Р Е Ш
Е Н И Е № 1411
гр.Пловдив, 29. 11. 2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивският
окръжен съд, въззивно отделение – V с.,
в публичното заседание на шестнадесети октомври през две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
Председател : Светлана Изева
Членове :
Радостина Стефанова
Зорница
Тухчиева
Секретар
Петя Цонкова
като разгледа Докладваното от съдия Радостина
Стефанова
гр.д. № 1207/2019г.
И за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. във вр. с чл.422 във вр. с чл.410 от ГПК във вр. с чл. 26 ЗЗД, във вр. чл. 22 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т. 9, т.10 и т.11 от ЗПК.
Постъпила е въззивна жалба от „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК- ****, със седалище и адрес на управление:
гр. ****, против Решение № 1169/26.03.2019г. на ПдОС – III гр.с. по гр.д.№ 13040/2018г., с което е признато за установено по отношение
на дружеството, по иска по чл.422 от ГПК на П.Г.Ф., ЕГН: **********, адрес-***, че Договор
за паричен заем № 2653784/03.10.2016 г., е изцяло недействителен, поради липса на посочена обща сума, дължима от потребителя, поради липса на
посочен размер на възнаградителната лихва и поради липса на посочване в
погасителния план на последователността на разпределение на вноските по
договора измежду различните неизплатени суми; осъдено е дружеството да й заплати сумата от 1304,70 лв., представляваща заплатена
при начална липса на основание по договор за паричен заем № 2653784/03.10.2016
г., прогласен за недействителен, ведно със законната лихва от датата на
депозиране на исковата молба в съда – 10.08.2018 г., до окончателното изплащане
на вземането; както и е осъдено дружеството да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на Районен съд Пловдив, сумата от 102,19 лв. деловодни разноски за
държавна такса, както и е осъдено дружеството да заплати на адв. Д.Г.Б., с
личен номер ****, адрес: гр. **** на основание чл. 38, ал.2 ЗА сумата от 322 лв., представляваща адвокатски
хонорар за процесуално представителство. Моли да бъде отменено и вместо това да се
постанови друго, с което да се уважат заведените искови претенции. Претендира
да бъдат присъдени и направените разноски в двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна П.Г.Ф., ЕГН: **********, адрес-***, не депозира писмен отговор, но в открито съдебно
заседание на 16.10.2019г. нейният пълномощник адв. Б., взима становище, че
жалбата е неоснователна.
Пловдивският окръжен съд – V възз. гр. с., след преценка на процесуалните
предпоставки за допустимост на жалбата и събраните доказателства по делото във
връзка с доводите на страните, прие за установено следното:
Пред РС- Пловдив от „Изи Асет Мениджмънт” АД
против П.Г.Ф. е заведена искова молба по чл.422 от ГПК, с която посочва, че между
нея и „Изи Асет Мениджмънт” АД – гр. ****, бил сключен Договор
за паричен заем № 2653784/03.10.2016 г., по силата на който й е била
предоставена заемна сума в размер на 1 000 лв. и определена възнаградителна
лихва в размер на 40 %. В договора била уговорена клауза, съгласно която в срок
от три дни от сключването му, кредитополучателят следвало да осигури
обезпечение – двама поръчители или банкова гаранция, като в противен случай
дължал неустойка в размер на 1112,40 лв. Общата дължима сума по договора
възлизала на 1 192,30 лв., която, заедно с неустойката, следвало да бъде
върната на 10 месечни погасителни вноски, всяка в размер на 230,47 лв. Застъпва,
че процесният договор бил недействителен
на специалните основания по чл.22 ЗПК. Навежда доводи за нарушение на
разпоредбата на чл.11, ал.2 от ЗПК, изразяващо се в неподписване на общите
условия на всяка страница от тях от кредитополучателя. Изтъква и нарушение на
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК поради липса на посочване на общата
сума, дължима от потребителя. В договора не се съдържали конкретните параметри
на общата дължима сума, не било ясно какъв е размерът в лева на
възнаградителната лихва и на ГПР. Посочва, че в договора не били посочени условията
за прилагането на договорения лихвен процент от 40 %, което нарушавало
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК. Нарушен бил и чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК,
тъй като в погасителния план не било посочено разпределението на вноските
измежду дължимите по договора суми. Счита, че като последица от
недействителността на договора, кредитополучателят дължал връщане само на
получената в заем сума, без каквито и да било разходи, такси и др., като се
позовава на чл.23 ЗПК. Претендира връщане на дадените суми в размер на 200 лв.
без основание. Въпреки твърдяната обща недействителност на целия договор,
поддържа, че неустойката била нищожна, като уговорена в противоречие с добрите
нрави и излизала извън присъщата й наказателна, обезщетителна и обезпечителна
функция. Освен това противоречала на материалния закон, а и представлявала 111%
от заемната сума. При условията на евентуалност претендира заплащането на 100
лв., представляваща недължимо платена неустойка по договора за кредит.
