гр.София, 22.02.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО, III въззивен състав, в публично заседание на осми януари
през две хиляди и деветнайсета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ХРИСТИНКА КОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МИРОСЛАВА ТОДОРОВА
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при участието на секретаря Нели
Драндарова и прокурора Нина Янева, разгледа докладваното от съдия Тодорова
в.н.о.х.д № 3500 по описа за 2018 год. и
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на глава XXI
от НПК.
С присъда, постановената на 2.05.2018 г. по н.о.х.д. № 1604/2018
г. на СРС, НО, 3 състав, подсъдимият Х.М.Е. е
признат за виновен по чл.206, ал.1 вр. чл.26, ал.1 НК и при условията на чл.
373, ал. 2 НПК вр. чл. 58а НК му е наложено наказание лишаване от свобода в
размер на 2 години при първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието.
На основание чл. 68, ал. 1 НК е приведено в изпълнение наказание лишаване от
свобода за срок от 1 година, наложено на подс. Е. по н.о.х.д 16289/2017
г. на СРС, чието изпълнение е било отложено първоначално. Подс. Е. е бил осъден да заплати направените
в хода на досъдебното производство разноски в размер на 52,90 лв., както и по 5
лв. за служебно издаване на 2 бр. изпълнителни листа по сметката на СРС. Веществените
доказателства – оптични носители на информация и документи, е постановено да
останат по делото, а веществените доказателства – ключове, са върнати на Б.И.Г.
Недоволен от присъдата е останал подсъдимият
Х.М.Е., който чрез защитника си я е обжалвал в
законоустановения срок. В жалбата се твърди декларативно, че присъдата е
необоснована и явно несправедлива и се иска намаляване на наложеното наказание.
В допълнителната писмена защита се излагат съображения за несправедливостта на
наложеното наказание поради неправилно
съобразени смекчаващи отговорността обстоятелства. Прави се искане
първоначалният режим на изтърпяването на наказанието да бъде променен от „строг“ в „общ“.
В съдебно
заседание пред въззивния съд прокурорът при СГП поддържа, че първоинстанционата присъда
е правилна и предлага да бъде потвърдена изцяло.
Защитникът на подсъдимия поддържа жалбата и
моли да бъде уважена. Изтъква, че определеното наказание от 3 години лишаване
от свобода, което при условията на на чл. 58а, ал. 1 НК е било редуцирано до 2
години, е прекомерно високо, тъй като не отчитало смекчаващите отговорността
обстоятелства в достатъчна степен. Оспорва обосноваността на извода на районния
съд, че за подсъдимия са събрани отрицателни характеристични данни, като се
позовава на характеристика с положителна характеристична информация. Оспорва и
заключението, че подсъдимият е с трайно установени престъпни навици, като се
позовава на факта, че е продал вещите в заложната къща на значително по-ниски
цени от действителната им стойност и е предоставил личните си данни
Подсъдимият Х.М.Е. се присъединява към казаното от защитника си и в последната
си дума моли съдът да намали определеното му наказание.
Съдът, като прецени доводите и
възраженията на страните и като провери изцяло правилността на атакувания
съдебен акт, на основание чл. 314 от НПК, намира за установено следното:
Жалбата е неоснователна.
Съдебното разглеждане пред
първата инстанция е проведено при условията на чл. 371, т. 2 и сл. НПК. Подсъдимият в хода на допуснато съкратено
съдебно следствие е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част
на обвинителния акт, и се е съгласил да не се събират доказателства за същите
факти.
С определение по реда на чл. 372, ал. 4 НПК в
хода на съкратеното съдебно следствие съдът е приел, че самопризнанието на подсъдимия се
подкрепя от събраните в досъдебното производство доказателства и е обявил, че
ще го ползва, без да събира доказателства за фактите, изложени в
обстоятелствената част на обвинителния акт.
Оттук нататък на
основание чл. 373, ал. 3 НПК районният съд е възприел изцяло изложената в
обвинителния акт фактология на деянието в следния смисъл.
Подсъдимият
Х.М.Е. е роден на *** г. Осъждан е с
одобрено споразумение по н.о.х.д № 16289/2017 г. на СРС с влязъл в
сила съдебен акт от 25.09.2017 г. за престъпление по чл. 206, ал. 1 вр. чл. 26,
ал. 1 НК, включващо 3 деяния, извършени на 17.07-19.07.2017 г., като му е било
наложено наказание лишаване от свобода за срок от 1 година, изпълнението на
което на основание чл. 66 НК е било отложено за срок от 3 години, считано от
влизане на определението в сила.
