№ 181
гр. София, 16.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 6-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Иван Иванов
Членове:Зорница Хайдукова
Валентин Бойкинов
при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова
като разгледа докладваното от Валентин Бойкинов Въззивно търговско дело
№ 20231001000009 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С Решение № 1046 от 16.09.2022г., постановено по търг. дело №2159/2021 г.,
Софийски градски съд, ТО, 20с-в, е осъдил Държавата, представлявана от Министъра на
туризма да заплати на „Биг Стар Трейд“АД на основание чл.55, ал.1, предложение трето ЗЗД
сумата от 287 348,40 лева, представляваща подлежаща на връщане наемна цена за 2020г.,
платена по договор за наем от 02.06.2016г., ведно със законната лихва върху главницата от
08.11.2021г. до окончателното изплащане на сумата, на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от
25 544,12 лева, представляваща лихва за забавено плащане върху главницата за периода от
23.12.2020г. до 07.11.2021г., както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 22 515,70 лева,
разноски за държавна такса и заплатено адвокатско възнаграждение.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от Държавата,
представлявана от Министъра на туризма, с която се обжалва първоинстанционното
решение като неправилно, иска се да бъде отменено и вместо него да бъде постановено
друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен по съображения,
които са подробно изложени във въззивната жалба.
Извършена е размяна на книжата съгласно изискванията на чл.263, ал.1 ГПК, като по
делото въззиваемата страна „Биг Стар Трейд“АД е изразила становище за неоснователността
на въззивната жалба по съображенията изложени в отговора.
Софийски апелативен съд, намира, че въззивната жалба като подадена в
1
законоустановения срок и срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, е
процесуално допустима. След като прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства, съобразно изискванията на чл.235 от ГПК във вр. с чл.269 от ГПК, приема
за установено следното от фактическа и правна страна :
Въззивната жалба е процесуално допустима – същата е подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 от ГПК, изхожда от легитимирана страна, имаща право и интерес от обжалване,
насочена е срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на обжалване.
Производството пред първостепенния съд е образувано по искова молба на „Биг Стар
Трейд“АД, в която са изложени твърдения, че по силата на сключен с държавата
договор № Т-РД-29-80/02.06.2016 г. бил наемател на морски плаж „Лозенец. Сочи се, че по
силата на § 23 от обнародвания на 13.05.2020 г. Закон за изменение и допълнение на Закона
за здравето било предвидено, че за летен сезон 2020 г. наемателят на плажа е следвало да
предостави за ползване плажните принадлежности на намалени цени, срещу което щяла да
бъде намалена дължимата от него наемна цена за 2020 г. Твърди се, че ако същата била вече
заплатена, намалението й щяло да се осъществи чрез прихващане на наема, дължим за 2021
г. Поддържа се в исковата молба, че в изпълнение на горепосочената процедура наемателят
бил предоставил за безплатно ползване на плажните принадлежности през летен сезон 2020
г. и бил уведомен от ответника , че наемната цена за 2020 г. е намалена със сумата от 287
348,40 лв. Тъй като
обаче наемът в първоначалния му размер от 293 212,65 лв. бил платен още на 12.02.2020 г., а
договорът за наем бил прекратен през 2020 г. поради сключване на договор за концесия,
било невъзможно намалението на цената да се осъществи чрез прихващане с наемната цена
за 2021 г. Ето защо ищецът поканил държавата да върне
предплатената наемна цена в размер на посоченото в уведомлението намаление. Ответникът
обаче отказал, обосновавайки се с разпоредбата на § 23, ал. 3 ЗИД на Закона за здравето,
съгласно която разпоредба връщането на сумата можело да се извърши само чрез
приспадане от наемната цена за 2021 г., а доколкото такава не се дължала, то не могло да се
извърши и приспадане. Ищецът обаче счита, че при липса на
договор за наем, действащ към 2021 г., наемодателят следвало да върне надплатената наемна
цена за 2020 г. чрез плащане. Поради изложеното е направил искане към съда ответникът да
бъде осъден да му заплати главницата в размер от 287 348,40 лв., която се явявала получена
на вече отпаднало основание, както и лихва за забава в размер от 25 544,12 лв., начислена за
периода от 23.12.2020 г. (деня,следващ поканата) до 07.11.2021 г. Претендират се и
законната лихва от предявяването на исковата молба до окончателното изплащане на сумата,
както и присъждане на направените по делото съдебно-деловодни разноски, вкл. и за
заплатено адвокатско възнаграждение.
Ответникът Държавата, представлявана от Министъра на туризма в срока за отговор е
оспорил предявените обективно съединени искове за главница и лихва като неоснователна.
Изразил е становище, че след прекратяване на договора за наем не могло да се извърши
2
приспадане на стойността на намалението от наемната цена, дължима за следващата година,
а това според него било единственият допустим от закона начин за уреждане на
отношенията по повод извършеното намаление. Счита, че прекратяването на договора за
наем било обстоятелство от обективен характер, за настъпването на което не следвало да се
носи отговорност от министъра на туризма. Според ответника не било налице отпадане с
обратна сила на основанието за дължимост на наемната цена, тъй като невъзможността за
приспадане на стойността на намалението настъпила в резултат от правомерно прекратяване
на договора занапред. Същевременно към момента на плащането на наемната цена било
налице основание за
получаването й от наемодателя в пълния й размер. Ответникът сочи също, че със своите
действия по обжалване на решението за откриване на процедура за избор на концесионер
ищецът сам допринесъл за по-късното сключване на концесионния договор, съответно – за
запазване действието на договора за наем към момента на падежиране и плащане на
наемната цена за 2020 г. в пълния й размер, а така допринесъл и за настъпване на вредата от
невъзможността да се извърши приспадането.
Искането към съда е било да се постанови решение, с което да се отхвърлят
предявените искове- главен и акцесорен за мораторната лихва като неоснователни, както и
да му бъдат присъдени направените по делото съдебно-деловодни разноски, вкл. и за
юрисконсултско възнаграждение.
За установено от фактическа страна, настоящият съдебен състав намира
следното:
Между страните не се спори, а и се установява от представения по делото и приет
като доказателство Договор № Т-РД-29-80/02.06.2016г. за отдаване под наем на обект-
изключителна държавна собственост, представляващ морски плаж „Лозенец“, разположен
на територията на община Царево, област Бургас.
Не е спорно, а и се установява, че съгласно §23, ал.1 от Закона за изменение и
допълнение на Закона за здравето/обн. ДВ, бр.44 от 13.05.2020г./ за летен сезон 2020г.,
считано от 1.06.2020г. наемателят по действащ договор за наем на морски плаж предоставя
на посетителите на плажа плажните принадлежности на цени, намалени с не по-малко от 50
на сто от цените за сезон 2019г. или от максималните за съответния договор. Съгласно ал.2
от §23 от същия нормативен акт наемателят следва да уведоми министъра на туризма за
цените на плажните принадлежности за летен сезон 2020г. в съответствие с предходната
алинея, като в срок до 30.05.2020г. министърът на туризма уведомява наемателя за
намалението на размера на дължимата наемна цена за 2020г., което да съответства на
намалението на цените на плажните принадлежности по ал.1.
Не е спорно между страните, а и се установява от представеното по делото и прието
като доказателство Уведомление /на л.19 от преписката по първоинстанционното
производство/, че в изпълнение на задължението си по §23, ал.1 от Закона за изменение и
допълнение на Закона за здравето ищцовото дружество „Биг Стар Трейд“АД е уведомило
3
министъра на туризма, че плажните принадлежности на морски плаж „Лозенец“ ще бъдат
предоставяни на потребителите безплатно през летен сезон 2020г. Не е спорно, а и се
установява, че в отговор на това писмо министърът на туризма е изпратил до ищеца писмо с
изх.№ Т-26-Б-177/30.05.2020г./прието като доказателство и намиращо се на л.21 от делото/,
с което уведомява дружеството ищец, че намалената част от наемната цена за 2020г. е сума в
размер на 287 348,40 лева, като след приспадане на това намаление, дължимата наемна цена
от дружеството за 2020г. е сума в размер на 5 864,25 лева.
Между страните не се спори, а и от представеното по делото и прието като
доказателство платежно нареждане, че наемната цена за морски плаж „Лозенец“ за
календарната 2020г. е била заплатена от ищеца в пълен размер още на 12.02.2020г.
Не е спорно между страните, че вследствие на приключена процедура за определяне
на концесионер на морски плаж „Лозенец“ с Решение № 414/25.06.2020г., публикувана в
ДВ, бр. 58/30.06.2020г., договорът сключен между ищеца „Биг Стар Трейд“АД и
Държавата, представлявана от Министъра на туризма, е бил прекратен на основание чл.7.1.2
от същия – поради сключване на договор за концесия.
Не е спорно, а и видно от представения по делото приемо-предавателен протокол от
14.09.2020г., е че плажът е бил предаден от ищеца на ответника на посочената дата на
съответните длъжностни лица при ответника.
Не е спорно, а и се установява от представените по делото и приети като
доказателства покани с входящи номера : Т-26-Б-177/22.12.2020г.; Т-26-Б-104/20.05.2021г. и
Т.26-Б-104/20.05.2021г., че ищецът е отправил искане към ответника да му възстановена
сумата в размер на 287 348,40 лева, представляваща намалената част от наемната цена за
2020г.
Не е спорно, че в отговор на това искане ответникът му е отговорил с изпращането на
две писма- с изх.№ Т-26-Б-104/09.04.2021г. и изх.№ Т-26-Б-104/18.06.2021г., като и с двете
най-общо го е уведомил, че няма предвидено от закона основание платената авансово сума
да му бъде възстановена, тъй като разпоредбата §23 от ПЗР на ЗИД предвиждала
възможност единствено да се извърши прихващане с дължимата наемна цена за следващата
календарна година от срока на договора. В настоящия случай обаче тази хипотеза била
неприложима поради това, че договорът за наем вече бил прекратен. В последното от
писмата си , позовавайки се на особеностите в политическата ситуация в страната
вследствие на липсата на действащ парламент, ответникът е изразил благопожелание
проблемът на ищеца за в бъдеще да бъде решен с евентуални законодателни изменения в
желания от него смисъл.
При така установената фактическа обстановка и с оглед правомощията си по чл.
269 от ГПК, настоящият съдебен състав намира от правна страна следното:
Обжалваното решение е правилно, като въззивният съд като цяло споделя мотивите
на обжалваното решение , поради което и на осн. чл.272 ГПК препраща към тях. Независимо
от това следва да се добави и следното :
4
При липсата на спор между страните и съгласно представените от тях и обсъдени по-
горе писмени доказателства се установява по безспорен начин, че съгласно договора за наем
на плаж „Лозенец“, сключен между ищеца „Биг Стар Трейд“АД и Държавата,
представлявана от Министъра на туризма, ищецът е заплатил на ответника авансово
дължимата съгласно договора наемна цена, което той е сторил на 12.02.2020г. Няма спор
също така между страните, че изплатената от наемателя сума в размер на 293 212,65 лева
съответства на приетата с Постановление №9 на МС от 19.01.2015г. Методика за определяне
на минималния размер на наемната цена за морските плажове по реда на чл.8, ал.2 и ал.3 от
ЗУЧК.
Няма спор също така между страните, а и се установява по делото, че с Писмо изх.№
Т-26-Б-177/30.05.2020г. на министъра на туризма, страните по договора са постигнали
съгласие за намаляване на наемната цена за 2020г. до сумата от 5 864,25 лева.
Същността на правния спор между страните се свежда единствено до това дали с
оглед настъпилото впоследствие в хода на календарната 2020г. прекратяване на действието
на договора за наем заплатената от наемателя авансово сума в признатия от държавата
размер, ще подлежи на възстановяване от нея по начин, който да е различен от посочения в
§ 23 от ПЗР на ЗИД погасителен способ- чрез прихващане с наемната вноска за следващия
календарен период от действието на договора.
Разпоредбата на § 23 от ПЗР на ЗИД на Закона за здравето е приета от законодателя с
цел да подпомогне туристическия бранш в ситуация на разрастваща се пандемия от Ковид
19, като едновременно с това тя има и социален характер- да осигури на лишените от
постоянни доходи граждани на Р България вследствие на постоянните и внезапни
затваряния на бизнеси и работни места възможност за почивка на курорти по българското
Черноморие като използват за това безплатно или поне на намалени цени плажни
принадлежности. Тази специфична цел на закона личи и от мотивите към законопроекта,
където е ясно посочено, че „очакваните резултати от прилагането на проекта на нормативен
акт са за преодоляване на здравните, социално-икономическите и финансовите последици от
разпространението и заразата с вируса на Ковид 19 и недопускане на влошаване на
епидемичната обстановка в страната“. В т.см. са правилни и заслужават да бъдат споделени
изводите на първостепенният съд, че целта на § 23 е да осигури финансови облекчения за
потребителите на плажни услуги, които ще получат плащането им на намалена цена или
направо безплатно, но финансовата тежест за това да се поеме от държавата, която в случая
е призвана да прояви социалната си роля като отрегулира обществените отношения свързани
с прилагането на тази антикризисна мярка, а не риска от прилагането й да е в стопанска
тежест на предоставящия плажната услуга, който също както й потребителите й, е бил
засегнат по еднакъв начин от форсмажорното събитие, провокирало изменението на закона.