Поддържа, че договорената възнаградителна лихва в размер на 40 % месечно била
нищожна, поради противоречието и с добрите нрави, тъй като надвишавала
трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити. Претендира от
ответника заплащането на сумата от 50 лв., недължимо платена лихва. Моли за
уважаване на предявените искове и присъждане на разноски за адвокатско
възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗАдв. В първото по делото
открито съдебно заседание ищцата, чрез процесуалния си представител адв. Д.Б. е
направила изменение на размера на исковите претенции по предявените осъдителни
искове, на основание чл.214, ал.1 от ГПК. В протоколно определение от
06.03.2019 г. така заявеното изменение е прието от съда, като исковете се
считат предявени както следва: осъдителният иск по т.2 от петитума на исковата
молба се увеличава от 200 лв. на сумата от 1304,70 лв.; осъдителният иск по т.4
от петитума на исковата молба се увеличава от 100 лв. на сумата от 1112,40 лв.;
осъдителният иск по т.6 от петитума на исковата молба се увелича от 50 лв. на
сумата от 192,30 лв.
Към исковата молба са приложени всички
горецитирани документи.
Ответникът П.Г.Ф. депозира Писмен отговор
по чл.131 от ГПК за неоснователност на предявените искове.
Признава, че между страните по спора е възникнало процесното облигационно
правоотношение, произтичащо от Договор за паричен заем. Оспорва основателността
на иска за прогласяване на нищожност на целия договор, като възразява да са
нарушени изискванията на посочените от ищцата законови норми. Посочва, че не
съществували отделни общи условия към процесния договор за кредит, а
допълнителните разпоредби в самия договор имали характера на такива. Твърди, че
годишният процент на разходите бил посочен изрично в договора и бил разяснен
начинът на формирането му. Намира, че изискването на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК не
било приложимо в настоящия случай, доколкото договореният между страните лихвен
процент бил фиксиран за целия срок на договора, а не бил променлив. Поддържа,
че за ищцата липсвал правен интерес от предявяване на иска за прогласяване на
нищожност на процесния договор, доколкото последният бил сключен през 2016 г.,
а искът бил предявен две години след това – през 2018 г. Счита, че по отношение на договорената
възнаградителна лихва не можело да се постави изискване за ненадвишаване на
трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити, като
единственото законово ограничение било предвидено в чл.19, ал.4 от ЗПК, което
било спазено. Намира за неоснователен довода за нищожност на неустойката,
уговорена в договора за кредит. Моли за отхвърляне на предявените искове и
присъждане на разноски.
Прилага като практика
Решение от 09.11.2016г. по дело № С- 42/2015г. по преюдициално запитване. Допълнително,
в първото съдебно заседание на 31.01.2019г. е представена Справка за извършени
плащания /на л.69/, приета като писмено доказателство и неоспорена от
насрещната страна, съгласно която ищцата П.Ф. е заплатила общо 2 304,70 лв. в
периода 04.11.2016 г. – 27.07.2018г.
С обжалваното решение са
уважени изцяло предявените искове.
ПдОС – V гр.с., въззивна
инстанция, на осн. чл.269 от ГПК, се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси
той е ограничен от посоченото в жалбата.
Първото
основно възражение на „Изи Асет Мениджмънт” АД се състои в това, че са
неправилни аргументите на Районния съд за това, че е налице липса на посочената
обща сума от потребителя /чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК/. Съгл. чл.11 ал.1 от ЗПК – Договорът за
потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа: т.10 – годишният
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се вземат
предвид допускания, използвани при изчисляване годишния процент на разходите по
определения в приложение №1 начин. В конкретния обследван Договор №
2653784/03.10.2016г. в т.8 е записан – Годишен процент на разходите на заема е
в размер на 48,27%, а съгласно т.7 – общата сума, дължима от заемателя като се
вземат предвид допусканията, посочени в т.8 е в размер на 1 192,30 лв. Същите
данни съставляват един краен дължим резултат, който обаче не отговаря на
изискванията на закона - да се посочи какви суми се включват в този общ сбор от
1 192,30 лв. и отделно, не е ясно как е формиран определения годишен
процент на разходите. Това е задължително предвид задължителната преценка,
която трябва да се извърши за спазване на повелителната норма на разпоредбата
на чл.19 ал.4 от ЗПК / ДВ, бр.35/2014г., в сила от 23.07.2014г./, според която
- Годишният процент на разходите не може
да бъде по-висок от пет пъти до размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС на РБ. При
положение, че липса яснота как са формирани разходите по кредита, няма и как да
се направи извод дали ГПР е в обхвата на този фиксиран размер „до пет пъти от
размера на законната лихва“.
