№ 467
гр. София, 27.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на първи ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Нели С. Маринова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова
като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело №
20221100504752 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение от 14.02.2022 г., постановено по гр. дело № 38488/2021 г. по
описа на Софийския районен съд, изменено с решение от 04.04.2022 г. по реда
на чл. 247 ГПК, по отношение на ответника „А.Т.Е.Г.“ АД е прието за
установено, че дължи на ищцата С. Д. Н. сумата от 1 472,68 лв.,
представляваща сбор от неоснователно платени суми по договор за
потребителски кредит № 332576/25.07.2019 г., за която сума е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело
№ 1583/2021 г. по описа на СРС.
Срещу решението в законоустановения двуседмичен срок по чл. 259
ГПК е постъпила въззивна жалба от „А.Т.Е.Г.“ АД с която същото се обжалва
като неправилно. Въззивникът поддържа, че изводите на съда относно
размера на подлежащата на възстановяване сума са неправилни. Посочва, че
дори да се приеме, че е налице неоснователно платена сума, то реално
дължимият размер би бил 1 123,24 лв. Излага становище, че клаузата за
неустойка по чл. 5.6 от процесния договор за потребителски кредит не е
нищожна като дължима единствено при условие, че не е изпълнено поетото
задължение да бъде предоставено обезпечение при условията по чл. 5.1. – 5.5
от договора. Поддържа, че така уговорената неустойка има обезпечителна и
обезщетителна функция и се начислява само за периоди, за които не са
предоставени уговорените между страните обезпечения. Предвид изложеното
моли въззивния съд да постанови решение, с което да отмени
1
първоинстанционното решение и да постанови друго, с което да отхвърли
предявения иск. Алтернативно моли да се намали размера на подлежащата на
връщане сума до 1 123,24 лв. Претендира разноски за въззивното
производство.
В срока по чл. 263 ГПК въззиваемата С. Д. Н. е депозирала отговор на
въззивната жалба, с който оспорва същата като неоснователна. Счита, че
постановеното решение е правилно и законосъобразно и като такова следва да
бъде потвърдено от въззивния съд. Претендира разноски.
Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди
представените по делото доказателства, приема за установено от
фактическа страна следното:
Районният съд е бил сезиран с иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД,
предявен по реда на чл. 422 ГПК за признаване за установено по отношение
на ответника А.Т.Е.Г.“ АД, че дължи на ищцата С. Д. Н. сумата от 1 472,68
лв., представляваща сбор от неоснователно платени суми по договор за
потребителски кредит № 332576/25.07.2019 г. Ищцата твърди, че по
депозирано от нейна страна заявление е била издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК за процесната сума. Посочва,
че срещу заповедта е било подадено възражение от страна на ответника по чл.
414 ГПК, с оглед на което е бил предявен настоящият иск. Твърди, че на
25.07.2019 г. между страните е бил сключен договор за потребителски кредит
№ 332576, по силата на който ответникът, в качеството си на кредитор, е поел
задължение да предостави паричен заем в размер на 1 500 лв. на ищцата,
която, в качеството си на потребител, е поела задължение да върне сумата в
срок до 25.07.2020 г. Между страните е било уговорено заемът да бъде
погасен на дванадесет равни месечни вноски при годишен процент на
разходите 49 % и годишен лихвен процент 40,5442000%. Ищцата посочва, че
в договора за кредит месечната вноска е била определена в размер на 154,12
лв. при случай че бъде осигурено обезпечение на кредита от страна на
кредитополучателя, а крайната сума, подлежаща на връщане на кредитора, е
била изчислена на 1 849,44 лв. При неосигуряване на обезпечение на кредита
от страна на ищцата, е било предвидено, че месечната й вноска ще бъде в
размер на 289,17 лв., в който случай подлежащата на връщане сума по
кредита, е била изчислена на 3 470,04 лв. Според твърденията в исковата
молба, през периода от м. септември 2019 г. до м. юли 2020 г. ищцата е
заплатила на кредитора чрез регулярни плащания през системата на „Изипей“
АД сума в размер на 2 972,68 лв., като поддържа, че частта в размер на
1 472,68 лв. е платена неоснователно. На първо място поддържа, че тази сума
е недължима като платена по изцяло недействителен договор за
потребителски кредит, в който случай дължи плащане единствено на чистата
стойност на кредита в размер на 1 500 лв. Алтернативно поддържа, че не
дължи процесната сума поради нищожност на отделните клаузи, в това число
– клаузата за годишен лихвен процент в размер на 40,5442000%, както и
клаузата за неустойка, предвиждаща заплащане на още 135,05 лв. към всяка
2
една от месечните вноски. Предвид изложеното ищцата поддържа, че е
надвнесла сума в размер на 1 472,68 лв., която подлежи на връщане като
получена без основание.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът - А.Т.Е.Г.“ АД е депозирал отговор
на исковата молба, с който оспорва предявения иск като неоснователен и
необоснован. Не оспорва сключването на процесния договор и размера на
предоставения кредит. Поддържа, че сключеният договор за потребителски
кредит отговаря на всички законови изисквания поради което е изцяло
действителен. Поддържа, че е действителна и уговорената клауза за годишен
лихвен процент, който е фиксиран и съответства на изискването по чл. 19, ал.
4 от ЗПК. Заявява че е действителна и клаузата за неустойка, установена в чл.
5.6 от договора, която представлява обезщетение за неизпълнение на
задължение на потребителя да предостави обезпечение по кредита и
уговореният размер е съответен на обезпечителната и обезщетителната
функция на неустойката. Предвид изложеното моли съда да отхвърли
предявения иск като неоснователен и недоказан.
Видно от приложен по делото договор за потребителски кредит №
332576/25.07.2019 г., страните са сключили договор за потребителски кредит
по смисъла на Закона за потребителския кредит, по силата на който
ответникът, в качеството си на кредитор, е поел задължение да предостави
паричен заем в размер на 1 500 лв., а ищцата, в качеството си на потребител, е
поела задължение да върне сумата в срок до 25.07.2020 г. Към договора са
приложение общи условия, приложими към договори за потребителски
кредит, стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителски кредит и погасителен план, съгласно който заеманата сума
подлежи на връщане на 12 равни месечни вноски, първата от която става
дължима на 25.08.2019 г., а последната е с падеж 25.07.2020 г. Съгласно
приложение № 1 към договора, годишният лихвен процент по кредита е в
размер на 40,5442000%, а ГПР е в размер на 49,00 %.
По делото са приложени 10 бр. разписки за плащане чрез системата на
„Изипей“ АД в периода от 01.09.2019 г. до 06.07.2020 г., от които се
установява, че потребителят е върнал на кредитора сума в общ размер на
2 972,68 лв.
С оглед на така установената фактическа обстановка, съдът
приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1
ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният
съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо
съдът дължи произнасяне по същество на спора в рамките на доводите,
заявени с въззивната жалба, съгласно нормата на чл. 269, предл. 2-ро от ГПК.
Предявен е положителен установителен иск по чл. 422 ГПК, вр. чл. 55,
3
ал.1, предл. 1 от ЗЗД за признаване за установено по отношение на ответника
„А.Т.Е.Г.“ АД, че дължи на ищцата С. Д. Н. сумата от 1 472,68 лв.,
представляваща сбор от неоснователно платени суми по нищожен договор за
потребителски кредит №332576/25.07.2019 г., за която сума е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело
№ 1583/2021 г. по описа на СРС. Алтернативно, сумата се претендира на
основание нищожност на клаузите за възнаградителна лихва и за неустойка.
Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, по иск с правно основание по
чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД, в тежест на ищеца е да установи при условията на
пълно и главно доказване факта на предаване (плащане на сумата), а в тежест
на ответника е да докаже, че е налице основание за получаването, съответно
за задържане на полученото.
В случая не е било спорно и се установява от приложените по делото
доказателства, че между ищцата, като кредитополучател, и ответното
дружество, като кредитор, е възникнало валидно облигационно
правоотношение по договор за потребителски кредит по смисъла на ЗПК за
сумата от 1 500 лв. при посочените в договора условия. Спорът между
страните се концентрира върху въпроса дали самият договор и евентуално
клаузите за неустойка и лихва са нищожни и какъв е размерът на
подлежащата на връщане от кредитора сума, ако бъде установено, че е налице
недължимо платена част от страна на ищеца.
По нищожността на договора за потребителски кредит №
332576/25.07.2019 г.:
Процесният договор за потребителски кредит е сключен на 25.07.2019
г., поради който приложим по отношения на същия се явява редакцията на
Закона за потребителския кредит /ЗПК/ към тази дата, чл. 10 от който
предвижда, че договорът за потребителски кредит се сключва в писмена
форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като
всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер
шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните
по договора. Новелата на чл.11 от Закона урежда съдържанието на договорите
за потребителски кредити, като съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и договорът за
потребителски кредит е недействителен. В конкретния случай, настоящият
съдебен състав намира, че процесният договор за потребителски кредит е
сключен в изискуемата от закона форма и с необходимото, посочено в закона
съдържание и не се установява да е налице някой от пороците, имащи за
последица нищожност на потребителския договор. В тази част въззивния съд
намира първоинстанционното решение за правилно и постановено при
спазване на процесуалния и материалния закон и препраща към неговите
мотиви на основание чл. 272 ГПК.
По нищожността на клаузата за годишен лихвен процент в размер
4
на 40,5442000%:
Съгласно чл. 4.1. от договора за потребителски кредит, вр. т. 7 от
Приложение №1, размерът на годишния лихвен процент е определен на
40,5442000%. По действащото българско право максималният размер на
договорната лихва (възнаградителна или компенсаторна) е ограничен
единствено от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да
определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на
добрите нрави. При спазване на този принцип, ВКС и съдилищата
последователно приемат, че е противно на добрите нрави да се уговаря
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва.
В случая не се твърди и не се доказва от ответника, че тази клауза е
индивидуално уговорена и потребителят е имал възможност да влияе върху
съдържанието й. Предвид така изложеното настоящата инстанция намира, че
уговорката за годишен лихвен процент в размер на 40,5442000% не отговаря
на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради което
представлява неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 от Закона за защита
на потребителите и е нищожна на основание чл. 146 от ЗЗП, вр. чл. 21 ЗПК.
Нищожността на тази клауза обаче не води автоматично до нищожност на
целия договор, доколкото същият може да се прилага и без тази клауза.
По нищожността на клауза за неустойка по чл. 5.6 от договора за
потребителски кредит № 332576/25.07.2019 г.:
Преценка за нищожност на клаузата за неустойка, на основание чл. 26,
ал. 1, пр. 3 от ЗЗД се извършва към момента на сключване на договора, като
тази преценка се прави за всеки конкретен случай в зависимост от
специфичните за случая факти и обстоятелства, при съобразяване на
посочените в ТР №1/2010 г. от 15.06.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСТК
на ВКС критерии. Автономията на волята и свободата на договарянето не са
неограничени. Страните могат да определят свободно съдържанието на
договора само дотолкова, доколкото то не противоречи на закона и на
добрите нрави. Добрите нрави не са писани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях, като за спазването им съдът следи
служебно.
В настоящия договор е предвидена неустойка в размер на 4,43 лв. на
ден при неучредяване на обезпечение, с което да се гарантира изпълнение на
договора от страна на потребителя. Оскъпяването на кредита при
неосигуряване на това обезпечение е почти двойно. Следва да се има предвид,
че характерът и размерът на вредите са определящи при преценката на
валидността на клаузата за неустойка с оглед на типичните й функции по чл.
92 от ЗЗД. Не са наведени обаче никакви твърдения и не са ангажирани
доказателства, от които да може да се обоснове извод за съответствие на
уговорения размер на неустойката с евентуалните вреди, които биха
възникнали поради необезпечаване на кредита, поради което се налага извод,
че така уговорената неустойка излиза извън присъщите ѝ обезщетителна и
5
обезпечителна функции и е нищожна. Отделно, в случая вземането за
неустойка е уговорено с договор за потребителски кредит и императивните
разпоредби на Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския
кредит също намират приложение. Клаузата в договора, с която е предвидено
потребителят да дължи неустойка на кредитора при неосигуряване на
обезпечение, е уговорена във вреда на длъжника и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.
Кредиторът, като професионалист, е длъжен да направи преценка на
възможността на кредитополучателя да върне кредита, съответно да даде
надлежно обезпечение на предоставения му кредит. Предвиждането на
санкция за потребителя, ако не осигури обезпечение, всъщност цели
освобождаване на кредитора от изпълнение на задължението му по чл. 16 от
Закона за потребителския кредит и чл. 8 от Директива 2008/48 и е опит за
прехвърляне на същото в отговорност на потребителя. В тежест на кредитора
е да проучи предварително финансовото състояние на потребителя, да изиска
обезпечение на задълженията по договора за кредит най-късно към
сключването му и да не допуска предоставяне на кредити без предварителна
оценка на кредитоспособността. Прехвърлянето на неблагоприятните
последиците от неизпълнение на това задължение на кредитора в
патримониума на потребителя е в нарушение на чл. 21, ал. 1 от ЗПК, съгласно
която всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
Съгласно задължителната съдебна практика, обективирана в ППВС
№1/1979 г на ВС, фактическият състав на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД изисква
предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание,
т.е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на
блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална липса на
основание е налице и в случаите, когато е получено нещо въз основа на
нищожен акт, какъвто е и настоящият случай. При доказано предаване от
страна на ищцата на сумата от 1 472,68 лв., която представлява сбор от
плащания по клауза за неустойка и възнаградителна лихва, които настоящата
инстанция намира за нищожни, в тежест на ответника е да докаже правното
основание, на което е осъществено плащането. При липса на доказано
валидно правно основание за имущественото разместване на стойност
1 472,68 лв., се налага извод, че същата е платена при начална липса на
основание и поради това подлежи на връщане.
Поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд атакуваното решение следва да бъде потвърдено
като правилно и законосъобразно на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По отговорността за разноски пред въззивната инстанция:
Предвид изхода от спора, въззивникът следва да заплати на адвокат
Н.И. И. сумата от 360 лв., представляващо адвокатско възнаграждение по
договор за правна помощ и съдействие от 21.04.2022 г., сключен на основание
чл. 38,ал.1, т. 2 от Закона за адвокатурата. Направеното от въззивника
6
възражение с молба от 31.10.2022 г. за прекомерност на адвокатското
възнаграждение следва да бъде оставено без уважение, доколкото, съгласно
чл. 38, ал. 2 от ЗА, съдът в случаите на чл. 38, ал.1 ЗА определя
възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36,
ал. 2 ЗА, който минимален размер, съгласно Наредба № 1/2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения /изм. и доп., бр. 68 от
31.07.2020 г./ е 360 лв. с ДДС.
Така мотивиран, СЪДЪТ:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 14.02.2022 г., постановено по гр. дело №
38488/2021 г. по описа на Софийския районен съд, 144 с-в, изменено с
решение от 04.04.2022 г. по реда на чл. 247 ГПК.
ОСЪЖДА „А.Т.Е.Г.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление бул. „*******6, бл. Бизнес център „******* да заплати на
основание чл. 38, ал. 2 от ЗА на адвокат Н.И. И., ЕГН **********, вписан в
регистъра на САК, сумата от 360 лв. /триста и шестдесет лева/,
представляващо адвокатско възнаграждение за процесуално представителство
пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент от
чл. 280, ал.3, т. 1 от Гражданския процесуален кодекс.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7