№ 64697
гр. София, 18.04.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 28 СЪСТАВ, в закрито заседание на
осемнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ
като разгледа докладваното от АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ Частно гражданско
дело № 20241110168404 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК.
Подадено е от заявителя „Ти Би Ай банк“ ЕАД заявление за издаване на
заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК срещу длъжницата К. Л. Д.-
К. за следните суми: 491,30 лева – неизплатен остатък от вземане, определено
като „главница“, ведно със законната лихва от 15.11.2024 г. до изплащане на
вземането; 33,54 лева – възнаградителна лихва върху посочената по-горе
„главница“ за периода от 05.07.2024 г. до 05.10.2024 г., и 107,62 лева –
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху „главницата“ за
периода от 05.07.2024 г. до 06.11.2024 г. – задължения по договор за
потребителски кредит № **********/13.06.2022 г., сключен между страните
по делото, за който е представено и извлечение от счетоводните книги.
Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК не се издава заповед за изпълнение, ако
искането не отговаря на императивни норми на закона.
При преценка на действителността на договора, настоящият съдебен
състав е длъжен да направи първо проверка на клаузите относно годишния
процент на разходите (ГПР), като намира, че следва да се занимае първо с
въпроса дали липсата на правилно посочване на ГПР в договора за кредит е
основание за нищожността му. ГПР не е величина, която страните са напълно
свободни да определят, а същият е императивно установен в приложение към
ЗПКр, който в тази си част транспонира Директива 2008/48/ЕО за
потребителските кредити, като начинът на определянето му е изцяло
определен в Директивата и не се допуска никакво отклонение от
хармонизираните правила в нея – вж. така и практиката на Съда на
Европейския съюз – напр. т. 55 – 56 от Решение от 09.11.2016 г. по дело C-
42/15 Home Credit Slovakia a.s.
Съгласно принципните положения в практиката на СЕС за изчисляване
на ГПР – т. 84 – 88 от Решение от 21.04.2016 г. по дело C-377/14 Radlinger и
Radlingerová, същият отразява разпределеното по години глобално
съотношение между две величини – „общият размер на кредита“, дефиниран в
българското право от § 1, т. 3 ЗПКр като предоставената на потребителя
1
(т.е. изхарчена в негова полза и по негово желание) парична сума, и „общия
разход по кредита за потребителя“, който съгласно § 1, т. 1 ЗПКр представлява
сбор от всичко онова, което потребителят следва да плати, за да получи
финансирането по кредита и изправно да го върне. Указано е в посоченото
решение на СЕС, че посочването на един разход по кредита (нещо, което
потребителят не получава, а плаща) като част от общия размер винаги води до
изкривяване на ГПР, тъй като общият размер е стойност в знаменателя на
формулата, по която се определя ГПР, а общите разходи са част от числителя.
От друга страна СЕС последователно поддържа в практиката си – вж. т.
90 от цитираното решение по дело C-377/14 Radlinger и Radlingerová, както и
т. 51 от Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 Профи кредит България и
цитираните там други решения, че правилното посочване на ГПР в договора за
кредит е от съществено значение за сравняването на пазарните оферти и за
възможността на потребителите да вземат информирано решение относно
различните оферти за кредитиране на пазара. Поради това в т. 55 от решението
по дело C-714/22 Профи кредит България изрично е посочено, че
неправилното посочване на ГПР в договора задължително трябва да се
приравнява на липса на посочване на такъв със съответните последици, които
националното право предвижда, които могат да бъдат и отпадане на правата
на кредитора да поиска по договора нещо друго, освен това, което
потребителят е получил по него („общият размер“ на кредита според
понятието по-горе).
С оглед на изложеното неправилното изключване от разходите по
кредита на елементи, които съгласно § 1, т. 1 ЗПКр представляват такива,
винаги и всякога води до определяне на неправилен размер на ГПР, а оттам –
и до нищожност на договора съгласно чл. 22 ЗПКр във връзка с чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПКр, при която потребителят е длъжен да върне на търговеца само онова,
което е получил по договора съгласно чл. 23 ЗПКр.
Приложени към съдържанието на кредита по делото, горепосочените
принципи имат следното изражение:
В настоящия случай заявителят представя по реда на чл. 410, ал. 3 ГПК
текст на договора, в който е предвидено, че длъжницата – потребител,
получава като чиста стойност на кредита 1200 лева (чл. 7.1. от договора –
посочено е, че кредитът е отпуснат по сметка на длъжницата за тази стойност),
а към това плаща още общо 72 лева застрахователни премии, обозначени като
„Bank 66+ защита на кредита“. Последната сума обаче не е отделена в текста
на договора като допълнително плащане към кредита или плащане за услуга, а
е капитализирана към „главницата“. Това особено ясно личи от погасителния
план в договора за кредит (на лист 15 от делото), в който след изплащане на
първата вноска по кредита, от която за главница са определени 84,84 лева,
остатъчната главница е 1187,16 лева, което е само с 12,84 лева по-малко от
получената чиста стойност от 1200 лева. Възнаградителната лихва по кредита
е начислявана върху целия сбор от получената от търговеца сума (която е
„общия размер на кредита“ по смисъла на § 1, т. 3 ЗПКр, защото тя е
отпусната на потребителя) и застрахователни премии.
2
С уточнителна молба от 21.01.2025 г. заявителят е потвърдил, че е
начисляванта лихва и ГПР е определян върху 1272 лева, а не върху 1200 лева.
Отново се посочва, че заявителят правел това, защото това била стойността на
„отпуснатия финансов ресурс“. Посочва се, че застраховката, която
обезпечавала плащане на кредита в случай на неблагоприятни събития, които
отнемат доход на длъжницата или възможността да плаща (болест, злопоЛ.,
или в най-лошия случай – смърт), била допълнителна услуга към кредита,
която длъжницата сама била избрала да ползва, и по-важното – можела във
всеки момент да се откаже от нея, като се върне премията от датата на
отказа до крайния срок на застраховката, ако е предплатила такава.
Съдът намира това възражение за неоснователно – възможно и
допустимо е потребител да се съгласи да включи в договора за кредит
застраховка, премията по която да бъде платена от кредитодателя. Няма такава
пречка, но това изисква от кредитодателя и да изчисли честно, прозрачно и
според формулата в закона размера на ГПР. Съгласно императивните правила
на § 1, т. 1 ЗПКр сумата на застрахователните премии по застраховка, която
обезпечава риска от неплащане на кредита, т.е. риска на кредитодателя, тази
застраховка следва да е част от разходите по кредита. Тя в никакъв случай не
може да се смята за част от усвоената сума („общия размер“ по смисъла на § 1,
т. 3 ЗПКр) по договора. В случая е направено точно обратното – застраховките
са включени в „главницата“, т.е. общия размер на кредита, онова, с което
потребителят уж се облагодетелства, а не в онова, което потребителят плаща и
е в негова тежест – разходите по кредита. В случая, дори да се приеме, че
застраховката е доброволно сключена и поради това не е от значение за
отпускане на кредита при посочените в договора условия (§ 1, т. 1 ЗПКр
накрая), поради което размерът на застрахователната премия, посочен в
договора, не следва да се включва в „общия размер“ на кредита по § 1, т. 3
ЗПКр, тъй като не обезпечава потребителя, то лихвата върху
застрахователната премия, която според самия заявител той определя като
свое възнаграждение, е задължително да се включи там.
В този смисъл нямат никакво значение аргументите на заявителя,
почерпени от икономически съображения – че бил предоставил на
кредитополучателя застраховка със свой паричен ресурс, или че имало
заявено желание да се сключи такава застраховка. Чии са платените пари е
въпрос от икономическо значение, като правото не регулира финансовото
управление на предприятията и вътрешните им парични потоци – това е
работа на мениджмънта. Задължението според правото на Съюза е ясно – да
не се прикрива по-висок ГПР зад промяна на формулата за изчислението му,
като разходи за потребителя (в случая – лихвите върху застрахователните
премии) се изчисляват върху сума, която не представлява нещо получено по
договора в полза на този потребител. Договорът щеше да бъде напълно
действителен и да породи абсолютно всичките си правни последици, ако
задължението за премия по застраховка беше отделено като отделно вземане в
погасителния план, която не се взема предвид като част от „чистата стойност“
на кредита, и лихвата върху него се допълни към действителната чиста
стойност, равна на полученото от потребителя. В този случай ГПР би бил по-
3
висок с няколко процента, но именно това цели чл. 19 ЗПКр – потребителите
да се запознаят с абсолютно точно изчисления ГПР, за да преценят само на
база на едно число коя от предлаганите им оферти за кредит е най-добра (вкл.
– дали цената на застраховката ги устройства, защото реално по представения
по делото договор тя не е равна само на описания в договора размер на
„чистата“ премия, а е по-висока с размера на уговорения лихвен процент – в
случая 47,55 % повече). Длъжницата можеше да си намери и по-евтина
застраховка, а не да избира тази на заявителя, но на практика поради това, че е
подведена заради невключване на лихвата върху застрахователната премия в
ГПР по правилния начин, тя не е можела да направи информиран избор.
Именно и това законът предвижда като основание за нищожност на договора.
Основание да не се присъжда възнаградителната лихва представлява и
това, че от правна страна тя се дефинира като възнаграждение за ползване на
парична сума в лична полза на плащащия лихвата („пари върху получени
пари“). Лихвата върху застрахователна премия, която гарантира вземането на
друго лице (кредитор), не отговаря на този критерий. Когато някой ползва
чужди пари не за свои нужди, а за да обезпечи имущественото положение на
този, който дава парите (внася пари за покриване на чужд риск), това са
разходи за обезпечение, т.е. вид такса за услуга, олихвяването на която с
възнаградителна лихва създава сериозни съмнения за неравноправност по
смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Поради това в тази част – относно
възнаградителната лихва и лихвата за забава, искането следва при всички
случаи да се отхвърли, доколкото част от тези вземания покриват евентуално
недължима се лихва върху застрахователна премия за защита на плащанията, а
преценката на настоящия съд е единствената бариера в производството за
издаване на заповед за незабавно изпълнение, която се изпълнява без други
специални процедури, съдът не следва да издава заповед за целия размер на
лихвите, тъй като може да допусне изпълнение на парично вземане, основано
на евентуално неравноправна клауза, като така наруши задължението си по чл.
