РЕШЕНИЕ
№ 65
гр. Карлово, 08.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІІ-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четиринадесети декември през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Дарина Ил. Попова
при участието на секретаря Кристина Р. Шахънска
като разгледа докладваното от Дарина Ил. Попова Гражданско дело №
20215320101426 по описа за 2021 година
ПРОИЗВОДСТВОТО е по иск с правно основание член 26, ал.1, пр. ІІІ-то от
ЗЗД и чл. 22 от ЗЗП.
Ищецът ХР. Д. К. с ЕГН **********, от гр. К., ул. „И.В.“ *** твърди, че
между него, в качеството му на кредитополучател и „И.А.М.“ АД, в качеството на
кредитодател, бил подписан договор за потребителски кредит № ****** от 07.08.2019г.
Съгласно договора бил предоставен кредит в размер на 2500 лева, разпределен на 34
седмични погасителни вноски, всяка една в размер на 165,51 лева, за период от
23.08.2019г. до 03.04.2020г. при фиксиран годишен лихвен процент по заема в размер
на 35% и годишен процент на разходите в размер на 40.91%.
Допълнително към договора бил подписан и договор за поръчителство №
****** от 07.08.2019г. между ищеца, в качеството му на потребител и „Ф.Б.“ ЕООД, в
качеството на поръчител. По силата на съглашението поръчителят се задължил да
сключи договор за поръчителство с „И.А.М.“ АД за изпълнението на всички
задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем, както и за
всички последици от неизпълнението на задължението по договора за заем.
Поръчителят се задължил да изплати заемната сума в размер на 2500.00 лева на
„И.А.М.” АД, задължение за плащане на възнаградителна лихва, както и задължение за
плащане на законна лихва за забава в случай на забава на плащането, разходи за
събиране на вземането, съдебни разноски и адвокатски хонорар.
Съгласно чл.2 от договора за поръчителство, същия влизал в сила, ако
потребителят не изпълни задължението си по чл.4, т.1 и чл.4. т.2 от договора за
паричен заем в указания срок да предостави обезпечение, което било поръчителството
или банкова гаранция по договора за кредит. Следвало да бъде учредено в
изключително кратък срок, като поръчителят иди солидарният длъжник следвало да
представят на кредитното дружество обилна документация, която било невъзможно да
бъде събрана в рамките на определения тридневен срок. Нямало предвидени по
1
договора никакви правила, по които да се определи кои са тези вреди, които
дружеството ще претърпи от непредставяне на обезпечението.
При неизпълнение на горното и за поемане на задължението потребителят
дължал възнаграждение на поръчителя в размер на 1 487.33 лева, платимо разсрочено
на вноски, всяка от които в размер на 87.49 лева. Вноските били дължими на падежа на
плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем, сключен с „И.А.М.“
АД.
Договорът бил потребителски по смисъла на чл.9 от Закона за
потребителския кредит (ЗПК). Недействителен бил на специалните основания
предвидени в чл.22 ЗПК.
Договорът бил недействителен на основание по чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.9
ЗПК, тъй като не били посочени условията за прилагане на договорения лихвен
процент. Не бил посочен размерът на възнаградителната лихва и как тя се разпределя
във времето с изплащането на всяка една от месечните вноски посочени в
погасителния план. От друга страна, договорът бил недействителен, тъй като
възнаградителната лихва била нищожна - клаузата противоречала на добрите нрави. И
тъй като е нищожна, следователно несъществуваща, то не било изпълнено изискването
на коментираната разпоредба.
Договорът е недействителен на основание чл.22 вр. чл.11 ал.1 т. 10 ЗПК, тъй
като липсвало посочване в договора от какви пера е съставена общо дължимата сума.
Съгласно §2 ДР на ЗПК, тя се формирала от аритметичния сбор на общия размер на
кредита и общите разходите по кредита. Последните били нормативно дефинирани в
§1 ДР ЗПК и представлявали годишен процент на разходите (ГПР) (чл.19. ал.1 ЗПК).
Това водело до извод, че няма как да се определят компонентите на общата сума
дължима от потребителя.
Договорът бил недействителен на основание по чл.22 вр. чл.11 ал.1 т. 11
ЗПК, тъй като не било посочено в погасителен план разпределението на вноските
измежду дължимите по договора суми. В конкретния случай, всяка вноска, включвала
главница, възнаградителна лихва и ГПР.
Договорената вьзнаградителна лихва в договора била нищожна поради
противоречието й с добрите нрави. Противоречаща на добрите нрави била уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната
лихва при необезпечени кредити, а за обезпечени - двукратния размер.
Клаузата за заплащане на възнаграждение по договора за поръчителство към
основния договор за заем противоречало на материалния закон и на разпоредбата на
чл.21, ал.1 ЗПК.
Поръчителство не се дължало на основание чл.10а ЗПК. Касаело се за
„услуги“, които са свързани с усвояване и управление на кредита. Усвояването било
действие по договаряне и получаване на парични средства, а по управление - действия,
свързани с изплащането на вече формираното задължения. От този вид били
договорените в договора услуги. След като законът забранил изискването за заплащане
на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, то
възнаграждението за т.нар. „гаранция“ не се дължало. Не се дължало и на основание
чл. 10а ал.4 ЗПК, тъй като в договора нямало конкретно описание на вида, размерът и
действието, за което е начислено възнаграждението за т.нар. поръчителство.
Начисляването на възнаграждението за т.нар. „поръчителство“ по своето
същество представлявало разход по кредита по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК, с което се
надвишавало ограничението по чл.19 ал.4 ЗПК - ГПР не може да бъде по-голям от
петкратния размер на законната лихва. В противен случай тази клауза била нищожна
(чл.19. ал.5 ЗПК). Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР изразявал „общите разходи по
кредита“. Те били детайлно регламентирани в §1, т.1 ДР на ЗПК и включвали освен
всички такси, комисионни и др. под., но и разходи за допълнителни услуги свързани с
2
договора за кредит. В допълнение, чл.19, ал.1 ЗПК допълвал, че това били и
комисионни, и възнаграждения от всякакъв вид. Казано с други думи,
възнаграждението за т.нар. „поръчителство“, прикривало разходи, които по своето
същество били включени в ГПР. Това прикриване било санкционирано от разпоредбата
на чл.21 ал.1 ЗПК, която разпореждала, че всякакви клаузи, които имат за цел или
резултат заобикаляне изискванията на закона са нищожни. В случая това било налице.
От изложеното до тук се установявало, че клаузата за възнаградителна лихва
и клаузата за заплащане на поръчителство били нищожни на две групи основания -
поради цялостна недействителност на договора и поради самостоятелното им
противоречие на добрите нрави, материалния закон и нищожност поради заобикаляне
на закона.
Нищожността и на двете клауза произтичала както от цялата
недействителност на договора, така и поради нищожност на клаузата за ГПР и поради
противоречие на клаузата за възнаградителна лихва с добрите нрави. Т.к. нито в
договора, нито в погасителния план бил ясен размерът на възнаградителната лихва и
възнаграждението посочено като допълнителна услуга за поръчителство, посочва цена
на исковете по 100 лева за всеки.
МОЛИ съда да постанови решение, с което:
да признае за установено по отношение на „И.А.М.“ АД, ЕИК **********,
със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д.Н.“ ***, „С.Ц.“, ****,
представлявано от С.К., че клаузата за заплащане на възнаградителна лихва по
договора за заем № ****** от 07.08.2019г. е нищожна;
да признае за установено по отношение „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д.Н.“ ***, „С.Ц.“, ******,
представлявано от П.Д., че клаузата за заплащане на поръчителство по договора за
предоставяне на поръчителство № ****** от 07.08.2019 г. е нищожна.
Претендират се и разноските по делото, включително адвокатско
възнаграждение, което съдът да определи по реда на чл. 38 от ЗА.
Ответникът „И.А.М.“ АД оспорва иска като неоснователен.
Досежно твърдението, че посоченият в договора лихвен процент
противоречи на добрите нрави и внася неравноправно между правата и задълженията
на потребителя, сочи следното:
Уговореният лихвен процент не представлявал и не се свеждал единствено
до възнаграждение за ползване на главницата до нейното връщане, а бил цена на
услугата по предоставяне на паричния заем. Заемът бил предоставен от финансова
институция по чл. 3, ал. 2 от Закона за кредитните институции, която отпускала заеми
със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства, т. е. възможностите й в тази насока били по-ограничени в
сравнение с банките. Достъпът на ищеца до паричния ресурс - предмет на договора бил
бърз, лесен и необезпечен.
