Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр. София, 16.05.2019 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-А въззивен състав, в открито съдебно заседание
на двадесет и пети април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ
като разгледа докладваното от съдия Луканов въззивно гр. дело № 3950 по
описа за 2019г. на Софийски градски съд, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
по реда на Част втора, Дял втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален
кодекс (ГПК).
Със съдебно
решение № 13796 от 16.01.2019г., постановено по гр. дело № 52413/2017г. по
описа на Софийския районен съд (СРС), ІІ ГО, 67-ми състав, „З.Д.(ЗД) Б.И.“ АД е
осъдено на основание чл. 432 от Кодекса за застраховането КЗ), да заплати на
ищеца В.В.А., сумата от 8 000 лв. – представляваща обезщетение за причинени
неимуществени вреди в резултат на ПТП, причинено на 12.12.2016г. от виновно и
противоправно поведение на водача на лек автомобил „Пежо“ с рег.№*******, чиято
гражданска отговорност към този момент е била застрахована от ответника, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 23.06.2017г. до окончателното
плащане, както и на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата 1 380 лева, представляваща
разноски за държавна такса, депозит и адвокатско възнаграждение.
Срещу
решението е постъпила въззивна жалба от „З.Б.И.“ АД, в която са изложени
съображения за неправилност на решението поради допуснато съществено нарушение
на съдопроизводствените правила, довело до необоснованост на формираните от
първоинстанционния съд изводи и нарушения на материалния закон. Въззивникът твърди
съпричиняване на вредоносния резултат от страна на въззиваемия, за който твърди
да е бил без поставен предпазен колан в нарушение на императивните разпоредби
на чл. 137а от ЗДвП, като степента на вина на пострадалия е поне 50%. Твърди също,
че поведението на пострадалия е не само в противоречие със закона, но само по
себе си той е създал условия, улеснил е и е предпоставил настъпването на
травмите, а приносът на пострадалия има обективен характер. На следващо място
поддържа, че определеното от съда обезщетение в размер на 8000 лева за
причинените вреди са силно завишени, противоречащи на принципа на
справедливостта по чл. 52 от ЗЗД и не отговарят на трайно установената практика
за обезщетяване на подобен род вреди. Излага също, че ищецът не е доказал
всички елементи на непозволеното увреждане, което е в негова доказателствена
тежест. Не сочи нови доказателства. Моли за отмяна на решението и отхвърляне на
иска. Претендира направените разноски и пред двете съдебни инстанции съобразно
отхвърлената част на иска.
В срока по
чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемия ищец В.В.А., чрез
надлежно упълномощен представител, в която изразява становище за
неоснователност на жалбата. Поддържа, че размера на дължимото обезщетение е
правилно определен, поради което моли жалбата да бъде оставена без уважение, а
първоинстанционното решение да бъде потвърдено като валидно, допустимо и
правилно. Оспорва твърдението за съпричиняване от страна на ищеца. Не сочи нови
доказателства. Претендира направените по делото разноски, вкл. и за адвокатски
хонорар. Прави възражение за прекомерност на претендирания от ответника
адвокатски хонорар.
В открито
съдебно заседание въззивникът, редовно призован, не изпраща представител. В
становище от 02.04.2019г., чрез представителя си по пълномощие, въззивникът
поддържа въззивната жалба и оспорва отговора на въззиваемата страна. Прави
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца.
В открито
съдебно заседание въззиваемата страна, чрез представителя си по пълномощие,
оспорва въззивната жалба и поддържа отговора по изложените в него съображения.
Пледира, че възражението за съпричиняване е неоснователно и моли да
бъде оставено без уважение. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
Страните не
сочат доказателства и не са правили доказателствени искания, поради което във
въззивното производство не са събрани доказателства.
Софийският
градски съд, в настоящия си въззивен състав, като взе предвид подадената
въззивна жалба и съдържащите се в нея оплаквания, съобразявайки събраните по
делото доказателства, основавайки се на релевантните правни норми, приложими
към разглеждания спор и вътрешното си убеждение, намира следното от фактическа
и правна страна:
Въззивната
жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана и с правен
интерес от обжалването страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което същата е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно чл.269, изр.2
от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният
съд е обвързан от посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно
правомощие има да провери спазването на императивните материалноправни
разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл са и
дадените указания по тълкуването и прилагането на закона с т.1 от Тълкувателно
решение № 1/2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
І. По
валидността на обжалваното решение.
Обжалваното
решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен
вид и е подписано от разгледалия делото съдия.
ІІ. По
допустимостта на обжалваното решение.
Решението е
допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки и са липсвали
отрицателните за предявяване на иска, а съдът се е произнесъл именно по иска по
чл. 432 от КЗ, с които е бил сезиран, поради което няма произнасяне в повече от
поисканото.
ІІІ. По
съществото на спора съдът приема следното:
Разгледана по
същество, въззивната жалба е неоснователна.
Съгласно чл.
271, ал. 1 от ГПК, когато констатира, че оспореното решение е валидно и
допустимо, въззивният съд следва да реши спора по същество, като потвърди,
отмени изцяло или отчасти първоинстанционното решение.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт намира, че
фактическата обстановка по делото, установена въз основа на събраните пред
първоинстанционния съд доказателства, е описана вярно и изчерпателно в
обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда в
настоящия съдебен акт. От събраните в първоинстанционното съдебно производство
доказателства се установи, че на 12.12.2016г. в гр. Перник ищецът В.В.А. е
управлявал лек автомобил „Тойота“ с рег. № ********, движейки се по ул. „Св.
Св. Кирил и Методий“, а в лентата за насрещно движение в срещуположна посока се
е движел лек автомобил „Пежо“ с рег. № *******АХ, управляван от водача М.К.Б..
Поради рязко спиране на движещ се друг автомобил пред лекия автомобил „Пежо“ с
рег. № *******АХ, Б..предприел маневра и навлезнал в лентата за насрещно
движение, при което реализирал челен удар с лекия автомобил, управляван от
ищеца. Механизмът на настъпване на процесното произшествие своевременно е
оспорен от ответника – с отговора на исковата молба, но се установява
еднозначно от писмените доказателства, свидетелските показания на М.К.Б., както
и от неоспореното заключение по автотехническата експертиза (САТЕ).
Страните по
делото не спорят относно наличието на валиден договор за задължителна
застраховка „Гражданска отговорност“ на лек автомобил „Пежо“ с рег. № *******АХ
към датата на ПТП, по който застраховател е въззивникът „З.Б.И.“ АД.
От заключението
на комплексната съдебно-медицинска експертиза, приета като неоспорена от
страните, кредитирана от съда, като обективно и безпристрастно дадена, се
установява, че от настъпилото на 12.12.2016г. в гр. Перник ПТП на В.В.А. са му причинени
следните увреждания: контузия с оток и кръвонасядане в лява теменно-слепоочна
област на главата със сътресение на главен мозък; охлузване на ограничена площ
по предна повърхност на лява подбедрица в средна трета; травматичен оток и
малко охлузване по гръбната повърхност на дясна ръка към основата на втори
пръст; контузия с оток по гръбната повърхност на дясна гривнена става. В
заключението си експертът приема, че от получените телесни увреждания ищецът е
изпитвал болки и е страдал, като в началото болките са били по-силни и
постепенно са отслабвали по интензитет, а във връзка с мозъчното сътресение
най-често срещаните симптоми са: краткотрайни нарушения на съзнанието по време
на травмата; непълен или непоследователен спомен за травмата; главоболие
(особено при изправяне, физическо или умствено напрежение); гадене, евентуално
повръщане (обикновено скоро след травмата); световъртеж. Вещото лице дава
заключение, че последиците от мекотъканните травми на главата и крайниците
(болки и страдания) са отшумели за около 2-3 седмици след инцидента, а
възстановяването от лекостепенното мозъчно сътресение обикновено е пълно и
настъпва за 2-4 седмици. Според заключението на вещото лице всички описани
увреждания са логично следствие от процесното произшествие. При липса на
доказателства за различен от установения механизъм на настъпилото ПТП, съдът
приема, че няма основание да не вяра на заключението на експерта, че уврежданията
на ищеца са причинени именно от настъпилото на 12.12.2016г. ПТП.
От приетото заключение на съдебно-психиатричната експертиза, също приета като неоспорена от страните,
кредитирана от съда, като обективно и безпристрастно дадена се установява,
че ищецът е преживял остра стресова реакция в резултат на произшествието, която
най-вероятно е продължила 48 часа, след което е развил посттравматично стресово
разстройство. Според експерта посттравматичното стресово разстройство е с
най-голяма интензивност през първите 3 месеца, със затихваща симптоматика след
5-ия месец и пълно отзвучаване на симптомите, а страха е отзвучал най-вече след
8-ия месец. В заключението си вещото лице е обосновало извод, че пълното
възстановяване на психиката на ищеца В.В.А. е настъпило след 8-ия месец от произшествието
благодарение на адекватното лечение.
Районният съд
е разпитал
свидетелят С.В.А., чиито показания са допуснати относно установяване на болките
и емоционалното състояние на ищеца след инцидента. От показанията на този
свидетел се установява, че след настъпилото на 12.12.2016г. ПТП В.В.А. бил доста притеснен, имал рана
в областта на слепоочието, рана под коляното, а дясната му ръка била натъртена
и подута. Установява се също, че към момента на настъпилото ПТП ищецът работел
като лекар-ортопед и известен период от време след инцидента не е могъл да си
върши работата, тъй като психически не се чувствал добре и бил притеснен.
Приемал лекарства и не шофирал, тъй като страхът продължил около 8 месеца.
Преценени при спазване нормата на чл. 172 от ГПК, настоящият съдебен състав не
намира основания да не кредитира обсъдените показания на този свидетел, тъй
като те са последователни и логични, а и изцяло кореспондират със заключенията
на вещите лица по медицинската и психиатрична експертизи, включително относно
преживените болки, предприетото лечение и уплаха след процесния инцидент.
При
установената от първостепенния съд фактическа обстановка, настоящата въззивна
инстанция намира от правна страна следното:
Предявен е за
разглеждане осъдителен паричен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ (обн.
ДВ, бр. 102 от 29.12.2015 г., в сила от
01.01.2016г.).
Въззивният
състав намира, че решението на първостепенния съд е правилно, като на основание
чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на районния
съд. Независимо от препращането и във връзка с доводите във въззивната жалба е
необходимо да се добави и следното:
Според чл. 432,
ал. 1 от КЗ увреденото лице, спрямо което застрахованият е отговорен, има право
да иска обезщетението пряко от застрахователя по застраховка „Гражданска
отговорност“ при спазване на изискванията на чл. 380.
За да
възникне субективното право по чл. 432, ал. 1 от КЗ е необходимо
кумулативното осъществяване на елементите от сложен фактически състав, включващ:
1) валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска
отговорност“ между делинквента и застрахователя-ответник и 2) деликт с всичките
кумулативно дадени елементи от неговия фактически състав: деяние (действие или
бездействие), вреда, противоправност на деянието, причинна връзка между
деянието и вредата и вина на причинителя.
Съдът приема
за безспорно установено, че към момента на процесното ПТП между ответното
застрахователно дружество, и делинквента М.К.Б. е налице валиден договор за
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, което обстоятелство не се
оспорва от ответника. Следва, че към датата на процесния деликт от 12.12.2016г. е съществувало валидно
застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ между
делинквента М.К.Б. и „З.Б.И.“ АД, поради което застрахователят дължи на
основание чл.
432, ал. 1 от КЗ, вр. с чл. 45 от ЗЗД репариране в полза на
увредения ищец на действително причинените вреди - пряка и непосредствена
последица от настъпилото ПТП от 12.12.2016г.
Съвкупната
преценка на събраните по делото от първоинстанционния съд писмени
доказателства, свидетелските показания на св. Богданов, както и заключението на
САТЕ, сочат на извода, че е налице виновно противоправно деяние от страна на
делинквента Б..изразяващо се в нарушение на правилото на чл. 23, ал. 1 от ЗДвП, според което „водачът
на пътно превозно средство е длъжен да се движи на такова разстояние от
движещото се пред него друго превозно средство, че да може да избегне удряне в
него, когато то намали скоростта или спре рязко.“ С това деяние делинквента М.К.Б.
е нарушил правилата за движение, тъй като не е осигурил достатъчно разстояние
от движещото се пред него МПС за да може да избегне удряне в него в случай, че
то рязко намали скоростта или спре рязко. Делинквентът Б..е нарушил и
разпоредбата на чл.25, ал.1 от ЗДвП, която императивно постановява, че водач на
пътно превозно средство, който ще предприеме каквато и да е маневра, като
например да заобиколи пътно превозно средство, да излезе от реда на паркираните
превозни средства или да влезе между тях, да се отклони надясно или наляво по
платното за движение, в частност за да премине в друга пътна лента, да завие
надясно или наляво за навлизане по друг път или в крайпътен имот, преди да започне маневрата, трябва да се
убеди, че няма да създаде опасност за участниците в движението, които се
движат след него, преди него или минават покрай него, и да извърши маневрата,
като се съобразява с тяхното положение, посока и скорост на движение, както и
чл.25, ал.2 от ЗДвП регламентираща, че при извършване на маневра, която е
свързана с навлизане изцяло или частично в съседна пътна лента, водачът е длъжен да пропусне пътните
превозни средства, които се движат по нея. Когато такава маневра трябва
едновременно да извършат две пътни превозни средства от две съседни пътни
ленти, с предимство е водачът на пътното превозно средство, което се намира в
дясната пътна лента. В резултат на така допуснатите нарушение на действащи
правни норми, водачът Б..е станал причина за настъпване на произшествието на 12.12.2016г. Допуснатото нарушение на ЗДвП от
застрахования при ответника водач е установено въз основа на издаденото
Наказателно постановление № 16-1158-002966/16.01.2017г. от ОД на МВР Перник, с-р
„Пътна полиция“ гр. Перник, което е влязло в сила на 06.02.2017г. (лист 104 от
делото на СРС). Следва, че е установена вината на водача М.К.Б. за настъпилото
ПТП от 12.12.2016г.,
причинило физическите увреждания на ищеца. По изложените съображения настоящият
въззивен състав приема, че предявения иск е доказан по основание.
По размера на
обезщетението за неимуществените вреди съдът приема следното:
Претърпените
от ищеца В.В.А. неимуществени вреди от процесния деликт се изразяват в
изживените болки и страдания от получените травматични увреждания от настъпилото
ПТП. При определяне размера, в съответствие с правилото на чл. 52 от ЗЗД и Постановление № 4 от
23.12.1968 г. на Пленума на ВС, съдът съобрази силата, продължителността и
интензивността на болките и страданията; възрастта на ищеца – 48 г., при която възраст
е бил работоспособен, активен и работещ (видно от показанията на св. С.. А. – лист 58 от делото на СРС), а след инцидента
ищецът не е ходил на работа и имал оплаквания за силни болки и пиел
болкоуспокояващи. Установи се, че последиците от мекотъканните травми на
главата и крайниците (болки и страдания) са отшумели за около 2-3 седмици след
инцидента, а възстановяването от лекостепенното мозъчно сътресение е настъпило
за 2-4 седмици. Установи се също, че ищецът е имал остра стресова реакция в
резултат на произшествието, която най-вероятно е продължила 48 часа, след което
е развил посттравматично стресово разстройство с най-голяма интензивност през
първите 3 месеца, със затихваща симптоматика след 5-ия месец и пълно
отзвучаване на симптомите, а страха е отзвучал най-вече след 8-ия месец. Установи
се, че пълното възстановяване на психиката на ищеца В.В.А. е настъпило след
8-ия месец от произшествието. Съдът взе предвид и настъпилото възстановяване и
благоприятната прогноза относно здравословното състояние на ищеца във връзка с
преживяната злополука. При определяне на обезщетението съдът съобразява и
икономическите условия в държавата в периода на настъпване на вредите – м. 12. 2016
г., чийто обективен белег са и определените от закона лимити на отговорност на
застрахователя. Като се вземат предвид всички тези обстоятелства, съдът приема,
че справедливо обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди би била
сумата от 8 000 лева, който размер представлява и справедливо обезщетение по
смисъла на чл. 52 от ЗЗД за репариране на неимуществените
вреди на ищеца от ПТП. С оглед изложеното, настоящият въззивен състав намира,
че изискването за справедливо обезщетяване на ищеца за неимуществените вреди,
при установените релевантни обстоятелства ще бъде постигнато с обезщетение в
размер на 8 000 лева.
Относно възражението на въззивника за съпричиняване на вредоносния резултат
от пострадалия:
С оглед своевременно въведеното от ответника (с отговора на исковата молба)
възражение за съпричиняване на вредоносния резултат, следва да бъде изследван
въпроса налице ли е съпричиняване от пострадалото лице при настъпване на
вредоносния резултат, с оглед евентуалното намаляване на дължимото обезщетение
по реда на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. Съпричиняване е
налице, когато със своето поведение на пътя, пострадалият, като участник – водач
на МПС по пътищата и в нарушение на правилата за движение е допринесъл за
настъпването на вредоносния резултат. Изводът за наличие на съпричиняване на
вредата не може да почива на предположения, а намаляването на дължимото
обезщетение за вреди от деликт по правилата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД изисква доказани по
безспорен начин конкретни действия или бездействия на увреденото лице, с което
то обективно да е способствало за настъпването на вредите (в този смисъл е
приетото в решение № 99/08.10.2013 г. по т. д. 44/2012 г. на ВКС, Второ ТО; решение
№ 98/24.06.2013 г. по т. д. 596/2012 г. на ВКС, Второ ТО и др.), която съдебна
практика се споделя и от настоящия въззивен състав. Следва да се прецени и в
каква степен пострадалият е допринесъл за настъпване на пътния инцидент.
От събраните в първоинстанционното производство доказателства не може да
бъде формиран извод, че ищецът е бил без поставен предпазен (обезопасителен)
колан. Не се установи при настъпилото ПТП на 12.12.2016г. водачът В.В.А. да е
управлявал МПС в нарушение на чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП. Доколкото от
заключението по САТЕ се установи, че управляваният от ищеца автомобил е
фабрично оборудван с предпазни обезопасителни колани на предните и задните
седалки, а от настъпилото ПТП му е причинена тотална щета на цялата предница с
отваряне на двата еърбека, то съдът приема, че при реализиран челен удар с друг
автомобил, уврежданията на ищеца биха били в по-тежка степен, в случай, че
водачът не е бил с поставен предпазен колан. Този извод на съда изцяло
кореспондира със заключението на експерта по САТЕ, според което при правилно
поставен предпазен колан, пътниците и водачът в едно МПС получават по-малко
увреждания. В този смисъл съдът счита, че твърденията на въззивника-ответник,
поддържани както в отговора на исковата молба, така и във въззивната жалба, са
недоказани. Недоказаните факти са неустановени за съда факти, които не могат да
породят правни последици. Предвид изложеното следва, че не са установени предпоставките на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за намаляване на
определеното обезщетение.
Неоснователно
е и възражението, че обезщетение от 8 000 лева за причинените вреди е силно
завишено и не отговарят на трайно установената практика за обезщетяване на
подобен род вреди. Съдът счита, че за установения интензитет и продължителност
на претърпените от ищеца - въззиваема страна болки и страдания (както
физически, така и психични) от настъпилото ПТП на 12.12.2016г. обезщетение от 8
000 лева е справедливо и съобразено с чл. 52 от ГПК.
Други
възражения във въззивната жалба не се излагат, а въззивният съд не установи да
е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма при постановяване
на оспореното първоинстанционно решение.
По така
изложените съображения, въззивната жалба е неоснователна, а обжалваното решение
следва да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно.
С оглед предмета
и цената на иска, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящият съдебен
акт е окончателен и не подлежи на касационно обжалване (в същия смисъл е опр. №
4/02.01.2019г. по т.д. № 2979/2018г. на ВКС, ТК, І отд.).
ІV. По
разноските съдът приема следното:
Съгласно чл.
78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК, право на разноски има само страната, в полза на която
е постановен съдебният акт. С оглед потвърждаване на първоинстанционното
решение на въззивника не се дължат разноски.
Въззиваемата
страна своевременно е заявила искане за присъждане на разноски, като е
представила доказателства за реалното заплащане в брой на претендираното
адвокатско възнаграждение от 730 лева (съгласно т. ІІІ от договор за правна
защита и съдействие от 18.03.2019г. – лист 26 от делото), което е посочено и в
списъка по чл. 80 от ГПК. Неоснователно е възражението с правно основание чл.
78, ал. 5 от ГПК - за прекомерност на заплатеното от въззиваемата страна
възнаграждение за един адвокат. Заплатеното адвокатско възнаграждение е в
минимален размер, който е определен съобразно чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения и с оглед на правната и
фактическа сложност на делото. По изложените съображения настоящият съдебен
състав присъжда разноски на въззиваемата страна, в претендирания и доказан
размер от 730 лв.
Така
мотивиран и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, Софийски градски съд, ГО, ІІ-А
въззивен състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № 13796 от 16.01.2019г., постановено по гр. дело № 52413/2017г. по описа на Софийския районен съд, ІІ ГО, 67-ми състав.
ОСЪЖДА „З.Д.Б.И.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на В.В.А., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 730 (седемстотин и тридесет) лева – разноски по въззивно гр. дело № 3950/2019г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-А въззивен състав.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.