетворено чрез плащане в производството по
несъстоятелност, то тогава би възникнала пречка за провеждането на настоящите
искове. Такива твърдения обаче не са релевирани – главният иск е предявен за
разликата между приетия размер и изплатената част чрез съставената сметка за
разпределение.
Следователно
предявените искове са процесуално допустими, като не е налице формирана относно
предмета им сила на пресъдено нещо с влизането в сила на списъка на приетите
вземания. В разглеждания случай претенцията на ищеца е спрямо друг правен
субект, различен от обявената в несъстоятелност банка и се основава на различни
правопораждащи фекти. С приемане на вземането е установено качеството на ищеца
на вложител в „К.т.б.“ АД (н) и размера на това вземане, но това установяване
няма отношение към съществуването/несъществуването на фактическия състав на
правото, насочено спрямо Фонда за гарантиране на влоговете, основано на специалния Закон за гарантиране на влоговете
в банките (отм.) Липсата на идентичност между страните в инициирания процес и
основанието на претенциите, предопределя тяхната допустимост и обуславя извод
за неоснователност на възражението на ответника и помагача му за обратното. При
евентуална основателност на исковете и удовлетворяване на правото от страна на
Фонда за гарантиране на влоговете в банките, същият ще се суброгира в правата
на вложителя с прието вземане и в приложение на чл. 71, ал. 2 ЗБН, списъкът по чл. 67, ал. 2 с.з., ще се промени от
синдика, тъй като би била осъществена хипотезата ФГВБ да е осъден с влязло в сила решение да заплати на вложител,
претендирано вземане по договор за влог. Посочената разпоредба недвусмислено
подкрепя формирания извод за процесуалната допустимост на иск срещу ФГВБ и при
прието в производството по несъстоятелност вземане на вложител, което не е
удовлетворено.
Съгласно
чл. 4, ал. 1 и ал. 2 ЗГВБ (отм.), ФГВБ гарантира пълно изплащане на сумите по
влоговете на едно лице в една банка независимо от броя и размера им до размера
от 196000 лева, която сума включва и начислените лихви към датата на решението
на Българската народна банка за отнемане на издадената лицензия за банкова
дейност на търговската банка. В чл. 5,
ал. 1, т. 1 ЗГВБ (отм.) обаче е предвидено изключение – да не се изплащат
гарантираните размери на влоговете в банката на лица, на които са били
предоставени привилегировани лихвени условия в отклонение от обявените от
банката условия, които тя е длъжна да прилага към своите вложители.
Вложителите, ползвали привилегия законодателят санкционира като им отказва
правото на гарантирано плащане от Фонда за гарантиране на влоговете в банките,
независимо че размерът на влоговете им не надхвърля 196000 лева.
Предявеното
от „Ш.“ ООД в производството
право на вземане от Фонда за гарантиране на влоговете в банките предполага
дружеството да е страна по договор за влог с банка, на която е отнет лиценза за
банкова дейност, към който момент размерът на подлежащите на връщане суми е бил
под 196000 лева, като към влога не са прилагани привилегировани лихвени
проценти.
В
случая, няма спор, че по силата на договор № 10077 между „Ш.“ ООД и „К.т.б.“ АД (н) възникнало
правоотношение с типичното за уредения в чл. 421 ТЗ паричен влог съдържание –
вложителят да предостави за уговорения 3-месечен срок определена парична сума
на банката, която тя поела задължението да му върне в същата валута и размер,
заедно с уговорената лихва, която има възнаградителен характер. Към момента на
отнемане лиценза на „К.Т.Б.“ АД от БНБ – 06.11.2014 г. наличността по платежна
сметка „Ш.“ ООД с титуляр BG******** съставлява влог, по смисъла на
дефинитивната разпоредба на §1, т.1 ДР на ЗГВБ (отм.), тъй като представлява
парични средства по банкова сметка ***, открита на името на едно или повече
лица, или кредитни салда, произтичащи от временни положения в резултат на
обичайни банкови сделки, които парични средства или кредитни салда банката е
длъжна да плати обратно на вложителя, съгласно приложимите законови и договорни
условия, съответно ищецът има качеството вложител по т. 3 на разпоредбата -
лице, което има право съгласно приложимите законови и договорни условия да
получи паричните средства по банковата сметка или кредитните салда.
Безспорно
в производството е установено, че към 06.11.2014 г. наличността по сметка BG******** възлиза на сума в размер от 186626,32
лева, която обективно не надхвърля гарантирания размер от 196000 лева.
С
договорите от 09.04.2010 г. и 09.07.2010 г. обаче е уговорен лихвен процент от
5 % годишно, а съгласно действалите за периода на съществувалото правоотношение
по договора за влог скали на стандартните лихвени проценти, които „К.т.б.“ АД прилага
към привлечени средства от клиенти, по депозити на юридически лица със срок от
3 месеца се прилага лихвен процент от 4 %. Уговореният лихвен процент е с 1 % по-висок от стандартно приложимия от банката,
поради което няма как да не бъде квалифициран като привилегирован – предоставящ
на титуляра привилегия да получи по-висока годишна лихва в сравнение с останалите
страни по такива договори, без от процесния договор да е изводимо насрещно
задължение на „Ш.“ ООД (дължима
престация), която да оправдава приложимия по-висок процент. Това означава, че
вземанията по договора формално покрива хипотезата на предвиденото в чл. 5, ал.
1, т. 1 ЗГВБ (отм.) изключение и не попада в системата на гарантираните влогове,
съответно не подлежи на плащане от Фонда за гарантиране на влоговете в банките.
За
да се приложи обаче правилото на чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗГВБ (отм.), следва да се
съобрази дали същото съответства на предвиденото в Директива 94/19/ЕО относно
схемите за гарантиране на депозити, в който смисъл са доводите на ищеца.
Според
чл. 288, т. 3 ДФЕС, директивата е акт, който обвързва по отношение на
постигането на даден резултат от държавите членки, до които е адресиран, като
оставя на националните власти свобода при избора на формата и средствата на
постигане на този резултат. 3а разлика от регламента, който се прилага изцяло и
директно, директивата определя цели, които да се постигнат от държавите-членки
в определен срок, който срок позволява на националните законодателства да се адаптират
към новата регламентация. За Република България Директива 94/19/ЕО относно
схемите за гарантиране на депозити е станала задължителна и от 01.01.2007 г.
националното право следва да съдържа разпоредби, съобразени с нея.
В
преамбюла на директивата е предвидено, че в нея е дадено минимално гаранционно
ниво, като не трябва от националното право да се оставят твърде голяма част от
депозитите без защита, което в интерес както на защитата на потребителите, така
и на стабилността на финансовата система. Посочено е също така, че
държавата-членка трябва да е в състояние да изключва определени категории
специално изброени депозити или вложители, ако не смята, че те се нуждаят от
специална защита и от гаранциите, предлагани от схемите за гарантиране на
депозити.
Съгласно
чл. 7, § 2 от Директивата 94/19/ЕО, държавите-членки могат да предвидят
определени вложители или депозити да бъдат изключени от гаранция или да бъдат
гарантирани на по-ниско ниво, като изключенията са изброени в Приложение I. Следователно
на държавите-членки е предоставена възможност да изключат дадена категория
вложители от гаранция, но при съобразяване изчерпателния списък на Приложение I,
в противен случай целите на директивата за гарантиране на едно минимално ниво,
не биха били постигнати.
Хипотезата
на чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗГВБ (отм.) съответства на предвиденото в Приложение I,
т. 11 от Списъка на изключенията, посочени в чл. 7, § 2 от Директивата
94/19/ЕО. Според него се изключват депозити, за които вложителят на индивидуална
основа е ползвал от същата кредитна институция проценти и финансови отстъпки,
които са спомогнали за влошаване на финансовото й състояние. Видно е, че
изключението, предвидено в директивата изисква освен настъпване на обективния
факт на предоставяне на привилегировани лихвени условия, които се отклоняват от
обявените от банката общо приложими такива, това да е спомогнало за влошаване
на финансовото състояние на банката. Неблагоприятните последици на получени
привилегировани лихвени условия, изразени в изключване на депозита от системата
за гарантиране, са приложими само ако привилегированите условия са резултирали
във влошаване финансовото състояние на кредитната институция. Това означава, че
предоставената от банката привилегия следва да стои в пряка причинна връзка с настъпилата
й неплатежоспособност.