Обективните ползи за заемателя от този начин на предоставяне на кредит
имали своята цена в гражданския оборот, която била фиксирана в договора и ищецът
се е съгласил да я заплати при сключването му. Поради това тази цена не можела да
бъде приравнена на възнаградителна лихва и не следвало да бъде обсъждано
съответствието на размера й с добрите нрави. Към момента на сключване на договора
за кредит в действащото законодателство нямало ограничение на максималния размер
на цената на услугата - предоставяне за ползване на паричен заем. От друга страна,
законната лихва за забава, по никакъв начин не ограничавала правото на страните да
уговорят цена на услуга (ползване на паричен заем) в различен размер. Задължението
по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД не било наречено от законодателя с термина „лихва“, а било
определено като обезщетение за вреди от неточното (забавено) изпълнение или от
3
пълното неизпълнение на главното задължение. За разлика от лихвата, това вземане
нямало възнаградителен характер и не се дължало на договорно, а на законно
основание. Поради това следвало да се приеме, че няма пречка страните да уговарят
договорна лихва над размера на законната такава - свободата на договаряне не била
ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД. Размерът на договорната лихва се
определял по взаимно съгласие на страните като част от договорната свобода, с която
същите разполагали. В случая страните свободно уговорили съдържанието на договора
за кредит, включително и размера на лихвите. Законната лихва имала за цел да
регулира лихвата при забава за изпълнение на едно задължение. Тя не била цена за
услуга, а санкция за неизпълнение. Поради тази причина законната лихва и нейният
държавно определен размер не била показател, на база на който може да се определи
дачи една цена за услуга - предоставяне на заем - отговаря на „добрите нрави“.
Договорната лихва по своята същност представлявала „цена“ за ползване на парични
средства за определен период от време. Тази „цена“ се формирала от няколко фактора -
разходи на търговеца за предоставяне на услугата заем, конкуренция на пазара, ниво на
обслужване, риск от неизпълнение от страна на Кредитополучателя. „Добрите нрави“
не регулирали цените на стоките и услугите. Нарушение на добрите нрави би имало
при заблуждение относно цената на определена стока, но когато една цена била ясно и
коректно посочена, когато една услуга не била задължителна за ползване и
потребителят сам, при свободно формирана воля решавал дали иска да я ползва или не
при посочената цена, тогава противоречие с „добрите нрави“ не можело да има. На
пазара на малките, необезпечени заеми, какъвто бил заемът по настоящото дело,
пазарните нива на лихвата били по-високи от нивата на банковите кредити.
Ищецът бил уведомен за размера на възнаградителната лихва, който ясно
бил записан в договора, и той се съгласил с него. Нямало основание тук да се счете, че
е налице неравноправие и нарушаване на добрите нрави, при положение, че нямало
предвидено нормативно ограничение за размер на възнаградителната лихва. Такова
имало обаче единствено за годишния процент на разходите, а видно от посоченото в
Договор за паричен заем. ГПР не надхвърлял размера предвиден в чл. 19, ал. 4 и ал. 5
от ЗПК. Доколкото при формиране на ГПР се вземал предвид размера на договорната
лихва и тук ГПР не надвишавал допустимия размер, то не можело да се приеме, че
клаузата в договора, определяща възнаградителната лихва е неравноправна и
противоречаща на добрите нрави. Счита посочената практика в подкрепа на
аргументите на ищеца за неактуална и моли да не бъде кредитирана.
Липсвали нарушения на чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК.
Не счита, че договорът нарушава изискванията на чл. 11 ал.1 т.10 от ЗПК, а и
липсвали нарочни оплаквания, защо ищецът счита, че не са спазени изискванията на
разпоредбата.
Годишният процент на разходите не бил по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България - основния лихвен
процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на
текущата година плюс 10 процентни пункта (Постановление № 426 от 18 декември
2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения),
с оглед на което нямало нарушение на чл. 19 от ЗПК, а видно от текста на договора в
него били посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин, с оглед на
което била спазена разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК.
ГПР представлявал възнаграждението на кредитора под формата на
договорна лихва и други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 19 ал. 2 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита се изчислявал
по формула съгласно Приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи
положения и допълнителни допускания. Възнаграждението на Дружеството за
4
поръчителството не било част от заемното правоотношение по Договора за заем.
Същото било дължимо не към Заемодателя, а за предоставена услуга от „Ф.Б.“ ЕООД,
която било уговорено да възникне задължение по нея, само при неизпълнение от
страна на заемателя на задължението му да представи едно от другите две обезпечения
по договора за заем.
По процесния договор за паричен заем, ГПР бил фиксиран. Посочена била и
общата сума за плащане по договора. Механизмът за пресмятане на ГПР бил по
формула, съдържаща се в Приложение № 1 към ЗПК като нямало законово изискване
механизмът да бъде посочен и в договора за паричен заем. Разпоредбата на чл. 11 ал. 1
т. 10 от ЗПК предвиждала, че при посочване на годишния процент на разходите (ГПР)
следва да се посочат допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения
в Приложение № 1 начин, следва да се тълкува в смисъл посочване на онези
допускания, които биха довели до промяна в ГПР. В конкретния случай договорът за
кредит не съдържал възможности за промяна в ГПР като резултат от липса на
конкретни уговорки или предвидени различни варианти за определяне на лихвата в
различни периоди от действие на договора. ГПР бил изчислен на база първоначално
уговорения размер на лихвата. Т. е. в договора не била уговорена възможност за
промяна на ГПР, поради което не били предвидени и уговорени допълнителни
допускания.
