№ 2094
гр. София, 29.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на седми април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Мариана Георгиева
Членове:Виолета Йовчева
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Емилия М. Вукадинова
като разгледа докладваното от Виолета Йовчева Въззивно гражданско дело
№ 20211100511474 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 27.05.2021 г. по гр.д. № 38091/2020г. на СРС, II ГО, 178
състав ответникът „Т.Д.“ ЕАД е осъден да заплати на Ч. ЕСП. на основание
чл. 128, ал. 2 КТ, сумата от 53 460. 71 лв. - незаплатено брутно трудово
възнаграждение за периода от м.12.2019г. до м.07.2020г., включващо
допълнително трудово възнаграждение за 4. 42 летателни часа през
м.февруари 2020г. в размер на 230. 90 лв., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на исковата молба /18.08.2020г./ до окончателното
заплащане, сумата от 1 088.56 лв. - лихва за забава върху претендираните за
периода от м. 12.2019г. до м.06.2020г. трудови възнаграждения, натрупана в
периода от 01.02.2020г. до 17.08.2020г. и на основание чл. 215 КТ- сумата от
1 466. 87 лв.- командировъчни пари за изпълнени от ищеца полети през месец
февруари 2020г.
С определение от 30.07.2021г., постановено по същото дело по реда на
чл. 248 ГПК, е оставено без уважение искането на „Т.Д.“ ЕАД за изменение на
решението в частта за разноските.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „Т.Д.“ ЕАД,
с оплаквания за неговата недопустимост, както и неправилност, поради
нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост.
Поддържа се, че като е присъдил трудово възнаграждение за периода от м.
март 2020г. до м. юли 2020г. вкл., СРС се е произнесъл по непредявен иск.
Жалбоподателят твърди, че с исковата молба е бил предявен иск с правно
1
основание чл. 128, т. 2 от КТ за заплащане на трудово възнаграждение за
извършена работа. Излага, че независимо от безспорно установено по делото
неполагане на труд от страна на ищеца, искът е бил уважен с доводи, че
непрестирането на труд не било по негова вина, а в същото време трудовото
му правоотношение не било прекратено. Сочи, че така на практика е бил
разгледан фактическия състав на иск по чл. 267 от КТ – за заплащане на
възнаграждение при безвиновен престой, какъвто не е бил предявен и
докладван по делото и по който ответникът не е имал възможност да се
защити. Навежда доводи и за неправилност на първоинстанционното
решение, като постановено при съществени процесуални нарушения. Твърди,
че при разпределена на ищеца доказателствената тежест за установяване на
факта на полагане на възложената работа и безспорно установения по делото
факт, че труд за периода м. 03.2020 г. – 07.2020г. не е бил полаган,
първоинстанционният съд е уважил предявения иск. Поддържа, че вината за
неполагане на труд е факт извън предмета на спора, като на ответника не е
било указвано, че следва да докаже вината на работника за неизвършване на
работата. Излага се, че не са му давани указания да установи по делото
наличие на заповед по чл. 120в от КТ, поради което не може да бъде
санкциониран за това. Поддържа, че с обжалваното решение районният съд е
променил доказателствената тежест, като недоказването на отрицателния
факт на отказ за изпълнение на работа е бил тълкуван в тежест на ответника.
Твърди, че е извън предмета на делото въпросът за готовността на работника
за престиране на труд. Оспорва направения в първоинстанционния акт извод
за дължимостта на възнаграждението за този период по аргумент от по-
силното основание от правото на работника на възнаграждение при
безвиновен престой по чл. 267 от КТ. Сочи, че ирелевантен за дължимостта
на трудовото възнаграждение е бил и фактът, че трудовото правоотношение
на ищеца не било прекратено, като формалното му съществуване не е
основание за заплащане на трудово възнаграждение. Възможно е трудовото
правоотношение да съществува, но по него да не възникват вземания поради
неизпълнението му. Навежда доводи, че дори да се приеме, че готовността за
престиране на работа е от значение за изхода на спора, ищецът не е
демонстрирал такава, тъй като съгласно събраните по делото гласни
доказателства, ищецът не се е явявал на уговореното в трудовия договор
работното място в гр. София. Твърди, че работното му място е било различно
от това, указано в договора, като по делото не е установено той да се е явявал
на конкретно място за изпълнение на трудовите му задължения. Излага, че
ищецът въобще не е бил на работа и не е било възможно да му се възложи
работа, която той да откаже. Сочи, че ищецът следвало да се яви на работното
си място, за да се приеме, че е бил в „готовност“, доколкото работодателят би
могъл да му възложи друг тип работа по реда на чл. 120 от КТ, като е било без
значение обстоятелството, че не е имало полети през м. март. Поддържа, че
пилотите са известявани предварително 14 - дни преди определен полет и не
може да се приеме, че ищецът е чакал в готовност на летището в гр. Милано,
Италия. Твърди, че ищецът в конкретния случай не бил включен в полетния
график, поради което не му се дължи трудово възнаграждение. Въззивникът
2
оспорва приетото в мотивите на първоинстанционното решение, че е
начислявал заплати за м. юни и м.юли 2020г. Твърди, че неправилно не е
взето предвид заключението на вещото лице относно размера на
възнаграждението за м. март, с оглед ползвания от ищеца неплатен отпуск.
Поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е уважил иска за
заплащане на възнаграждение за м. декември 2019г., тъй като по делото не е
установено, че ищецът е постъпил на работа към този момент. Излага доводи,
че не се дължи възнаграждение и за проведено през м. януари 2020 г.
обучение, нито за дните на пътуване до и от гр. София. Сочи, че е нормално
служителят да участва в обучения за повишаване на квалификацията си в
неработно време, като заплащането и организирането на това обучение от
работодателя не налага различен извод. Твърди, че неправилно са
кредитирани показанията на свидетеля П. относно приетото, че тези обучения
били условие за осъществяване на полетна дейност. По този въпрос се
констатирали противоречия в показанията на свидетеля, доколкото той
посочил, че преди провеждането им ищецът е полагал труд. От друга страна
следвало да се отчете и евентуалната заинтересованост на свидетеля, който
водел дела с ответника. Оспорва възможността дължимото трудово
възнаграждение да бъде присъдено в неговия брутен размер. Твърди, че по
делото не е установен фактическият състав на правото на обезщетение по чл.
215 от КТ. Твърди, че при разпределена доказателствена тежест на ищеца
относно установяване факта на командироването, неправилно СРС е приел, че
командировъчна заповед не е нужна. От друга страна, в противоречие на по-
ранно направения извод, че работното място на ищеца се намира в Република
Италия, първоинстанционният съд е приел, че на него се дължат
командировъчни пари за извършени полети извън територията на Република
България. Оспорва началния момент, от който се дължи законна лихва с оглед
приложението на чл. 6 от Закона за мерките и действията по време на
извънредното положение, обявено с решение на народното събрание от 13
март 2020г. и за преодоляване на последиците /Закона за мерките/. Моли съда
да отмени изцяло обжалваното решение, като отхвърли предявените искове, с
присъждане на разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемият-ищец Ч. ЕСП. оспорва
жалбата, по подробно изложени съображения в депозиран писмен отговор.
Оспорва доводите за недопустимост на решението, като посочва, че
евентуалната неправилна правна квалификация на иска съставлява нарушение
на материалния закон. Сочи, че дори да бъде възприета поддържаната от
въззивника правна квалификация, това не би довело до различен изход на
делото. Както в хипотезата на чл. 267 КТ, така и на тази по чл. 128, т. 2 от КТ,
служителят има право да получи брутното си трудово възнаграждение.
Поддържа, че е възникнал фактическия състав на предявения иск по чл. 128,
т. 2 от КТ - налице е трудово правоотношение, като ищецът е постъпил на
работа, съгласно започнатото изпълнение на трудовите му функции. Сочи, че
по делото е доказано изпълнение на договора, като през целия период е бил на
разположение на работодателя. Поддържа за установено по делото, че
работното му място се е намирало в гр. Милано, Република Италия, като не се
3
доказвало той да имал трудови задължения, налагащи присъствието му в
канцеларията на дружеството в гр. София. Оспорва да е бил предявяван иск
по чл. 267 от КТ, като в нито един момент не са били твърдени фактически
обстоятелства, свързани с престой по смисъла на КТ. Поддържа, че
обучението през м. януари 2020г. е било проведено по инструкции на
работодателя, които служителят е бил длъжен да изпълни, поради което и
ползването на разрешения му отпуск, е било прекъснато. Сочи, че съгласно
представения към исковата молба график за полетите, самият работодател
отчел като работни дните, през които е проведено обучението. Навежда
доводи, че в случая има право на обезщетение по чл. 215 от КТ от самия факт
на извършвана дейност на въздуховоплавателно средство. Поддържа, че чл. 6
от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, не се
прилага по отношение на вземания за трудови възнаграждения. Моли съда да
остави въззивната жалба без уважение, като потвърди изцяло обжалваното
решение, с присъждане на разноски.
Подадена е и частна жалба от ищеца „Т.Д.“ ЕАД срещу определение от
30.07.2021г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, с което е оставено без
уважение искането на частния жалбоподател за изменение на
първоинстанционното решение в частта за разноските. Частният
жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно, като
моли въззивния съд да го отмени и да остави без уважението искането на
ищеца за присъждане на разноски за цена на преводачески услуги в размер на
300 евро. Поддържа, че частните преводачески услуги не са съдебни разноски
и не попадат в приложното поле на чл. 78 от ГПК. Същите са платени на
трето лице, при условията на частно договарянe, при цена, върху която
ответникът не може да влияе. В случая под „разноски по производството“
следва да се разбира суми заплатени в хода на процеса за извършването на
определени съдопроизводствени действия, каквито частните преводачески
услуги не са. За репарирането на този вид разноски, направилата ги страна
може да се ползва от общия ред, като предяви иск за непозволено увреждане.
