№ 1883
гр. Пловдив, 27.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Мария М. Дългичева
при участието на секретаря Стела Гр. Грозева
като разгледа докладваното от Мария М. Дългичева Гражданско дело №
20215330120286 по описа за 2021 година
С исковата молба ищецът АЛ. П. П. е предявил против „Вива Кредит“ ООД иск за
приемане за установено в отношенията между страните, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че
клаузата, установяваща задължение за заплащане на неустойка в размер на 628, 80 лв. от
Договор за кредит от *****., е нищожна като противоречаща на добрите нрави, поради
установяването й при заобикаляне на чл.19, ал.4 ЗПК и в нарушение на чл.11, т.9 и т.10 ЗПК.
С друга искова молба А.П. е образувал гр.д. № 20547/2021 по описа на РС – Пловдив, VI с-
в, като е предявил против „Вива Кредит“ ООД иск за приемане за установено в отношенията
между страните, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че клаузата, установяваща задължение за
заплащане на такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем, в
размер на 943, 50 лв., от Договор за кредит от *****., е нищожна като противоречаща на
добрите нрави, поради установяването й при заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК и в нарушение
на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК. С определение № 2528/09.03.2022 г. настоящият състав е
обединил за общо разглеждане двете дела под номер 20286/2021 г., доколкото последните
имат връзка помежду си.
Ищецът твърди, че между страните е сключен договор за кредит от *****., по силата
на който в полза на ищеца – кредитополучател, била предоставена сумата в размер от 1 500
лв. при фиксиран лихвен процент по заема от 40, 32 % и годишен процент на разходите от
49, 37 %. Сочи, че с клаузата на чл. 1, ал. 3 от Договора е установена такса за приоритетно
разглеждане на искането за отпускане на кредит – в рамките на 20 минути от подаване на
заявлението, като следващата опция е обикновено разглеждане на заявката в рамките на 10
работни дни. Посочено е, че при избор на приоритетно разглеждане е установено
задължение за заплащане на такса от 943, 50 лв., която счита за неравноправна, поради липса
1
на еквивалентност на престациите. В клаузата на чл. 4 от договора било установено
задължение за кредитополучателя за предоставяне на обезпечение под формата
поръчителство, което да отговаря на изискванията, установени от кредитодателя. В случай
на непредставяне на уговореното обезпечение кредитополучателят се задължил да заплати
неустойка в общ размер на 628, 80 лв., платима на вноски, ведно с главницата и уговорената
възнаградителна лихва съгласно погасителния план, което задължение било установено в
разпоредбата на чл. 4, ал. 2 от договора. Ищецът твърди, че е усвоил сумата по кредита, но
счита, че не дължи плащания за такса за експресно разглеждане и неустойка, тъй като е
налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като посоченият в
договора лихвен процент не отговаря на действително приложения, поради това, че
уговорените плащания, макар и установени като неустойка и такса, по правната си същност
представляват скрита добавка към възнаградителната лихва. Сочи, че по този начин цената
на предоставения за ползване финансов ресурс – възнаградителната лихва, е установена при
явна нееквивалентност на престациите, което е в противоречие с нормите на
добросъвестността. Сочи, че реално прилаганата договорна лихва накърнява договорното
равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на
добросъвестността, поради което счита последната за нищожна. Излага съображения за
нищожност на клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора като противоречаща на добрите нрави по
смисъла на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС. Сочи също, че процесната неустойка излизала извън присъщите й обезщетителна и
обезпечителна фукции. Доколкото установените в договора допълнителни разходи за такса
за разглеждане на кредита и за неустойка, представляват скрито възнаграждение в полза на
кредитора, счита, че са нарушени разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, поради
което приложение следва да намери приложение разпоредбата на чл. 22 ЗПК, като на
основание чл. 23 ЗПК в тази хипотеза подлежи на връщане единствено чистата стойност на
кредита. Моли за уважаване на предявените искове. Претендира присъждане на сторените в
производството съдебно-деловодни разноски.
В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Вива Кредит“
ООД е депозирал отговор по предявените искове. Излага подробни съображения за тяхната
неоснователност. Счита за невярно соченото от ищеца, че неустойката е загубила присъщите
си обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции. Последната е установена за
обезщетяване на вредите, които изправната страна би претърпяла от неизпълнението или
лошото изпълнение. Намира, че клаузата, установяваща задължение за неустойка не
противоречи на целта на Директива 2008/48. Последната е установена като дължима при
неизпълнение на задължението на заемополучателя за предоставяне на обезпечение в срок,
като на ищеца били предоставени две алтернативни възможности за обезпечение.
Разсрочване на задължението за неустойка не било с цел увеличаване на разходите по заема,
а с цел облекчаване на заемателя за погасяване на задълженията му. Годишният процент на
разходите бил формиран по установен в ЗПК начин, като счита, че на основание чл. 19, ал.
3, т. 1 ЗПК при определяне на годишния процент на разходите не следва да се включват
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора,
2
какъвто счита, че е настоящия случай. Твърди, че клаузата установяваща задължение за
заплащане на такса за експресно разглеждане на искането за предоставяне на кредит не е
неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 9 ЗЗП. Счита за неоснователни твърденията на
ищеца за липса на еквивалентност на престациите по отношение на размера на таксата и
вида на предоставената услуга. Сочи, че длъжникът е имал свобода на преценка, като е
можел да избере да се възползва от услугата или да изчака 10 дни за отпускане на кредита,
като таксата представлява цената на осъществената услуга, като следва да намери
приложение принципа за свободата на договаряне, установен в разпоредбата на чл. 9 ЗЗД.
Твърди, че длъжникът доброволно е избрал да се възползва от предоставената услуга срещу
установената за това цена. Твърди, че в сключения договор бил ясно посочен лихвения
процент и годишния процент на разходите по кредита. Годишният лихвен процент от 40, 34
% минимално надвишавал трикратния размер на законната лихва, поради което и не
следвало да се приеме, че е налице нарушение на добрите нрави при установяването му.
Договорната лихва представлявала цента за ползване на усвоения паричен ресурс. Твърди,
че подписвайки договора при посочените параметри ищецът сам е преценил възможностите
си, поради което счита, че не е налице противоречие с добрите нрави. Счита, че размерът на
годишният лихвен процент е определен изрично по размер, като е съобразен с
ограниченията, установени в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. По така изложените
съображения счита, че договорът е установен с изискванията на ЗПК, поради което е
действителен, респ. няма основание за прилагане разпоредбата на чл.22 ЗПК. Моли за
отхвърляне на предявените искове, които счита за неоснователни.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Предявени са установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК.
От събраните по делото доказателства се установява, че между ищеца АЛ. П. П. и
„Вива Кредит“ ООД е сключен договор за кредит „*****“ № *****/*****. от *****., по
силата на който в полза на ищеца – кредитополучател, била предоставена сумата в размер от
1 500 лв., при фиксиран лихвен процент по заема от 40, 32 % и годишен процент на
разходите от 49, 37 %.
В клаузата на чл. 1, ал. 3 от Договора е установено, че за извършена от кредитора
допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем, заемателят
дължи такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем от 943, 50
лв.
С разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от договора страните са постигнали съгласие, че
заемополучателят следва в тридневен срок от сключване на договора да обезпечи
задължението си с осигуряване на поне едно от следните обезпечения: поръчител -
физическо лице, което да представи бележка от работодателя си, издадена не по-рано от 3
дни от деня на предоставяне и да отговаря на следните изисквания: навършена 21 годишна
възраст, да работи по безсрочен трудов договор, да има минимален стаж при настоящия си
3
работодател от 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер от 1 000 лв., през
последните 5 години да няма кредитната история в ЦКР към БНБ или да има кредитна
история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“, да не е поръчител по друг договор
за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател; или
банкова гаранция, която е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото
задължение, валидна 30 дни след падежа за плащане по договора. В клаузата на чл. 4, ал. 2
от Договора е уговорена неустойка за неизпълнение на задължението за осигуряване на
обезпечение на договора в размер на сумата от 628, 80 лв., която се заплаща разсрочено,
заедно с всяка от погасителните вноски.
Съдът намира, че таксата за експресно разглеждане на заявката за отпускане на
кредита, представлява установено задължение на заемополучателя, свързано с усвояване на
кредита. Ищецът обвързва претенцията си за недействителност на клаузата на чл. 1, ал. 3 от
процесния договор за кредит с твърдение, че ответникът изисква заплащане на
възнаграждение за присъщи му услуги. Съдът счита тези доводи за основателни. Ответното
дружество предоставя кредитно финансиране по занятие, като тази му дейност е неразривно
свързана с разглеждането на документите (заявката), подадени от всеки потенциален клиент.
Съобразно изричната норма на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане
на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Предвид
изложеното и след като ищецът е подал заявление за предоставяне на паричен ресурс, което
се явява задължителна и необходима стъпка за усвояването на паричната сума, то
ответникът не следва да изисква заплащане на такса за разглеждането на документите, без
оглед на това в какъв срок се разглежда заявката за кредитиране. Впрочем, изискваната от
ответника такса по чл. 1, ал. 3 от Договора в размер от 943, 50 лв. представлява пряк разход
по кредита и следва да бъде включен при формирането на годишния процент на разходите (
чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, ал. 1 ЗПК ). При включването на вземането за такса ГПР по
договора неминуемо ще превиши лимита, императивно заложен в чл. 19, ал. 4 ЗПК. В този
смисъл предявеният установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване
недействителността на посочената клауза следва да се уважи като основателен.
По своята правна природа неустойката представлява форма на договорна
отговорност. Тя служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, чийто размер е
предварително определен от страните. Поначало функциите на установена между страните
неустоечна клауза са обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В този смисъл
съдът съобрази и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, в мотивите на което е
прието, че като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на
автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД). В посоченото решение е прието, че
неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена,
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Посочено
е, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от
нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските
4
правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите
нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора,
а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно
изброени критерии: 1. естеството им на парични или на непарични и размерът на
задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; 2. дали изпълнението на
задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; 3.
вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на
задължението - съществено или за незначителна негова част; 4. съотношението между
размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди.
В настоящия случай неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на
заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане
на главното задължение по установения от заемодателя начин в чл. 4, ал. 1 от договора.
Следователно задължението за заплащане на неустойка е уговорено като обезпечение за
изпълнението на поетото в договора задължение за осигуряване на обезпечение на главното
задължение на кредитополучателя да върне предоставената му в заем сума в срок, ведно с
установеното възнаграждение на кредитора.
Така установеното задължение не може да се характеризира като неустоечна клауза,
доколкото не изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечение изпълнение на
задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на последното. Освен типичната
обезпечителна и обезщетителна функция, на неустойката може да има и санкционен
характер. В случая неустойката е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за
виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за осигуряване на обезпечаване на главното задължение има вторичен
характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява
допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му.
Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, чиято
стойност е по-висока от установеното договорно възнаграждение, съдът намира за
установено в разрез с добрите нрави. Това задължение всъщност съставлява скрито под
формата на неустойка допълнително възнаграждение за кредитодателя.
Този извод на съда – че с клаузата за неустойка, всъщност е предвидено
допълнително възнаграждение за кредитора, се подкрепя и от начина, по който е установено
това задължение, тъй като в договора е предвидено неустойката да се заплаща на вноски
подобно на главницата и възнаградителната лихва.
По така изложените съображения клаузата, установяваща задължение за заплащане
на неустойка, с което задължение разходите по кредита се увеличават, чрез добавяне на
допълнително възнаграждение за кредитора, е нищожна, поради установяването й в
противоречие с добрите нрави.
Предвид така установеното от правна страна, съдът намира, че предявеният иск за
установяване недействителността на клаузата за неустойка, поради установяването й в
5
противоречие с добрите нрави е основателен, поради което не следва да се пристъпва към
разглеждане на останалите посочени от ищеца основания за недействителност на тази
клауза.
При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца
следва да бъдат присъдени сторените от последния разноски в размер на сумата от 100 лв. за
заплатена държавна такса.
В производството по делото ищецът е бил представляван на основание чл. 38, ал. 1,
т. 2 ЗАдв. Съдът определи адвокатското възнаграждение в размер на сумата от 300 лв. на
основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, в редакцията й, действаща към
момента на определяне на възнаграждението от съда. Възнаграждението следва да бъде
определено за един иск с оглед материалния интерес на правния спор, като следва да се
посочи, че разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредбата не следва да се съотнася с определянето
на вида и броя на предявените искове, съобразно правилата, установени в процесуалния
закон, а с осъществените действия от страна на процесуалния представител във връзка с
основанието, от което произтича твърдяното спорно право. В този смисъл съдът съобрази
практиката на Върховния касационен съд, обективирана в Определение № 366/18.07.2016 г.
по ч.гр.д. № 2443/2016 г., ГК, IV г.о. на ВКС, в което се приема следното разрешение във
връзка с определяне на минималния размер на дължимото адвокатско възнаграждение, а
именно, че „материалният интерес се формира от цената на обективно кумулативно
съединените искове с правно основание чл. 439 ГПК.“.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните по предявения от
АЛ. П. П., ЕГН **********, с адрес гр. *****, със съдебен адрес гр. *****, против „Вива
Кредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, район
Люлин , бул. “Джавахарлал Неру” № 28, ет. 2, офис 73 Г, иск с правно основание чл. 124,
ал. 1 ГПК, че клаузата на чл. 1, ал. 3 от договор за паричен заем „*****“ № *****/***** г.
за заплащане на такса за експресно разглеждане на заявката за отпускане на кредит, е
недействителна, поради установяването й в противоречие с разпоредбата на чл. 10 а, ал. 2
ЗПК.
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните по предявения от
АЛ. П. П., ЕГН **********, с адрес гр. *****, със съдебен адрес гр. *****, против „Вива
Кредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, район
Люлин , бул. “Джавахарлал Неру” № 28, ет. 2, офис 73 Г, иск с правно основание чл. 124, ал.
1 ГПК, че клаузата на чл. 4, ал. 2 ГПК договор за паричен заем „*****“ № *****/***** г. за
заплащане на неустойка е недействителна, поради установяването й в противоречие с
6
добрите нрави.
ОСЪЖДА „Вива Кредит“ ООД да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на АЛ. П.
П. сумата от 100 лв. – съдебно-деловодни разноски в производството по гр.д. № 20286/2021
г. по описа на Районен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА „Вива Кредит“ ООД да заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с
чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, на адвокат С.К. Н., с адрес гр. *****, сумата от 300 лв. – адвокатско
възнаграждение за осъществено процесуално представителство по гр.д. № 20286/2021 г. по
описа на Районен съд – Пловдив, IX граждански състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
7