Мотиви
към присъда по ВНОХД № 531/2020 по описа на СГС, НО, V
въззивен състав
С
присъда от 04.04.2019г. по НОХД № 20103/ 2015г. по описа на СРС, НО, 7 състав,
подсъдимият Р.Р.Л. е признат за невиновен за това, че
около 14:45 часа на 28.11.2014г., в ***, на около 200 метра от бул. „Симеоновско шосе“, в ***, нанесъл удари с ритници и юмруци
в областта на лицето и тялото на Б.Б.Б., с което му
причинил средни телесни повреди, както следва:
-
счупване
на тялото на долната челюст вляво, осъществяващо медикобиологичната
характеристика счупване на челюст, довело до трайно затруднение на дъвченето и
говоренето за период по – голям от 30 дни и
- счупване
на коронката на 7-ми горен десен зъб и счупване на коронката на 7-ми долен ляв
зъб, осъществяващо медикобиологичната характеристика
избиване на зъби, без които се затруднява дъвченето, поради което и на
основание чл. 304 от НПК е оправдан по повдигнатото му обвинение за престъпление
по чл. 129, ал. 2, пр. 3, алт. 1
и алт. 2, вр. ал. 1 от НК.
В законния срок срещу присъдата е
постъпил протест от прокурор при СРП. В протеста се сочи, че съдебният акт е
неправилен и незаконосъобразен. Прави се искане
за отмяна на атакувания съдебен акт и постановяване на нов, с който
подсъдимият да бъде признат за виновен по повдигнатото му обвинение.
В съдебно заседание пред въззивния съд
представителят на СГП поддържа подадения протест. Излага доводи, че авторството
на инкриминираното деяние се доказва посредством наличния по делото протокол за
разпознаване на лице, в който пострадалият от престъплението Б.е посочил, че
именно подсъдимият му е нанесъл телесните увреждания. Сочи се, че по делото
освен това са разпитани и поемните лица - свидетелите Ц.и С., които са потвърдили, че
са участвали при извършването на разпознаването на подсъдимия. Поддържа се, че
първоинстанционният съд неправилно не е кредитирал показанията на свидетеля Д., като е счел, че същият е предубеден и заинтересован
от изхода на делото, поради обстоятелството, че е ползвал бележки и документи при
дадените от него свидетелски показания пред първата инстанция. Твърди се, че не
са налице и данни по делото свидетелят Д. да е поддържал близки отношения с
пострадалото лице, за да се заключи, че е заинтересован от изхода на делото.
Излагат се съображения, че е била налице невъзможност пострадалото лице да бъде
редовно призовано за разпит пред първоинстанционния съд, което значително е
затруднило разкриването на обективната истина, но същевременно по делото са
налице достатъчно доказателства, които да обосноват извода, че именно
подсъдимият е автор на инкриминираното деяние. Моли се първоинстанционната
присъда да бъде отменена и подсъдимият да бъде признат за виновен в извършване
на престъплението, за което му е било повдигнато обвинение. Счита, че на Л.
следва да му бъде наложено наказание около средния размер, като се отчетат
всички смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства.