Твърди, че в случая е следвало да бъде направено искане за превод на
документите от съдебен преводач, разноските за който да се определят от
съда. Единственото изключение, при което загубилата страна следва да
заплаща разноски за договорено с трето лице възнаграждение, е при
адвокатското възнаграждение, чиито размер обаче подлежи на намаляване от
съда. В същото време, не ставало ясно за превода на кои документи е
заплатено възнаграждението за преводач. Оспорва размера и реалното
извършването на разноските.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника по
частната жалба - Ч. ЕСП., в който е изразено становище за неоснователност
на същата.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна
4
страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част, както и спазване на императивните норми
на материалния закон /т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по
тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС/.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Възражението
на ответника за недопустимост на решението, като постановено по
непредявен иск, е изцяло неоснователно.
Предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се
определят от твърденията в исковата молба. В конкретния случай, в исковата
молба са изложени твърдения за възникнало между страните трудово
правоотношение и задължение на работодателя по него за заплащане на
трудово възнаграждение за процесния период, което не е изпълнено, като е
направено искане за присъждането му. При така изложените основание и
петитум, правилно на предявената искова претенция е дадена правна
квалификация по чл. 128, т. 2 от КТ. Не могат да бъдат споделени доводите на
въззивника, че с решението си първоинстанционният съд е излязъл извън
предмета на делото, като се е произнесъл по ненаведени факти, формиращи
по същество основанието на иска за заплащане на възнаграждение при
безвиновен престой по чл. 267 от КТ. В нито един момент не е бил изследван
въпросът за наличен и обявен престой при ответника-работодател. В
конкретния случай, районният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 267 от
КТ, с оглед мотивиране на достигнатите от него правни изводи. Правилността
на извлечения от разпоредбата аргумент от по-силното основание е въпрос по
същество. СРС не се е произнесъл по непредявен иск и като е обсъдил вината
на служителя за неполагане на труда и дали той е бил на разположение на
работодателя си. Тези обстоятелства имат пряко отношение към фактическия
състав на иска по чл. 128, т. 2 от КТ, в частност за съдържанието на
задължението на служителя за полагане на труд. Още повече, с молба
21.01.2021г. /л. 209 от гр. д. № 38091/2020 г. на СРС/, във връзка с изложеното
в отговора на исковата молба, ищецът е изложил твърдения, че
обстоятелството, че е бил на разположение на работодателя и не са му били
възлагани полети, не може да обуслови отказ за плащане на трудовото
възнаграждение, като по този начин, тези обстоятелства са включени в
предмета на делото. Относимостта и значението на тези доводи относно
претендираното от ищеца притезание са отново въпроси по същество на
спора за дължимост на трудовото възнаграждение на ищеца. Предвид
изложеното, с решението си съдът не се е произнесъл по непредявен иск и
същото е процесуално допустимо.
Производството е образувано по предявени от Ч. ЕСП. искове за
осъждане на „Т.Д.“ ЕАД да заплати, на основание чл. 128,ал. 2 КТ, сумата от
53 460. 71 лв. - незаплатено брутно трудово възнаграждение за периода от м.
12.2019г. до м.07.2020г., включващо допълнително трудово възнаграждение
за 4. 42 летателни часа през м.февруари 2020г. в размер на 230. 90 лв., ведно
5
със законната лихва върху главницата от датата на исковата молба /18.08.2020
г./ до окончателното заплащане, на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД - сумата от
1 088.56 лв. - лихва за забава върху претендираните за периода от м. 12.2019г.
до м.06.2020г. трудови възнаграждения, натрупана в периода от 01.02.2020 г.
- 17.08.2020 г. и на основание чл. 215 КТ - сумата от 1 466. 87 лв.-
командировъчни пари за изпълнени от ищеца полети през месец февруари
2020 г.
В отговора на исковата молба по чл. 131 от ГПК са наведени доводи, че
ищецът не е постъпил на работа на указаната в договора дата – 20.12.2019г.,
като не е полагал труд през м. декември 2019г. Работодателят е изложил
доводи, че през м. януари 2020г. ищецът е бил в неплатен отпуск, а за
участието му в организирани обучения не му се дължи трудово
възнаграждение. За м. февруари ищецът не бил доказал полагането на труд.
За периода от м.март – м.юли, той не е участвал в полети, нито е бил на
работното си място в гр. София.
В случая по делото е безспорно установено, че между страните е
възникнало валидно трудово правоотношение, по силата на което ищецът е
заемал длъжността „Пилот“, съгласно трудов договор от 19.12.2019г. В чл. 2
от договора е предвидено, че мястото на работа е гр. София, ул. ****, Летище
София – представляваща Основна База на служителя, както и всяко друго
място, определено от работодателя за изпълнение на трудовите задължения
на служителя. В чл. 4.1. е посочено, че служителят следва да постъпи на
работа на 20.12.2019г., като в договора е направено отбелязване, че
служителят е постъпил на работа. Не е спорно също така, че е било налице
съществуващо трудовото правоотношение до края на процесния период -
14.07.2020г.
За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че
доколкото в трудовия договор е отбелязано, че ищецът е постъпил на работа,
това е станало на уговорената в чл. 4.1 от него дата – 20.12.2019г., като в
същото време ответникът не се е позовал на последиците от непостъпване на
работа в уговорения срок – невъзникване на трудовото правоотношение.
Изложил е мотиви, че не е налице пречка да бъде присъден брутният размер
на трудовото възнаграждение. Посочил е, че чл. 6 от Закона за извънредното
положение, с което се спира начисляването на лихви за забава и неустойки за
срока на извънредното положение, не намира приложение спрямо вземания за
трудови възнаграждения.Приел е, че организираното от работодателя
обучение в гр. София през м. януари 2020г. се намира във връзка с
изпълнение на трудовите функции на ищеца и за периода на участието в него
и за пътуването от и до мястото на провеждането му, на него се дължи
възнаграждение. За м. февруари ищецът е извършвал полети, поради което му
се дължи възнаграждение за отработените 15 дни, както и допълнително
възнаграждение за 4,42 летателни часа над петдесетия на основание чл. 4.2.1
от Вътрешните правила. Приел е, че независимо от неполагането на труд от
страна на ищеца за периода м.март-м.юли 2020г., той има право на трудово
възнаграждение, доколкото неизпълнението на трудовите му функции се
дължи на обективни обстоятелства извън неговата воля. Посочил е, че ищецът
6
е имал готовност да престира труд, като в този период трудовото му
правоотношението не е било прекратено, не е била преустановена работата в
предприятието, нито работодателят се е възползвал от някои от
законоустановените правни възможности във връзка с извънредната
епидемична обстановка. Приел е, че след като в случаите на преустановяване
на работата, на работника се дължи брутното му възнаграждение, по аргумент
за по-силното основание такова се дължи и когато работата не е била
преустановявана. Ищецът бил на разположение на работодателя си, като с
оглед длъжността му на пилот, извършващ полети на територията на
Република Италия, не се изисквало присъствието му в седалището на
ответника в гр. София. Намерил е за основателна и заявената искова
претенция за заплащане на „командировъчни пари“. С оглед естеството на
извършваната от ищеца дейност на пилот и уговореното в чл. 4.3. от
Вътрешните правила на ответника е приел, че на ищеца се дължат
командировъчни пари за всеки от дните, в които той е извършвал полети и
без издаването на нарочна заповед за командироване от работодателя.
Първоинстанционното решение е правилно, като съдът препраща към
мотивите на СРС по реда на чл. 272 ГПК, които изцяло споделя. С оглед
доводите в жалбата, следва да се отбележи следното:
За да възникне правото на парично вземане за заплащане сума за
трудово възнаграждение за работника или служителя, същото следва да е
определено с индивидуален трудов договор, колективен трудов договор и/или
с вътрешните правила за работна заплата, да са налице предвидените в
съответния правен акт предпоставки за неговото възникване и изплащане и да
е съществувало валидно трудово правоотношение към момента на
възникването на това парично вземане от работодателя. В случая тези
предпоставки са налице.
Неоснователно е и оплакването в жалбата за недължимостта на
претендираното трудово възнаграждение, с оглед обстоятелството къде се е
намирало работното място на ищеца. В чл. 66, ал. 3 от КТ е предвидено, че за
място на работата се смята седалището на предприятието, с което е сключен
трудовият договор, доколкото друго не е уговорено или не следва от
характера на работата. В подобен смисъл е формулирана и клаузата на чл. 2
от трудовия договор, съгласно която мястото на работа е гр. София, ул. ****,
Летище София, както и всяко друго място, определено от работодателя за
изпълнение на трудовите задължения на служителя. С оглед изложеното,
действителното място на работа на ищеца в случая следва да бъде определено
с оглед вътрешната организация на ответното дружество, както и характера на
заеманата от ищеца длъжност.
По делото са събрани гласни доказателствени средства, чрез разпит на
свидетеля Т. П., заемал към процесния период длъжностите на заместник-
ръководител „Летателна експлоатация“ и заместник-ръководител „Обучение
летателни екипажи“ при ответника. Въззивният съд кредитира показанията
му, като отчита евентуалната заинтересованост по реда на чл. 172 от ГПК
като лице, което се намира в граждански спор с ответната страна, но при
съобразяване, че той е заемал ръководни позиции в предприятието на
7
ответника, като е имал възможност да формира преки и непосредствени
впечатления относно вътрешната организация в предприятието на ответника
и показанията му са логични, последователни и кореспондиращи с останалия
доказателствен материал по делото. Свидетелят твърди, че дружеството не е
осъществявало полети от гр. София, като дейността по извършване на полети
е била базирана в гр. Милано и пилотите и целият кабинен екипаж на
компанията живеели там. Пилотите не са чакали определяне на полети в гр.
София. Тези показания се потвърждават и от представения по делото график
за полетите за м. февруари, съгласно който ищецът е извършвал полети
единствено на територията на Република Италия, с начална и крайна точка –
гр. Милано. От друга страна, видно от съдържанието на представената с
исковата молба кореспонденция във връзка с проведено през м. януари 2020 г.