Следващото основно възражение се отнася до това, че
Районният съд неправилно е приел, че
договорът за потребителски кредит не съдържал „конкретни параметри“ на общата
дължима сума. Аргументите на жалбоподателя се свеждат до това, че чл.11 ал.1
т.10 от ЗПК не съдържал такова изискване за посочване на отделните елементи,
които се включват в общата дължима сума.
Съдът намира, че възражението е неоснователно, тъй като това условие за
посочване на всички елементи/компоненти, формиращи общата дължима сума е
имплицитно въведено в чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК /тоест присъства, без да е явно
словесно изразено/ и се извежда по тълкувателен път. Отделно от това условията
на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК се разглеждат и в контекста на дадената дефиниция в
§1 т.2 от ЗПК, че – „Обща сума, дължима
от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и
общите разходи по кредита на потребителя.
Следващото оплакване, направено с въззивната жалба е насочено срещу направения извод с решението,
че в Договора за паричен заем не е посочен размера на възнаградителната лихва. По-конкретно
поддържа, че дори това да е така, това не влече след себе си недействителност
на договора по см. на чл.22 от ЗПК, като неправилно с решението бил приел
Районният съд. Оплакването е неоснователно,
доколкото, за да се определи общата сума, дължима от потребителя е необходимо
да е известен и размерът на възнаградителната лихва, респ. как е формирана –
върху цялата сума по кредита или като се отчита всяко извършено плащане по
главницата.
По отношение на възражението, че Районният съд е
приел, че в погасителния план липсва последователността на разпределение на
вноските по договора измежду различните неизплатени суми /изискване по чл.11
ал.1 т.11 от ЗПК/. Счита, че в чл.2 от Договора се съдържат условията за
издължаване на кредита от потребителя, като такива условия се съдържали
допълнително и в чл.5, чл.6 ал.2, чл.7,
чл.8 и чл.9 от Договора. В същия бил инкорпориран и изискуемия погасителен
план, съдържащ информация за размера /чл.2
т.2 – сумата 119, 23 лв./, броя /чл.2 т.4 – 10 бр. вноски/, периодичността
/чл.2 т.3 – месечни/ и датите на плащане /чл.2 т.5 – изрично изброени/ на
погасителните вноски, за целите на погасяването. Тъй като съгл. чл.2 т.6 от
Договора, уговореният лихвен процент е фиксиран, не било необходимо посочването
на последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, тъй като разпоредбата на чл.11 ал.1 т.11 от ЗПК изисквала те да са
дължими при различни лихвени проценти. Въззивната инстанция намира, че
възражението следва да се остави без уважение, тъй като по делото /на л.11/
като приложение към исковата молба е представен Погасителния план по Договор № 2653784/03.10.2016 г., в който е посочена само общата
сума на дължимата месечна вноска от 119,23 лв., без да е ясно какво се включва
в нея /каква част е главница и каква част е лихва/, тоест получава се така, че
длъжникът погасява, без да знае предварително как се разпределя направената
вноска за плащане.
Ето защо, изтъкнатото от жалбоподателя, че като
съдържание изискванията за погасителния план са спазени и са инкорпорирани и в
Договора не могат да бъдат споделени. Отделно и че не може да се разбере при
заплащане от потребителя на определената вноска по Договора - кои по-конкретно
суми по кредита се погасяват и какъв размер за плащане остават дължими.
Предвид гореизложеното,
правилен е изводът на Районния съд, че процесният договор за кредит е недействителен
на осн. чл.26 от ЗЗД във вр. с чл.22 от ЗПК във вр. с чл.11, ал.1, т.9, т.10 /поради
липса на посочена обща сума, дължима от потребителя, както и на посочен размер на възнаградителната лихва/ и т.11 от ЗПК /поради липса на посочване в погасителния план на
последователността на разпределение на вноските по договора измежду различните
неизплатени суми/. Като законова последица от уважаване на главния иск - потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита. Съобразно Справка за извършени плащания /на л.69/ П.Ф. е заплатила общо
2 304,70 лв. в периода 04.11.2016 г. – 27.07.2018г. Наложен е извод, че предоставената
в заем сума е размер на 1 000 лв., поради което всички платено над този размер
е недължимо платено и дружеството затова е осъдено да й заплати сумата от 1 304,70
лв., ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба в съда
– 10.08.2018 г. до окончателното
изплащане на вземането.
Решението
се явява законосъобразно и подлежи на потвърждаване изцяло.
По
мотивите, Пловдивският окръжен съд – V
възз. гр.с.
Р Е
Ш И:
Потвърждава Решение №
1169/26.03.2019г. на ПдРС – III гр.с. по гр.д.№ 13040/2018г.
Решението е окончателно.
Председател :
Членове: