Р Е Ш
Е Н И Е
№1038
гр. Пловдив, 19 юни 2020 година
В
ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД -
ПЛОВДИВ, Първо
отделение, XVIII
състав в съдебно заседание на двадесети май, две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЙОРДАН РУСЕВ
при секретаря ТАНЯ КОСТАДИНОВА като разгледа докладваното от съдия Й. Русев
административно дела № 574 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда на Дял
Трети, Глава Десета, Раздел Първи от Административнопроцесуалния
кодекс /АПК/ във връзка с чл. 172, ал.5 от Закона за движението по пътищата
/ЗДвП/.
Образувано е по жалба на К.Л.К., ЕГН
**********, срещу заповед за прилагане на принудителна административна мярка №
20-1030-000365 от 09.02.2020г. на Началник група при ОД на МВР Пловдив, сектор
"Пътна полиция".
Твърди се незаконосъобразност на
оспорената заповед и се иска нейната отмяна с доводи за постановяването й в
противоречие с нормите на чл. 102, ал.1 от ЗДвП. Твърди се липса на съставомерност
на деянието. Иска се отмяна на заповедта като издадена в нарушение на закона.
В съдебно заседание жалбата се
поддържа лично от оспорващата по изложените съображения.
Ответникът – Началник група към ОДМВР
Пловдив, Сектор Пътна полиция, редовно призован, не се представлява и не взема
становище по жалбата.
Съдът, след като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства, намира жалбата за допустима като
подадена в законоустановения срок /видно от
представените по делото доказателства процесната заповед е връчена на
13.02.2020г., а жалбата е подадена на 17.02.2020г., според направеното върху
нея отбелязване/ и при наличието на правен интерес, а по същество за
неоснователна, предвид следното установено от фактическа и правна страна:
Предмет на оспорване в настоящото
производство е Заповед за прилагане на принудителни административни мерки № 20-1030-000365
от 09.02.2020г. по чл. 171, т.2 А, б А от ЗДвП, издадена от Началник група към
ОДМВР Пловдив, сектор Пътна полиция Пловдив, надлежно оправомощен
по силата на Заповед № 317з-391/06.02.2017 г. на Директора на ОДМВР Пловдив
/л.15 по делото/, с която, на основание чл. 22 от ЗАНН, е наложена ПАМ на жалбоподателката, изразяваща се в прекратяване на
регистрацията на ППС за срок от 6 месеца.
За да пристъпи към налагането на
въпросната ПАМ административният орган е приел за установено, че на
09.02.2020г. е предоставила личния си лек автомобил „Хюндай Гетц“,
рег. № РВ ** СМ на Д.Б.Д., който от своя
страна предоставил управлението на МПС в гр.Пловдив, бул. „България“ № 115А на
паркинга на магазин „Юск“ на малолетния и
неправоспособен Д.Н.Я., ЕГН **********. Около 18,10ч. бил подаден сигнал от
свидетели до ОДЧ на 3РУ, след което около 19,31ч.бил съставен АУАН № 210353/09.02.2020г.
на Д.Б.Д.и били отнети СРМПС № ****и 2 бр. рег. табели № ****.
При тези установености на жалбоподателката с обжалваната заповед е наложена ПАМ по
чл. 171, т.2а, б. а от ЗДвП.
В съдебно заседание на 20.05.2020г.
беше разпитан в качеството на свидетел Д.Б.Д., който поддържа тезата, застъпена
в жалбата. Твърди, че на 09.02.2020г. е бил с К. *** като с тях бил и синът й Д.Я..
Сложил детето на шофьорското място, но скоростният лост бил в неутрална
позиция, а моторът работел, за да отоплява купето. Еднократно разрешил да
запали двигателя, но при изключена предавка. При забележка от страна на
охраната на паркинга, свидетелят седнал на шофьорското място и преместил
автомобила като детето стояло на дясната седалка на столчето си. След това
пристигнал патрул и му съставили акт.
Съдът намира, че обжалваната заповед
е издадена в съответствие с материалноправните
изисквания на закона.
Предмет на настоящото съдебно
производство е индивидуален административен акт - заповед за прилагане на
принудителна административна мярка, издадена по реда на чл. 171, т.2а от ЗДвП.
Не намира основание в закона
твърдението на жалбоподателката, че не може да
отговаря за действията на Димитър Д., след като му е оставила автомобила. След
като автомобилът е ползван от трето лице без знанието и съгласието на
собственика на превозното средство, то това лице ще отговаря пред собственика
за вредите, настъпили от този факт, въз основа на чл. 45 от Закона за
задълженията и договорите. Обезщетението за тези вреди се предявява по общия
исков ред пред съответния граждански съд и е извън обхвата на настоящия правен
спор.
Поддържаното становище, че се
нарушава принципът за съразмерност по чл. 6 АПК, понеже дори и наложена в
минимално предвидения срок принудителната мярка ще засегне в по-голяма степен
от нужното правната сфера на жалбоподателя, не може да бъде споделено. Съгласно
текста на относимата редакция на чл. 171, т. 2а, б.а
от ЗДвП, ПАМ „прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство“ се
налага на собственик, предвижда прекратяване на регистрацията на ППС на
собственик, който управлява МПС, без
да е правоспособен водач, не притежава свидетелство за управление, валидно за
категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно средство,
или след като е лишен от право да управлява моторно превозно средство по
съдебен или административен ред, или свидетелството му за управление е временно
отнето по реда на чл. 171, т. 1 или 4 или по реда на чл. 69а от
Наказателно-процесуалния кодекс, както и на собственик, чието моторно превозно
средство е управлявано от лице, за което са налице тези обстоятелства - за срок
от 6 месеца до една година. На първо място, нормата е императивна, като не
предоставя на компетентния орган право на преценка, а последният действа изцяло
в условията на обвързана компетентност. Фактът е от значение както във връзка с
тълкуването на същата, така и във връзка с приложението на чл. 6 АПК. За
приложение на принципа за съразмерност по чл. 6 АПК, може да се говори само и
единствено в хипотеза, в която органът действа при условията на оперативна
самостоятелност – има право на преценка между две или повече законосъобразни
възможности. В конкретната хипотеза органът няма право на такава преценка. При
реализиране в действителността на фактите, представляващи основание за
определяне на мярката, същият орган е длъжен да издаде акт, с който да наложи
предвидената в ЗДвП ПАМ, без на органа да е дадена възможност на преценка дали
мярката да бъде наложена. Единствено размерът на мярката се определя от органа
в условията на оперативна самостоятелност в рамките на предвидените граници от
шест месеца до една година. След като безспорно е установено, че жалбоподателят
като собственик на автомобил го е предоставил за управление от малолетно и
неправоспособно лице, то е налице основание за налагане на принудителната
административна мярка.
На следващо място съдът приема, че
при налагане на принудителната административна мярка не са допуснати съществени
нарушения на административнопроизводствените правила и същата е в съответствие
с материалния закон.
По отношение на довода на
жалбоподателя за липса на мотиви за прилагане на принудителната мярка следва да
се посочи, че в хипотезата на чл. 171, т. 2а ЗДвП, каза се, че органът действа
в условията на обвързана компетентност – тогава, когато установи предпоставките
за прилагане на мярката той е длъжен да я приложи. С оглед на това излагането
на установените от органа факти е излагане на фактическите основания по смисъла
на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК, които заедно със соченото правно основание формират
мотивите на акта. В случа, видно от съдържанието на оспорената заповед, органът
е изложил подробно установените от него факти, както и е посочил релевантните
правни норми. С оглед на това актът му е надлежно мотивиран. Законодателят е
този, което е приел, че при наличието на визираните в разпоредбата факти
прилагането на предвидената принудителна мярка ще осигури безопасността на
движението по пътищата като преустанови установеното правонарушение.
В съдебно заседание е разпитан като
свидетел Д.Д., който е бил в автомобила с малолетния Д.Я..
Като се има предвид заинтересоваността на свидетеля, не може да се приеме за доказано,
че той само е стоял в колата с детето, когато е извършена проверката. Не е
поискан разпит на записаните в акт № 210353/09.02.2020г. свидетели Й.К.и Н.Д.,
които да установят, че свидетелят само е премествал автомобила, като преди това
го е предоставил на малолетния и неправоспособен водач. На външен вид не се
установява акта за установяване на административно нарушение да не е подписан
от свидетели. Следователно не е доказано, че жалбоподателката
не е предоставила МПС на неправоспособен водач, както е твърдението. Съгласно чл. 189, ал. 2 от ЗДвП, АУАН има обвързваща
доказателствена сила до доказване на противното, т. е. той е част от административната
преписка по издаване на заповедта за налагане на ПАМ и съдържа фактическите
обстоятелства на административния акт по смисъла на чл. 59, т. 4, предл. 1 от АПК. АУАН № 210353/09.02.2020 г. е подписан без
възражения и доказателствената му сила не е оборена.
Посочената от административния орган
правна норма на чл. 171, т. 2 а, б.
"а" от ЗДвП регламентира налагането на ПАМ на собственика на МПС,
което е управлявано от неправоспособно лице. В случая безспорно се доказа. Дали
жалбоподателката-собственик е адресат на съставения
АУАН е без правно значение. Действително, приложимата правна уредба не обвързва
принудителната мярка с установяване на вина на собственика, поради което без
правно значение са обстоятелствата дали жалбоподателката
лично е предоставила управлението на собственото си МПС, дали това е направено
от друго лице и дали тя е знаела за това. Законът допуска засягане на правата й
с оглед постигане на целта, регламентирана в чл. 1, ал. 2, както и в чл. 171 от ЗДвП - опазването на живота и здравето на участниците в движението по пътищата,
както и преустановяването на административните нарушения.
За пълнота и с оглед наведените
възражения в жалбата, следва да се
посочи, че няма нормативно изискване контролните органи по движението по
пътищата да съставят АУАН само тогава, когато лично са присъствали на
нарушението. Напротив и най-често, с изключение на случаите на контролна
проверка на водача, контролните органи пристигат на мястото на нарушението след
като то е вече осъществено. В този случай, и в съответствие с разпоредбата на
чл.40 ал.1 ЗАНН, те съставят АУАН в присъствието на нарушителя и на
свидетеля/и, които са присъствали при извършване или при установяване на
нарушението, т.е. те установяват релевантните факти на основата на преценка на сведенията,
дадени от нарушителя и свидетелите. Именно с оглед на горното е отговорността
на съставителя на АУАН - като отчете достоверността на дадената от нарушителя и
от свидетеля информация и я отнесе към обективно установените на място факти,
да прецени осъществено ли е административното нарушение или не.
На следващо място следва да бъде
съобразено, че няма пречка, нито изрична законова забрана, актът да се състави
в присъствието и по показанията на свидетел, който е пряк очевидец и може да
установи чрез собствените си възприятия съществени факти и обстоятелства от
обективната действителност, които актосъставителят да
съпостави с обясненията на другия участник и собствените си възприятия на
местопроизшествието, за да установи обективната истина, да квалифицира
нарушението и прецени чия е вината за произшествието. Отделно от това,
посочените като свидетели нямат властта на накарат полицейския орган да състави
АУАН, ако самият орган не е убеден в наличието на достатъчно доказателства за
осъществено административно нарушение.
Изводът е, че след като МПС,
собственост на К.К., настоящ жалбоподател, е управлявано от лице, което е
неправоспособно, налице е хипотезата на чл. 171, т.2а, б. а от ЗДвП и
административният орган не само е имал право, но и задължение да издаде заповед
за прилагане на предвидената в чл. 171, т.2а, б. а ЗДвП принудителна
административна мярка, доколкото нормата е императивна и административният
орган действа в условията на обвързана компетентност. Мярката е наложена за минималния,
определен от закона срок, поради което за административния орган не е налице
задължение да посочва мотиви за така определения срок и същата не се явява
несъразмерна.
Предвид гореизложеното, съдът
намира, че оспорената заповед е законосъобразна, издадена от компетентен орган,
в предвидената от закона форма на мотивирана заповед, при спазване на
административнопроизводствените правила и на материалноправните
разпоредби, в съответствие с целта на закона - да се осигури безопасността на
движението по пътищата и да се преустановят административните нарушения, поради
което жалбата като неоснователна следва да се отхвърли.
Мотивиран от изложеното и на основание чл.172 ал.2 от АПК Съдът,
Р Е Ш
И :
ОТХВЪРЛЯ жалбата на К.Л.К., ЕГН **********, срещу Заповед за прилагане на
принудителна административна
мярка № 20-1030-000365 от
09.02.2020г. на Началник група при ОД на МВР Пловдив,
сектор "Пътна полиция".
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:/п/