Р Е Ш Е Н И Е
град София, 04.12.2019 година
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА
ПЕЙЧИНОВА
мл.съдия: РОСИ МИХАЙЛОВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№13801 по описа за 2018 година и за да се произнесе
след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – чл.273
от ГПК.
С решение №463891 от 03.08.2018г., постановено по
гр.дело №58443/2017г. по описа на СРС, IІІ Г.О., 87-ми състав, е осъден З. „О.”
АД да заплати на З.”А.Б.” на правно основание чл.213, ал.1 от КЗ /отм./ сумата от 966.38 лв., представляваща дължимо регресно вземане за платено по застраховка "Каско" застрахователно обезщетение по щета, образувана
при ищеца под №0300/15/777/502058 във връзка с ПТП, реализирано на Околовръстен
път в град София, между л.а. "Пежо Партнер"
с рег.№******* и т.а. "Скания Р144 530", с
рег.№*******, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
подаване на исковата молба в съда - 25.08.2017г. до окончателното й изплащане,
като е отхвърлен иска за разликата над сумата от 966.38 лв. до пълния предявен
размер от 1229.86 лв., като неоснователен. С решението е осъден З. „О.” АД да заплати на З.”А.Б.” на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата
от общо 410.86 лв., разноски по делото. С решението е осъден З.”А.Б.” да заплати на З. „О.” АД на
основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата
от общо 80.34 лв., разноски по делото.
Постъпила е въззивна жалба от З.”А.Б.”, чрез адв.Ал.Б., с която се обжалва решение №463891 от 03.08.2018г., постановено по
гр.дело №58443/2017г. по описа на СРС, IІІ Г.О., 87-ми състав, в частта, в която е отхвърлен предявения иск
с правно основание чл.213, ал.1 от КЗ /отм./ за разликата над сумата от 966.38 лв. до пълния предявен размер от 1229.86 лв., както и в частта на възложените в тежест разноски. Инвокирани са доводи за неправилност и
незаконосъобразност на решението на СРС в обжалваната част. Жалбоподателят счита, че първоинстанционният
съд неправилно е определил дължимото застрахователно обезщетение по средни-пазарни
цени, съгласно приетото по делото заключение на съдебно-автотехническа
експертиза. Поддържа се, че размерът на дължимото обезщетение следва да се
определи, съгласно стойността на ремонта по издадената фактура от оторизиран
сервиз на марката „Пежо” в България, тъй като увреденото МПС е в период на
експлоатация по-малко от 3 години и е в гаранция, поради което следва да бъде отремонтирано в съответния оторизиран сервиз, за да не
загуби гаранционното си обслужване. Моли съда да постанови съдебно решение, с
което да отмени първоинстанционното съдебно решение в обжалваната част и да уважи
изцяло предявения иск. Претендира присъждане на разноски, направени пред двете
съдебни инстанции. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Ответникът - З. „О.” АД, чрез
юрисконсулт И.К., в писмен отговор изразява становище относно неоснователността
на постъпилата въззивна жалба. Изложени са аргументи, че правилно и
законосъобразно първоинстанционният съд е анализирал релевантните за спора
факти и доказателства като е приел, че дължимото застрахователно обезщетение следва да се
определи по средни-пазарни цени на извършения ремонт, които са изчислени от
вещото лице-експерт в приетото по делото заключение на съдебно-автотехническа
експертиза. Моли съда да постанови съдебно решение, с което да потвърди първоинстанционното
решение в обжалваната част. Претендира присъждане на юрисконсултско
възнаграждение за въззивната инстанция.
Предявен е от З.”А.Б.” срещу З. „О.” АД
иск с правно основание чл.213, ал.1 КЗ /отм., но приложим в настоящото
производство/ във връзка с чл.45 от ЗЗД.
С оглед предмета на постъпилата въззивна жалба настоящият състав приема, че
предмет на въззивен контрол е постановеното първоинстанционно
решение само в частта, в които е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.213,
ал.1 КЗ /отм., но приложим в настоящото производство/ във връзка с чл.45 от ЗЗД
за разликата над сумата от 966.38 лв. до пълния предявен
размер от 1229.86 лв..