В
разписаното в националното законодателство правило единственото условие, за да
се изключи депозитът от гаранцията (дължима от държавата-членка), е
предоставянето на привилегировани лихвени условия в отклонение от обявените от
банката условия, но без поставено изискване това е да е застрашило финансовата
стабилност на банката. Въведената в националния закон хипотеза е значително
по-широка от предвидената в директивата, тъй като изключва от групата на
защитените депозити всички такива, при които са предоставени различни
(по-благоприятни) от стандартните лихвени проценти. Това обаче не съответства
на предвиденото в директивата, нито на целите, които същата си поставя -
изключенията да са изчерпателно посочени и да са насочени към определена
категория специално изброени депозити или вложители.
Съдът
намира, че не може да бъде споделена тезата на ответника, че българският
законодател е отчел причинната връзка между привилегированите лихвени плащания
и влошаването на капиталовите показатели на банката и в резултат на това, при
спазване на директивата, е изключил изобщо депозитите с привилегирована лихва
от обхвата на гаранцията. С директивата е въведено допълнително условие към
изключението – да е налице спомагане за влошаване финансовото състояние на
банката, което в националния закон не се съдържа. Вярно е, че транспонираното
във вътрешното право на дадена директива не изисква непременно формално и
текстово точно възпроизвеждане на разпоредбите й в изрична и конкретна законова
или подзаконова разпоредба. Достатъчно е националната нормативна уредба да
постига целения от директивата резултат. В разглеждания случай обаче търсеният от
директивата резултат е да се постигне баланс между защитата на вложителите и
стабилността на финансовата система, което с чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗГВБ (отм.) не
е направено, тъй като са изключени всички влогове, по които са уговорени различни
от стандартно обявените от банката условия, без значение дали това се е
отразило и стои ли във връзка с финансовите й затруднения.
От
изложеното следва, че изключението по чл. 7, § 2, т. 11 от Приложение I е
неправилно транспонирано в чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗГВБ (отм.). Както се посочи,
директивата не се прилага пряко. За да намери приложение, трябва да са изпълнени
следните условия: 1). държавата-членка да не е изпълнила в установения срок
задължението си за транспониране; 2). разпоредбата на директивата да е
безусловна и достатъчно прецизна и 3). разпоредбата да установява права на
отделни субекти, противопоставяни срещу същата държава-членка или срещу орган
или организация, намиращ се под юрисдикцията или контрола на тази държава или
притежаващи особени правомощия, които надхвърлят правомощията, характерни за
отношенията между частни лица.
Съдът
намира, че в разглеждания случай тези условия за пряка приложимост на Директива
94/19/ЕО са налице, тъй като разпоредбата на чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗГВБ (отм.) предвижда
изключение по-широко по обхват от изключението по т. 11 от Приложение I.
Нормата на т. 11 е ясна и прецизна, като предвижда изискването уговорените
индивидуални условия по депозитите да са спомогнали за влошаване финансовото
състояние на кредитната институция. Разпоредбата има пряко значение за правото
на ищеца и е противопоставима именно на ответника като специално създадено
учреждение с компетентност, надхвърляща принципа на равнопоставеност в
процесните правоотношения.
Изложеното
сочи, че чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗГВБ (отм.) не следва да намери приложение и фактите,
обуславящи основателността на иска се налага да бъдат субсимирани не под
хипотезиса на националната правна норма, а при прилагане на чл. 7, § 2,
Приложение I, т. 11 от Директива 94/19/ЕО.
