№ 197
гр. В. Т. , 25.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – В. Т. в публично заседание на трети февруари, през две
хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Георги Драгoстинов
Членове:Владимир Страхилов
Лилия Ненова
при участието на секретаря Силвия М. Тодорова
като разгледа докладваното от Лилия Ненова Въззивно гражданско дело №
20204100500593 по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на глава ХХ от ГПК.
С Решение № 614/30.12.2019 г. по гр.дело № 1745/2019 г. на Г. районен съд „З. к. Л. И.“ АД
е осъдено да заплати на П. Н. Т. сумата 20 000 лв. – главница, представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, по частичен иск от сумата от 80 000 лв., ведно със законната лихва от
датата на исковата молба - 20.09.2019 г., до окончателното изплащане, както и сумата 2 194,44 лв.
– мораторна лихва върху главницата, считано от датата на сезиране на застрахователя – 22.08.2018
г., до датата на исковата молба – 20.09.2019 г., като за периода от 13.10.2017 г. до 22.08.2018 г.
искът за присъждане на мораторна лихва върху главницата е отхвърлен като неоснователен. С
решението съдът е осъдил застрахователното дружество да заплати на адвокат В.Ш. от АК-Р.
адвокатско възнаграждение в размер на 1 200 лв., а по сметка на ГОРС държавна такса в размер
887,78 лв., както и 5 лв. за служебно издаване на изпълнителен лист.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от „З. к. Л. И.“ АД. Застрахователната
компания намира първоинстанционното решение за неправилно. Заема становище, че ищцата не е
материално-правно легитимирана да получи обезщетение за неимуществени вреди, тъй като
събраните по делото доказателства не сочат на изключителен случай по смисъла на Тълкувателно
решение № 1/21.06.2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Изтъква също, че
максималният размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди следва да е до 5 000
лв. предвид новелата на § 96, ал. 1 от ПЗР на Кодекса за застраховането (КЗ) вр. чл. 493а, ал. 4 от
КЗ. Моли за отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на исковете, както и
присъждане на разноски за две инстанции, включително юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК от насрещната страна П. Н. Т., чрез адвокат В.Ш. от АК-Р.,
са постъпили отговор на въззивната жалба и насрещна въззивна жалба.
1
В отговора ответникът по жалба се позовава на същото тълкувателно решение като
жалбоподателя, като подчертава, че според решението обезщетение се присъжда при доказана
особено близка, а не изключителна връзка. Сочи, че от събраните по делото гласни доказателства
се установява дълбоката и трайна връзка между ищцата и починалия неин внук. Моли за оставяне
на въззивната жалба без уважение.
С насрещната въззивна жалба П.Т. обжалва като неправилно първоинстанционното
решение в частта на дължимата върху обезщетението мораторна лихва. Счита, че началната дата,
от която се дължи лихвата, е датата на настъпване на пътно-транспортното произшествие –
13.10.2017 г., от който момент вземането за обезщетение става изискуемо и подчертава, че
договорът за застраховка „Гражданска отговорност“ покрива отговорността на застрахования за
причинени от него на трети лица вреди, като застрахователното събитие и непозволеното
увреждане възникват в един и същ момент. Алтернативно счита, че датата, от която
застрахователят е изпаднал в забава, е 17.10.2017 г., когато същият е бил уведомен за настъпилото
застрахователно събитие. Моли за отмяна на първоинстанционното решение в атакуваната част и
преизчисляване размера на мораторната лихва. Претендира се и присъждане на възнаграждение на
адвоката на страната на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА за въззивното производство.
В срока по чл. 263, ал. 3 от ГПК не е постъпил отговор на насрещната въззивна жалба от
страна на застрахователя.
В съдебно заседание пред въззивната инстанция „З. к. Л. И.“ АД се представляват от
юрисконсулт Атанас Гебрев, който поддържа въззивната жалба и моли за нейното уважаване.
Подновява искането за присъждане на разноски и представя списък по чл. 80 от ГПК.
П.Т. се представлява от адвокат Ш., която поддържа подадения отговор и насрещна
въззивна жалба. Подновява искането за присъждане на адвокатско възнаграждение за настоящата
инстанция.