С подписването на договора за предоставяне на поръчителство „Ф.Б.“ ЕООД
се задължил, срещу възнаграждение, да сключи със Заемодателя договор за
поръчителство, по силата на който да отговаря солидарно с него пред Дружеството, за
изпълнението на всички негови задължения, възникнали съгласно Договора за паричен
заем. В Договора за предоставяне на поръчителство било уговорено, че същият влиза в
сила, само и единствено в случай че заемателят не изпълни задълженията по
сключения Договор за паричен заем в указания 3 дневен срок да предостави
обезпечение - поръчителство от две физически лица или банкова гаранция.
Както ясно било посочено в чл. 4 ат. 1 от Договора за паричен заем №
******, заемателят разполагал със срок до три дни след подписване на договора да
предостави едно от трите обезпечения. Само за пълнота следвало да се посочи, че не
следва да се тълкува, че срокът за предоставяне на обезпечението е само 3 дни, тъй
като той започва много преди подписване на договора. Заемателят разполагал с
достатъчно време преди да вземе решение да потърси паричен заем; да избере
институция, от която може да го получи; да се запознае с условията на финансовата
услуга и да сключи договор за кредит.
Договорът за предоставяне на поръчителство бил едно второ, акцесорно
облигационно правоотношение и не би могло дължимата по него такса за
възнаграждение на поръчителя да бъде включена в годишния процент на разходите но
Договора за паричен заем.
Задължението по договора за предоставяне на поръчителство не било
обвързано с договора за паричен заем. Това възнаграждение към „Ф.Б.“ ЕООД не
представлявало пряк разход, свързан с кредита, доколкото същото се дължало,
независимо дали отговорността на поръчителя е ангажирана при евентуално
длъжниково неизпълнение или не.
Нещо повече, чл. 11, ал. 1. т. 10 предвиждал, че ГПР се изчислява към
момента на сключване на договора за кредит, към която дата на кредитора няма как да
е известно дали заемателят ще предостави обезпечение, кое точно, какъв разход ще
направи за него или ще избере да не предоставя обезпечение. Ето защо
несъществуващи към деня на сключване на договора разходи и възнаграждение нямало
как да бъде включена в ГПР. Ако някакви хипотетични разходи, изначално бивали
включвани в ГПР, то този показател не би бил верен по отношение на заематели, които
са изпълнили задължението си за предоставяне на обезпечение, чрез предоставяне на
поръчители, на които не са дължат възнаграждения или да се обхванат
5
възнагражденията на всяка банка в страната, която предоставя услугата по издаване на
банкова гаранция. Договорът в чл. 2 т. 8 изрично посочва какви допускания са взети
предвид при изчисляване на ГПР, с оглед на което е налице пълна прозрачност по
отношение на въпросния коефициент.
Освен това, възнаграждението било уговорено като дължимо само при
настъпване на визираното условие т.е. е дължимо само ако потребителят прибегне до
тази възможност - обезпечаване на вземането чрез поръчител, който предоставя
гаранционни сделки, а не било дължимо предварително, за да е известно към момента
на сключване на договора за заем.
Знаейки какви са изискванията на дружеството, клиентът можел още със
сключването на договора за заем да предостави обезпечение, можел да го направи и в
тридневен срок след това, т. е. потребителят, преди да е обвързан от договор, имал
цялата необходима информация, за да вземе решение дали да сключи договор за
кредит при тези условия или не, съответно дали разполага с възможност да осигури
необходимото обезпечение, както и кое от трите алтернативни обезпечения да
предостави. Съответно имало достатъчно време още със сключването на договора да
предостави обезпечение, а ако прецени, че не може да осигури такова, изобщо да не
пристъпва към подписване на договора или да се откаже от него в законоустановения
14-дневен срок.
Заемодателят в настоящият случай поел риск да отпусне необезпечен и само
евентуално обезпечаем кредит, поради това няма как към деня на сключване на
договора да включи в ГПР разходи за предоставяне на обезпечение, тъй като не било
ясно дали ще има обезпечение. Освен изложеното, включването на задължението за
заплащане на хипотетично възнаграждение и бъдещи несигурни разходи в
калкулацията на ГПР не само не би дало на потребителя реална информация за
кредита, но би го объркало и заблудило, тъй като, в случай че за него не се породи
задължение по договора за предоставяне на поръчителство, то изчисления въз основа
на нея размер на ГПР би бил нереален и не отговарящ на действителните условия по
кредита.
Твърденията за недействителност на договора за поръчителство били
неоснователни.