обучение, от страна на администрацията на ответника е организирано
пътуването и престоя в гр. София и на други служители, наред с ищеца. Тези
служители са обозначени със звание „капитан“, обичайно за длъжността на
пилот. Обстоятелството, че и други заети при ответника пилоти е следвало да
пътуват от Република Италия до гр. София за провеждане на обучението
потвърждава показанията на свидетеля П., че ответното дружество не е
изпълнявало полети от седалището си в гр. София, или във всеки случай,
значителна част от дейността му е била концентрирана в Република Италия,
във връзка с която е изпълнявал трудовите си функции ищецът. В тази насока
следва да се посочи, че разходите за пътуването са били поети от
работодателя, което не съответства на положението, че ищецът е имал
задължение да се намира в гр. София. С оглед изложеното, следва да се
приеме, че мястото на работа на ищеца, с оглед организацията на работата в
предприятието на работодателя и характера на работата се е намирало в гр.
Милано, Република Италия, а не на територията на седалището и адреса на
управление на ответника към момента - гр. София, ул. ****, Летище София и
доводите в жалбата в тази връзка са неоснователни.
По отношение на възнаграждението за м. декември 2019 г.:
В края на трудовия договор страните са направили изрична декларация,
че служителят е постъпил на работа. Независимо, че не е посочена дата на
постъпване, следва да се приеме, че тя съвпада с предвидената за това в чл.
4.1 от трудовия договор - 20.12.2019г. Този извод следва и от фактическото
започване на изпълнението на задълженията по трудовия договор. В случай,
че ищецът-служител не е постъпил на работа на указаната дата, трудовото
правоотношение би се считало за невъзникнало на основание чл. 63, ал. 3,
изр. второ от КТ. Ответникът обаче не се е позовал на това обстоятелство
нито в процесния период на осъществяваната от ищеца трудова дейност, нито
в рамките на настоящото производство. Предвид изложеното, на ищеца се
дължи заплащане съответно на положения за м. декември 2019 г. труд от
страна на ищеца. Доколкото не са наведени доводи относно начина на
изчисляване на дължимото за м. февруари възнаграждение, следва да се
приеме, че дължимото на ищеца брутно възнаграждение за този месец е във
възприетия от първоинстанционния съд размер от 1 780. 91 лв. за три работни
дни.
8
По отношение на възнаграждението за м. януари 2020 г.:
По делото не се спори, че на ищеца е бил разрешен неплатен отпуск в
размер на 30 работни дни, считано от 28.12.2019г. Не е спорно също така
обстоятелството, че ищецът е пътувал до Република България за участие в
организирани от ответника обучения в гр. София. С нормата на чл. 7.1, т. xiii
е уговорено изрично задължение на ищеца, в качеството му на служител по
трудовото правоотношение, да участва във всички курсове за обучение,
инициирани от работодателя и необходими за изпълнение на трудовите му
задължения. От систематическото тълкуване на тази клауза във връзка с
клаузата на чл. 8.1 от договора, следва да се направи извод, че тези обучения
не се свеждат само до такива, провеждани с цел придобиване на сертификати,
лицензии или атестации, а се отнася до всякакви обучения, нужни за
осъществяване на дейността като пилот. В конкретния случай, от
представената кореспонденция във връзка с обучението, както и от
показанията на свидетеля П. следва извод, че става дума на обучение чрез
учебни симулатори. По делото безспорно се установява, че обучението е
организирано и проведено от ответника. Свидетелят П. дава показания, че
всички новоназначени в компанията пилоти е следвало да преминават „курс
за приспособяване“, като в същото време на всеки шест месеца са били
провеждани периодични обучения в симулатор. Тези показанията на
свидетеля следва да бъдат кредитирани и в тази им част, доколкото през
процесния период той е заемал длъжността заместник-ръководител
„Обучение летателни екипажи“, поради което е отговарял за дейността по
обучение на пилотите. Независимо дали се касае за „курс за приспособяване“
или периодичен курс на симулатор, съдът намира, че проведеното през
м.януари обучение следва да се признае за трудова дейност, доколкото
ищецът е взел участие в него в изпълнение на свое задължение по трудовия
договор и провеждането му несъмнено е в интерес на работодателя. Предвид
изложеното, на ищеца се дължи трудово възнаграждение и за времетраенето
на обучението. Този извод не се опровергава и от обстоятелството, че на
ищеца е било разрешено ползването на неплатен отпуск. С включването на
ищеца в обучението, следва да се приеме, че неговият отпуск е бил прекратен
за времетраенето му. Следва да се присъди и трудово възнаграждение и за
дните на пътуване от и до гр. София, доколкото, както бе посочено, мястото
на работа на ищеца се е намирало в гр. Милано, Република Италия, а не гр.
София. Ето защо, следва да бъде споделен изводът на районния съд, че на
ищеца се дължи заплащане на трудово възнаграждение за 12 дни през м.
януари 2020г. в размер на сумата 6 152. 25 лв.
По отношение на възнаграждението за м. февруари 2020 г. – м. юли
2020г.:
По арг. от чл. 128, т. 2 от КТ, трудово възнаграждение се дължи за
извършена работа. Трудовият договор има за предмет предоставяне на
работната сила, а не постигане на определен резултат. Основно задължение на
работодателя по договора е предоставяне на работата за реалното
изпълнение, както и условията за това – чл. 127, ал. 1, т. 1 от КТ.