6 от Директива 93/13/ЕИО. В същия смисъл е и практиката на Съда на
Европейския съюз – т. 1 от Определение от 17.01.2023 г. по дело C-379/21 Ти
Би Ай банк България (вж. и точки 30 – 32 от мотивите).
Щом като ГПР не е изчислен правилно поради признатото от заявителя
обстоятелство, че за база за определянето му е взета чиста стойност на кредита
от 1272 лева, а не 1200 лева, то съгласно чл. 22, ал. 1 ЗПКр във връзка с чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПКр, която последица съгласно практиката на Съда на
Европейския съюз – Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 Профи кредит
България, се прилага не само при непосочване на ГПР, но и неправилното му
посочване, договорът би бил нищожен.
Щом договорът за кредит е с голяма степен на вероятност нищожен
поради липсата на правилно посочен ГПР, то съдът следва да отхвърли
всички претенции за лихва по заявлението, тъй като съгласно чл. 23 ЗПКр по
нищожен договор потребителят дължи връщане само на полученото по
договора. В този смисъл е налице и практика на Софийския градски съд като
контролна инстанция на настоящия – напр. Определение № 15848/10.10.2024
г. по въззивна частно гражданско дело № 10688/2024 г. Претенцията за
4
законна лихва за забава, както за времето от падежа на задълженията, така и
след датата на подаване на заявлението за издаване на заповед следва да се
отхвърли, тъй като при нищожен договор забавата настъпва от поканата за
длъжника, и ако такава се присъди няма да последват санкционните
последици от нищожността на кредита – вж. в този смисъл е и практиката на
Върховния касационен съд – Решение № 129/30.07.2024 г. по търг. дело №
630/2023 г., I ТО, а в случая се установява сериозно съмнение за нищожност, и
ако съдът издаде заповед ще наруши задълженията си по чл. 7 от Директива
93/13/ЕИО (вж. по-долу).
Съгласно приложеното извлечение от сметки (на лист 6 от делото)
длъжницата е платила 1879,65 лева. Тъй като тази сума е по-голяма от
дължимата се главница в размер на 1200 лева, а дори да се приеме, че е
следвало да се заплатят и застрахователните премии, то общото задължение
възлиза на 1272 лева, а длъжницата е заплатила тази сума, поради което
заявлението следва да се отхвърли.
Евентуално, по отношение на отхвърлянето на претенциите за
възнаградителна лихва и лихва за забава съществува и още едно основание за
отхвърляне на заявлението – неяснота дали ако присъди тези суми настоящият
съдебен състав няма да даде ефект на неравноправна клауза в договора за
кредит в противоречие на служебните си задължения по чл. 146, ал. 1 ГПК,
тълкуван съгласно с правилото на чл. 7 от Директива 93/13/ЕИО, че
държавните органи гарантират, че неравноправните клаузи в договори за
потребител няма да имат ефект за тях и ще има ефективни възпиращи
процесуални средства.
Евентуалната неравноправност на клаузите за това, че застрахователната
премия за обезпечаване на плащанията на длъжницата се включва в размера на
„главницата“ по кредита, се извежда поради евентуално противоречие с чл.
143, ал. 2, т. 5 ЗЗП – разходите за възнаградителна лихва, както е обяснено по-
горе (на края на страница 2 и в началото на страница 3 от определението), не
следва да се отнасят за нещо, което ползва кредитодателят, а не
кредитополучателят. Така потребителят се натоварва с лихва в размер два
пъти над законната върху застрахователните премии, без да се ползва от
направените разходи.
При това е без значение е евентуално възражението на заявителя за това,
Тъй като заявлението се отхвърля изцяло, не следва да се присъждат
разноски.
Така мотивиран, Софийският районен съд, 28. състав,
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК заявление за
издаване на заповед за изпълнение с вх. № 15.11.2024 г., подадено от „Ти би
ай банк“ ЕАД.
УКАЗВА на основание чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК на заявителя „Ти Би Ай
5
банк“ ЕАД, с ЕИК: *********, с адрес на управление: София, ул. „Димитър
Хаджикоцев“, № 52 – 54, че може да предяви гореописаните си претенции с
осъдителен иск в едномесечен срок от влизане на определението в сила, като
ползва платената държавна такса за вземанията, за които заявлението е
отхвърлено в размер на още 25 лева.
Разпореждането може да се обжалва с частна жалба пред Софийския
градски съд в едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя „Ти Би
Ай банк“ ЕАД. Препис да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6