„Ф.Б.“ ЕООД било търговско дружество, вписано като финансова
институция в Регистъра на БНБ за финансовите институции, с основен предмет на
дейност: предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Именно в това си качество -
на търговец, дружеството следвало да получава съответно възнаграждение по всяка
сключена от него гаранционна сделка (поръчителство), с цел гарантиране
изпълнението на всички парични задължения на потребителя, възникнали съгласно
договора за паричен заем. С оглед на изложеното следвало да се преценяват
приложимите към това правоотношение законови разпоредби, а именно тези на
Търговския закон.
Насрещната страна, имайки интерес да изпълни точно задълженията си по
договора за паричен заем, сключен с „И.А.М.“ АД, с което да избегне неблагоприятни
последици (търсене на обезщетение за неизпълнение на задълженията по чл. 4 от
Договора за заем или разваляне на договора поради неизпълнението), потърсила
услугите на дружеството да поръчителства за изпълнение на задълженията й по
договора за заем.
Именно изпълнението на договорното задължение на заемателя за
обезпечаване на вземанията по договора за заем породило сключването на договора за
предоставяне на поръчителство, а дружеството сключило договора поради
възможността да получи възнаграждение за предоставената услуга. С оглед на това
счита за неоснователно твърдението, че договорът между ищцовата страна и „Ф.Б.“
ЕООД бил лишен от правно основание.
6
Твърдението, че договорът за поръчителство е сключен в противоречие на
добрите нрави било неоснователно и поради това, че в българското действащо право, в
отношенията между правните субекти действал принципът на свободно договаряне
(чл. 9 от ЗЗД). Съгласно този принцип всеки бил свободен да встъпва в правни и
договорни връзки, ако желае, с когото желае и след като сам определял и се съгласявал
със съдържанието на създаденото по негова воля правоотношение. Тези три
възможности, включени в понятието свободно договаряне, трябвало да бъдат
обезпечени от правния ред, тъй като те съставлявали кръга на т. нар. волева автономия,
която се предоставяла на индивида за свободна инициатива. Добрите нрави били
критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че
значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се
съобразяват с тях. Добрите нрави били критерии там, където обществените отношения
не са уредени с императивни правни норми. В тази смисъл процесния договор се
явявал действителен (така решение № 271416 от 17.11.2017 г. постановено по гр.д.
***91/2016 г., ГО, 32-ри състав, СРС, потвърдено с решение от 17.01.2019 г.,
постановено по в. гр. д. № 3825/2018 г.. ГО. ІІІ възз. състав. СГС).
Не счита, че престациите са явно нееквивалентни, тъй като с договора за
предоставяне на поръчителство „Ф.Б.“ ЕООД поемало задължение, което изпълнявало
сключвайки рамковия договор за поръчителство. Дружеството, задължавайки се да
отговаря солидарно с цялото си имущество за задълженията на заемателя (и то за
размер на дълга, който бил много над уговореното възнаграждение по договора), не
получавал нещо в повече, от това което предоставял, а дори напротив. Длъжникът,
срещу възнаграждение в неголям размер, получавал сигурност, че ако не изпълни в
срок задълженията към заемателя, последният ще ангажира отговорността на
поръчителя. От своя страна поръчителството се простирало върху всички последици от
неизпълнението на главното задължение, включително и разноските по събиране на
вземането, с оглед па което престациите можело да бъдат разглеждани като
нееквивалентни, но не в полза на ищцовата страна, а в полза на поръчителя, чиято
отговорност можело да бъде ангажирана в размер, надвишаващ с много полученото
възнаграждение.
Възнаграждението на поръчителя било определено след извършена преценка
на риска. Ако насрещната страна го считала за несправедливо висок, то тя изобщо не
би сключила договора.
Видно от представения към исковата молба договор за предоставяне на
поръчителство, от кредитора на поръчителят не се дължали никакви възнаграждения.
С предоставеното поръчителство „Ф.Б.“ ЕООД извършвало възмездна услуга в полза
на заемодателя. Видно от договора за паричен заем и по-точно от чл. 4 от същия,
заемодателят не поставил изискване към заемателя да обезпечи вземането по договора
единствено чрез сключване на договор с дружество-поръчител, каквито твърдения
били наведени в исковата молба. Дори напротив, действайки добросъвестно и
отчитайки индивидуалните предпочитания и възможности на всеки заемател,
заемодателят му предоставил възможност да избере един от три възможни начина за
обезпечаване на договора, а ако прецени да не изпълни задълженията си,
отговорността на заемателя би била реализирана по общия ред.
Поръчителят сключил договора за поръчителство само и единствено поради
възлагането от ищцовата страна и то само при условие, че ще получи уговореното
възнаграждение. Дружеството, изпълнявайки гаранционни сделки по занятие, нямало
интерес да сключва безвъзмездни сделки. Не следвало да се забравя, че предоставянето
на гаранционни сделки е основният предмет на дейност на ответното дружество,
поради което то не можело да си позволи да ги извършва безвъзмездно. Никой
търговец не можел да предоставя стока или услуга без да очаква приход, защото
търговската дейност по дефиниция се извършвала, за да получи търговеца печалба.
В действителност отговорността на поръчителя имала акцесорен характер,
7
както посочвало и ищеца, т. е. тя се обуславяла от съществуване на задължението и
обема на отговорността на главния длъжник, но също била и относително
самостоятелна, тъй като поръчителството можело да бъде дадено при по-леки условия.
Отново смесвайки възникналите правоотношения, ищецът неправилно
считал, че по договора, сключен с „Ф.Б.“ ЕООД не се дължи уговореното
възнаграждение. Дори съдът да приеме, че договорът за заем е нищожен, то „Ф.Б.“
ЕООД, изпълнявайки задължението си по договора със заемателя, имало право да
получи възнаграждение в пълния уговорен размер.
В правната теория нямало спор относно това, че промените в съдържанието
на правоотношението между кредитора и длъжника са непротивопоставими на
поръчителя, тъй като отговорността му е функция на отговорността на длъжника, но
такава каквато е към момента на сключването на договора за поръчителство (арг. и от
чл. 20а ал. 2 ЗЗД). Така и решение № 225 от 03.08.2016 г. по т. д. № 3696 /2014 г. на
ВКС.І-во т.о.
Дори съдът да приеме, че договорът за заем е нищожен, то счита, че поради
непредоставяне на другите две обезпечения е обусловило пораждане на действието на
договора за предоставяне на поръчителство и с оглед изпълнение на задължението на
„Ф.Б.“ ЕООД да сключи договора за поръчителство и да отговаря солидарно по него
със заемателя (което обстоятелство не се оспорва), на дружеството се дължи
възнаграждение в пълен размер.
МОЛИ съда да постанови решение, с което да отхвърли иска като
неоснователен, като съобрази фактите, настъпили след предявяването му.
Ответникът „Ф.Б.“ ЕООД оспорва иска като неоснователен.
Прави същите възражения, които са посочени и от ответника „И.А.М.“ АД,
подробно описани по-горе по отношение на договора за поръчителство.
Сочи и следното: В исковата молба ищецът претендирал нищожност на
договора за предоставяне на поръчителство, сключен между страните. Следвало да се
има предвид, че в исковата молба не била наведена никаква конкретна обосновка в тази
връзка и твърденията на ищеца се явявали напълно голословни и неподкрепени от
аргументи или доказателствен материал.
Изключително важно било да се уточни, че искането на ищеца за обявяване
на нищожност на договора за предоставяне на поръчителство на основание чл. 143 ал.2
т.19 ЗЗП във връзка с неспазване на чл. 11 и чл. 19. ал. 4 ЗПК било напълно
неотносимо към процесния договор, поради факта, че разпоредбата па чл. 11 от ЗПК и
последиците от неприлагането били са относими единствено и само за договори за
потребителски кредит, какъвто процесният договор категорично не бил.
В чл. 1-4 от Закона за потребителския кредит ясно било посочено за кои лица
се прилага цитираният закон и по отношение на какви договори за кредит. В тази
връзка следвало още веднъж да се уточни, че договорът за предоставяне на гаранция не
се регулирал от ЗПК, а от ТЗ и в тази връзка всякакви твърдения за нищожност на
основание ЗПК били напълно ирелевантни.
Излага и съображения за липса на нищожност на договора за потребителски
кредит, които съвпадат с изложените от ответника „И.А.М.“ АД.
МОЛИ съда да постанови решение, с което да отхвърли иска като
неоснователен, като съобрази фактите, настъпили след предявяването му.
От събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на
страните, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Не се спори, че ищеца като кредитополучател и ответника „И.А.М.“ АД като
кредитор са сключили договор за паричен заем № ****** от 07.08.2019г., по силата на
който този ответник е предоставил на ищеца сума в размер на 2 500 лева. Не се спори,
че договорената сума е била предоставена на ищеца. В чл. 2 е уговорено заетата сума
8
да се върне за срок от 34 седмици на 17 равни двуседмични вноски, всяка в размер на
165.51 лева. В т.6 на чл. 2 е уговорен фиксиран годишен лихвен процент по заема в
размер на 35% и 40.91% годишен процент на разходите (нататък – ГПР) – в т.8. В т. 7
на чл. 2 е посочен общият размер на плащанията по договора – 2 813.67 лева. В чл. 4
от договора страните са уговорили в срок до три дни, считано от сключване на
договора, наемателя да предостави на заемодателя едно от трите вида поръчителство,
посочени в договора.
Не се спори, че между ищеца и ответника „Ф.Б.“ ЕООД е сключен договор за
предоставяне на поръчителство ****** от 07.08.2019г., сключен въз основа на чл. 4, ал.