Работодателят извлича ползите от наемния труд, поради което той носи и
9
риска от неполагане на труда поради независими от работника причини. С
оглед изложеното, работникът или служителят има право на възнаграждение
и когато не му е осигурена от страна на работодателя уговорената за
извършване работа, както и когато не по своя вина не я е изпълнил. В този
смисъл е и практиката на ВКС, обективирана в Решение № 5070/28.11.2019г.
по гр. д. № 110/2019г., ІІІ ГО на ВКС, в което е посочено, че когато трудовият
договор има за предмет престиране на работна сила, а не на резултат,
работникът или служителят трябва да докаже, че е предоставил работната си
сила, а работодателят е длъжен да докаже неизпълнението - че работникът не
се явил, че е напуснал преждевременно и т.н. Предвид факта, че трудовият
договор е с продължително изпълнение, за да се установи, че е предоставил
работната си сила, работникът или служителят е достатъчно да докаже, че е
постъпил на работа. Този извод се извежда и по аргумент от чл. 63, ал. 3 КТ,
където непостъпването на работа е уредено като прекратително условие.
Постоянното, системното или продължителното неизпълнение на трудовите
задължения, включително неявяване на работа, преждевременно напускане
или отказ да се изпълняват поставените задачи, са факти на неизпълнение и те
се доказват от работодателя. Същият извод следва от правилото на чл. 193,
ал. 1 КТ, което задължава работодателят да събере доказателства за
неизпълнението. В този смисъл, настоящият съдебен състав намира за
неоснователни релевираните във въззивната жалба доводи за неотносимост
на обстоятелствата относно това дали работникът е бил на разположение на
работодателя, респ. неговата вина за неполагане на труда. Неоснователни се
явяват и съображенията на ответника, че той не следва да носи тежестта за
доказване факта за отказ за изпълнение, респ. за виновно поведение на ищеца,
довело до неизпълнение на трудовите му задължения. Правилни са и
мотивите на първоинстанционния съд за дължимост на трудовото
възнаграждение на служителя в случая на неполагане на труд не по негова
вина, по аргумент за по-силното от правото му на възнаграждение при
безвиновен престой по чл. 267, ал. 1 от КТ. Това тълкуване е застъпено и в
горецитираната практиката на ВКС - Решение № 5070 от 28.11.2019 г. по гр.
д. № 110/2019г., ІІІ ГО на ВКС.
По делото е установено, че ищецът е постъпил на работа при ответника,
с което той е изпълнил задължението си за предоставяне на работната си сила.
Не може да се приеме, че ищецът не е бил на разположение на работодателя
си. Както бе посочено, мястото на работа на ищеца не се е намирало по
местонахождение на седалището на ответника в гр. София, а в гр. Милано,
поради което той не е бил длъжен да се явява на работа в адреса на
управление на дружеството. Съгласно показанията на свидетеля П., пилотите
са били известявани 14 дни преди полет, който трябва да изпълнят и е
следвало да се явяват на летището 1 час предварително. Освен в случаите,
когато са определени за резервни пилоти, те не са имали задължение да се
явяват в летателната база в гр. Милано. Отделно следва да се отбележи, че в
чл. 11 на трудовия договор не е установено работно време за ищеца, като е
посочено, че разпределението на работното време ще бъде съгласно
приложимото законодателство и вътрешните актове на работодателя. По
10
делото не са представени доказателства за установен график или
разпределение, по силата на които, при липса на полети, ищецът да е имал
задължение да се яви на определено място. Поради изложеното, не може да се
приеме, че ищецът не е бил на разположение и не е имал готовност да
престира труд. В случай, че ответникът-работодател е имал намерение да
задължи ищеца да се яви на определено място, за извършването на друг вид
работа, той е следвало да направи това по реда на чл. 120 от КТ. По делото не
са ангажирани доказателства за такава заповед, в писмена или устна форма.
Неоснователен е довода в жалбата за липса на дадени указания на
работодателя да установи по делото наличие на заповед по чл. 120в КТ, тъй
като по делото липсват твърдения от самия него такава да е издадена през
процесния период на обявеното извънредно положение. Вследствие на
бързото разпространение на вируса Ковид-19 в началото на м. март 2020г.
гражданското въздухоплаване в световен план е силно ограничено. При
невъзможност на работника или служителя да бъде осигурена работа, било
поради престой или намаляване на работата, дължащи се на обективни
причини, законодателят е предвидил различни механизми, с които се отчита
стопанският интерес на работодателя, в насока запазване на заетостта, като се
ограничава задължението му за предоставяне на работата по чл. 127, ал. 1, т. 1
от КТ и в този смисъл за заплащането на трудовото възнаграждение по чл.
128, т. 2 от КТ, вкл. като му дава възможност да прекрати трудово
правоотношение – чл. 120, чл. 138а, чл. 173, ал. 4, чл. 328, ал. 1, т. 1 до т. 4 от
КТ и др. В случай обаче, че работодателят не се възползва от някоя от
предвидените възможности, той продължава да дължи трудово
възнаграждение. В конкретния случай за периода м. март – м. юли 2020 г.