Великотърновският окръжен съд, като съобрази доводите и възраженията на
страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, в
съответствие с предметните предели на въззивното производство, намира следното:
Въззивната жалба и насрещната въззивна жалба са подадени в срок, от страни в процеса,
имащи право и интерес от обжалване на съответните части на подлежащия на обжалване
първоинстанционен съдебен акт, поради което са процесуално допустими.
След извършена по реда на чл. 269 от ГПК служебна проверка, съдът намира обжалваното
първоинстанционно решение за валидно. По неговата допустимост и правилност настоящият
съдебен състав намира следното:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по обективно съединени
осъдителни искове на П. Н. Т. срещу „З. к. Л. И.“ АД с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ вр.
чл. 45, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
В исковата молба се излагат твърдения, че на 13.10.2017 г. в гр. Г. О., на ул. „О. П.“ в
близост до жилищна кооперация № 34, при управление на моторно превозно средство – лек
автомобил „Т. С.“ с рег.№ ВТ****КМ и валидна гражданска отговорност при ответника, водачът
А. А. И. нарушил правилата за движение по пътищата и предизвикал пътно-транспортно
произшествие с пострадали лица, сред които и К. Я. Е., починал на 16.10.2017 г. въпреки усилията
на лекарите. Сочи се, че с влязла в сила присъда водачът на автомобила е признат за виновен и
осъден с налагане на съответно наказание. Ищцата сочи, че починалият е неин внук. Твърди, че е
претърпяла и ще продължава да търпи и занапред неимуществени вреди – непрекъснати болки и
2
страдания от неочакваната и преждевременна загуба на момчето. Сочи, че завинаги е лишена от
опората, която е имала в лицето на внука си, особено след смъртта на своя съпруг, както и от
възможността да види как момчето се реализира в живота. Заявява, че предявила претенция за
изплащане на застрахователно обезщетение от застрахователя по гражданската отговорност на
виновния водач, но не получила такова. Претендира ответникът да бъде осъден да ú плати
обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20 000 лв., частично от 80 000 лв., ведно със
законната лихва от датата исковата молба до окончателното плащане, както и мораторна лихва
върху обезщетението за периода от настъпване на смъртта на К. Е. до датата на исковата молба в
размер на 3 916,98 лв.
В срока по чл. 131 от ГПК не е постъпил отговор на исковата молба от ответното
дружество. С писмено становище преди първото по делото съдебно заседание ответникът заема
становище за неоснователност на исковата претенция, като оспорва материалноправната
легитимация на ищцата да получи обезщетение, признава съществуването на валидна застраховка
„Гражданска отговорност“ относно л.а. „Т. С.“ с рег.№ ВТ****КМ към датата на настъпване на
пътно-транспортното произшествие, позовава се на разпоредбата на § 96, ал. 3 от ПЗР на КЗ
относно максималния размер на обезщетението и на чл. 497, ал. 1, т. 2 от КЗ относно началния
момент, от който се дължи законна лихва върху обезщетението.
С оглед разпоредбата на чл. 432, ал. 1 от КЗ увреденото лице може да предяви пряк иск
срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на причинителя на вредата.
Същевременно съгласно чл. 429, ал. 1 от КЗ застрахователят по договора за застраховка
„Гражданска отговорност“ се задължава да покрие в границите на определената в
застрахователния договор застрахователна сума, отговорността на застрахования за причинените
от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди, които са пряк и непосредствен
резултат от застрахователното събитие.
Предвид горното, за успешното провеждане на прекия иск срещу застрахователя в тежест
на ищцата е да установи при условията на пълно и главно доказване наличието на валиден
застрахователен договор при ответника за автомобила, управляван от делинквента към датата на
процесното ПТП, проведено производство за доброволно уреждане на спора със застрахователя,
както и предпоставките на чл. 45 от ЗЗД, пораждащи отговорността на прекия причинител на
вредите спрямо увредения – деяние, противоправност, вреда, причинна връзка между деянието и
настъпилите вреди. По акцесорната претенция следва да бъде установено наличието на главен дълг
и настъпила забава за изпълнение.
От събрания по делото доказателствен материал се установява, че с влязла на 08.05.2019 г.