3 от договора за заем. По силата на договора за предоставяне на поръчителство (чл.3)
се дължи на поръчителя възнаграждение в размер на 1487.33 лева, платимо разсрочено
на вноски, всяка в размер на 87.49 лева. Уговорено е, че вноските са платими на
падежа на падежа на плащане на погасителните вноски договор за потребителски
кредит, сключен с първия ответник.
Страните спор по фактите нямат, спорните въпроси касаят действителността
клаузите.
По основателността на иска на наведените основания:
Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на
разходите и общата сума, дължима от потребителя.
При тълкуване обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата
на чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да се съобрази и нормата на § 2 от
ДР на ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. Ето защо, при
съмнение в действителния смисъл на законовите разпоредби същите следва да бъдат
тълкувани с оглед постигане целите на цитираната Директива 2008/48/ЕО.
Съгласно съображение 19 от Директивата, за да се даде възможност на
потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да
получават необходимата и точна информация за условията и стойността на кредита и за
техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да
вземат със себе си и да обмислят. За да се осигури възможно най-пълна прозрачност и
сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази информация следва да
включва годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по еднакъв
начин навсякъде в Общността.
В съображение 24 от същата директива пък е посочено, че е необходимо на
потребителя да се предостави изчерпателна информация, преди да сключи договора за
кредит, независимо от това, дали в маркетинга на кредита участва кредитен посредник,
или не.
Така също според съображение 31 от Директивата, за да се даде възможност
на потребителя да познава своите права и задължения по договор за кредит, този
договор следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин.
С оглед цитираните по-нагоре цели на Директивата следва да се приеме, че
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл.
22 от ЗПК ще е налице не само когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато
формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е
достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното
значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова
посочване, но посоченият в Договора размер на ГПР не съответства на действително
прилагания между страните.
В конкретния случай спорът между страните се обляга върху третата
9
хипотеза, а именно дали посоченият в приложението към договора годишен процент на
разходите в размер на 40.91% отговаря на действително приложимия между страните
ГПР. В този смисъл са изложените от ищеца съображения в исковата молба.
Твърденията са, че уговореното в договора за предоставяне на поръчителство
възнаграждение следва да бъде включено в ГПР, тъй като представлява разход по
кредита.
По делото не се установи договореното възнаграждение за поръчителство на
одобрено от заемателя дружество да е включено в ГПР. При съобразяване и на тази
сума кредитът би се оскъпил съществено, но разходът не е установен нито посочен в
договора.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в това
число тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В същия смисъл е и съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО, съгласно
което общите разходи по кредита за потребителя следва да включват всички разходи,
включително лихва, комисионни, такси, заплащане за кредитни посредници и всякакви
други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за
кредит, с изключение на нотариални разходи.
В чл. 19, ал. 3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит и различни от
покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на
стока или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или
чрез кредит. Не се включват и разходите за поддържане на сметка във връзка с
договора за потребителски кредит, разходите за използване на платежен инструмент,
позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването или погасяването на
кредита, както и други разходи, свързани с извършването на плащанията, ако
откриването на сметката не е задължително и разходите, свързани със сметката, са
посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор, сключен с
потребителя.
В този смисъл са и разпоредбите на чл. 19, т. 1-3 от Директива 2008/48/ЕО.
Съгласно чл. 4 от договора за паричен заем, е посочено, че заемодателят се
задължава в срок от три дни, считано от датата на сключване на настоящия договор да
предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1. две физически лица
поръчители, всяко от които да отговаря на следните условия: да представи служебна
бележка от работодател за размер на трудовото възнаграждение; нетния размер на
осигурителния му доход да е над 1000 лева; да работи по безсрочен трудов договор; да
не е заемател или поръчител с ответника; да няма неплатени осигуровки за последните
две години; да няма задължение към други банкови или кредитни институции, или ако
има, кредитната му история да е със статут не по-лош от „редовен“; 2. банкова
гаранция с бенефициер – заемателя, на стойност цялата дължима сума ведно с
оскъпяването (по чл. 7 т.2); 3. одобрено от заемодателя дружество-поръчител, което
предоставя гаранционни сделки. Така, с подписване на договора за заем за ищеца е
възникнало задължение да предостави гарант, одобрен от заемателя, който да
поръчителства за изпълнение на задълженията на ищеца-потребител, и на който гарант
заемополучателят следва да заплати възнаграждение, платимо на вноски съобразно
погасителния план в договора за заем.
Поставянето на изискване за заплащане на възнаграждение за осигуряване на
гарант противоречи на целта на Директива 2008/48. В чл. 8, § 1 от същата директива е
предвидено, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да
10
направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това
задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни. Така на
практика с клаузата за предоставяне на обезпечение – осигуряване на гарант, рискът от
неизпълнението на задължението на финансовата институция за предварителна оценка
на платежоспособността на потребителя е прехвърлен върху последния, и е довело до
допълнително увеличаване на задълженията му, чрез вменяване на задължение да
осигури възнаграждение за обезпечени, с което неговият дълг нараства и се поставя в
потенциално съществува опасност от свръхзадлъжнялост. Подобно възлагане върху
потребителя е във негова вреда като по-слабата икономически страна в гражданския
оборот, с което задължения същият не би се съгласил, ако кредиторът е добросъвестен.
Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора предоставяне на поръчителство
потребителят заплаща възнаграждение на гаранта на равни вноски, заедно с вноските
по договора за потребителски кредит, а съгласно ал. 2възнаграждението на гаранта се
плаща по начините, установени в договора за потребителски кредит. В ал.3 на същия
текст е уговорено кредиторът по договор за паричен заем да приема вместо поръчителя
изпълнение на задължението на потребителя за плащане на възнаграждението по този
договор.
Всички тези уговорки водят до извода, че възнаграждението по договора за
предоставяне на поръчителство всъщност представлява скрито възнаграждение по
договора за потребителски кредит, което следва да се включи в размера на ГПР.
Възнаграждението безспорно не е включено, който факт не се оспорва от нито един от
ответниците, които основават възраженията си, че се касае до отделен договор, с
отделно уговорени условия. При това положение, налага се изводът, че е налице
разминаване между посочения в договора за кредит ГПР и действителния размер на
ГПР, а това е една от хипотезите, представляващи нарушение по чл. 22 ЗПК, във вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която води до недействителност на целия договор за потребителски
кредит, от което следва извода, че и клаузата за възнаградителна лихва също е
нищожна. По същите съображения е недействителен и самият договор за предоставяне
на поръчителство, доколкото той е сключен в неразривна връзка и с основание
договора за потребителски кредит.
По изложените по-горе съображения, съдът намира, че предявените искове
са основателни, поради което следва да бъде признато за установено в отношенията
между страните, че клаузите, касаещи уговореното поръчителство и заплащане
възнаграждение в договор за потребителски кредит № ****** от 07.08.2019г. и договор
за предоставяне на поръчителство № ****** от 07.08.2019г. са недействителни на
основание чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради това, че посоченият в
договора за кредит ГПР не съответства на действителния ГПР и исковете следва да
бъдат уважени.
ОТНОСНО разноските:
С оглед изхода от спора, следва да се осъди ответника да заплати на ищеца
направените по делото разноски в размер на 100 лева за заплатена държавна такса.
Следва да се осъдят ответниците, на основание чл. 38 ал.2 от ЗА, да заплатят на
адвокат К.К. възнаграждение за процесуално представителство по делото в размер на
600 лева, на основание чл. 7, ал.1 т.4 от Наредба № 1 от 07.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от изложеното съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „И.А.М.“ АД, ЕИК
**********, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д.Н.“ ***, „С.Ц.“, ****,
11
представлявано от С.К., че клаузата за заплащане на възнаградителна лихва по
договора за заем № ****** от 07.08.2019г. е нищожна, на основание чл. 22 ЗПК във вр.
с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, по иска предявен от ХР. Д. К. с ЕГН **********, от гр. К., ул.
„И.В.“ ***.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д.Н.“ ***, „С.Ц.“, ******,
представлявано от П.Д., че клаузата за заплащане на поръчителство по договора за
предоставяне на поръчителство № ****** от 07.08.2019 г. е нищожна, на основание чл.
22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, по иска предявен от ХР. Д. К. с ЕГН
**********, от гр. К., ул. „И.В.“ ***.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал.1 от ГПК И.А.М.“ АД, ЕИК **********,
със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д.Н.“ ***, „С.Ц.“, ****,
представлявано от С.К. и „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. С., бул. „Д.Н.“ ***, „С.Ц.“, ******, представлявано от П.Д. да заплатят
на ХР. Д. К. с ЕГН **********, от гр. К., ул. „И.В.“ *** сторените в производството
разноски в размер на 100 (сто) лева за внесена държавна такса.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38 ал.2 от ЗА, И.А.М.“ АД, ЕИК **********,
със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д.Н.“ ***, „С.Ц.“, ****,
представлявано от С.К. и „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. С., бул. „Д.Н.“ ***, „С.Ц.“, ******, представлявано от П.Д. да заплатят
на адвокатско дружество „Г.П.“ ЕИК ********* адрес: град П., ул. Б.П. ***,
представлявано от ***. С.Г., сумата от 600 (шестстотин) лева, представляваща
възнаграждение за процесуално представителство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
К.Ш.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
12