трудовото правоотношение на ищеца не е било прекратено, по отношение на
него не е било установявано непълно работното време, като той е
продължавал да бъде на разположение на работодателя си, поради което на
него се дължи пълният размер на уговореното трудово възнаграждение.
Съгласно изпратеното от работодателя съобщение до служителите от
23.03.2020г. /л. 125 по гр.д. № 38091/2020г./, с оглед предизвикателствата
пред въздухоплавателната промишленост и избягване на намаляване на
личния състав, към тях е направено предложение за временно редуциране на
трудовите възнаграждения в предприятието. В тази насока е сключено и
допълнителното споразумение от 01.03.2020 г., с което двете страни са се
съгласили трудовото възнаграждение да бъде намалено на сумата 4 759. 69 лв.
Поради изложеното, липсата на полети за периода м.март - м.май 2020г. е
била съобразена от страните, като това е било компенсирано чрез намаляване
на трудовото възнаграждение на ищеца. Предвид горното, за този период
работодателят няма на разположение възражението за неизвършване на
работа от страна на работника.
Що се касае до размера на дължимото трудово възнаграждение за този
период, настоящият състав намира, че няма основание да се приеме, че
неизползваните 12 работни дни неплатен отпуск, вследствие на прекъсване на
отпуска за провеждане на обучението през м.януари 2020г., следва да се
отнесат към м. март 2020г. В случай, че страните са имали намерение дните
11
на обучението да бъдат компенсирани, това несъмнено е щяло да стане през
м. февруари 2020г. Доколкото това не е станало, като ищецът е извършвал
полети в периода през м. февруари 2020г., съдът намира, че неизползваните
12 дни неплатен отпуск не следва да се вземат предвид при изчисляването на
възнаграждението за м. март 2020г., поради което на ищеца се дължи пълния
размер на уговореното възнаграждение за този месец от 4 759. 69 лв. Предвид
изложеното, за периода м. март – м. юли 2020г,. се дължи възнаграждение в
общ размер на сумата 36 837. 31 лв., както е приел СРС.
Относно възражението в жалбата за присъдения брутен размер на
трудовото възнаграждение:
Възможността за присъждане на брутния размер на трудовото
възнаграждение се признава безпротиворечиво в съдебната практика,
включително в цитираната от първоинстанционния съд такава на ВКС
/Решение № 166 от 25.02.2010 г. по гр. д. № 220/2009г., Г К, ІІІ ГО на ВКС ;
Решение № 154/24.06.2015г. по гр. д. № 6134/2014г., ГК, ІІІ ГО на ВКС/.
Съгласно цитираната практика, съдът може да присъди както брутното
трудово възнаграждение, така и остатъка от чистата сума за получаване след
приспадане на дължимия данък и обществени осигуровки - т.нар. нетно
трудово възнаграждение. Единственото изискване е решението да е ясно дали
се присъжда брутното трудово възнаграждение или се присъжда остатъка
след приспадане от брутното трудово възнаграждение на дължимите данъци и
осигуровки. Работодателят има задължение да удържа и внася в бюджета
дължимите от работника или служителя данъци и осигурителни вноски. Тези
удръжки работодателят е задължен да направи и без съгласието на работника
или служителя, поради което задължението му към последния е в размер на
остатъка от чистата сума за получаване. Независимо по какъв начин е
присъдена дължимата сума, работникът или служителят не може да получи
частта от брутното трудово възнаграждение, представляваща дължимите от
него данък върху общия доход и осигурителни вноски. Това е така и в случая,
когато се присъжда брутното трудово възнаграждение, тъй като данъкът и
осигурителните вноски са публични държавни вземания (чл.162, ал.2, т.1
ДОПК), а в изпълнителното производство държавата се смята винаги за
присъединен взискател за дължимите й от длъжника публични вземания,
съгласно чл.458 ГПК. Съдебният изпълнител при събиране на дължимото
трудово възнаграждение е длъжен да отдели суми за изплащане на тези
задължения. Поради изложеното, не може да бъде споделен довода в жалбата,
че присъждането на брутния размер би създало невъзможност за точно
изпълнение на решението или непреодолими практически предизвикателства
за това. Поради изложеното, жалбата в тази част от въззивника – ответник е
неоснователна.
По иска с правно основание чл. 215 от КТ:
За да бъде уважен иска за заплащане на командировъчни пари по чл. 215
КТ, е необходимо кумулативното наличие на следните предпоставки: наличие
на трудово правоотношение между страните, изпращане на работника или
служителя да осъществява трудовите си функции извън мястото си на работа
от компетентен орган и размера на задължението на работодателя за
12
престиране на полагащите се на служителя командировъчни пари.
Правилни са изводите на СРС, че в случая липсата на издадена заповед
за командироване не налага извод за неоснователност на иска, с оглед
клаузата на чл. 4.3 от р. ІV от представените Вътрешни правила за работната
заплата, съгласно която служителите, които изпълняват трудовите си
задължения на борда на въздухоплавателно средство, имат право на
командировъчни пари, като за лицата на длъжност пилот е уговорена сумата
50 евро на ден. Присъдената от СРС сума е съобразно заключението на
приетата ССчЕ, както и представените неоспорени разпечатки от
използваната от ответника вътрешна система за проследяване „Леон“,
удостоверяващи съответния престой на ищеца на борда на
въздухоплавателното средство.