На 31.10.2017 г.
подсъдимият се свързал със св. М., която съдействала от името на собственика за
отдаване под наем на апартамент, собственост на „А.“ ЕООД. Двамата се разбрали
подсъдимият да наеме този апартамент, находящ се в гр. София, бул. „*****, за
срок от 7 дни, като била уговорена и общата наемна цена за периода в размер на
828 лв. На същата дата подс. Е. бил настанен в апартамента от св. Н.. Самият
недвижим имот бил обзаведен с 2 бр. телевизори марка „NEO“
на стойност 225,25 лв. за брой или общо 510,40 лв.; 1 бр. електрически плот за
вграждане, марка „AMICA“ на
стойност 175,00 лв. Всички изброени вещи били на стойност 685,60 лв. и били
совственост на „А.“ ЕООД.
В периода от 31.10.2017 г. до 1.11.2017 г. подс. Е. изнесъл
посочените вещи от недвижимия имот, а на 31.10.2017 г. предал в „Заложна къща“
АД 2 бр. телевизори марка „NEO“.
За тях бил съставен договор за покупко-продажба, като подсъдимият получил
сумата от 100 лв.
На 29.10.2017 г.
подсъдимият се свързал по телефона със св. К.Б., с когото свидетелите С.и П.- С.имали
неформални отношения да отдава под наем техния недвижим имот, находящ се в гр.
София, ул. „*****. Подс. Е. и св. Б.се уговорили първият да наеме апартамента
за 5 нощувки, като наемната цена била уговорена в размер на 335 евро. Същия ден
св. Б.настанил подсъдимия в имота. Жилището било обзаведено с 1бр. фурна за
вграждане, марка „WHIRLPOOL“
на стойност 319,20 лв.; 1 бр.
керамичен плот за вграждане, марка „GORENJE“
на стойност 191,20 лв.;
1 бр. телевизор, марка „PHILIPS“ на
стойност 319,99 лв; 1 бр.
телевизор, марка „LG“
на стойност 767,36 лв. или всички вещи на стойност 1597,75 лв. Тези вещи били
собственост на Д.Е.С.и Д.П.П.- С..
В периода от 29.10.2017 г. до 2.11.2017 г. подс. Е.
взел описаните вещи от недвижимия имот и напуснал с тях, като на 30.10.2017 г. предал в заложна къща „К.Ф.“ ООД фурната за
вграждане, марка „WHIRLPOOL“,
за което бил съставен заложен билет № 4494 и получил сумата от 100 лв. Предал
също така и керамичния плот за
вграждане, марка „GORENJE“,
за което се съставил заложен билет № 4491.
Вещите, предадени в
заложната къща, в хода на досъдебното производство са върнати на собствениците
– на 1.12.2017 г. на „А.“ ЕООД, на 5.12.2017 г. на семейство С., с разписки.
След произнасянето на
определението по чл. 372, ал. 4 НПК, с което изразява становището си по
съответствието на самопризнанията на подсъдимия с всички годни доказателства и
доказателствени средства, събрани в досъдебното производство, съдът не следва и
не може в мотивите на присъдата да извършва доказателствена оценка на
материалите, които установяват фактите по обвинителния акт. Това е една от
същностните характеристики на съкратеното съдебно следствие, което се основава
на самопризнанието на подсъдимия – допуска се изключение от принципите за
непосредственост и устност в интерес на процесуални ценности като процесуална
дисциплина и процесуална икономия, без те да се противопоставят на основната
цел на процеса – да се разкрие обективната истина. В процедурата по чл. 371, т.
2 НПК законът предпоставя като задължително условие за нейното законосъобразно
развитие обективно да не съществува съмнение относно достоверността на
подкрепящите самопризнанието доказателствени материали от досъдебното
производство. Затова първоинстанционният съд има правомощието да разгледа
делото по този, а не по общия ред, само след като обосновано е преценил, че
досъдебното производство е било проведено обективно, всестранно и пълно, че не
са допуснати съществени процесуални нарушения, че събраните в първата фаза на
процеса доказателствени материали са достатъчни за разкриване на обективната
истина, като по съдържание категорично подкрепят самопризнанието на подсъдимия,
което е изразено пред съда недвусмислено и свободно при ясно разбиране на фактите
на обвинението.
Оттук нататък,
след като окончателно е решил въпроса за липсата на съмнение относно годността, надеждността и
достоверността на подкрепящите самопризнанието доказателства,
първоинстанционният съд всякога следва да приеме за установени залегналите в
обвинителния акт констатации за фактите. Това правно положение е видно и от
формулировката на чл. 373, ал. 3 НПК. Следователно твърденията в обвинителния
акт се възприемат за верни в присъдата, без извършване на традиционната
аналитична дейност по обсъждане и оценка на доказателствата. Този извод се
обосновава не само чрез законните цели и съдържание на разглеждания
диференциран ред, но и от принципа, че, за да постигне справедлив и ефективен
наказателен процес, съдът може да обсъжда единствено доказателствени материали,
които е събрал непосредствено. А в процедурата по глава ХХVІІ НПК във варианта
й по чл. 371, т. 2 НПК е въведена различна идея – да се постигне бързо,
ефективно и справедливо правосъдие по дела, при които правилното им решаване, с
оглед фактическата им специфика и качеството на събрания на досъдебното
производство доказателствен материал, не налага изобщо непосредствено събиране
от съда на доказателства за фактите на обвинението, нито приобщаването им по
реда на чл. 283 НПК. В рамките на компетентността си съдът, разгледал делото в
съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 НПК, извършва преценка на
отношението на самопризнанието към доказателствата от досъдебното производство,
но няма правомощие да анализира в мотивите на акта си по съществото на делото
доказателствената стойност на материали, които са събрани от друг орган.
От посочените
принципно положения, върху които се гради съкратеното съдебно следствие със
самопризнание на подсъдимия, се извеждат и особеностите и пределите на
въззивната проверка върху законосъобразността на дейността на първостепенния
съд. Предмет на проверка е не само първоинстанционната присъда, но и
определението по чл. 372, ал. 4 НПК. Едва след като прецени дали определението
за одобряване на самопризнанието е законосъобразно и обосновано въззивният съд
преминава към проверка на правилността на присъдата. Ако съкратеното съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК е било проведено
без правно основание, то в този случай е допуснато абсолютно съществено
процесуално нарушение по чл. 348, ал. 3, т. 2 от НПК, тъй като без да са били
налице изключителните основания за това по чл. 372, ал.4 и чл. 373, ал. 3 от НПК съдът е възприел и съответно „преписал”
фактите от обвинителния акт, без да анализира явно съществуващи противоречия в
доказателствата. В този случай би била налице липса на мотиви, която, когато не
е законно предвидена, винаги се счита за съществено процесуално нарушение,
налагащо отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане. Въззивният
съд не би могъл да проведе за първи път същинско съдебно следствие, защото това
би означавало, че за първи и за последен път установява различни факти от тези
по обвинителния акт и обсъжда доказателствата.
След
самостоятелен анализ на всички относими обстоятелства въззивният съд намира, че
в досъдебното и в първоинстанционното производство не са допуснати съществени
процесуални нарушения, които да са основание за връщане на делото на
прокуратурата или за ново разглеждане от районния съд. На подсъдимия са били разяснени правата в наказателното
производство. Искането за провеждане на съкратено съдебно следствие по чл. 371,
т. 2 НПК изхожда от подсъдимия и защитника му. Съдът е разяснил на подсъдимия последиците от самопризнанието му и подс. Е. доброволно е приел и се е съгласил с тези последици и
изрично е заявил, че не желае да се събират доказателства относно фактите,
изложени в обвинителния акт. В жалбата не се сочат и доводи, които да насочват,
че подсъдимият не е направил свободно и информирано волеизвление.
Както подсъдимия, така и защитникът, изрично са поискали да бъде направено самопризнание, поради което не могат да
изтъкват съображения за необоснованост на съдебния акт.
Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 6.04.2009 г. на ОСНК на ВКС изявленията на подсъдимия, че
признава изцяло обстоятелствата, изложени в обвинителния акт, не могат да бъдат
оттеглени след обявяване на определението по чл. 372, ал.4 НПК, след като са
въведени достатъчно правни гаранции, че подсъдимият е дал своето самопризнание
доброволно – направено е в открито заседание, в присъствието на защитник, при
разясняване на последиците от него.
На следващо място, въззивният съд, след
като извърши проверка на определението по чл. 372, ал. 4 НПК в контекста на събраните
по делото материали, намира, че то е обосновано и законосъобразно. В конкретният казус въззивният
съд намира, че действително направените от подс. Е. самопризнания в
диференцираната процедура по реда на гл. 27 НПК са подкрепят в пълна степен от
останалите събрани в хода на досъдебното производство доказателства и
доказателствени средства, които
установяват, че именно подсъдимият е имал достъп до инкриминираните вещи, както
и че именно той е предал възмездно част от тях в заложната къща.
На следващо
място, след като прие, че преценката на първоинстанционния съд по чл. 372, ал.
4 от НПК е законосъобразна, въззивният съд извърши проверка на приложението на
материалния закон в присъдата.
При така
възприетата фактическа обстановка първоинстанционният съд законосъобразно и обосновано е заключил от
правна страна, че подс. Е.
е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението
по чл. 206, ал.1 вр. чл. 26, ал.1 НК.
В резултат на
правилно тълкуване и приложение на материалния закон районният съд е намерил,
че от обективна и субективна страна подсъдимият Е. в периода 29.10.2017 г. до 2.11.2017
г. в гр. София при условията на продължавано престъпление с две деяния, които
поотделно осъществяват състава на едно и също престъпление, извършени са през
непродължителен период от време, при една и съща обстановка и при еднородност
на вината, при което последващото се явява от обективна и субективна страна
продължение на предшестващото, противозаконно присвоил чужди движими вещи на
обща стойност 2283,35 лв., собственост на „А.“ ЕООД и Д.Е.С.и Д.П.П.– С., които
вледеел – били му предоставени за ползване като част от обзавеждането на наети
от него имоти, както следва:
– В периода
31.10.2017 г. до 1.11.2017 г. в гр. София противозаконно присвоил, като задържал
за себе си, чужди движими вещи – 2 бр. телевизори марка „NEO“
на стойност 225,25 лв. за брой или общо 510,40 лв.; 1 бр. електрически плот за
вграждане, марка „AMICA“ на
стойност 175,00 лв. или всички вещи на стойност 685,60 лв. – собственост на „А.“
ЕООД, които владеел – били му предоставени за ползване като част от обзавеждане
на нает от него недвижим имот.
– На неустановена
дата в периода 29.10.2017 г. до 2.11.2017 г. в гр. София противозаконно
присвоил, като задържал за себе си чужди движими вещи – 1бр. фурна за
вграждане, марка „WHIRLPOOL“
на стойност 319,20 лв.; 1 бр.
керамичен плот за вграждане, марка „GORENJE“
на стойност 191,20 лв.;
1 бр. телевизор, марка „PHILIPS“ на
стойност 319,99 лв; 1 бр.
телевизор, марка „LG“
на стойност 767,36 лв. или всикчи вещи на стойност 1597,75 лв., собственост на
лицата Д.Е.С.и Д.П.П.– С., които владеел – били му предоставени за ползване като
част от обзавеждане на нает от него недвижим имот.
Първостепенният
съд е
изложил
изчерпателни и ясни съображения за съставомерността на деянието, като е
обосновал наличието на всеки един елемент от обективната и субективната му страна. Въз основа на фактите
в обвинителния акт, обхванати в
самопризнанието на подсъдимия, по несъмнен начин се установява, че подс. Е. е владеел инкриминираните вещи на правно
основание – те били част от обзавеждането на наети от подсъдимия недвижими
имоти с договори за наем. Притежавайки фактическата власт върху посочените
вещи, подс. Е. се разпоредил с тях като със свои. Това разпореждане се изразява
в изнасянето на инкриминираните вещи без знанието и разрешението на собствениците
им от жилищата, в които са се намирали, както и в частичното разпореждане с
част от тях като със свои.
От субективна
страна подсъдимият извършил деянието с пряк умисъл, като съзнавал, че вещите, с
които се разпорежда, не са негова собственост, а са само и едниствено в
неговата фактическа власт по силата на сключените договори за наем. Съзнавал
също така, че действията, които извършил с тези вещи са именно актове на
разпореждане като със свои, без да има това право.
Двете
инкриминирани деяния несъмнено осъществяват признаците на състава на едно и
също престъпление – обсебване по чл 206, ал.1 НК – извършени са през
непродължителен период от време в рамките на 5 дни, при една и съща обстановка
и при еднородност на вината, при което последващото се явява от обективна и
субективна страна продължение на предшестващото. В този смисъл правилен е
изводът на първоинстанционния съд, че подсъдимият е извършил продължавано
престъпление.
На следващо място въззивният съд провери мотивите, с които е
индивидуализирано наказанието на подсъдимия с проверяваната присъда. Съдът взе предвид, че
настоящото въззивно производство е образувано само по жалба на защитника на
подсъдимия, което означава, че
наложеното наказание не би могло да бъде увеличавано и в частта относно
индивидуализацията на наказателната отговорност е допустимо да бъде извършвана
преценка само за това дали наказанието е явно несправедливо завишено.
За да извърши тази проверка, въззивният съд
съобрази, че първостепенният съд е отчел
законосъобразно, че наказанието на подсъдимия следва да бъде определено при прилагане
на чл. 58а НК, тъй като производството пред първата инстанция е протекло по
реда на глава XXVII НПК, като подсъдимият по реда на чл. 371, т. 2 НПК е признал
изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Районният
съд не е обсъдил дали в конкретният
случай са налице предпоставките по чл. 55 НК, съответно на чл. 58а, ал. 4 НК,
за определяне на наказанието при наличие на многобройни или изключителни
смекчаващи отговорността обстоятелства, но с оглед крайния му извод за определяне на наказанието при условията на
чл. 58а, ал. 1 НК, става ясно, че е отхвърлил първата възможност. Въззивният
съд намира, че преценката на първоинстанционния съд е правилна, тъй като
събраните доказателства не установяват многобройни или изключителни смекчаващи
отговорността обстоятелства. Поради това първоинстанционният съд правилно е оразмерил наложеното на подсъдимия наказание
при условията на чл. 54 НК, след което е приложил задължителната при съкратено
съдебно следствие със самопризнание редукция по чл. 58а, ал. 1 НК. Съдебно минало на подсъдимия показва по ясен и недвусмислен начин, че спрямо него
наказателната репресия до този момент е била неуспешна. Предходното му
наказание, изпълнението на което е било отложено по реда на чл. 66 НК, не е
постигнало целите, визирани в чл. 36 НК, тъй като не е възпряло подсъдимия да
извърши ново престъпление, от същия вид и само месец след влизане в сила на
съдебния акт за първото си продължавано престъпление, включващо три деяния по
чл. 206, ал. 1 НК. Това обстоятелство е отегчаващо отговорността на подсъдимия
в значителна степен.
Като друго отегчаващо
отговорността обстоятелство правилно районния съд е възприел стойността на
всички инкриминирани вещи, които общо значително (близо 5 пъти) надвишават
минималната работна заплата за инкриминирания период в размер на 460 лв.,
установена с ПМС № 141/13.07.2017 г.
Същевременно като
смекчаващо отговорността обстоятелство обосновано е отчетено възстановяването
на част от присвоените вещи, което е намалило размера на вредите на
собствениците, респективно обективно е въздействало върху обществената опасност
на престъпленията срещу собствеността, като я е намалило. В допълнение
въззивният съд намира, че първостепенният съд неправилно не е оценил като
смекчаващо отговорността обстоятелство младата възраст на подсъдимия (26 години
по време на деянието). Съгласно §1 на допълнителните разпоредби
на Закона за младежта „младеж“ е лице на възраст от 15
до 29 години включително. Макар младостта да не се характеризира с високата
степен на неовладян волеви контрол, характерна за детството, тя е свързана със
завършване процеса на социална зрялост на личността, поради което неизбежно изисква
да се отчетат присъщите на съзряването белези на нестабилност, импулсивност и
подценяване на тежестта на последиците от неправомерно поведение. В тази връзка
и в контекста на социално-икономическата конюнктура въззивният съд намира, че
следва да бъде съобразено и обстоятелството, че подсъдимият е бил безработен,
тъй като това обективно е намалявало шансовете му за законосъобразен начин на
живот. Затруднената социална и трудова реализация на млад пълнолетен е
преимуществено проблем на обществената среда и показва липса на координирана
грижа на държавата да извършва ефективна превенция на сериозен криминогенен
фактор какъвто е несвоевременното и трудно включване на младежите в трудови
дейности.
Същевременно въззивният съд не
споделя доводите на защитата, че първоинстанционният съд е следвало да съобрази
като смекчаващ отговорността факта, че подсъдимият е използвал истинските си
лични данни или че продал вещите на значително по-ниски цени от действителната
им стойност. Тези факти не установяват по-ниска степен на обществена опасност,
но изясняват, че не е налице по-висока от типичната за престъплението,
доколкото подсъдимият не е показал обиграност и комбинативност за прикриване на
следите си.
Като обсъди
всички изтъкнати относими към отговорността на подсъдимия обстоятелства
съобразно относителната им тежест поотделно и в контекста на всички останали
въззивният съд прие, че справедливото наказание за извършеното следва да бъде
отмерено при лек превес на смекчаващите отговорността обстоятелства. Предвиденото
наказание за престъплението обсебване е от 1 до 6 години, което означава, че
определеното наказание от СРС преди редукцията от 3 години лишаване от свобода
е индивидуализирано тъкмо при съобразяване на този лек превес, доколкото
средният размер на наказанието е от 3 години и половина.
При проверка на
извършената индивидуализация на наказателната отговорност на подсъдимия от районният
съд въззивният съд съобрази базисното положение, че правилното оразмеряване
изисква наказанието да е такова, че да постигне целите си без да е безсмислено
жестоко. Основният принцип при определяне на справедливото наказание е то да
бъде наложено с минималната тежест, която е годна да реализира целите му по чл.
36, ал. 1 НК – да се поправи осъденият, за да спазва законите и добрите нрава;
да му се въздейства предупредително и да му се отнеме възможността да върши
други престъпления; да се въздейства възпитателно и предупредително върху
другите членове на обществото. От първостепенен обществен интерес е наказанието
да цели поправяне и превъзпитание на подсъдимия, формиране на самоконтрол,
овладяност и вътрешни задръжки, които да го възпират от извършване и на други
престъпления в бъдеще. Същевременно, при всяко санкциониране, логиката на
държавната дейност по прилагане на наказателна репресия изисква да се съобрази
личната история на подсъдимия от гледна точка на ефективността на въздействието
на наложените до този момент наказания. Ето защо несъмнено следва да бъде взето
предвид, че тежестта на предходното наказание лишаване от свобода с отложено
изпълнение се е оказала недостатъчна, за да възпре подсъдимият да извърши
същото по вид престъпление, отново продължавано, непосредствено след
осъждането. Поради това въззивният съд намира, че определянето на наказание в
по-нисък размер от индивидуализирания от районния съд би довело до девалвиране
на наказателното въздействие, което присъдата следва да постигне, за да изпълни
законното си предназначение.
След като
районният съд е индивидуализирал справедливия размер на наказанието, правилно
го е намалил при условията на чл. 58а, ал. 1 НК с една трета от този срок, т.е.
с 1 години и е наложил крайното наказание на подсъдимия от 2 години, което
въззивният съд не намира основание да коригира.
С оглед
съдебното минало на подсъдимия институтът на условното осъждане по чл. 66, ал.
1 НК е неприложим, поради което е безпредметно обсъждането му.
Оттук насетне въззивният съд
намира, че правилно районният съд е преценил, че са налице основанията на чл.
57, ал. 1, т. 2, б.“в“ ЗИНЗС за определяне на строг
режим на първоначалното изтърпяване на наказанието, тъй като процесното
престъпление е умишлено, извършено в изпитателния срок на условно осъждане, за
което е постановено отложеното наказание да се изтърпи отделно, ако сборът от
двете наказания надвишава две години. В настоящия случай извършването на
процесното престъпление в тригодишния изпитателен срок, определен по
предходното осъждане, законосъобразно е преценено от първата инстанция като
основание по чл. 68, ал. 1 НК за привеждане в изпълнение на отложеното
наказание в размер на 1 година лишаване от свобода по н.о.х.д 1689/2017г. на СРС.
Правилно
районният съд е решил и съпътстващите осъждането процесуални въпроси, като е
възложил върху подсъдимия да заплати стойността на направените разноски в хода
на досъдебното производство и държавна такса за издаване на изпълнителен лист.
В заключение,
след обобщаване на резултатите от извършената на основание чл. 314 НПК служебна
проверка на присъдата, въззивната инстанция не констатира основания за нейното
изменение или отмяна, поради което прие, че следва да бъде потвърдена.
Мотивиран от
изложеното и на основание чл. чл. 334, т. 6 НПК и 338 НПК, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, НК, IIІ въззивен състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА присъда
от 2.05.2018 г. на Софийския районен съд, НК,
3 състав по н.о.х.д. № 1604 по описа за 2018 година
на съшия съд.
Решението не
подлежи на обжалване и протестиране. Да се съобщи на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.