Целта на законовият текст между впрочем е видна не само от мотивите на законопроекта, и
от самия текст, който изрично поставя намалената наемна цена да е в тежест на държавата.
Поради тази причина и няма как да бъдат споделени доводите на жалбоподателя във
въззивната жалба, че ЗИД на Закона за здравето е бил предназначен да защити единствено
5
интересите на фиска.
Ето защо, да се приеме обратното- че разпоредбата на § 23 предвижда единствено
възможност за намаляване на цената чрез нейното прихващане от наемната цена за
следващата календарна година без да се държи сметка за предсрочното прекратяване на
договора за наем или концесия ако цената- цялата или само част от нея, е била заплатена
вече авансово, както е в настоящия случай, ще означава да се допусне противоречие на
смисъла и на целта на разпоредбата, а именно подпомагане на туристическия бранш в
условията на пандемия. Ако се приеме логиката на въззивника би се стигнало до точно
обратното – ощетяване на бранша и спестяване на разходи на държавата, за които същите се
дължат именно от нея по силата на закона. Подобно тълкуване на разпоредбата би било в
противоречие освен с целта на закона, така и с правилата на справедливостта, които всеки
един правен субект, вкл.и да е държавен орган, е длъжен да затича. Да се приложи
противното- в сочения от въззивника смисъл, на практика ще означава, че наемателите и
концесионерите на морски плажове да са задължени да търпят вреди и пропуснати ползи от
неполучено възнаграждение за предоставените от тях вещи и услуги под претекст, че
същите им ще бъдат възстановени, а впоследствие използвайки несъществуваща празнота в
закона, държавата впоследствие да откаже изплащането на съответните суми.
Освен това следва да се изтъкне и обстоятелството, че неизпълнението на
задължението на наемателя, респ. концесионера по ал.1 на §23 да извърши намаление на
плажната услуга в размер не по-малко от 50 на сто от цената му за 2019г., е скрепено и с
редица неблагоприятни последици- налагане на значителна имуществена санкция в размер
на 50 000 лева и при повторност в размер на 100 000 лева, като същото може да бъде и
основание за прекратяване на договора за концесия или наем. Следователно ищецът не е бил
поставен изобщо пред избор и е бил длъжен да се съобрази с изискванията на законодателя
за което с оглед лишаването му от възможността да реализира определен стопански
резултат от дейността си съгласно договора за наем съответства и реципрочното
задължение на държавата да го репарира имуществено за ползите от които той е бил лишен
да получи поради предписанието на самата държава изразено в приет от неин държавен
орган нормативен акт, вследствие на това, че е бил принуден да предлага на потребителите
плажни услуги и принадлежности при намалена или изобщо липсваща цена.Ето защо и не
може да се приеме схващането на жалбоподателя по същество изразено във въззивната му
жалба, че изпълнението на мярката по ал.1 на §23 е в риск на наемателя и концесионера и че
държавата не дължи възстановяването й обратно на наемателя освен чрез прихващане със
следващата наемна вноска.
Не могат да бъдат споделени и доводите на жалбоподателя, че ищецът обжалвайки
концесионната процедура сам се е поставил в положение да заплати авансово наемната цена
за календарната 2020г. и да не може впоследствие да се възползва от възможността да
извърши прихващане с цената дължима за 2021г. с оглед извършеното в течение на 2020г.
прекратяване на договора за наем- поради сключване на концесионен договор. Обжалвайки
конкурсната процедура, от една страна наемателят е упражнил едно свое правомерно
6
действие от което той не може да носи никакви неблагоприятни последици, а от друга
страна тези доводи на жалбоподателя са в противоречие с изводите на съда по-горе, че
държавата дължи възстановяване на авансово платената наемна цена във всички случаи, а не
само чрез предвидения от § 23 способ чрез прихващане с наемната цена за следващата
календарна година от срока на изпълнение на договора.
Това е така, защото както се посочи, няма законово основание при прекратяване на
договор за наем поради влизане в сила на договор за концесия, наемателят на плажа да е
длъжен да търпи вреди от неплащане на дължими суми от страна на наемодателя. Влизането
в сила на договор за концесия и прекратяването на договора за наем не води до автоматично
погасяване на задълженията на наемодателя за период, в който договорът е бил в сила. В
този смисъл не мога да се приемат и аргументите на жалбоподателя, че последният не
отговаря за възстановяването на сумата поради обективна невъзможност. Правилни са и
поради това мотивите на съда, че задължението за връщане е възникнало преди
прекратяването на договора, а прекратяването не заличава с обратна сила вече възникналите
права и задължения по облигационното отношение. Прекратяването на договора ще
означава само, че не е възможно да се извърши приспадане от цената за следващия
календарен период от срока на договора, но не и че задължението за възстановяване отпада
изобщо занапред, както се твърди неоснователно от жалбоподателя. Подобен негов извод не
почива нито на закона, нито на правилата на добросъвестността и морала, каквито
съображения на съда вече бяха изложени в мотивите по-горе.
Ето защо налага се извода за основателността на предявения иск с правно основание
чл.55, ал.1, предложение трето ЗЗД, поради което и изплатената от ищеца авансово сума в
размер на признатия и от двете страни размер възлизащ на 287 348,40 лева, ще подлежи на
възстановяване като заплатена на отпаднало основание.
С оглед акцесорния характер на иска за мораторна лихва и с оглед изхода на спора по
главния иск следва извода и за основателността на иска с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД.
Тъй като задължението на ответника да възстанови авансово заплатената наемна цена е без
срок, то изискуемостта му и съответно началото на забавата съответно с правилото на чл.84,
ал.2 ЗЗД настъпва от получаване на поканата, а ако в поканата кредиторът е дал срок за
изпълнение, забавата ще настъпи след изтичането му. В разглеждания случай се установява,
че ищецът е за пръв път е направил към ответника искане за възстановяване на дължимата
сума с писмо получено от последния на 22.12.2020г., следователно считано от следващия
ден- на 23.12.2020г. ответникът следва да се счита, че е изпаднал в забава и дължи
плащането на обезщетението за забавеното плащане в размер на законната лихва, която
няма спор, че за процесния период от 23.12.2020г. до предявяването на иска на 08.11.2021г.
възлиза на присъдената от първоинстанционния съд сума в размер на 22 515, 70 лева.
Неоснователно е позоваването на въззивния жалбоподател на нормата на чл.85 ЗЗД,
която се явява неприложима в конкретния случай. Както правилно е разяснил и
първоинстанционният съд в случая се претендира лихва като обезщетение за забава, но не и
за вредите от прекратяване на договора за наем, а от несвоевременното изпълнение на
7
паричното задължение за връщане на надплатената наемна цена. Като допълнителен
аргумент за неприложимостта на тази норма следва да се посочи и това, че ищецът търпи
вреди именно от неоснователния отказ на държавата да му възстанови стойността на дохода
от който той се е лишил именно от произтичащото от закона и закрепено с неблагоприятни
за него имуществени последици задължение да предостави услуги на намалена цена, които
държавата се е задължила да ги репарира впоследствие.
Предвид изложеното и поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с
тези на първоинстанционния съд по отношение на въззивната жалба, същата следва да бъде
оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение- потвърдено, като
правилно и законосъобразно.
На осн. Чл.78, ал.3 ГПК и с оглед на направеното искане въззивникът следва да бъде
осъден да заплати на въззиваемия направените от него разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на сумата от 20 598,85 лева.
По изложените съображения Софийският апелативен съд, търговско отделение,
шести състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1046 от 16.09.2022г., постановено по търг. дело
№2159/2021 г., Софийски градски съд, ТО, 20с-в, е осъдил Държавата, представлявана от
Министъра на туризма да заплати на „Биг Стар Трейд“АД на основание чл.55, ал.1,
предложение трето ЗЗД сумата от 287 348,40 лева, представляваща подлежаща на връщане
наемна цена за 2020г., платена по договор за наем от 02.06.2016г., ведно със законната лихва
върху главницата от 08.11.2021г. до окончателното изплащане на сумата, на основание
чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 25 544,12 лева, представляваща лихва за забавено плащане върху
главницата за периода от 23.12.2020г. до 07.11.2021г., както и на основание чл.78, ал.1 ГПК
сумата от 22 515,70 лева, разноски за държавна такса и заплатено адвокатско
възнаграждение, като правилно.
ОСЪЖДА Държавата, представлявана от Министъра на туризма, гр.София,
ул.“Съборна“№1 да заплати на „Биг Стар Трейд“АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр.София, район Лозенец, ул.“Кричим“№1, със съдебен адрес гр.София,
ул.“Княз Борис Първи“№98А, ет.4 на осн. чл.78, ал.3 ГПК сумата 20 598,85 лева,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд на Република
България в едномесечен срок от съобщението за изготвянето му при условията на чл. 280,
ал. 1 от ГПК.
8
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9