Поради изложеното, е неоснователно оплакването в жалбата, че искът е
недоказан, поради липсата на издадена заповед за командироване. При
наличие на гореописаната клауза и спецификата на извършваната трудова
дейност, такава заповед не е необходимо да бъде издадена, тъй като самият
работодател е регламентирал командироването на служителите по различен
начин във Вътрешните правила.
По възражението относно периода на присъдената законна лихва:
В първоначалната си редакция чл. 6 от Закона за мерките в
първоначалната си редакция - Обн. ДВ. бр.28 от 24 Март 2020г. предвижда,
че до отмяната на извънредното положение не се прилагат последиците от
забава за плащане на задължения на частноправни субекти, включително
лихви и неустойки за забава, както и непаричните последици като предсрочна
изискуемост, разваляне на договор и изземване на вещи. Така формулирана
разпоредбата създава първоначално впечатление, че се суспендира
прилагането на последиците от забава във всички частноправни отношения
независимо от техния и страни. Въпреки това, когато се тълкуват приложими
правни норми е необходимо винаги да се изхожда от целта на закона. Закона
за мерките има за цел да се защитят уязвимите от обявеното извънредно
положение лица, търпящи негативни последици от въведените в закона
ограничения. В този смисъл не може да се приеме, че чл. 6 от Закона за
мерките, дори в първоначалната си редакция е имал универсално за
частноправните отношения действие. В съответствие с това тълкуване е и
последващото изменение на разпоредбата - Изм. - ДВ, бр. 34 от 2020г., в сила
от 09.04.2020г., с което обхвата на нормата е прецизиран да обхваща
единствено задължения към банки и други финансови институции. Изводът,
че със законодателната промяна се отразява първоначалният смисъл на
разпоредбата се подкрепя и от мотивите към § 5 на ЗИД на Закона за мерките,
с които е посочено, че с „С предложените промени се цели поясняване на
текста на разпоредбата на чл. 6 в духа на предложената от Народното
събрание промяна“, както и че с клаузата по същество „се предотвратява
възможността от настъпване на предвидените в договора неблагоприятни
последици за длъжниците по договори с банки и други финансови
институции“. В този смисъл, настоящият състав намира, че задълженията за
трудови възнаграждения попадат извън обхвата на разпоредбата на чл. 6 от
13
Закона за мерките в първоначалната редакция. Правилни са изводите на
СРС, че следва да бъде отчетена спецификата на трудовото
правоотношението и положението на служителя като икономически по-слаба
страна, както и социалното значение на трудовото възнаграждение не би
могло да се приеме, че работодателят е освободен от последиците от забавата
си.
Други оплаквания не са релевирани в жалбата.
Предвид съвпадението в изводите на двете инстанции, обжалваното
решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
По частната жалбата по чл. 248 ГПК:
Същата е неоснователна.
Предмет на молбата по чл. 248 ГПК е присъждането в полза на ищеца на
сумата 300 евро – разноски за превод на документи. Заплащането на
процесните разноски е безспорно установено по делото и същите са дължими
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Въззивният съд споделя изводите на СРС, че
същите са направени във връзка с настоящото производство и са дължими.
Неоснователни са доводите в частната жалба, че същите са недължими, с
оглед субекта, извършил превода, респ. преводите не са извършени от
съдебен преводач – в посочения смисъл е и практика на ВКС, обективирана в
определение № 60382/23.12.2021г. по гр.д. № 2584/2017г. на ВКС, ІІІ ГО,
която настоящият състав споделя.
По изложените съображения, частната жалба следва да бъде оставена без
уважение, като неоснователна.
По разноските: При този изход на спора право на разноски има
въззиваемият - ищец, като следва да му бъдат присъдени претендираните и
доказани разноски за адвокатско възнаграждение в уговорения и заплатен
размер от 1 000 евро. От насрещната страна не е направено възражение по чл.
78, ал. 5 ГПК.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 27.05.2021 г. по гр.д. № 38091/2020 г. на
СРС, II ГО, 178 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на „Т.Д.“ ЕАД срещу
определение от 30.07.2021г. по гр.д. № 38091/2020 г. на СРС, II ГО, 178
състав, постановено по реда на чл. 248 ГПК.
ОСЪЖДА „Т.Д.“ ЕАД, ЕИК **** да заплати Ч. ЕСП., италиански
гражданин, роден на **********г. в гр. Неапол, Република Италия, на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата 1 000 евро – разноски за адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО в частта за уважаване на иска по чл. 128, т. 2 от КТ и
акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД подлежи на касационно обжалване в 1 -
14
месечен срок от съобщенията до страните пред ВКС при условията на чл. 280,
ал. 1 и 2 ГПК, а в останалата част - досежно иска по чл. 215 от КТ, решението
не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15