Софийският
градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови
доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са обсъдени правилно като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима
- подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно
обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за частична неоснователност на предявения иск. За да постанови обжалваното съдебно решение, с което частично е отхвърлен предявения иск правно основание чл.213, ал.1 КЗ /отм., но приложим в настоящото производство/ във връзка с чл.45 от ЗЗД за разликата над сумата от 966.38 лв. до пълния предявен размер от 1229.86 лв. е прието, че по делото са доказани всички кумулативни елементи на правопораждащия фактически състав на сочената правна нормата, поради което е налице основание за ангажиране на договорната отговорност на ответното застрахователно дружество да заплати на ищеца застрахователно обезщетение за причинените имуществени вреди на застрахован при ищеца лек автомобил "Пежо Партнер" с рег.№*******, увреден в резултат на настъпило на 11.05.2015г. застрахователно събитие - ПТП, на Околовръстен път на град София, на разклона за АМ”Люлин”, по време на действие на сключения застрахователен договор по имуществена застраховка „Каско”. По отношение на размера, за който е отхвърлен предявения иск, първостепенният съд е приел, че дължимото обезщетение следва да се преценява на база средни пазарни цени към датата на настъпване на застрахователното събитие като определеният размер от 966.38 лв. е съобразно кредитирано заключението на САТЕ. Предявеният иск е уважен за сумата от 966.38 лв. като за разликата до пълния предявен размер от 1229.86 лв. е отхвърлен като неоснователен. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Предвид горното изложените от СРС правни аргументи са законосъобразни, постановени при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон - КЗ /отм., но приложим в настоящото производство/ и въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на основание чл.272 от ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави следното:
Въззивният съд счита, че в случая не се спори относно наличието на
предпоставките за ангажиране отговорността на застрахователя по задължителна
застраховка „Гражданска отговорност” на деликвента на
основание чл.213 от КЗ - /отм., но приложим в настоящото
производство/, а именно: доказано е виновно противоправно поведение на водача на автомобила,
застрахован при него, от което са причинени щети на
застраховано при ищеца имуществото, както и е изплатено застрахователно
обезщетение на увредения, налице е и валидно застрахователно
правоотношение за същия водач с ответника, което обуславя пасивната му материалноправна легитимация по иска.
Спорен по делото въпрос е досежно размера на следващото се обезщетение за
вредите причинени на увредения лек автомобил марка "Пежо Партнер" с рег.№*******, в резултат на
настъпило на 11.05.2015г. застрахователно събитие - ПТП, на Околовръстен път на град София, на разклона за
АМ”Люлин”, по отношение на
който настоящият състав намира да отбележи следното:
Съгласно чл.208 ал.3 от КЗ /отм./ за имущественото застраховане е
предвидено, че обезщетението трябва да бъде равно на размера на вредата към деня на настъпване на
събитието. В чл.273 ал.2 от КЗ /отм./ е предвидено, че при вреди на имущество обезщетението, което се изплаща от застрахователя по застраховка „Гражданска
отговорност” не може да надвиши действителната стойност на
причинената вреда, като съгласно изречение второ, обезщетенията за вреди на моторни превозни средства се определят в
съответствие с приета от комисията Наредба за методиката за уреждане на претенции за
обезщетение на вреди, причинени на моторни превозни средства. Такава Методика е приета с Наредба №24 от
08.03.2006г. за задължителното застраховане по чл.249, т.1 и 2 от КЗ /отм./ и за методиката за уреждане на
претенции за обезщетение на вреди, причинени на моторни превозни средства, приета с решение № 52-Н от 08.03.2006г. на Комисията за финансов надзор. При причиняване на
имуществени вреди на превозно средство от водач, застрахован по задължителна
застраховка „Гражданска отговорност”, застрахователят на деликвента по
посочената застраховка дължи на третото увредено лице /собственик на
увреденото превозно средство/
обезщетение за вредите, изчислено по правилата на чл.273, ал.2 от КЗ /отм./ и тези на Наредба № 24/2006г.
Обезщетението, изчислено по посочените правила, определя и обема на вземането,
което увреденият има право да претендира пряко от застрахователя на деликвента
по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, съгл. чл.213, ал.1
от КЗ /отм./. Когато застрахователят по
имуществена застраховка е изплатил застрахователно обезщетение на увреденото
лице за вреди от събитие, причинено от водач със застраховка „Гражданска
отговорност”, застрахователят встъпва по силата на чл.213, ал.1 от КЗ /отм./ в правото на застрахования срещу застрахователя на
деликвента по застраховка „Гражданска отговорност” в обема, в който те
съществуват към момента на встъпването. След като правото на увредения към
застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” се
съизмерява с обезщетение за имуществените вреди, изчислено по правилата на
чл.273, ал.2 от КЗ /отм./ във вр. с Наредба № 24/2006 г. на КФН, встъпването на
застрахователя по имуществената застраховка е до размер на същото това
обезщетение. Обезщетението, което встъпващият застраховател е изплатил на
увредения по силата на сключената помежду им имуществена застраховка, може да
надвишава обезщетението, дължимо от застрахователя на деликвента по
застраховката „Гражданска отговорност”. Този факт обаче е ирелевантен за
отговорността на застрахователя по застраховката „Гражданска отговорност” в
хипотезата на чл.213, ал.1 от КЗ /отм./, тъй като
нейният обем е тъждествен с обема на отговорност на същия към увреденото лице,
определен съобразно чл.273, ал.2 от КЗ /отм./. Застрахователят дължи на третото увредено лице обезщетение за действително
причинените му вреди, но не повече от предвидената в застрахователния договор
сума и не по-малко от определеното въз основа на методиката по Наредба №24/2006г. обезщетение. Настоящият съдебен
състав намира, че правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е приел,
че дължимото застрахователно обезщетение следва да се определи по средно-пазарни
цени на ремонта за отстраняване на причинените вреди. В този смисъл е и
практиката на ВКС - решение №52 по т.д.№652/2009г. от 08.07.2010г. на ВКС, ТК,
І отд., в което се приема, че при съдебно предявена
претенция за заплащане на застрахователно обезщетение съдът следва да определи
застрахователното обезщетение по действителната стойност на вредата към момента
на настъпване на застрахователното събитие по средни пазарни цени, без да е
обвързан да преценява дали с него не се надвишават минималните размери по
Методиката. С оглед на изложените аргументи настоящият състав приема, че
правилно първоинстанционният съд е приел в обжалваното решение, че размерът на
дължимото обезщетение следва да се определи по средно пазарни цени в размер на 966.38 лв. /съгласно заключението на
съдебно автотехническата експертиза/, респективно предявеният
иск с правно основание чл.213, ал.1 от КЗ /отм./ във връзка
с чл.45 от ЗЗД за разликата над сумата
от 966.38 лв. до пълния предявен размер от 1229.86 лв. е отхвърлен като недоказан. Правилно първостепенният съд е приел, че размерът на
застрахователното обезщетение не следва да се определя по цени на ремонт, за които е издадена фактура в
конкретен оторизиран сервиз, които
цени надвишават значително стойността на извършен ремонт по средно пазарни цени, съгласно констатацията на вещото лице в приетото по делото като неоспорено
заключение на съдебно-автотехническа експертиза. На следващо мято
въззивният съд счита за недоказан доводът на въззивника,
че увреденото МПС е в период на експлоатация по-малко от 3
години и е в гаранция, поради което следва да бъде отремонтирано
в съответния оторизиран сервиз, за да не загуби гаранционното си обслужване
поради липса на доказателства в подкрепа на поддържаното твърдение. Предвид изложеното
настоящият състав намира, че правилно и законосъобразно в съответствие на
събраните доказателства и
при правилно тълкуване и прилагане на закона и установената
съдебна практика първостепенният
съд е отхвърлил предявеният иск с правно
основание чл.213 КЗ /отм./ във връзка с чл.45 от ЗЗД за разликата над сумата от 966.38 лв. до пълния предявен размер от 1229.86
лв. и обжалвания
съдебен акт в
тази част следва да бъде потвърден на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция и предвид
изричната претенция на въззиваемата страна за
присъждане на юрисконсултско възнаграждение, на основание чл.78, ал.8 от ГПК
въззивника-ищец следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия-ответник
сумата от 100.00 лв., юрисконсултско възнаграждение. По делото няма данни за
реално сторени от въззиваемата страна други разноски
пред въззивната инстанция, поради което такива не се дължат.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №463891 от 03.08.2018г.,
постановено по гр.дело №58443/2017г. по описа на СРС, IІІ Г.О., 87-ми състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА З.”А.Б.”, с ЕИК **********, със седалище и адрес на управление:***; да
заплати на З. „О.” АД, с ЕИК **********, със седалище и адрес на управление:***;
на правно основание чл.81 и
чл.273 във връзка с чл.78, ал.8 от ГПК сумата от 100.00
лв. /сто лева/, юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280 ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1/
2/