Няма
съмнение, че сключеният договор за срочен депозит съдържа привилегирован лихвен
процент, който е договорен на индивидуална основа. Не се установява обаче този
по-висок лихвен процент в размер на 5 % при приложим 4 % да стои в причинна
връзка с влошаването на финансовото състояние на банката. Изплатената от
кредитната институция лихва е само с 1 % по-висока и за целия период на
начисляването й това е генерирало разлика от 7614,14 лева, която сума по
никакъв начин не обуславя извод тази конкретна привилегирована лихва да е
довела до финансовите затруднения на банката. С оглед заключението на вещото
лице причина за влошаване финансовото състояние и настъпилия фалит на банката
са не високите лихвени проценти, изплащани по отношение на привлечения капитал,
а лошото управление на кредитния портфейл, съответно отпусканите на свързани
лица необезпечени кредити.
В
посочения смисъл за необходимостта от пряко приложение на Директива 94/19/ЕО,
относно правилото на т. 11, Приложение І, поради неправилно транспониране в
българското законодателство има постановени актове на въззивната инстанция -
решение № 1337/13.06.2017 г. по т.д. № 5727/2016 г. на САС, ТО, 9 състав и
решение № 1667/12.07.2017 г. по т.д. № 525/2017 г. на САС, ТО, 6 състав, както
и определение № 541/08.08.2019 г. по търг. дело № 3049/2018 г. на ВКС.
По
изложените съображения, дори да се приеме, че лихвеният процент е в отклонение
на обявените условия от банката, искът е основателен и следва да бъде уважен,
тъй като не е доказано този привилегирован лихвен процент да е спомогнал за
финансовото състояние на „К.т.б.“ АД (н).
Вземането
за законна лихва възниква от фактически състав, включващ елементите: главно
парично задължение, настъпила негова изискуемост и неизпълнение на същото, като
предметът на това вземане е обезщетение за вредите, които неизпълнението
обективно и закономерно причинява. Вземането за лихва е акцесорно, но има
известна самостоятелност спрямо главното, като провопораждащият го състав
включва релевиране на неизпълнение – липса на дължимо поведение по отношение на
главното задължение.
В
случая, съдът прие дължимост на главното вземане, но въпреки това акцесорният
иск е неоснователен.
Съгласно
нормата на чл. 24, ал. 2 ЗГВБ (отм.), ФГВБ не дължи лихви по гарантираните суми,
включително мораторна такава. Това следва от целта на създаването на ФГВБ,
очертана в чл. 1 ЗГВБ (отм.) и строго определените правомощия на този специален
орган - гарантиране на пълно изплащане на сумите по влог на едно лице в една
банка до 196000 лева, независимо от броя и размера им. Отношенията на ФГВБ с
вложителя произтичат от закона и именно законът е източник на гарантираното
вземане на вложителите по отношение на ФГВБ, включително определя обема на
задължението. Основна функция на ФГВБ е да изплаща гарантираните размери на
влоговете при условията и по реда на закона, включително в рамките на
лимитираните размери. Основен източник на средствата във ФГВБ, които служат за
изплащане на гарантираните суми на вложителите, се явяват първоначалните
(встъпителните) вноски от банките и техните годишни премийни вноски. Източникът
на средствата на ФГВБ, който е по същество ограничен ресурс, предопределя и лимитиране на отговорността му,
което е наложило и ограничаване на обема на задължението за
компенсация/обезщетяване на вложителите до максималния законоустановен размер
от 196000 лева на вложител в банка с отнет лиценз.
Предвиденото
в нормата на чл. 24, ал. 2 ЗГВБ (отм.) кореспондира и с разпоредбата на чл. 6,
ал. 1 ЗГВБ (отм.), съгласно която общият размер на задължението на банката към
един вложител се определя като влоговете му, включително начислените върху тях
лихви (тези с възнаградителен характер) към датата на решението на Българската
народна банка за отнемане на лиценза за банкова дейност на банката, се сумират.
Следователно разпоредбата на чл. 24, ал. 2 ЗГВБ (отм.) няма предвид само начислените
по влога лихви до датата на отнемане на лиценза за банкова дейност, но
евентуални мораторни такива. Поради това се явяват недължими от ФГВБ лихвите,
начислени след решението на БНБ (договорни и лихви за забава).
