№ 190
гр. Пловдив, 23.05.2022 г.
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в
закрито заседание на двадесет и трети май през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Васил Ст. Гатов
Членове:Милена Б. Рангелова
Деница Ц. Стойнова
като разгледа докладваното от Васил Ст. Гатов Въззивно частно наказателно
дело № 20225000600214 по описа за 2022 година
Производството е по реда на глава двадесет и втора НПК.
С протестираното определение съдът е прекратил съдебното
производство и върнал делото на Окръжна прокуратура Пловдив за
отстраняването на допуснатите процесуални нарушения.
Недоволен от така постановеният съдебен акт останал прокурорът и на
основание чл.249, ал.3 НПК го протестирал. В протеста релевирал
съображения за неправилност на изводите на съда, свързани с въпросите по
чл.248 НПК и предложил определението да бъде отменено и делото върнато
за продължаване на съдопроизводствените действия.
Апелативният съд, като съобрази възраженията в протеста, провери
изцяло обосноваността и законосъобразността на обжалваното определение и
за да се произнесе взе предвид следното:
Протестът е подаден в срок, от активнолегитимирана страна и е
процесуално допустим.
Разгледан по същество е неоснователен.
Преди всичко настоящият състав намира, че за правилното решаване на
делото е необходимо да бъде проследено хронологично развитието му.
За първи път делото е било внесено с обвинителен акт в съда на
1
26.05.2021г. и било образувано нохд № 1192/21г. по описа на Окръжен съд
Пловдив. В проведеното на 15.07.2021г. разпоредително заседание съдът
установил съществени процесуални нарушения, свързани с непълноти в
обвинителния акт относно фактологията, очертаваща предмета на доказване.
Според съда прокурорът не е посочил за част от нарушенията на ЗДвП в коя
конкретно хипотеза се вмества деятелността на подсъдимия и налице е
причинно – следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат. С
протоколно определение № 408/15.07.2021г. съдът прекратил съдебното
производство и върнал делото на прокурора за отстраняване на посочените
процесуални нарушения.
Вместо да изпълни стриктно указанията на съда, прокурорът отстранил
малка част от процесуалните нарушения. В голямата си част процедурните
пороци, свързани с неточното и неясно посочване на правнорелевантните
факти не били отстранени. Независимо от това прокурорът отново внесъл
делото в съда на 04.08.2021г. и било образувано нохд № 1700/21г. по описа на
Окръжен съд Пловдив. Делото било разгледано по реда на глава 27 – ма НПК
и била постановена присъда № №25/26.08.2021г. Същата била обжалвана от
подсъдимия и с Решение № 32/25.02.2022г. по внохд № 40/22г. на Апелативен
съд Пловдив била отменена и делото върнато на първата инстанция за ново
разглеждане от стадия на разпоредителното заседание.
В разпоредителното заседание, проведено на 07.04.2022г. съдът е
установил допуснато съществено нарушение на процесуалните правила,
попадащо в обхвата на разпоредбата на чл.248, ал.1, т.3 НПК. Съобразявайки
мотивите в отменителното въззивно решение, съдът установил в
обстоятелствената част на обвинителния акт противоречия, за чието
изясняване е наложително да бъде назначена повторна КАТСМЕ, както и да
бъдат повторно разпитани свидетели.
Изводите на съда, макар и свързани с доказателствата по същество са
правилни и намират опора в делото.
Преди това обаче следва да бъде отбелязано, че неблагоприятната
процесуална развръзка на делото, довела до отмяна на постановената присъда
и връщането на делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд е
била предпоставена от бездействието на прокурора и по – точно от
неизпълнение на указанията на съда при първото прекратяване на съдебното
2
производство и връщането на делото в досъдебната фаза за отстраняване на
допуснатите процесуални нарушения.
Вярно е, че прокурорът е dominus litis на досъдебното производство,
като само на него е възложена обвинителната функция и съдът не разполага с
правомощия да определя вътрешното му убеждение, свързано с обвинението.
Но е вярно и друго, а именно, че в обстоятелствената част на
обвинителния акт трябва да бъдат посочени ясно, точно и разбираемо всички
факти, определящи престъпния характер на деянието, в което е обвинен
дееца, както и правната му квалификация. Само така рамките на процеса на
доказване са очертани законосъобразно.
Непосочването на правнорелевантната фактология в обвинителния акт
във всички случаи води до нарушаване правото на защита на обвиняемия,
респ. подсъдимия, защото същият е поставен в невъзможност да разбере на
базата на какви факти е обвинен, срещу какви факти да се брани и как да
организира защитата си.
В тази връзка следва да се отбележи, че законодателят е извел точното
посочване на значимите за решаване на отговорността обстоятелства в
описателната част на обвинителния акт като абсолютно изискване за
процесуалната му издържаност. Липсата на факти, които сочат на
претендираната от прокурора престъпна деятелност не позволява на съда да
провери каква точно е била волята му, а от друга страна нарушава
процесуалните права на обвиняемия.
Именно от такива пороци страда обвинителния акт.
Ноторно е, че бланкетна диспозиция на правната норма е тази, която
препраща за един, няколко или всички елементи на престъплението към
правна норма от друг нормативен акт. Безспорно разпоредбата на чл.343 НК е
с бланкетна диспозиция и това налага т.н. „бланкет“ да бъде изпълнен с
необходимото фактическо съдържание или казано с други думи, ясно и точно
да бъдат посочени конретните действия на дееца, довели до нарушаването на
съответната бланкетна норма и от там до настъпването на вредоносен
резултат.
Именно това не е сторено от прокурора. На стр. 7 /следвайки
номерацията на обвинителния акт/ прокурорът е посочил, че с действията си
подсъдимият е нарушил разпоредбите на чл.5, ал.1, т.1, чл.20, ал.1, и чл.20,
3
ал.2 ЗДвП, като е преписал нормативно заложените в тези норми диспозиции,
без да ги изпълни с конкретно фактическо съдържание относно
претендираната престъпна деятелност на подсъдимия.
Така в обстоятелствената част на обвинителния акт са останали
непосочени факти, от които да става как и с какви конкретни действия на
водача на МПС и на пострадалия пешеходец се е стигнало до настъпването на
инкриминираното ПТП, а от там и до смъртта на пешеходеца, все факти
необходими за пълно и точно фактическо обвинение.
Това е довело и друг порок, съществено засягащ правото на защита на
подсъдимия.
Разпоредбата на чл.20, ал.2 ЗДвП обхваща множество различни
хипотези, с които водачите следва да се съобразяват при управлението на
МПС, като не без значение е дали препятствието е предвидимо или не. Затова
в обвинителния акт следва да бъде посочено с какво точно изискване не се е
съобразил водача на МПС и следвало ли е да предвижда, че на конкретното
место на настъпване на ПТП може да се озове пешеходец, т.е пострадалия И.
Г. предвидимо препятствие ли е бил или не. Всичко това е налагало прецизно
и точно изследване на механизма на настъпване на ПТП, което не е сторено
обективно, всестранно и пълно.
Вярно е, че служебното начало е присъщо на съда /по арг. на чл.107,
ал.2 НПК/, но това не означава, че съдът следва да извършва голяма част от
процесуално следствените действия за установяване на обективната истина.
Това задължение, произтичащо от разпоредбата на чл.13 и чл.14 НПК тежи на
първо място върху прокурорът и органите на досъдебното производство,
които в раамките на провомощията си следва да положат максимални усилия
за обективното, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по
делото. Едва когато това е сторено в пълен обем, съдът може по изключение
/по искане на страните или по свой почин/ да допълни общата
доказателствена съвкупност. В противен случай тежестта на доказване
/лат. onus probandi /, с която по закон е натоварен прокурора, за да убеди
решаващата инстанция от една страна в истинността на своите твърдения, а
от друга да обори твърденията на подсъдимия се прехвърля на съда, което е
недопустимо от процесуална гледна точка.
Ето защо възраженията на прокурора, намерили израз в протеста му не
4
могат да бъдат споделени и съответно уважени. Действително на пръв поглед
в атакуваното определение се коментира доказателствената съвкупност, но
разгледани в контекста на гореизложеното съображенията на първата
инстанция са правилни и не попадат в обхвата на забраната на чл.248, ал.4
НПК.
Обобщено, въззивната инстанция споделя изцяло констатациите на съда
по делото и намира правните му изводи за точни, обосновани и
законосъобразни. Основно задължение на съда в хода на разпоредителното
заседание е при констатиране на отстраними съществени нарушения на
процесуалните правила, да прекрати съдебното производство и да върне
делото на прокурора за отстраняването на тези пороци. Така е и сторил
първоинстанционния съд по делото. Описаните в обстоятелствената част на
протестираното определение нарушения са налични. Правилно са
констатирани и обосновано съдебното производство е прекратено и делото
върнато на прокурора.
Отпочване на съдебно производство при наличие на такива съществени
процедурни пороци не би позволило същото да завърши със законосъобразен
и обоснован съдебен акт, който да породи желаните от закона правни
последици. Между другото, именно така се развило първото по ред
първоинстанционно производство и очаквано е завършило с отменителното
решение на въззивната инстанция.
Всичко посочено по-горе диктува изводът, че протестираното
определение е обосновано и законосъобразно и следва да бъде потвърдено, а
подаденият срещу него протест оставен без уважение.
С оглед гореизложеното Апелативният съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 451/07.04.2022г. по нохд № 390/22г.
на Окръжен съд Пловдив.
Определението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
5
1._______________________
2._______________________
6