Р Е Ш Е Н И Е
град София, 25.03.2021 година
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет
и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с: ****ИЛИЕВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№4789 по
описа за 2020 година и за да се произнесе
след съвещание, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение
№2898 от 07.01.2020г., постановено по гр.дело №62580/2017г.
по описа на СРС, ІІ Г.О., 57-ми състав, е осъдено „ПОДЕЛЕНИЕ за П.П. – СОФИЯ“ при „БДЖ -П.П.“ ЕООД да
заплати на М.Г.М. на основание чл.215 КТ сумите от 367.50 евро и 23.23
щатски долара, представляващи остатък от неизплатена част от командировъчни
пари за осъществени международни командировки за периода от 01.02.2007г. –
28.03.2008г., ведно със законната лихва върху главниците от 367.50 евро и 23.23
щатски долара, считано от 05.11.2008г. до окончателното им изплащане, като е отхвърлен иска за разликата над 367.50 евро до пълния предявен размер от 556.50 евро и за разликата над 23.23 щатски долара до 210.73
щатски долара; както
и на основание чл.78 ал.1 от ГПК сумата от 202.55 лв., направени по делото
разноски. С
решението е осъден М.Г.М.
да заплати на „ПОДЕЛЕНИЕ за П.П. – СОФИЯ“ при „БДЖ -П.П.“ ЕООД на
основание чл.78 ал.3 от ГПК сумата от 67.04 лв., направени по делото разноски. С решението е осъдено „ПОДЕЛЕНИЕ
за П.П. – СОФИЯ“ при „БДЖ -П.П.“ ЕООД да заплати на основание
чл.78, ал.6 във вр. с чл.83, ал.1, т.1 ГПК по сметка на СРС сумата от 160.61 лв., държавна такса, изчислена върху уважения размер на предявените искове.
Постъпила
е въззивна жалба от ответника - „ПОДЕЛЕНИЕ за П.П. - СОФИЯ“
при „БДЖ - П.П.“
ЕООД, чрез юрисконсулт Т.Б., с която се обжалва решение №2898 от 07.01.2020г., постановено по гр.дело
№62580/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 57-ми състав, в частта, в която
са уважени предявените искове с
правно основание чл.215 КТ за сумите от 367.50 евро и 23.23
щатски долара, представляващи остатък от неизплатена част от командировъчни
пари за осъществени международни командировки за периода от 01.02.2007г. –
28.03.2008г., ведно със законната лихва върху главниците от 367.50 евро и 23.23
щатски долара, считано от 05.11.2008г. до окончателното им изплащане, както и в частта на възложените в тежест разноски. Релевирани са доводи за допуснати
съществени процесуални нарушения от първостепенния съд, който не е конституирал
по надлежния ред като ответник - „ПОДЕЛЕНИЕ за П.П. – СОФИЯ“, което е довело до постановяване на недопустим
съдебен акт, който следва да бъде обезсилен. Твърди се, че ищецът с уточняваща молба от 21.11.2017г. е посочил, че искът е предявен
срещу „Холдинг БДЖ“
ЕАД и при
условията на евентуалност срещу „БДЖ – П.П.“ ЕООД. Сочи се още, че
едва с последваща молба от 29.01.2019г. ищецът е заявил, че предявява искът срещу „ПОДЕЛЕНИЕ за П.П. – СОФИЯ“
при „БДЖ - П.П.“
ЕООД, но липсва волеизявление
за отказ или
оттегляне на иска срещу ответниците, посочени в уточняваща молба от 21.11.2017г.. Твърди се, че
неправилно, без да излага мотиви, първоинстанционния съд с определение от 04.02.2019г. е прекратил производството по
отношение на „Холдинг БДЖ“
ЕАД,
както и в съдебно заседание на 26.03.2019г. е прекратил производството срещу „БДЖ - П.П.“ ЕООД отново без да излага мотиви. Поддържа се, че
извършените от първоинстанционния съд действия по прекратяване на
производството по делото по отношение на ответниците, посочени в уточняваща молба от
21.11.2017г., без да има искане за това от страна на ищеца, представляват съществено процесуално нарушение. Твърди се още, че
ненадлежното конституиране като ответник на „ПОДЕЛЕНИЕ за П.П. – СОФИЯ“
при „БДЖ - П.П.“
ЕООД, без в молба от 29.01.2019г. ищецът да е направил искане за замяна на страна по смисъла на чл.228,
ал.3 ГПК, е довело до постановяване на недопустим съдебен акт, който подлежи на
обезсилване. Изложени са още правни
аргументи за неправилност,
необоснованост и незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните части, като
постановено в нарушение на материалния закон. Излага се, че неправилно СРС
приема, че е налице основание за ангажиране на отговорността на работодателя да
заплати на ищеца неизплатена
част от командировъчни пари за осъществени международни командировки за периода
от 01.02.2007г. – 28.03.2008г.. Твърди се, че
изплатените на ищеца суми за командировки са в размер и на основание чл.31 от
Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина /НСКСЧ/, в който
нормативен акт е посочен само
горен праг на размерите за командировъчни, но не и минимален размер. В тази връзка се твърди, че със заповед №9/12.12.2007г. работодателят е определил размер на дневните командировъчни
пари за чужбина, различен от посочения в
Приложение №3 от НСКСЧ. Поддържа се, че изплатените на ищеца суми за командировъчни
са в размер, съобразен с издадената от работодателя заповед, която не е в противоречие с НСКСЧ, поради което СРС като е присъдил на
ищеца суми за дневни командировъчни пари е приложил неправилно материалния
закон и постановеното решение в тази част се явява неправилно и
незаконосъобразно и подлежи на отмяна. Поддържа се още и възражение за давност
като се твърди, че по отношение на претендираните суми за заплащане на дневни командировъчни пари е приложима кратката тригодишна давност,
която е изтекла към датата, на която е бил конституиран като ответник „ПОДЕЛЕНИЕ за П.П. – СОФИЯ“ при „БДЖ - П.П.“ ЕООД. По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен
акт, с който да отмени първоинстанционното съдебно решение в обжалваните части и
да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове с правно основание
чл.215 от КТ. Претендира присъждане на разноски и юрисконсултско възнаграждение
за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата
страна - М.Г.М., чрез адв.Ем.М., депозира писмен отговор, в който изразява
становище относно неоснователността на постъпилата въззивна жалба. Излага се,
че обжалваното съдебно решение е законосъобразно, постановено при правилно
обсъждане на релевантните по делото доказателства и при спазване на материалния
и процесуалния закон. Поддържа се, че правилно първоинстанционният съд е приел, че работодателят не може да определя размер на
командировъчни пари, който е по-нисък от предвидения в НСКСЧ, издадена въз
основа на уредената в чл.215 КТ законова делегация. Твърди се, че с разпоредбата на чл.31, ал.6 от
НСКСЧ се
предоставя възможност
на
работодателя да
бъде определен по-висок
размер на командировъчните пари при осъществяване на командировки в чужбина, но не и по-малък
такъв. В тази връзка се поддържа, че СРС правилно е приложил нормата на чл.215 КТ като е
приел, че е налице основание за ангажиране отговорността на работодателя да
заплати на ищеца неизплатена
част от командировъчни пари за осъществени международни командировки за периода
от 01.02.2007г. – 28.03.2008г., чийто размер е определен съгласно прието по делото заключение на
съдебно-счетоводна експертиза. Допълнителни аргументи по съществото на правния
спор са изложени в молба от 23.02.2021г.. Моли съда да постанови съдебен акт, с
който да потвърди първоинстанционното решение в обжалваните части. Претендира
присъждане на направените по делото разноски пред въззивната инстанция.
Представя списък по чл.80 от ГПК.
Предявени са от М.Г.М.
срещу „ПОДЕЛЕНИЕ за П.П. – СОФИЯ“
при „БДЖ -П.П.“ ЕООД
при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.215 КТ.
С оглед
предмета на въззивната жалба, с която е сезиран, съдът приема, че на въззивен
контрол подлежи първоинстанционното решение в частта, в която са уважени
предявените при условията на обективно съединяване искове с правно основание
чл.215 от КТ. В частта, в която е отхвърлен предявения иск с правно основание
чл.215 от КТ съдебното решение е влязло в сила като необжалвано.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови
доказателства по
смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, от които се установяват релевантни за спора
факти и обстоятелства.
В конкретния случай
не се спори между страните, а и от доказателствата се установява, че през процесния период - 01.02.2007г. – 28.03.2008г., въззиваемият -ищец е
работел при въззивника - ответник по трудово
правоотношение, по което е изпълнявал длъжността "кондуктор, спални и кушет вагони", като е бил на 25 броя международни командировки,
за които са били издадени командировъчни заповеди.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и
правилно. При правилно разпределена доказателствена тежест
съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в
нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото
доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени
обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален
закон, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите,
изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за частична основателност на
предявения иск с правно основание чл.215 КТ за сумите от 367.50
евро и 23.23 щатски долара, представляващи остатък от неизплатена част от
командировъчни пари за осъществени международни командировки за периода от
01.02.2007г. – 28.03.2008г., ведно със законната лихва върху главниците от
367.50 евро и 23.23 щатски долара, считано от 05.11.2008г. до окончателното им
изплащане. Въззивният
съд счита, че първоинстанционният съд е извършил правилна преценка на събраните
по делото доказателства и правилно е тълкувал и приложил материалния закон,
поради което постановеният съдебен акт в частта, в която е прието, че
предявените искове с правно основание чл.215 от КТ са основателни е правилно и
законосъобразно.
Във връзка с релевираните във
въззивната жалба доводи, които счита за неоснователни, настоящият състав следва
да добави и следното:
На първо място
следва да се разгледа направеното във въззивната жалба възражение за
недопустимост на обжалваното решение доколкото се твърди, че ответникът - „ПОДЕЛЕНИЕ
за П.П. – СОФИЯ“ при „БДЖ - П.П.“ ЕООД не е надлежно конституиран по делото,
което настоящият състав счита за неоснователно.
Целта на исковия
процес е да разреши гражданскоправен спор със сила на пресъдено нещо. Тази цел
се постига при редовно предявен иск. Искът се счита за предявен с постъпване на
исковата молба в съда и от този момент образуваното дело е висящо пред
сезирания съд – арг. чл.125 ГПК. Ищецът определя страните в процеса – от чие
име и срещу кого предявява иска. Процесуалната легитимация на страните в
процеса следва единствено от правното твърдение на ищеца относно спорното
право, както то е индивидуализирано от основанието и петитума на исковата
молба. Надлежен ответник по иска по чл.215 КТ е работодателят. Процесуалната
легитимация на страните е абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск,
поради което за наличието й съдът следи служебно. Ако при проверката за това
бъде констатирано, че искът е предявен срещу ненадлежен ответник, съдът следва
да укаже на ищеца да отстрани в определен срок тази нередовност чрез
предприемане на действия за конституиране на надлежен ответник, като при
неизпълнение на указанието производството следва да бъде прекратено /в този смисъл ТР №1/30.03.2012г. по т.д.№1/2010г.,
ОСГК на ВКС/. Отстраняването на всяка констатирана от съда нередовност е
поправка на исковата молба, като това следва от изричната разпоредба на чл.129,
ал.5 ГПК, съгласно която поправената искова молба се смята за редовна от деня
на подаването /в този смисъл
т.5 от ТР №1/2013г. по т.д. №1/2013г., ОСГТК на ВКС/.
Няма спор в
съдебната практика, че спорното право, претендирано или отричано от ищеца, се
характеризира с правопораждащия факт, на който правната норма е придала правно
значение, носителите и съдържанието му /в този смисъл ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС/. Ако в хода на висящото дело се
установи, че ищецът е предявил иска срещу ответник, който не притежава
материалната легитимация да отговаря по него, ищецът може да отстрани тази
грешка чрез изменение на иска с конституирането на ответника по спорното право,
при спазване на предпоставките по чл.228 ГПК. В тази хипотеза промяната на
ответника няма да е поради отстраняване на нередовност на исковата молба и
затова няма да е налице поправка на исковата молба.
В конкретния случай от данните по делото е видно, че първоинстанционният
съд с разпореждане
от 10.01.2018г. е оставил исковата молба без движение, като е указал на ищеца в
едноседмичен срок от получаване на съобщението да уточни кое лице му е
работодател през процесния период, т.е. с кого е възникнало и съществувало
трудовото правоотношение и срещу кое лице насочва исковете – юридическите лица,
които са посочени в исковата молба и съответно кое обосновава интереса от евентуална защита
спрямо единия или съответното поделение. В изпълнение указанията на съда ищецът е депозирал уточняваща
молба на 29.01.2019г., в която е заявил, че „ПОДЕЛЕНИЕ за П.П. – СОФИЯ“
при „БДЖ - П.П.“
ЕООД е негов работодател
и претенцията му е насочена срещу него /посочил е също така, че до 12.11.2007г.
поделението е било структурна част от „БДЖ“ ЕАД, а след извършеното преобразуване на посоченото дружество, е станало
част от структурата на „БДЖ - П.П.“ ЕООД/. Следователно въззивният съд приема, че с направените от ищеца уточнения
в депозираната от него молба на 29.01.2019г. е извършена поправка на исковата молба, доколкото
същата е била нередовна /от твърденията в нея се извежда надлежната пасивна легитимация
на друг правен субект/, поради което предявеният иск правилно е бил
разгледа от първоинстанционния съд срещу работодателя на ищеца, който в случая
е „ПОДЕЛЕНИЕ
за П.П. – СОФИЯ“ при „БДЖ - П.П.“ ЕООД. Така предявеният иск е допустим, а делото се
смята висящо от деня на подаване на исковата молба – в частност на 05.11.2008г. /аргумент чл.129,
ал.5 от ГПК/. В случая с подадената
от ищеца молба на
29.01.2019г. не се прави искане за изменение на иска чрез замяна на първоначалния ответник, а се отстраняват
нередовности по подадена искова молба вх.№57298/05.11.2008г., поради което
правилно СРС е приел, че в случая не е налице хипотезата на чл.228 ГПК и не е провел предвидената за това в закона процедура. Надлежен ответник по
делото е „ПОДЕЛЕНИЕ
за П.П. – СОФИЯ“ при „БДЖ - П.П.“ ЕООД и първоинстанционният съд като е
разгледал предявения от ищеца иск срещу този ответник е постановил валиден и
допустим съдебен акт. Всички наведени в обратния смисъл доводи във въззивната
жалба несъответстват на доказателствата по делото и като такива са
неоснователни.
По доводите, касаещи
материалната незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните части,
съдът приема следното:
В чл.215 КТ е
предвидено, че при командироване работникът или служителят има право да получи
освен брутното си трудово възнаграждение още и пътни, дневни и квартирни пари в
размери, определени от МС. Въз основа на тази законова делегация с ПМС №115 от
03.06.2004г. е приета НСКСЧ, която е в сила от 01.07.2004г. и следователно
е действаща към процесния период. В чл.31, ал.1 от НСКСЧ е предвидено, че
персоналът на сухоземните транспортни средства получава командировъчни пари на
ден за времето на изпълнение на международни рейсове съгласно индивидуалните
ставки, определени в приложение № 3.
Настоящият състав намира за
неоснователен доводът във въззивната жалба, че цитираната НСКСЧ определя
максимален, а не минимален размер, до който работодателят може сам да определя
единна ставка. За този си извод съдът съобрази разпоредбата на чл.228, ал.2 от КТ, в която е предвидено, че размерът на
обезщетението по чл.215 КТ се
прилага, доколкото в акт на Министерски съвет, в колективен трудов договор или
в трудовия договор не са предвидени по-големи размери. Тълкувайки разпоредбите
на чл.215 КТ и чл.228 от КТ се налага извода, че законодателят е
предвидил размери на командировачните пари, под които работодателят не може да
слиза при изплащането им на работниците, които в случая са определени с
издадения подзаконов акт НСКСЧ. Работодателят
може да определя размера на командировачните, който ще се изплаща, както е
предвидено и в чл.31, ал.6 НСКСЧ, но
само ако той е по-голям от нормативно установения и следва да е предвиден в
трудов договор или колективен трудов договор. Посочените в НСКСЧ размери на
командировъчните пари са минималните, които работодателят следва да заплаща,
като не може едностранно, с издадена от него заповед, да създава
по-неблагоприятно положение за служителя и да определя по-ниски размери на
командировъчните суми от нормативно установените, тъй като това би
противоречало на чл.215 и чл.228, ал.2 КТ. В този смисъл е задължителната практика по чл.290 ГПК - решение
№753/29.02.2011г. по гр.д.№1283/2010г. на Г.К., ІV Г.О., ВКС, в което изрично е
посочено, че издадените на основание чл.215 КТ наредби на МС могат да определят само минимален
размер на обезщетенията при командироване, съответно работодателят при
определяне на размерът на тези обезщетения не може да ги фиксира под
предвидения в наредбата размер.
В конкретния случай от приетата
като доказателство по делото
заповед
№9/12.12.2007г., издадена от ответника, е видно, че са определени размери на командировъчни пари по-ниски от тези по НСКСЧ, поради което на служителя се дължи
неизплатената разлика. По отношение на размерите, до които са уважени исковете, правилно СРС е
кредитирал втори вариант на
приетото заключение, в който експертът е изчислил разликата
между платените командировачни пари и тези, дължими по чл.21 от НСКСЧ /при престой повече от 4 часа, но по-малко от едно
денонощие в съседна страна/, до
които размери исковете се явяват основателни.
Относно
поддържаното във въззивната жалба възражение за изтекла погасителна давност по
отношение на претендираните вземания за заплащане на командировачни пари, настоящият състав намира за неоснователно. Давността по
трудовите спорове е определена в чл.358 КТ, като съгласно ал.1, т.3 от посочената
разпоредба вр. с чл.358, ал.2, т.2 КТ, за искът по чл.215 КТ срокът е тригодишен и
започва да тече от деня, в който правото, предмет на иска, е станало изискуемо
или е могло да бъде упражнено, като при парични вземания изискуемостта се смята
за настъпила в деня, в който по вземането е трябвало да се извърши плащане.
Доколкото в случая се претендират командировъчни пари за периода от 01.02.2007г. – 28.03.2008г., а исковата молба се счита за подадена на 05.11.2008г., то настоящият съдебен
състав приема, че претендираните вземания не са погасени по давност.
С оглед изложените
правни аргументи и поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд по отношение на предявените искове въззивната жалба
следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението на СРС в
обжалваните части следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
С оглед изхода от правния спор
пред настоящата инстанция право на разноски има въззиваемата страна. На
основание чл.78, ал.1 от ГПК въззивника-ответник следва да бъде осъден да
заплати на въззиваемия - ищец сторените от него пред настоящата инстанция разноски
за платено адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 400 лв..
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №2898 от
07.01.2020г.,
постановено по гр.дело №62580/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 57-ми състав, в
обжалваните части.
ОСЪЖДА „ПОДЕЛЕНИЕ
за П.П. – СОФИЯ“ при „БДЖ - П.П.“ ЕООД, с ЕИК*********, със седалище и адрес
на управление: град София, бул.”*************да заплати на М.Г.М., с ЕГН **********,***,
кантора 369 /чрез адв.Е.М./; на основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78,
ал.1 от ГПК сумата от 400 лв. /четиристотин лева/, реално сторени разноски за
адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./