в законна сила присъда по НОХД 311/2018 г. по описа на ВТОС А. А. И. е признат за виновен в
това, че на 13.10.2017 г. в гр. Г. О., ул. „О. П.“ в близост до жилищна кооперация № 34, при
управление на моторно превозно средство – лек автомобил „Т. С.“ с рег.№ ВТ****КМ, нарушил
правилата за движение, регламентирани в чл. 21, ал. 1 от Закона за движение по пътищата, като се
движел с превишена скорост, вследствие на което напуснал пътното платно, навлязъл на левия
тротоар и по непредпазливост причинил смъртта на Д. Г. Д. и на К. Я. Е., а на возещия се в лекия
автомобил А. П. Л. – комбинирана средна телесна повреда.
Съгласно чл. 300 от ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за
гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от деянието, относно това дали е
извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. В пряка причинно-
следствена връзка с деянието е причинената смърт на К. Е., която е елемент от обективната страна
на състава на престъплението, за което деецът е осъден.
Датата на смъртта на починалия вследствие на инцидента К. Я. Е. се установява от
представения по делото препис-извлечение от акт за смърт, издаден от Община В. Т., видно от
който лицето е починало на 17.10.2017 г.
В настоящия случай страните не спорят, че отговорността на виновния за произшествието
3
водач е била застрахована от ответника по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите, както и че процесното ПТП е възникнало в срока на покритие на
застрахователната полица.
Не се оспорва и наличието на родствена връзка между ищцата и починалия Е., като видно
от приобщените към доказателствения материал удостоверение за наследници изх.№ 4232 от
20.10.2017 г., издадено от Община Г. О. и удостоверение за родствени връзки изх.№ 33/01.08.2018
г., издаден от Кметство с. К., общ. Полски Тръмбеш, ищцата П.Т. се явява баба по бащина линия на
починалия К. Е..
Не е налице и спор, че ищцата е отправила до застрахователя писмена застрахователна
претенция за изплащане на обезщетение по реда на чл. 380, ал. 1 от КЗ, което е абсолютна
положителна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск по съдебен ред, както и че
застрахователят не е определил и изплатил обезщетение на ищцата. Тези обстоятелства се
установяват и от представените по делото претенция за изплащане на обезщетение с вх.№ 11861 от
22.08.2018 г. и отговор на застрахователя във връзка с претенцията с изх.№ 11080 от 11.10.2018 г.
Спорът между страните се концентрира около въпроса относно материалноправната
легитимация на ищцата изобщо да получи обезщетение за претендираните от нея неимуществени
вреди и в случай че е легитимирана - относно размера на дължимото обезщетение и
приложимостта при определянето му на § 96, ал. 3 от ПЗР на КЗ, както и началният момент на
лихвата за забава върху дължимото обезщетение.
Кръгът от лицата, легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от
причинена при непозволено увреждане смърт на близък, не е уреден в законодателството на
РБългария. Въпросът е намерил разрешение в тълкувателната практика на Върховния съд. С
Постановление № 4/25.V.1961 г. Пленумът на ВС се е произнесъл, че правилното прилагане на
закона изисква за неимуществени вреди да бъдат обезщетявани само най-близките на пострадалия
- неговите низходящи (деца), съпруг и възходящи (родители), и то след като се установи, че
действително са претърпели вреди. По-късно, с Постановление № 5/24.ХI.1969 г., Пленумът на ВС
е признал право на обезщетение и на отглежданото, но неосиновено дете, съответно на
отглеждащия го, както и на лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия при
непозволено увреждане, без да е бил сключен брак, ако това съжителство не съставлява
престъпление и не противоречи на правилата на морала. С Тълкувателно решение № 1 от
21.06.2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС е прието, че освен посочените по-горе
лица, материално легитимирано да получи обезщетение за неимуществени вреди от причинена
смърт на близък по изключение е и всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока
емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания,
които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.
Вярно е, че бабата не е в кръга на лицата, посочени в двете ППВС. Събраните по делото
гласни доказателства обаче дават основание на съда да приеме за доказано, че между починалия и
неговата баба по бащина линия /ищцата/ е съществувала силна, трайна и дълбока емоционална
връзка, като ищцата търпи от смъртта на починалия продължителни болки и страдания. Така в
показанията си пред съда свидетелките С. Н. и Н. П. сочат, че още от малък починалият К. всяка
седмица и през ваканциите е бил на село при баба си и дядо си по бащина линия. Разказват, че след
развода на родителите, детето и сестричката му останали за отглеждане при бащата, като ищцата
постоянно изпращала храна от село – „постна манджа за К., а за В. месцето“. Сочат, че К.
уважавал много баба си и дядо си, често сядал с тях на пейката на приказка, помагал им в селската
работа. Свидетелката Н. споделя, че след смъртта на дядото – четири месеца преди процесния
инцидент, К. всяка седмица бил при ищцата и ú помагал в грижите за животните, а понякога я
посещавал и през седмицата и не я оставял да работи сама. В тази насока е и заявеното от
свидетелката Петрова, която сочи също, че след смъртта на момчето, ищцата била много зле и
внукът много ú липсва, като това състояние продължава и към дата на разпита ù пред
съда/23.12.2019 г./.
4
Показанията на двете свидетелки сочат на изграждана през целия 20-годишен живот на
починалия К. Е. дълбока емоционална връзка, отличаваща се с близост и привързаност, които
излизат извън общоприетите за отношенията между баба и внук. Това се дължи на особени
житейски обстоятелства в живота на двамата – раздялата на родителите на момчето и грижите и
помощта на ищцата спрямо внука ù, а впоследствие кончината на съпруга на ищцата, засилила още
повече връзката между баба и внук, когато последният се превръща в опора за ищцата в труден
момент в живота ú. При това положение, противно на становището на застрахователя, ищцата се
явява материалноправно легитимирана да получи обезщетение за причинените ú неимуществени
вреди от смъртта на нейния внук, до какъвто извод е достигнал и първостепенният съд.
При определяне размера на обезщетението съдът се ръководи от принципите на
справедливостта и от своето вътрешно убеждение. Тъй като неимуществените вреди, които
представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат
възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя
съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 от ЗЗД – по справедливост от съда.
Критерият на справедливост, заложен в посочената норма на закона, не е абстрактен, а е
обусловен от общественото възприемане на справедливостта на дадения етап от развитието на
обществото и от съществуващите икономически условия, в това число и нивото на
застрахователното покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент /месец
октомври 2017 г./. На съобразяване подлежи и обстоятелството, че неимуществените вреди,
причинени от смърт, имат много дълго проявление във времето. Болките и страданията от смъртта
на близък човек са интензивни както на емоционално ниво, така и от гледна точка на очакванията
за духовна и материална подкрепа, грижи и внимание. Предвид посоченото и като съобрази и
възрастта на ищцата, както и обстоятелството, че причинените болки и страдания от загубата на
нейния внук ще намират проявление и занапред във времето, настоящият въззивен състав намира
претенцията на ищцата за сумата от 20 000 лв., частично от общо 80 000 лв., за основателна и
доказана, до какъвто краен извод е достигнал и първостепенният съд.
Въззивният съд намира за неоснователно възражението на застрахователя, че на основание
§ 96, ал. 1 от ПЗР на КЗ обезщетението, което се следва да ищцата, не може да надвишава 5 000 лв.
Посочената разпоредбата противоречи на правото на ЕС. В чл. 9, ал. 1 от Директива 2009/103/ЕО
на ЕП и Съвета на ЕС са предвидени задължителни за страните членки минимални
застрахователни суми, с изплащане в рамките на които, съобразно действително търпимите
увреди, да бъдат задължени застрахователите при настъпване на застрахователно събитие/събития
и съобразно броя на пострадалите. Въвеждане на предел на застрахователна сума в националния
закон, която е под уредения минимален размер на застрахователна сума в Директива 2009/103/ЕО,
част от правото на ЕС, означава по същество ревизиране на минималния размер на отговорността
на застрахователите, съобразно общностното право, тъй като при настъпване на застрахователното
събитие не би бил преценим действителният обхват на търпимите вреди в случаите, в които те
надхвърлят сумата от 5 000 лева, в разрив с принципа за справедливо обезщетяване на
пострадалите, в съответствие с който са определените с директивата лимити. Именно в този
смисъл е и постановеното Решение на Съда на ЕС от 24.10.2013 г. по дело С-277/12, макар по
тълкуване на разпоредби - чл. 3, § 1 от Директива 72/166 и чл. 1, § 1 и 2 от Втора директива 84/5,
последващо възпроизведени в кодифицираната Директива 2009/103/ЕО: „Не се допуска
национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“
при използване на МПС покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно
националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на
семейството, настъпила при ПТП, само до определена максимална сума, която е по-малка от
посочените в чл. 1, § 2 от Втора директива 84/5“, на която съответства понастоящем чл. 9, ал. 1 от
Директива 2009/103/ЕО. А решенията на Съда на ЕС по преюдициални запитвания са част от
позитивното европейско право и са задължителни за всички съдилища и учреждения в РБългария
на основание чл. 633 от ГПК.
По изложените съображения, размерът на обезщетението за неимуществени вреди на
ищцата, следва да бъде определено не в границите, установени с § 96, ал. 1 от ПЗР от КЗ, а по
5
справедливост съобразно правилото на чл. 52 от ЗЗД, до какъвто извод е достигнал и
първостепенният съд.
С оглед основателността на главната претенция за присъждане на обезщетение за
неимуществени вреди, основателна се явява и акцесорната претенция за лихва. Спорен между
страните е началният момент на дължимост на лихва за забава от страна на застрахователя, като в
тази насока въззивният съд намира следното:
Ищцата претендира законна лихва за забава върху дължимото обезщетение от датата на
исковата молба до окончателното изплащане, както и мораторна лихвата върху обезщетението за
времето от датата на настъпване на смъртта на К. Е. до датата на исковата молба в размер на 3
916,98 лв. Първостепенният съд е присъдил законна лихва върху обезщетението считано от датата
на предявяване на исковата претенция /20.09.2019 г./ до окончателното изплащане, както и
мораторна лихва от датата на отправяне на писмена застрахователна претенция от ищцата до
ответника по реда на чл. 380, ал. 1 от КЗ /22.08.2018 г./ до датата на исковата молба, като е
отхвърлил искането за времето от датата на деликта /13.10.2017 г./ до датата на сезиране на
застрахователя /22.08.2018 г./.
Съгласно чл. 432, ал. 1 от КЗ отговорността на застрахователя е обусловена от
отговорността на прекия причинител на увреждането. Вярно е, че при задължение от непозволено
увреждане делинквентът се смята в забава и без покана и дължи лихва от деня на увреждането (чл.
84, ал. 3 от ЗЗД). Разпоредбите на новия КЗ (в сила от 01.01.2016 г.) обаче предвиждат, че
застрахователят дължи лихва за забава от един по-късен момент. Съгласно чл. 497, ал. 1, т. 1 и т. 2
от КЗ, застрахователят дължи законната лихва за забава върху размера на застрахователното
обезщетение, ако не го е определил и изплатил в срок, считано от по-ранната от двете дати: 1.
изтичането на срока от 15 работни дни от представянето на всички доказателства по чл. 106, ал. 3;
2. изтичането на срока по чл. 496, ал. 1 освен в случаите, когато увреденото лице не е представило
доказателства, поискани от застрахователя по реда на чл. 106, ал. 3. Съгласно чл. 106, ал. 3 от КЗ,
когато ползвателят на застрахователната услуга е увредено лице по застраховки „Гражданска
отговорност“ или трето ползващо се лице по други застраховки, застрахователят го уведомява за
доказателствата, които той трябва да представи за установяване на основанието и размера на
претенцията му. Чл. 496, ал. 1 от КЗ предвижда, че срокът за окончателно произнасяне по
претенция по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите не може
да е по-дълъг от три месеца от нейното предявяване по реда на чл. 380 от КЗ пред застрахователя,
сключил застраховката. В рамките на този срок застрахователят следва да се произнесе
окончателно по претенцията, като определи и изплати размера на обезщетението или даде
мотивиран отговор, когато отказва плащане, или основанието на претенцията не е било напълно
установено, или размерът на вредите не е бил напълно установен /чл. 496, ал. 2, т. 2 от КЗ/. На
основание чл. 108, ал. 4 от КЗ отговорът на застрахователят по чл. 496, ал. 2, т. 2 се счита за
отказване на плащането по смисъла на ал. 1, т. 2 от същата разпоредба. Наред с това, съгласно чл.
496, ал. 3 от КЗ застрахователят не може да откаже да се произнесе по основателността на
претенцията за обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, когато
за удостоверяването на пътно-транспортното произшествие е бил представен някои от изброените
в закона документи, сред които констативен протокол за ПТП (т. 1).
В настоящия случай ищцата е отправила извънсъдебна претенция до застрахователя на
22.08.2018 г., във връзка с която ответникът е изготвил мотивиран отговор от 11.10.2018 г., в който
е посочил, че представените по претенцията доказателства не установяват основание за определяне
на застрахователно обезщетение и че при представяне на доказателства, установяващи особено
близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди, ще преразгледа
становището си. Доколкото сред представените от ищцата документи е и констативен протокол за
ПТП с пострадали лица № 283, отговорът на застрахователя се счита за отказване на плащане.
Следва да се има предвид, че претенцията на ищцата за заплащане на лихва за забава е обусловена
от липсата на плащане от страна на застрахователя в производството по реда на чл. 380 от КЗ, като
предвид изложеното в настоящия случай забавата на застрахователя е настъпила с изтичане на
6
22.11.2018 г. на тримесечния срок по чл. 496, ал. 1 от КЗ, съгласно чл. 497, ал. 1, т. 2 от КЗ.
Ето защо, претенцията на ищцата за заплащане на лихва за забава е основателна за времето
след 22.11.2018 г. По реда на чл. 162 от ГПК с помощта на електронен калкулатор съдът
пресметна, че законната лихва върху дължимото обезщетение от 20 000 лв. за периода от
23.11.2018 г. до 19.09.2019 г. (датата, предхождаща подаването на исковата молба) възлиза в
размер на 1672,36 лв. Върху определения размер на обезщетението се дължи и законна лихва от
датата на предявяване на исковата претенция - 20.09.2019 г., до окончателното изплащане. За
сумата над 1672,36 лв. до претендираните 3916,98 лв., както и за периода считано от 16.10.2017 г.
до 22.11.2018 г. включително, претенцията за заплащане на мораторна лихва върху обезщетението
се явява неоснователна.
В частта, в която първоинстанционният съд се е произнесъл за дължимостта на лихвата за
забава за времето от 13.10.2017 г. до 15.10.2017 г. включително, атакуваното решение се явява
недопустимо и подлежи на обезсилване, тъй като ищцата е претендирала присъждане на лихва от
16.10.2017 г. нататък, а с оглед принципа на диспозитивното начало и нормата на чл. 6, ал. 2 от
ГПК, предметът и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. В частта, с
която претенцията за заплащане на мораторна лихва върху обезщетението за сумата над 1 672,36
лв. до присъдените 2 194,44 лв., както и за периода считано от 22.08.2018 г. до 22.11.2018 г.
включително първоинстанционното решение подлежи на отмяна с отхвърляне на тази част от
исковата претенция като неоснователна. В частта, с която исковата претенция за заплащане на
обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20 000 лв., ведно със законната лихва от
20.09.2019 г. до окончателното изплащане е уважена, както и в частта, с която претенцията за
мораторна лихва за периода считано от 16.10.2017 г. до 22.08.2018 г. е отхвърлена,
първоинстанционното решение подлежи на потвърждаване.
При това положение въпросът за отговорността за разноски по делото подлежи на цялостно
преразглеждане с оглед уважената и отхвърлената част на исковете. Следва да бъде преразгледан и
въпросът за следващата се държавна такса.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ищцата има право на разноски съразмерно с уважената
част на исковете, но липсват доказателства същата да е сторила такива в производството по
делото.
На основание чл. 83, ал. 1, т. 4 от ГПК ищцата е освободена от такси и разноски по
производството поради което с оглед правилото на чл. 78, ал. 6 от ГПК и чл. 71, ал. 1 от ГПК вр.
чл. 1 от ТДТССГПК и чл. 18, ал. 1 от ТДТССГПК ответното дружество дължи в полза на ГОРС
държавна такса съобразно крайния изход на материалноправния спор, а именно: сумата 866,89 лв.,
поради което за горницата до определената от първостепенния съд държавна такса в размер на
887,78 лв. решението подлежи на отмяна.
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ответникът има право на разноски съразмерно на
отхвърлената част на исковете за първоинстанционното производство, но същият не е сезирал
своевременно съда с искане в тази насока. Едва пред въззивната инстанция страната претендира
разноски за първоинстанционното производство, а съгласно т. 11 на Тълкувателно решение № 6
от 06.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС претенцията за разноски може да бъде
заявена валидно най-късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото
пред съответната инстанция. При това положение разноски на ответникът за първоинстанционното
производство не следва да бъдат присъждани. За въззивното производство страната е сторила
разноски в размер на 443,89 лв. – заплатена държавна такса. На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК вр.
чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, съдът определи на страната
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. Съразмерно на уважената част на въззивната
жалба, на застрахователя се следват разноски в общ размер на 48,95 лв.
На преизчисляване подлежи и дължимото на процесуалния представител на ищцата
адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА, като на основание чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба №
7
1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и съразмерно на
уважената част на исковете, дължимият от ответника по исковете размер в полза на адвокат В.Ш.
възлиза на 1135,23 лв., като за горницата до присъдените 1200 лв. първоинстанционното решение
следва да бъде отменено.
Присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА е претендирано и
за настоящото производство, като съразмерно на отхвърлената част на въззивната жалба, на
адвокат Ш. се следва възнаграждение в размер на 1135,23 лв. за въззивното производство, което е в
тежест на застрахователя.
Мотивиран от горното и на основание чл. 270, ал. 3, изр. 1 и чл. 271, ал. 1 от ГПК,
Великотърновският окръжен съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 614 от 30.12.2019 г. по гр.дело № 1745/2019 г. на Г. районен съд
в частта, с която искът на П. Н. Т. срещу „З. д. Л. И.“ АД с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
за присъждане на мораторна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди е отхвърлен за
времето от 13.10.2017 г. до 15.10.2017 г. включително и ПРЕКРАТЯВА производството в тази
му част.
ОТМЕНЯ Решение № 614 от 30.12.2019 г. по гр.дело № 1745/2019 г. на Г. районен съд в
частта, с която „З. д. Л. И.“ АД е осъдено да заплати на П. Н. Т. мораторна лихва върху сумата
20 000 лв. за горницата над 1 672,36 лв. (хиляда шестстотин седемдесет и два лева и тридесет и
шест стотинки) до присъдените 2 194,44 лв. и за периода от 22.08.2018 г. до 22.11.2018 г., на
адвокат В.Ш. адвокатско възнаграждение за сумата над 1 135,23 лв. (хиляда сто тридесет и пет
лева и двадесет и три стотинки) до присъдените 1 200 лв., а по сметка на ГОРС държавна такса за
сумата над 866,89 лв. (осемстотин шестдесет и шест лева и осемдесет и девет стотинки) до
присъдената 887,78 лв., вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от П. Н. Т. срещу „З. д. Л. И.“ АД иск за присъждане на
мораторна лихва върху дължимото ú обезщетение за неимуществени вреди за периода от
22.08.2018 г. до 22.11.2018 г. и за сумата над 1 672,36 лв. до присъдените 2 194,44 лв.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 614 от 30.12.2019 г. по гр.дело № 1745/2019 г. на Г. районен
съд в останалата част.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, „З. д. Л. И.“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „С. ш.“ № 67А, да плати на адвокат В.Р. Ш. от АК-Р.,
с ЕГН **********, сумата 1 135,23 лв. (хиляда сто тридесет и пет лева и двадесет и три стотинки)
- адвокатски хонорар за въззивното производство по делото.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 вр. чл. 273 от ГПК, П. Н. Т., ЕГН **********,
с адрес: с. К., обл. В. Т., дом № 356, да плати на „З. д. Л. И.“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. С., бул. „С. ш.“ № 67А, сумата 48,95 лв. (четиридесет и осем лева и
деветдесет и пет стотинки) – разноски за въззивното производство по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчване на препис от него на страните.
Председател: _______________________
Членове:
8
1._______________________
2._______________________
9