Защитникът на подсъдимия Л. счита
постановената присъда от СРС за правилна, законосъобразна и обоснована. Сочи,
че пострадалият свидетел Б.многократно е бил призоваван в съдебната фаза на
процеса, но същият е изявил нежелание да се яви по делото и дори е депозирал писмено
становище в тази насока, като две години след започването на съдебната фаза е
починал. Излага съображения, че съвсем логично защитата и подсъдимият не са
дали съгласие да бъдат прочетени свидетелските показния на пострадалия от
досъдебното производство. Поддържа, че правилно първоинстанционният съд е
изключил от доказателствената маса протоколът за разпознаване, тъй като същият
е средство за проверка на доказателства, а не средство за събиране на
доказателства. Посочва още, че в конкретния случай e невъзможно да бъде проведен разпит
на пострадалото лице, поради което и следва да бъде подложено на критичен
анализ извършеното в хода на досъдебното производство разпознаване на
подсъдимото лице. Сочи, че освен това разпознаването е и процесуално невалидно
поради неналичието на съгласие от страна на подсъдимото лице, както и липсата
на защитник при осъществяването му. Излага съображения, че не е доказано по
категоричен и несъмнен начин авторството на деянието, като това не може да се
осъществи нито от показанията на свидетеля И.И.,
който е очевидец на инкриминираното деяние, нито от свидетелските показания на
полицейските служители Д. и О.О.. Сочи още, че
съобразно изисканата справка от КАТ за собствеността на лекия автомобил не се
доказва и подсъдимото лице да е собственик на автомобила, който е бил на
мястото, на което се е осъществило инкриминираното деяние. Прави искане
постановената от първоинстанционния съд оправдателна присъда да бъде
потвърдена, а протестът на прокуратурата да бъде отхвърлен.
В последната си дума подсъдимият Л. моли
за потвърждаване на оправдателната присъда.
Софийски градски съд, проверявайки
изцяло правилността и законосъобразността на обжалваната присъда във връзка с
направените оплаквания и съобразно изискванията на чл. 313 и чл. 314 от НПК,
намери протеста, депозиран от СРП, за процесуално допустим, а по същество – за основателен.
За да постанови присъдата си
контролираната инстанция е провела прецизно съдебно следствие и е положила
значителни усилия за изясняване на правнозначимите обстоятелства, които са
относими към предмета на доказване по делото. Настоящият съдебен състав, обаче
намира, че първоинстанционната присъда е постановена при превратно тълкуване на
така събраните доказателствата, без те да са обсъдени съвкупно, в съответствие
със закона и с правилата на формалната и житейска логика.
След собствен анализ на доказателствата по
делото, настоящият съдебен състав намери, че са налице основания за изменение
на фактическата обстановка, приета от първата съдебна инстанция, поради което и
приема за установено следното:
Подсъдимият Р.Р.Л.
е роден на ***г***, българин, български гражданин, неженен, неосъждан, със
средно образование, ЕГН: **********,***.
Б.Б.е работил
като таксиметров шофьор към фирма „Йелоу 333” АД, без
да има сключен трудов договор с дружеството.
На 28.11.2014г., около 14,30ч. в ***, на
около 200 метра от бул. „Симеоновско шосе”, посока
ж.к. „Младост”, е бил паркиран управляваният от Б.Б.Б.
служебен автомобил. Лекият автомобил се намирал на тротоара, от дясната страна на
платното, като същият е бил паркиран там след леко претърпяно ПТП с друг
автомобил, водач на който е била жена.
На същата дата, около 13,30 ч.,
свидетелят И.Л.И., също работещ като таксиметров шофьор към фирма „Йелоу 333” АД, без да има сключен трудов договор с
дружеството, закарал на ремонт
управляваният от него служебен автомобил във фирмения сервиз, намиращ се в ***. Св. И.чакал да се отремонтира
лекият му автомобил и около 14,45 ч. се
намирал в близост до автокъщите на
кръстовището на бул. „Самоковско шосе” и ул. „Инженер Георги Белов”, на разстояние около 150-200 метра от мястото,
където Б.Б.бил паркирал лекия си автомобил. Свидетелят
И.говорил по мобилния телефон, когато видял паркираният от Б.служебен автомобил
на фирма „Йелоу 333” АД и намиращите се до него двама
мъже.
В следствие на възникнал конфликт между Б.Б.и Р.Л., поради претърпяно леко ПТП, Р.Л. нанесъл удари в
лицето и тялото с юмруци и ритници на св. Б., който бил паднал на земята, в
близост до управлявания от него лек автомобил. След това Л. се качил в лекия
автомобил жълт на цвят, тип „баничарка”, паркиран зад управлявания от св. Б.служебен
автомобил и потеглил в ***.
Малко след нанесеният му побой Б.Б.се качил в лекия си автомобил и се отправил до намиращия
се наблизо фирмен сервиз, находящ се в ***, където по
това време бил и св. И.И.. Св. И.разпознал лицето, на
което бил нанесен побой и го попитал дали на същия са нанесени удари с ритници
и юмруци, при което св. Б.отговорил „Да, ето ми зъбите” и показал два зъба в
шепата си. Пострадалият казал освен това на св. И., че инцидентът възникнал
вследствие на леко претърпяно ПТП с друг автомобил, марка „Голф”. Св. И.потвърдил
пред Б., че е възприел нанесеният му побой и предоставил на последния телефонният
си номер, за да го потърси, в случай че е необходимо да свидетелства.
В следствие на подаден сигнал за ПТП,
прераснал в скандал и саморазправа в кв. Горубляне, пристигнали полицейските
служители С.К.Д. и О.К.О., назначени като ППГ – Контрола към 07 РПУ. След
установяване на самоличността на пострадалия Б.и на регистрационния номер на
управлявания от него лек автомобил, полицейските служители свалили данни от
лицето, което заявило, че инцидентът е възникнал вследствие на леко ПТП между
управляваният от него лек автомобил и друг автомобил „Фолксваген Голф”,
управляван на свой ред от лице от женски пол. Б.поискал да извикат екип на
полицията, а жената заявила, че след малко ще пристигне собственика на
автомобила. Пострадалият заявил на полицейските служители, че малко след това на
мястото на инцидента пристигнало лице от мъжки пол с управляван от него лека
автомобил, в жълт цвят, и му нанесъл удари с ръце и крака в областта на главата.
Б.предоставил на полицейските служители регистрационния номер на лекия
автомобил „Фолксваген Голф”. По лицето на Б.Б.е имало
наранявания, които са били възприети от полицейските служители и поради това
бил извикан екип на ЦСМП, който прегледал пострадалото лице и установил, че има
счупени и избити зъби.
На пострадалият било издадено медицинско
направление от УМБАЛСМ „Пирогов” НХК, амб. №
23069/28.11.2014г. с диагноза – контузия и хематом в областта на лявата масетерна област, счупване на коронките на 7-ми горни и
долни зъби, счупване на тялото от ляво на долната челюст. С направлението пострадалият бил препратен за
освидетелстване.
На 29.11.2014г. било издадено
съдебномедицинско удостоверение № I -338/2014г. от д-р С.И.Х., д.м.- специалист по
съдебна медицина, в което е отразено, че както от прегледа, така и от
предоставената медицинска документация се установяват: отоци и кръвонасядания в ***, брадичката от дясно, седалищната
област, двете бедра, в ляво на гръдния кош, които са му причинили и се отнасят
до временно разстройство на здравето, неопасно за живота; счупване на коронките
на 7-ми горен и долен зъби в ляво с избиване частично и на горния, което се
отнася до медико- биологичната характеристика избиване на зъби, без които
трайно се затруднява дъвченето; счупване на тялото на долната челюст в ляво,
което се отнася до медико – биологичната характеристика счупване на челюст ,
при което трайно се затруднява дъвченето и говоренето.
Според заключението на изготвената по
делото съдебномедицинска експертиза на пострадалото лице са причинени следните
травматични увреждания: оток и мораво синкаво кръвонасядане
на площ 7/6 в ***; подкожен хематом над лявата вежда; оток на цялата лява
лицева половина, най – изразена в средно долната трета, с промяна в
конфигурацията на симетричността на лицето; масивен подкожен хематом с изразена
флуктуация в *** към долната челюст; оток и синкаво кръвонасядане на брадичката централно и в дясно; счупване
на коронката на 7-ми горен ляв зъб; счупване на коронката на 7-ми долен десен
зъб; счупване на тялото на долната челюст вляво; кръвонасядане
на лигавицата на устната кухина вляво; кръвонасядане
по лигавицата на долната устна от дясно и към основата на венеца; петнисто кръвонасядане на дясната седалищна област и към глутеалната гънка; кръвонасядане
по предната повърхност на дясното бедро в горната трета; петнисти кръвонасядания по задната повърхност на лявото бедро в
средната трета; кръвонасядане по лявата странична
повърхност на гръдния кош, ребрената дъга. Според заключението увреждането на
долната челюст с вид на напречно счупване на тялото на долната челюст вляво към
долночелюстния ъгъл е причинило на пострадалия и
реализира медикобиологичната характеристика счупване
на челюст, довело до трайно затруднение в дъвченето и говоренето за период по-
голям от 30 дни. Освен това в заключението е посочено, че счупването на седми
горен десен зъб и на седми долен ляв зъб, в конкретния случай с налични
антагонисти, са причинили на пострадалия и реализират медикобиологичната
характеристика избиване на зъби, без които се затруднява дъвченето и за период
по- голям от 30 дни.
Според заключението на изготвената по
делото повторна съдебномедицинска експертиза на пострадалото лице са причинени:
счупване на челюст в ляво, което затруднява дъвченето и говоренето за срок по-
голям от 30 дни, и избиване на зъби,
изразяващо се в счупването на 7-ми горен десен и 7-ми долен ляв зъби,
без които се затруднява дъвченето и говора за срок по- голям от 30 дни. Останалите травматични увреждания на лицето,
а именно – отоци и кръвонасядания по лицето и лигавицата
на долната устна; кръвонасядане на дясната седалищна
област и двете бедра, както и по лявата повърхност на гръдния кош, са причинили
на пострадалия временно разстройство на здравето неопасно за живота.
Изложената фактическа обстановка въззивният съд възприе след прецизен анализ на събраните по
делото доказателства и доказателствени средства, а именно: гласните – показанията на свидетелите И.Л.И.
/приобщени по реда на чл. 281, ал. 4, вр. с ал.1 НПК/, А.Ц.Ц.,
Х.Л.С., С.К.Д., О.К.О., В.С.Г.; писмените
доказателства - медицинско направление от УМБАЛСМ
„Пирогов” НХК, амб. № 23069/28.11.2014г.,
съдебномедицинско удостоверение № I -338/2014г., протокол за разпознаване на лица от
05.12.2014г., справка за съдимост на
подсъдимото лице, както и останалите писмени доказателства, събрани на
досъдебното производство прочетени и приобщени по реда на чл. 283
от НПК, заключението на изготвените и приетите по делото съдебномедицински
експертизи.
Безспорно по делото са събрани
множество доказателства, които могат да бъдат условно обособени в две групи. Такива,
които ползват обвинителната теза, и такива, които са в насока за оправдаване на
подсъдимото лице. Същите са взаимоизключващи се по отношение на основния факт, подлежащ
на доказване - нанасянето на удари на пострадалото лице от страна на
подсъдимия. Първата съдебна инстанция не е подходила с необходимата критичност
и внимание към двете групи доказателства, като им е дала неправилна оценка.
Необосновано,
първата съдебна инстанция е поставила под съмнение показанията на свидетеля И.И., единствен очевидец на инкриминираното деяние, тъй като
същият не е могъл да възпроизведе в откритото съдебно заседание от 12.07.2017г.
дословно случилото се, като първоначално не е могъл да посочи по какъв начин и
колко на брой са ударите нанесени на пострадалото лице от подсъдимия. Това
вътрешно противоречие, както е отбелязал и първоинстанционният съд, е
преодоляно чрез прочитането на показанията на свидетеля по реда на чл. чл. 281,
ал. 4, вр. с ал.1 НПК, след което свидетелят е заявил, че поддържа дадените от
него показания в хода на досъдебното производство, а именно, че друг мъж е
съборил на земята пострадалия и му е нанесъл удари в лицето и тялото с юмруци и
ритници. Нещо повече, следва да се отчете и обстоятелството, че към момента на предоставяне
на свидетелските показания в съдебната фаза на процеса е изминал продължителен
период от време от момента на инкриминираното деяние през 2014г. и дадените в
хода на досъдебното производство свидетелски показания, което от своя страна
логично предполага неспособността на И.да си спомни с подробности всичките си
възприятия от инкриминираното деяние.
Съдът кредитира изцяло показанията на свидетеля И., които намира за
последователни, логични и взаимносвързани. С особено
внимание съдът анализира изложеното от същия, доколкото той е свидетел-очевидец
на случилото се, респективно неговите възприятия представляват първично и пряко
доказателство. От свидетелските
показания на И.И. се установява по безспорен и
категоричен начин нанесени телесни увреждания на пострадалия от друго лице от
мъжки пол чрез нанасяне на удари в лицето и тялото с юмруци и ритници, при
което са му били избити два зъба, които пострадалият е държал в ръката си. В тези им части показанията
категорично се подкрепят от приложените писмени доказателства –
Съдебномедицински удостоверения, както и СМЕ и повторна СМЕ, които
потвърждават, че на пострадалия действително са били причинени телесни
увреждания, които могат да бъдат получени именно по описания от св. И.начин.
Въззивният съд стига и
до заключението, че няма причина да бъде игнорирано и писменото доказателствено средство – протокол за разпознаване, тъй като
са спазени правилата на чл. 169 - 171 от НПК за извършване на процесуално –
следственото действие „разпознаване”, при което към същия е приложен и
фотоалбум на четирите лица за разпознаване. Освен това пред първата инстанция
са допуснати до разпит и поемните лица - А.Ц.и Х.С.,
чиито показания настоящият съдебен състав подобно на първостепенния съд кредитира
изцяло, тъй като намира същите за логични, последователни и взаимносвързани,
подкрепени от останалия по делото доказателствен материал.
И двамата свидетели не са имали спомен дали точно подсъдимият е лицето, което е
било посочено от пострадалия, но са заявили своето възприятие, че Р.Л. е бил едно от лицата за разпознаване. Липсата на
спомен у поемните лица за това дали пострадалият е
посочил именно подсъдимия е житейски и психологически обясним. Техният разпит е
извършен близо четири години след извършване на процесуално – следственото
действие, на което те са присъствали, поради което е нормално те да изгубят
спомен относно това кое е лицето, което пострадалият е посочило при
разпознаването. Това но никакъв начин не влияе на оценъчната дейност относно
доказателствената обезпеченост на извода за авторството на инкриминираното
деяние, която в решаваща степен е обоснована с проведеното разпознаване от
страна на Б., което пострадало лице е починало впоследствие в съдебната фаза на
процеса пред първата инстанция. Невъзможността да бъдат приобщени дадените от
пострадалия Б.свидетелски показания от досъдебното производство, поради липсата
на дадено съгласие от страна на подсъдимия по реда на чл. 281, ал. 5, вр. с ал.
1, т. 4, пр. последно от НК, по никакъв начин не разколебава извода на въззивния съд, че именно
Р.Л. е автор на инкриминираното деяние. Настъпването на смъртта на подстрадалия в хода на процеса не може да послужи като
обстоятелство, предопределящо крайният изход на делото в насока за оправдаване
на подсъдимото лице, тъй като по делото има достатъчно доказателства за
виновността на подсъдимия, било то от първичен или вторичен характер.
По делото на 05.12.2014г. е извършено разпознаване на подсъдимия Л. /л. 22
от ДП/ от пострадалия Б.. Непосредствено преди него е извършен разпит на
свидетеля, който напълно отговаря на критериите на чл. 170 от НПК, тъй като
съдържа изявения на свидетеля кога, при какви обстоятелства е наблюдава
разпознавания и по какви белези го е разпознал. В резултат на извършването на
това следствено действие подсъдимият Б.е бил разпознат категорично от пострадалия,
като въззивният съд не
намира основание протоколът, удостоверяващ провеждането му и резултатът от
него, да бъде изключен от доказателствената съвкупност. Критериите на НПК са
били напълно удовлетворени – разпознаващият е посочил по какви белези е
разпознала именно Л. като извършител на деянието, както и характерните
особености, по които е сторил това. Като се отчете и обстоятелството, че
разпознаването е извършено само седем дни след датата на престъплението, е
очевидно, че свидетелят е имал запазен ярък спомен от визията на извършителя.
Предвид на това няма никакво законово основание протоколът за извършеното
разпознаване да не бъде кредитиран като доказателствен
източник, годен да обоснове изводите за авторството на подсъдимия Л.в извършване
на престъплението.
Необосновано първата съдебна инстанция не е кредитирала свидетелските
показния на С.Д. и О.О., като е приела, че същите са
предубедени и заинтересовани. Първоинстанционният съд
е достигнал до този си извод единствено поради обстоятелството, че свидетелят Д.преди
съдебното заседание си е припомнил случая чрез прочитане на изготвената от
самия него докладна записка. Следва да се отбележи, че не съществува никаква
процесуална пречка всеки един свидетел да си служи при даване на показания с
бележки или документи, които притежава, още повече че в конкретния случай
докладната записка е изготвена именно от св. Д.. По делото не са налице данни
полицейският служител да се намира в лични взаимоотношения с подсъдимия, за да
може да се заключи, че свидетелят е заинтересован. Напротив, същият е подходил
отговорно, като си е припомнил чрез изготвените от него бележки обстоятелства,
които имат значение по делото и които с оглед изминалия период от време – около
четири години са избледнели в съзнанието му. В тази връзка показанията на
полицейския служител Д. следва да бъдат ценени внимателно при преценка за
корелацията им с останалите доказателствени източници. За съда не съществува
основание да ги изключи от доказателствената основа, върху която изгражда
своите изводи и да отрече достоверността им, само поради факта, че свидетелят
си е послужил с бележки при даване на свидетелските си показания. Свидетелят О.не
дава много подробна информация за инкриминираното деяние, като от неговите
показания се установява единствено, че двамата със св. Д. са се отзовали на
подаден сигнал за ПТП в кв. Горубляне. Свидетелят Д. от своя страна пък дава
важни сведения относно обстоятелството, че със св. О.са отишли на мястото на инкриминираното деяние след
получен сигнал за ПТП, който е прераснал впоследствие в саморазправа в кв.
Горубляне. Полицейският служител е заявил, че пострадалото лице е имало видими
наранявания по лицето, като след оказаната му медицинска помощ лекарят е
установил, че Б.е с избити и счупени зъби. Освен това Д. е посочил, е по данни
на самото пострадало лице след ПТП- то с лек автомобил марка Фолксваген Голф,
който е бил управляван от жена, е пристигал собственикът на автомобила и му е
нанесъл удари с ръце и крака в областта на главата. Освен това пострадалият е
дал информация на полицейския служител и за регистрационния номер на
автомобила, с който е настъпило произшествието и е посочил и името на
единствения свидетел -очевидец по делото. Въззивният
съд дава вяра на показанията на полицейския служител, тъй като същите са
логични и последователни и кореспондират с останалия по делото доказателствен материал.
На следващо място въззивният съд е провел съдебно
следствие като е допуснал в качеството на свидетел В.Г., изготвил докладна записка, находяща се на л. 2 от ДП. Свидетелят е завил, че на пострадалия
са били нанесени удари в областта на лицето,
като се касаело за средна телесна повреда. От изключително значение е
посоченото от Г., че именно подсъдимият е лицето, което е било задържано
за нанесените удари на Б., както и
обстоятелството, че по повод на задържането на лицето същият е отишъл с колега на адреса, където живее лицето - в къща в кв. Горубляне. Въззивият
съд изцяло кредитира показанията дадени от св. Г., тъй като същите звучат
достоверно и логично и са подкрепени от другите доказателства по делото.
Посочвайки именно подсъдимото лице в съдебното заседание като лицето, което е
било задържано във връзка с инкриминираното деяние и обстоятеслтвото,
че същото е било търсено на адреса по местоживеене *** е още една индикация, че
именно подсъдимият е автор на инкриминираното деяние. Това е така, тъй като при
снемане на самоличността на лицето се установи като безспорно обстоятелство по
делото, че Л. е живущ ***.
Вярно е, че относно главния факт – авторството на
инкриминираното деяние, показанията на свидетелите Г. и Д. се явяват производно
доказателство, доколкото възпроизвеждат не лични възприятия, а преразказ на
казаното и от пострадалия, но вярно е също така, че практиката на касационната
инстанция (Решение № 282/09.03.2017 г. по к. н. д. № 1222/2016 г. на I н. о. на
ВКС) се е ориентирала във виждането, че производните доказателства могат да
послужат като средство за разкриване и проверка на първичните доказателства или
да ги заменят тогава, когато първичните доказателства са недостъпни. В случая е
налице втората хипотеза, доколкото по отношение на пострадалия– поради
невъзможността да бъде разпитан като свидетел, поради настъпила в хода на съдебния
процес смърт на Б., същите успешно могат да се ползват за замяна на неговите
възприятия (първичните доказателства), доколкото последните са "недостъпни".
Изрично в този смисъл е и Решение № 113/23.06.2015 по дело № 93/2015 на ВКС,
НК, II н. о., където също се приема, че липсва процесуална пречка производните
доказателства да бъдат използвани като средство за разкриване на първични
доказателства, за проверка на първичните доказателства и за замяна на
първичните, ако последните са недостъпни.
Съдът кредитира и заключението на повторната съдебномедицинската
експертиза, от което се установяват настъпилите след инцидента увреждания на
пострадалото лице: счупване до венеца на седми горен десен и седми долен ляв
зъб, което по своята медико – биологична характеристика съответства на избиване
на зъби, без които се затруднява дъвченето и говора за срок по – голям от 30
дни, както и счупването на долната челюст в ляво, представляващо счупване на
челюст, което затруднява дъвченето и говора за срок по – голям от 30 дни. В
края на своето заключение вещото лице е посочило, получените увреждания се
дължат на удари с и или върху твърди тъпи предмети и добре отговарят да са
получени по време и начин отразени в показанията приложени по делото – с юмруци
и ритници. Така изготвеното заключение въззивният съд намира
за обективно и компетентно изготвено, защитено по убедителен начин в съдебно
заседание.
При така извършения самостоятелен
анализ и с оглед така възприетото от настоящата инстанция от фактическа страна,
въззивният съд намира, че с деянието си подсъдимият Р.Р.Л.
от обективна и субективна страна е осъществил състава на престъплението по чл.
129, ал. 2, вр. ал. 1 от НК.
От обективна страна –
от събраните по делото доказателства безспорно се установява, че на посочените
в обвинителния акт време и място, чрез нанасяне на удари с ритници и юмруци в
областта на лицето и тялото на пострадалия, подсъдимият Л. е причинил на Б.Б.Б. средна телесна повреда, изразяваща се във счупване
на тялото на долната челюст вляво, осъществяващо медикобиологичната
характеристика счупване на челюст, довело до трайно затруднение на дъвченето и
говоренето и счупване на коронката на 7-ми горен десен зъб и счупване на
коронката на 7-ми долен ляв зъб, осъществяващо медикобиологичната
характеристика избиване на зъби, без които се затруднява дъвченето. В случая са налице обективните елементи от състава на престъплението
по чл. 129, ал. 2 НК – средна телесна повреда, доколкото е налице
причинно-следствена връзка между поведението на подсъдимия и полученото от св. Б.телесно
увреждане. Последното е довело до счупване на челюстта и избиването на два зъба
на пострадалото лице за срок повече от 30 дни.
От субективна страна – деянието е
извършено от подсъдимия Л. при условията на пряк умисъл. Той е съзнавал
общественоопасния характер на своето деяние, предвиждал е неговите
общественоопасни последици и е искал именно тяхното настъпване. Подсъдимото
лице е нанесъл удари с ритници и юмруци в областта на лицето и тялото на
пострадалия Б., като е целял да нарани същия. Подсъдимият е съзнавал насоката
на ударите си и тяхната противоправност – да увреди анатомичната цялост на
здравето на пострадалия. В тази връзка въззивният съд приема, че за
субективната съставомерност на деянието не е нужно подсъдимият да е имал
съзнание за точната по вид телесна повреда, която ще причини на лицето, на
което е нанесло удари, като е достатъчно, да е имал представа за това, че с
активните си действия ще причини увреждане на пострадалия. Подсъдимият Л. е
достигнал достатъчна степен на психо-физическа и социална зрялост, за да може
да прецени, че като удря пострадалия свидетел с такава сила и подобен предмет
може да причини всякакви по вид и последствия телесни увреждания.
За престъплението по чл. 129, ал.
2 вр., ал. 1 от НК законодателят е предвидил наказание лишаване от свобода за
срок до шест години. При преценката за конкретната обществена опасност на
деянието и на дееца съдът прие за смекчаващо отговорността обстоятелство
чистото съдебно минало на подсъдимия, както и изминалия значителен времеви период от извършване на
деянието до настоящия момент, а за отегчаващи – причинените на пострадалия
извън съставомерната средна телесна повреда увреждания.
Съдът
счете, че изброените по-горе смекчаващи отговорността обстоятелства не са от
категорията на многобройните, а липсва и изключително такова, при което и
най-лекото предвидено в закона наказание ще се окаже несъразмерно тежко.
Като взе предвид смекчаващите и
отегчаващото отговорността обстоятелства, настоящият съдебен състав намери, че
следва да наложи наказание в размер близък до законовия минимум, а именно
„лишаване от свобода” за срок от една година. Според съда размерът на така
наложеното наказание съответства на значимите обстоятелства за личността на
дееца в контекста на целите на наказанието, дефинирани в чл. 36 НК. Така
определеното наказание по тежест е достатъчно, за да окаже поправително и
превъзпитателно въздействие спрямо подсъдимия към спазване на законите и
добрите нрави, и ще въздейства възпитателно и предупредително върху другите
членове на обществото.
Съдът
прие, че по отношение на подсъдимия Л. са налице материално-правните
предпоставки за приложението на чл. 66 от НК за
отлагане на изпълнението на така наложеното наказание лишаване от свобода с
изпитателен срок от три години – поради
факта, че подсъдимият не е осъждан на лишаване от свобода за престъпление от
общ характер, наложено е наказание под три
години лишаване от свобода, като с оглед изпълнение на целите по чл. 36, ал. 1
от НК, възпиращият и превъзпитателен ефект на наказанието може да се постигне и
без ефективното му изпълнение.
С оглед изхода на делото,
подсъдимият Л. беше осъден да заплати направените в хода на досъдебното
производство разноски за възнаграждения за вещи лица в размер на 172,36 /сто
седемдесет и шест лева и тридесет и шест стотинки/ лв. по сметка на МВР, и
направените по делото разноски на първа инстанция в размер на 180 /сто и
осемдесет лева/ лева по сметка на ВСС.
Така мотивиран, въззивният съд постанови присъдата си.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.