По
изложените съображения предявеният иск, при квалификацията на чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
за присъждане на законната лихва върху главницата от 143089,34 лева, считано от
14.10.2016 г. до деня, предхождащ предявяването на исковата молба в размер на
43562,78 лева е неоснователен и следва да бъде отхвърлен, включително като не
се присъжда и обезщетение върху главницата за периода от предявяването на
исковата молба до окончателното погасяване на задължението.
При
този изход на спора, право на присъждане на извършените в производството
разноски се поражда за всяка от страните, пропорционално на уважената, респ.
отхвърлена част от исковете. Ищецът доказва извършени разноски в размер на
13286,08 лева, включващи внесена държавна такса и заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 5820 лева с включен ДДС, което ответникът твърди да
е прекомерно. Ответникът Фонд з.г.н.в.в б. претендира разноски в размер на
сумата 5913 лева, от които адвокатско възнаграждение в размер на 5263 лева и
650 лева – внесен депозит за възнаграждение на вещо лице. Ищецът също счита
адвокатското възнаграждение да е прекомерно.
Намаляването
на заплатеното адвокатско възнаграждение е допустимо до минимално определения
размер, съгласно чл. 36 ЗА. В чл. 36 ЗА се препраща към НАРЕДБА № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, издадена от
Висшия адвокатски съвет, като в чл. 7, ал. 2, т. 5 от същата е предвидено
адвокатското възнаграждение за процесуално представителство при интерес от
100000 лева до 1000000 лева (какъвто е в настоящото производство) да е в размер
на 3530 лева плюс 2 % за горницата над 100000 лева. Така за предявените искове
с цена в размер на 186652,12 лева, определеният по реда на Наредбата минимален
размер на адвокатското възнаграждение възлиза на сумата 5263,04 лева, поради
което заплатено възнаграждение от ответника е изцяло в рамките на установения
минимум и няма как да е прекомерно. Възнаграждението, заплатено от ищеца пък
включва ДДС, което означава, че следва да възлезе на сумата 6315,65 лева,
съответно размерът му с включения ДДС е под установения минимум и също не
подлежи на намаляване. Това означава, че отговорността за разноски на страните
следва да бъде разпределена при отчитане на реално заплатените адвокатски
възнаграждения, които не подлежат на намаляване. Така ищецът има право да
получи сумата 10185,24 лева от направените разноски, а ответникът – 1380,04
лева.
Така
мотивиран, СЪДЪТ,
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА ФОНД З.Г.Н.В.В Б. БУЛСТАТ********, с
адрес: ***, да заплати на „Ш.“ ООД, ЕИК
********, със седалище ***, на основание чл. 23, ал. 1 ЗГВБ (отм.) сумата
143089,34 лева (сто четиридесет и три хиляди осемдесет и девет лева и тридесет
и четири стотинки), представляваща неизплатен гарантиран депозит по платежна
сметка IBAN ***,
разкрита в „К.т.б.“ АД (н) и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 10185,24
лева (десет хиляди сто осемдесет и пет лева и двадесет и четири стотинки) –
разноски за производството, като ОТХВЪРЛЯ иска с правна квалификация чл. 86,
ал. 1 ЗЗД вр. чл. 24, ал. 2 ЗГВБ (отм.), за заплащане на сумата 43562,78 лева
(четиридесет и три хиляди петстотин шестдесет и два лева и седемдесет и осем
стотинки) - обезщетение за забава върху главницата за периода 14.10.2016 г. – 14.10.2019 г..
ОСЪЖДА „Ш.“ ООД,
ЕИК ********, със седалище ***, да заплати н. Ф.З.Г.Н.В.В Б. БУЛСТАТ********, с адрес: ***,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата 1380,04 (хиляда триста и осемдесет и
лева и четири стотинки) – разноски за производството.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните и е постановено при участието на „К.Т.Б.“ АД – в несъстоятелност,
ЕИК ********, със седалище *** – трето лице-помагач на ответника Фонд з.г.н.в.в
б.
СЪДИЯ: