РЕШЕНИЕ
№ 353
гр. гр. Хасково, 06.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на десети май през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:ХРИСТИНА З. ЖИСОВА
при участието на секретаря Златка Ив. Бончева
като разгледа докладваното от ХРИСТИНА З. ЖИСОВА Гражданско дело №
20225640103289 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба, с която са предявени обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26 ал. 1 от Закона за задълженията и
договорите /ЗЗД/, във вр. с чл.143 ал.1 и чл.146 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/,
както и осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, от М. А. А., ЕГН
**********, с адрес: гр.*******, съдебен адрес: гр.Пловдив, бул.“*******, адв. Д. В. М. от
АК - Пловдив против “СТИК - КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.Шумен, пл.“Оборище“ № 13 Б, представлявано от Стефан Николаев
Топузаков – изпълнителен директор, съдебен адрес: гр.********, адв. Х. М. Н. от АК -
Разград.
Ищецът твърди, че е страна по Договор за кредит № 589471 от 06.01.2020 г. сключен
с ответника. Съгласно чл. 1 от договора, кредитодателят се задължавал да предостави на
кредитополучателя кредит в размер на 150 лева, а кредитополучателят – да върне сумата от
150 лева, съгласно условията на договора. ГПР по кредита бил в размер на 42,58 %, а ГЛП в
размер на 0% при срок на кредитната линия 12 месеца. В чл.20 от Договора за кредит било
предвидено, че ако ищецът не предостави допълнително обезпечение дължи на кредитора
неустойка на ден в размер на 0,9 % от стойността на всеки усвоен транш, платима на падежа
на всеки транш. В тази връзка на ищеца била начислена неустойка в общ размер на 20 лева,
разпределена на 1 месечни вноски, всяка от които добавена към дължимата главница и
лихва по Договора за кредит.
Ищецът посочва още, че бил погасил търсените му суми по договора, включително
1
главница 150 лева и 20 лева неустойка, която сума за неустойка се явявала недължимо
заплатена, тъй като били накърнени добрите нрави и поради накърняване на този правен
принцип по смисъла на чл.26, ал.1, пр. 3 ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност
на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на
ищеца с цел извличане на собствена изгода за кредитора. Търсената неустойка по чл.20 от
процесния договор за кредит била нищожна като противоречаща на добрите нрави и
неравноправна по смисъла на чл.143, т.19 ЗЗП, тъй като сумата, която се претендирала чрез
нея, била в размер на 1/4 от сумата на отпуснатия кредит в размер на 150 лева. По този
начин безспорно се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост. Принципът
на добросъвестността бил застъпен в гражданските и търговските взаимоотношения, а целта
на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта била да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. В настоящия
случай, със заплащането на сумата предвидена за неустойка, изцяло се нарушавал принципа
на добросъвестност и справедливост.
Именно и въз основа на това, така търсената неустойка по чл.20 от Договора за
кредит от 06.01.2020 г., в размер на 20 лева била нищожна като противоречаща на добрите
нрави и неравноправна по смисъла на чл.143 ЗЗП.
Предвидената клауза била неравноправна по смисъла и на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като
същата предвиждала заплащането на неустойка, която била необосновано висока. В глава
четвърта на ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за
кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна
оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл било и съображение 26 от
Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г.
относно договорите за потребителски кредити. Разгледана в този аспект, търсената
неустойка по чл.20 от процесния договор, в размер на 20 лева при неосигуряване в 3- дневен
срок от датата на сключване на договора на обезпечения, се намирало в пряко противоречие
с преследваната цел на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърляли
риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водели
до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойка за неизпълнение на
акцесорно задължение била пример за неустойка, която излизала извън присъщите си
функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т. 3 от
Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСТК,
нищожна, поради накърняване на добрите нрави, била тази клауза за неустойка, уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения
начин се заобикалял чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С търсената неустойка се уговаряло още едно
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение. В този смисъл
била и т.32 от извлечение от протокол № 44 на заседание на КЗП от 05.11.2015г.
Неустойката по съществото си била добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл
би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността
2
на договора. Основната цел на така уговорените клаузи била да доведат до неоснователно
обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучагеля, до увеличаване на
подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница.
На следващо място, търсената неустойка по чл.20 от Договора за кредит от
06.01.2020 г., в размер на 20 лева била нищожна на основание чл.146 ал.1 ЗЗП. Съгласно
чл.146, ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите били нищожни, освен ако са били
уговорени индивидуално. Според ищеца, клаузата на чл.20 от Договора не се явявала
индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал.2 ЗЗП. Видно било от самия Договор за
потребителски кредит, че клаузата на чл.20 от същия била част от едни стандартни и
бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямали
възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора. В
този смисъл била и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори.
С оглед нищожността на регламентираната неустойка от Договора за кредит от
06.01.2020 г., ищецът не следвало да заплаща така претендираните суми за неустойка и след
като бил заплатил сумата от 20 лв., същата следвало да му бъде върната, като получена без
правно основание.
По тези съображения се иска от съда да постанови решение, с което да бъде прието,
че клаузата на чл.20 от Договор за кредит № 589471 от 06.01.2020 г., е нищожна на
основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е
сключена при неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП, а също така на
основание чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД, ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата, сумата
от 20 лева като недължимо платена по недействителна клауза за неустойка по Договор за
кредит № 589471 от 06.01.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на
депозиране на исковата молба в съда – 29.12.2022 г., до окончателното й изплащане.
Претендират се направените съдебни разноски, за което е представен списък по чл.80
ГПК.
Ответникът счита предявените искове за допустими, но неоснователни. Посочва, че в
действителност на 06.01.2020 г. между ответника „СТИК - КРЕДИТ" АД като кредитор и ищеца
М. А. А. като Потребител по смисъла ЗПК бил сключен договор за потребителски кредит,
предоставен от разстояние с № 589471, по силата на който кредиторът предоставил на ищеца
заемна сума в размер на 150 лв., която сума била дължима заедно с дължимото възнаграждение за
ползването й съгласно Погасителен план. Договорът бил сключен от разстояние, като част от
система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от Кредитора и при
спазване на изискванията ЗПФУР и ЗЕДЕУ. На същата дата ответното дружество предоставило на
разположение на ищеца горепосочената сума, съгласно изразеното от ищеца желание на каса на
„Изипей".
Следвало да се има предвид, че в чл. 20 и следващите от горепосочения договор била
предвидена хипотеза, съгласно която при неизпълнение на договорни задължения от страна на
потребителя, визирани в договора, можело да му бъде начислена неустойка. Кредиторът обаче, не
3
бил договорно задължен да претендира подобна неустойка.
По отношение на твърдението, че договорената неустойка в горепосочения договор била
нищожна на основание чл. 26 ал. 1 ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави ответникът излага
следното: процесният договор бил сключен от разстояние, като част от система за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, организирана от кредитора, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използвали изключително средства за
комуникации от разстояние. Редът за организиране на системата бил посочен в „Общите условия
уреждащи отношенията между „Стик - Кредит" АД и неговите клиенти, по повод предоставяните
от Дружеството финансови услуги от разстояние" /ОУ/, неразделна част от индивидуалните
договори за кредит. Актуалните ОУ се намирали и били общодостъпни на уебсайта на
www.stikcredit.bg.
Съгласно приложимите ОУ, страните чрез размяна на електронни съобщения от и до
електронната поща, чрез уебсайта на „СТИК - КРЕДИТ" АД, находящ се на адрес:
www.stikcredit.bg и/или чрез кратки текстови съобщения (CMC) като средство за комуникация и
извършване на правни изявления, осъществявали комуникацията помежду си. Комуникацията
между страните се извършвала по инициатива на ищеца, чрез действия по кандидатстване за
отпускане на кредит. Кандидатстването можело да се извърши по някой от следните начини: 1)
попълване на електронна форма за регистрация - заявление (молба) за отпускане на заем,
намираща се на уеб страницата на Дружеството или 2) по телефон. В процеса на кандидатстване
потребителят предоставял на кредитора своите телефон (т.нар. Идентификационен номер) и
електронна поща (имейл).
В раздел 2 „Термини и Понятия" на ОУ било посочено, че „Идентификационен номер"
представлява „мобилен телефонен номер, от който кандидат - заявител кандидатства за заем по
Телефонна линия. Страните се съгласявали, че във взаимоотношенията между тях (настоящи и
бъдещи), изявленията направени до Дружеството от този Идентификационен номер били
изявления на заявителя. Отделно от горното, ползвайки своята електронна поща, потребителят
можел да създаде т.нар. „Личен акаунт". Съгласно ОУ „Профил/Електронен профил/"
представлявал „лично виртуално пространство на потребителя, индивидуализирано от него чрез
предоставяне на информация за електронна поща и парола. Електронната поща, посочена от
потребителя във Формата/Заявлението за кандидатстване представлявала средство за
индивидуализация на същия от страна на Кредитора. В допълнение се сочи, че в ОУ било
посочено, че използването на Идентификационният номер, „Профил на клиента/Електронен
профил" и електронна поща от потребителя представлявали електронен подпис, на който била
придадена силата на саморъчен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 4 от ЗЕДЕУУ.
В настоящият случай сключването на договора било инициирано от ищеца с попълване на
електронна заявка за отпускане на кредит на сайта на ответното дружество. На 06.01.2020 година
чрез създаденият от ищеца М. А. А. личен профил, същият попълнил Заявка за кандидатстване за
кредит от разстояние, като в зададените полета в заявлението били въведени следните данни - три
имена, ЕГН, номер на документ за самоличност, постоянен и настоящ адрес, електронен адрес за
получаване на документи и кореспонденция, лице за контакт, желания размер на кредита,
условията при които желае да ползва кредита и желания начин на усвояване на сумата. В
заявлението бил посочен и така нареченият „Идентификационен номер". След попълване на
Заявлението за кандидатстване и в съответствие с посоченото в чл. 6 ал. 2 от ОУ на ищеца била
4
изпратена необходимата преддоговорна информация, включваща СЕФ, за да завърши заявката
потребителят натискал бутон „Вземи парите", което действие било потвърждение на
недвусмисленото искане за отпускане на исканата от Потребителя сума. След натискането на
бутона „Вземи парите" на Потребителя се предоставяла възможност да изтегли проект за договор
за потребителски кредит като ако е съгласен с неговото съдържание, потребителят натискал
бутона „Подпис", с което действие последният давал своето недвусмислено волеизявление за
съгласието му със съдържанието на договора и за неговото сключване. След одобрението на
подадената Заявка от страна на ответника „СТИК - КРЕДИТ" АД за отпускане на сумата, посочена
от ищеца на електронна поща, посочена от него в Заявката, били изпратени автоматично проект на
Договор за потребителски кредит - кредитна линия сключен от разстояние № 589471 от 06.01.2020
г. с приложение № 2 Погасителен план към него, Стандартен Европейски Формуляр (СЕФ) и
Общи условия (ОУ). Въпросните документи съдържали предвидената в законите преддоговорна
информация за желаният кредит, предоставена в ясен и четлив вид, на български език и при
съблюдаване на приложимите нормативни изисквания. В проекта на договора за кредит и
приложенията към него били посочени дължимите от ищеца суми, заявеният размер на
главницата, брой и размер на месечните вноски, падеж, размер на лихвеният процент по кредита,
ГПР, изискването за предоставяне на обезпечение. След запознаване с всички условия във връзка с
кредита на 06.01.2020 г. година ищецът бил натиснал бутона „Подпис", с което последният
изразил и своето не двусмислено съгласие за сключване на Договора. В резултат на тези
предприети от страна на ищеца действия между ответника „СТИК - КРЕДИТ" АД и ищеца като
кредитополучател на 06.01.2020 г. година бил сключен във формата на електронен документ
Договор за потребителски кредит - кредитна линия сключен от разстояние № 589471.
Сключването на договора във формата на електронен документ, според ответника, било
съобразено изцяло със ЗЕДЕУУ, ЗПФУР, ЗПК и с всички други приложими нормативни
документи.
Относно дължимата неустойка при непредоставяне на обезпечение и въпреки, че такава
неустойка не била начислявана и събирана от дружеството, ответникът намира тази клауза за
валидна и отговаряща на всички изисквания на действащото законодателство.
На първо място посочва, че съгласно правната теория и съдебната практика, неустойката
представлявала самостоятелен договор по смисъла на чл. 8 ал. 1 ЗЗД, като същата можело да се
материализира и като клауза в договор, чието изпълнение обезпечава. Тоест неустойката
представлявала самостоятелно съглашение, което в случая било обективирано в един и същ
документ с договора за потребителски кредит и по отношение на нейната действителност, не се
прилагали разпоредбите на ЗПК и Директива 2008/48, а ЗЗД. За да възникнело задължение за
неустойка, било необходимо наличието на няколко предпоставки: неустойката да е уговорена
между страните, кредиторът да е изпълнил задължението си или да е бил готов да го изпълни; да е
налице неизпълнение на договорното задължение, чието изпълнение неустойката обезпечава и
обезщетява, като всички тези обстоятелства били налице в настоящия случай. Неустойката се
дължала от неизправната страна по договора, когато била налице онази форма на неизпълнение, за
която тя е била уговорена, а именно - непредоставяне на обезпечение по договора. Неустойката
била винаги парична санкция, имаща за цел да гарантира изпълнението „под страх“, че в противен
случай би се начислила. С оглед на това било нормално в случай че задължението, което тя
обезпечава не бъде изпълнено - размерът на задължението длъжника да бъде увеличен. Това
обстоятелство не би следвало да я прави нищожна, с оглед факта, че това била присъщата за нея
5
функция.
В случая, неустойката била уговорена за неизпълнение на непарично задължение за
предоставяне на обезпечение, изпълнението не било обезпечено с други правни способи, а нейният
вид се определял в зависимост от това, дали заемателят по Договора изпълни в някакъв момент
своето задължение. С оглед на което и размерът на неустойката се определял като процент от
заетата сума, като същата се начислявала, докато не бъде изпълнено задължението, а това зависело
изцяло от волята на заемателя. Съгласно Решение № 122 от 18.07.2019 г. по гр.д. 3238/2018 г. на
ВКС, ГО, при определяне, дали неустойката противоречи на добрите нрави, съдът следвало да
вземе в предвид и възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на
неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване, с
каквато възможност разполагал и заемателят по Договора. Видно от Договора било, че
неустойката се дължи единствено за периода, в който заемателят реално не бил предоставил
обезпечение, като ако такова се предостави впоследствие - същата спирала да се начислява. Тоест
причината за евентуалното начисляване на такава неустойка би било единствено виновното
поведение на ищеца.
Ответникът счита, че така договореният размер на неустойката, като определен процент
съгласно чл. 46 ал. 1 от ОУ в размер на 0.9%, независимо, че в текста на Договор за потребителски
кредит бил посочен вече изчисленият размер, обхващащ целият период на договора, изпълнявал
предвидените в чл. 92 ЗЗД цели и не предвиждал неоснователно разместване на блага.
Неустойката освен обезщетителна функция имала и други функции - обезпечителна и санкционна,
като целта била да се стимулира изпълнението и превенира допускане на неизпълнение. В случая
уговорената неустойка не излизала извън присъщите и функции, като аргументи гласящи, че е
„загубила присъщата и функция",т.к. нямало данни за ответника да са настъпили вреди били
противоречащи на закона и на установената съдебна практика. Неустойката имала стимулираща
роля за длъжника да изпълни точно задълженията си, тъй като в противен случай щял да носи
отговорност, без кредиторът да трябва да доказва настъпването на вредите и техният размер. При
неустойката настъпването на вредите били предполагаемо, макар и кредиторът да не трябвало да
доказва техния размер. Въпреки това вредите от неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение били очевидни. С оглед на непредоставянето на обезпечение, кредиторът бил лишен
от гаранция, че неговото вземане някога ще бъде удовлетворено, което безспорно засягало неговия
интерес. Основната цел на уговорената неустойка бил да репарира причинените от неизпълнение в
срок вреди. Останалите цели, предвидени с неустойката целели да реализират точното изпълнение
и ако то не се постигне - да санкционират за неизпълнение, както било в настоящият случай.
Така, според ответника, задължението на заемателя да предостави обезпечение, както и
неблагоприятните за него последици от неизпълнение на това негово задължение били валидни и
не противоречали на добрите нрави. Нямало въведено законодателно изискване относно размера
на неустойката, като нямало въведено ограничение и на максималният размер, като дори било
прието че нейният размер може да бъде и по - голям от размера на главното задължение,
доколкото по - големият размер на неустойката бил обусловен от бездействието на длъжника и
същият не можел да се приеме като изначално договорен в противоречие на добрите нрави.
Нищожността, поради противоречие с добрите нрави следвало да се преценява към момента на
сключване на договора, а не въз основана размера, получаващ се в резултат на неизпълнението.
Съгласно чл. 92 ал. 2 ЗЗД, а и съдебната практика приемала, че дори и неустойката да се приеме за
прекомерна, въпреки това тя била действително задължение, което можело да бъде намалявано,
6
без обаче да отпада изцяло. Намаляването не целяло да установи пълна еквивалентност между
неустойката и действително понесените вреди, като този извод се налагал от дефинитивно
определения и обезпечителен и санкционен характер. Ако се приемело, че същата била
прекомерно голяма, нейният размер следвало да бъде намален и не следвало цялата клауза да бъде
обявена за недействителна. По правило неустойката представлявала предварително определено
обезщетение, с оглед което било нормално нейният размер да е предварително уговорен между
страните и включен, като част от погасителните вноски, като изрично било записано, че това била
дължимата вноска само при хипотезата на чл. 20 от Договора - а именно в случай, че заемателят не
представи обезпечение. Поради това ответникът счита включването на неустойката в падежните
вноски за правилно, с оглед изискванията на закона. Освен това посочва, че съгласно TP от
15.06.2010 г по тълк.д. № № 1 по описа на за 2009 г. на ОСТК, прекомерността на неустойката не я
прави a priori, нищожна поради накърняване на добрите нрави, като същата следвало да се приеме
за такава, само ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите и
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Така се установявало задължението за неустойка, предвидено в договор за потребителски
кредит - кредитна линия сключен от разстояние № 589471 от 06.01.2020 г., тъй като неустойката
отговаряла на присъщите и функции и не следвало да бъде прогласявана за нищожна. Освен това
се твърди, че не била налице изначална невъзможност да се осигури в уговорения в Договора срок
поръчител, който да отговаря на посочените изисквания. Ищецът бил запознат с условията на
Договора, преди същият да бъде сключен (с изпращането на първото електронно съобщение и
приложеният към него СЕФ, след което и с изпращането на второто електронно съобщение), като
същият не бил длъжен да сключва договора веднага, а разполагал с възможността първо да открие
лице, което да отговаря определените в Договора изисквания и което е съгласно да бъде солидарно
отговорно с него и след това да премине към подписването му. Знаейки, че няма да може да
изпълни задължението си ищцовата страна действала недобросъвестно, като по този начин
нарушила чл. 12 ЗЗД, който гласял, че при воденето на преговори е сключването на договори
страните трябва да действат добросъвестно - в противен случай те дължат обезщетение. Отбелязва
се, че въпросната неустойка се начислявала само докато не бъде предоставено обезпечение.
Нямало разпоредба в закона, която да определя момента на предоставяне на обезпечение. Това
било допустимо да стане преди подписването на договора, но било възможно и да бъде
предоставено в процеса на изпълнение на същия. Именно поради това и разпоредбата на чл. 71
ЗЗД предвиждала възможност задължението по договора да стане предсрочно изискуемо при
непредоставяне на обещаното обезпечение от страна на длъжника.
По изложените съображения моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски
като представя списък по чл.80 ГПК.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност,
както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК,
приема за установено от фактическа страна следното:
Липсва спор по делото, а и от представените по делото писмени доказателства се
установява, че между “СТИК - КРЕДИТ“ АД (заемодател) и М. А. А. (заемател) на
06.01.2020 г. е сключен Договор за потребителски кредит - кредитна линия № 589471.
Предоставен е кредит под формата на кредитна линия в размер на 150 лева, със срок на
ползване 1 година и възможност за автоматично удължаване с една година за общо три
7
години. Съгласно договора за кредит, лихвата по първия транш е 4,50 лв., фиксирания
лихвен процент по заема е 0 %, ГПР е 42,58 %.
В представения от ответника погасителен план към Договора за кредит №
589471/06.01.2020 г. е посочена датата на падежа на вноската за погасяване на транша от 150 лева,
а именно 05.02.2020 г., както и че се дължи сума от 45 лева, за която е посочено, че същата
представлява „вноска за удължаване с един лихвен период“, дължима в случай, че на последния
ден на лихвения период (падежа на плащането), кредитополучателят не погаси заедно главницата
по транша, дължимата лихва и неустойката, ако е дължима такава.
Съгласно уговореното в чл.20 от Договора за кредит, страните са се съгласили, че при
неизпълнение на задължението на кредитополучателя, предвидено в чл.17, 18 и 19
(осигуряване на допълнително обезпечение от страна на кредитополучателя, в срок до 3 дни
от подписване на договора, да осигури поръчител/солидарен длъжник, който да поеме
солидарно задължение в полза на кредитора за връщане на всички дължими погасителни
вноски, разходи и неустойки, който да отговаря на предвидените в чл.19 от Договора
кумулативно предвидени условия или неотменяема банкова гаранция), ищецът дължи на
ответника неустойка на ден в размер на 0,9 % от стойността на всеки усвоен транш, платима
на падежа на всеки транш.
Представени са и Общи условия на договора за потребителски кредит, предоставен
от разстояние, уреждащи отношенията между “СТИК - КРЕДИТ“ АД и потребителите,
както и Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити „StikCredit до 400 лева“ и както бе посочено вече както и
погасителен план по договор за кредит № 589471/06.01.2020 г.
Не е спорно по-нататък обстоятелството, а и същото се установява от представените
от ищеца и от ответника Разписка от Изипей № 0700010235704972, извлечение 01.06.2020 г.
с наредител „Стик - Кредит“ АД и получател М. А. А., с посочено основание за превода:
Кредит № 589471, за сумата от 150 лева и разписка за извършено плащане №
2000000200405592/06.01.2020 г., с наредител „Стик - Кредит“ АД и получател М. А. А., че
на посочената дата ищецът е усвоил заемната сума, както и че според разписка от Изипей №
0300010459145732, извлечение 13.02.2020 г., с наредител М. А. А. и получател „Стик -
Кредит“ АД, с посочено основание на плащането „пълно погасяване“, за сумата от 209,90
лева, ищецът на 13.02.2020 г. е погасил задълженията си, произтичащи от процесния
договор за кредит.
Ответникът не оспорва още твърденията на ищеца, че с така осъщественото плащане
е погасил търсените суми по договора, включително главница от 150 лева и 20 лева
неустойка. В тази връзка с Определение № 371 от 09.03.2023 г., постановено по настоящото
дело по реда на чл.140 ГПК, ответникът е задължен на основание чл.190 ГПК, да представи
справка за извършените плащания по Договора за потребителски кредит - кредитна линия №
589471 от 06.01.2020 г. от ищеца М. А. А., като същият е предупреден и за неблагоприятните
последици от неизпълнение на това задължение, а именно че на основание чл. 161 вр. чл.
190, ал. 2 ГПК непредставянето може да се цени като създаване на пречки за установяване
8
на относими обстоятелства по делото. Доколкото такава справка не е представена от
ответника, то съдът приема за установено посоченото по-горе обстоятелство, а именно че
ищецът е заплатил сумата от 20 лева – неустойка по процесния договор за кредит.
Страните не спорят и относно това, че съгласно Заповед БНБ – 61374/06.07.2016 г. на
подуправителя на БНБ, ръководещ управление „Банков Надзор“, ответното дружество е
вписано в Регистъра на финансовите институции при БНБ с регистрационен номер
BGR00370.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение искове с правно
основание чл. 26 ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл.143 ал.1 и чл.146 ЗЗП и чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, които
са процесуално допустими.
Разгледани по същество, предявените искове са изцяло основателни, като
съображенията за това са следните:
Както бе посочено вече, по делото не се спори, че на 06.01.2020 г. между страните е
сключен Договора за потребителски кредит - кредитна линия № 589471, по силата на който
“СТИК - КРЕДИТ“ АД е предоставило на М. А. А. сумата в размер на 150 лв., която е
следвало да бъде върната на 05.02.2020 г. с плащането на 1 погасителна вноска.
Без съмнение, ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е
действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът като
финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ е предоставил кредита в рамките на
своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и
последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната
за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по
правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху
действителността на облигационното правоотношение - глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на
този закон, е нищожна - чл. 21, ал. 1 ЗПК.
В договора е уговорена и клауза за неустойка - чл. 20, за неизпълнение на задължение
за предоставяне на обезпечение, която неустойка е в размер на 0,9 % от стойността на
усвоената сума за всеки транш, платима на падежа му. За потребителя е предвидено
задължение по чл. 17 от договора, в рамките на три дни от сключването на договора, да
предостави обезпечение на кредита, под формата на банкова гаранция или на
поръчителство. В чл.19 и в чл.17 от договора е предвидено, че третото лице - поръчител,
както и банковата гаранция, трябва да отговорят на определени изисквания и се одобряват
от кредитора. Така, според чл.19, както и съгласно чл.20, ал.1 от приложимите Общи
9
условия поръчителят следва да е дееспособно физическо лице, навършило 21 години,
български гражданин, с постоянно местоживеене в България, с непрекъснати осигурителни
права, което полага труд по безсрочен договор и не е в период на предизвестие за
прекратяване на трудово/служебно правоотношение към датата на подаване на заявката за
кредит, както и други изисквания във връзка с кредитната история на поръчителя. При
неизпълнение на това задължение се начислява според чл.20 от договора посочената
неустойка от 0,9 % от стойността на усвоената сума, като начислената неустойка се заплаща
заедно с вноските на погасителния план.
Според настоящия съдебен състав, уговорената в чл. 20 от договора за потребителски
кредит - кредитна линия № 589471 от 06.01.2020 г. неустойка действително излиза извън
присъщите й функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за предоставяне
на обезпечението - до три дни след сключването на договора и многобройни изисквания към
евентуалните поръчители. Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е
да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното задължение на
кредитополучателя по договора за кредит - да върне получената сума в уговорения срок, и
да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да
доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е.
явява се скрита възнаградителна лихва. В случай, че кредиторът е искал реално да получи
обезпечение на вземането си под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи
договора след като длъжникът осигури поръчителя, или пък, поради евентуалния висок риск
от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договор. Изводът, че така
уговорената неустойката представлява скрита добавка към възнаградителната лихва, се
подкрепя и от начина на изплащане на вземането за неустойка, а именно разсрочено, заедно
с всяка погасителна вноска, в случая една на брой. С оглед на тези съображения, съдът
приема, че така уговорена неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, което прави клаузата, предвиждаща нейното
заплащане, нищожна поради противоречие с добрите нрави. В този смисъл са и
разясненията по т. 3 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК
на ВКС. От представения погасителен план е видно, че при отпусната заемна сума в размер
на 150 лв., неустойката, макар посочена в друга графа, е в размер на 45 лв., тоест
неустойката представлява малко под 1/3 от размера на главницата по кредита.
Следователно, при включването на неустойката към разходите по кредита, то ГПР по
процесния договор неминуемо би прехвърлил законоустановения лимит на разходите по чл.
19, ал. 4 ГПК, а именно ще бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определени с постановление на
Министерския съвет на Република България, който е 50 %. На основание чл. 19, ал. 5 ЗПК,
клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 ограничения, се считат за нищожни.
Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения
(когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71
ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът променя
10
последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост,
той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Това
навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение да се представя
обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71 ЗЗД, при непредставено
обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването
на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да
се приеме, че страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят
и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла на
закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от
неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните
последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив – договорът
продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока
цена, прикрита като неустойка.
Ето защо, следва извода, че уговорена по този начин, тя излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, създава условия за неоснователно
обогатяване на едната страна за сметка на другата и нарушава принципа за справедливост.
Процесната клазуза е неравноправна и съгласно чл.143 ал.2 т.5 ЗЗП, според която
разпоредба неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е и уговорка, която го
задължава при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка. Ето защо, на основание чл. 146 ал.1 от ЗЗП и доколкото няма
данни да е индивидуално уговорена, тази клауза е нищожна, поради което произтичащото от
нея вземане е недължимо от потребителя-длъжник по договора за заем.
От друга страна евентуалните вреди, които ще се компенсират с процесната клауза,
са съизмерими с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. В чл.16
ал.1 от ЗПК, обаче е предвидено задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на
потребителя въз основа на достатъчна информация. При това положение се налага извод, че
тя е в противоречие с целта на тази законова разпоредба, тъй като с нея на практика се
прехвърля риска от неизпълнение на вмененото от законодателя на кредитора-търговец
задължение да провери платежоспособността на потребителя-длъжник върху последния.
Също така се вменява на длъжника задължение да осигури обезпечение след като заемът е
отпуснат, а ако не го направи, задължението му нараства значително, което благоприятства
достигането на свръхзадлъжнялост, което е допълнителен аргумент за противоречието й с
добрите нрави.
На следващо място, с уговарянето на такива клаузи, се заобикаля и законът – чл.33,
ал.1 ЗПК, който текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесните
клаузи за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не
произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането
няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез
11
мораторната лихва по чл.33, ал.1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с
мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна.
Поради това съдът намира, че искът с правно основание чл. 26 ал. 1 ЗЗД, във вр. с
чл.143 ал.1 и чл.146 ЗЗП е основателен и следва да бъде уважен.
Нищожността е пречка за възникване на задължение по коментираната клауза,
поради което платените суми по нея са предадени при начална липса на основание и
подлежат на връщане, съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Ето защо и след като съдът достигна
до извод за нищожност на клаузата за неустойка, вкл. и по аргумент от чл. 23 ЗПК, платената
сума се явява получена без основание и се дължи връщането й на ищеца.
Не се оспорва от ответника, а и съдът както бе посочено по-горе прие за доказано
обстоятелството, че ищецът е погасил търсените суми по Договора за потребителски кредит -
кредитна линия № 589471 от 06.01.2020 г. , включително главницата от 150 лева 20 лева –
начислена от ответника неустойка за непредоставяне на обезпечение, доколкото бе
представена и разписка от ищеца с получател ответното дружество „Стик - Кредит“ АД за
погасяване на сумата от 209,90 лева на 13.02.2020 г. по процесния договор за кредит. В
случая липсва основание за получаването на последната сума от ответника, поради което
този иск също е основателен и следва да бъде уважен като такъв.
Като законна последица от уважаване на иска, главницата от 20 лева следва да се
присъди, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда
– 29.12.2022 г. до окончателното й изплащане.
Предвид крайния изход на делото, както и с оглед обстоятелството, че ищецът е
направил изрично и своевременно искане за разноски по настоящото производство, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, единствено на същия следва да се присъдят такива в общ
размер от 100 лева за платена държавна такса.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на
ищцата адв. Д. В. М. сумата от общо 960,00 лева с включен ДДС, представляваща
възнаграждение за осъщественото от него процесуално представителство, защита и
съдействие по настоящото дело, определено според размерите на всеки от съединените
искове и по правилата на чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./, вр. чл.2
ал.2 и ал.5, вр. чл.7 ал.2 т.1 и § 2а от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА, клаузата за неустойка, обективирана в чл.20 в
Договор за потребителски кредит - кредитна линия № 589471 от 06.01.2020 г., сключен между М.
А. А., ЕГН **********, с адрес: гр.******* и “СТИК - КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.Шумен, пл.“Оборище“ № 13 Б, представлявано от
12
Стефан Николаев Топузаков – изпълнителен директор, като противоречаща на добрите
нрави, на основание чл. 26 ал. 1 предл. 3 ЗЗД, и поради неспазване на чл.143 ал.1 и чл.146
ал.1 ЗЗП.
ОСЪЖДА, на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, “СТИК - КРЕДИТ“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.Шумен, пл.“Оборище“ № 13 Б,
представлявано от Стефан Николаев Топузаков – изпълнителен директор, съдебен адрес:
гр.********, адв. Х. М. Н. от АК - Разград, да заплати на М. А. А., ЕГН **********, с адрес:
гр.*******, съдебен адрес: гр.Пловдив, бул.“*******, адв. Д. В. М. от АК - Пловдив, сумата
от 20,00 лева като недължимо платена по клаузата за неустойка, обективирана в чл.20 в
Договор за потребителски кредит - кредитна линия № 589471 от 06.01.2020 г., сключен между М.
А. А., ЕГН ********** и “СТИК - КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, ведно със законната
лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 29.12.2022 г., до
окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА “СТИК - КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.Шумен, пл.“Оборище“ № 13 Б, представлявано от Стефан Николаев
Топузаков – изпълнителен директор, съдебен адрес: гр.********, адв. Х. М. Н. от АК -
Разград, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на М. А. А., ЕГН **********, с адрес:
гр.*******, съдебен адрес: гр.Пловдив, бул.“*******, адв. Д. В. М. от АК - Пловдив, сумата
от 100,00 лева, представляваща направени по делото разноски.
ОСЪЖДА “СТИК - КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.Шумен, пл.“Оборище“ № 13 Б, представлявано от Стефан Николаев
Топузаков – изпълнителен директор, съдебен адрес: гр.********, адв. Х. М. Н. от АК –
Разград да заплати на адв. Д. В. М., ЕГН **********, с адрес на кантората - гр.Пловдив,
бул.“*******, сумата от 960,00 лева, представляваща дължимо адвокатско възнаграждение
по делото.
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд - Хасково в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете
Вярно с орогинала!
Секретар: М. Б.
13