Мотиви към
присъда по ВНОХД № 658/2019г. по описа на СГС, НО, V въззивен състав
С присъда от 06.12.2017г. по НОХД
7553/2016г. по описа на Софийски районен съд, Наказателно отделение, 17-ти
състав, подсъдимият Р.О.Т. е признат за виновен в това, че на 05.03.2012 г. в
гр. София, в офис на „Е.“ АД, находящ се в гр. София, бул. „********с цел да
набави за себе си имотна облага, подавайки искане за оценка на щета за кражба
на МПС с № **********/05.03.2012г. и декларация към него, като заявил, че лек
автомобил марка „Хамър“, модел „ХЗ“, с per. № ********е бил паркиран на
20.02.2012 г. пред бл.***, ж.к. „Борово“ в гр. София, пряка улица на ул.
„Родопски извор“, а на 04.03.2012 г. около 20:30 часа установил, че автомобила
го няма на мястото където е бил паркиран, е възбудил заблуждение у П.Т.Т.–
пълномощник на „Е.“ АД, че му е противозаконно отнет лек автомобил марка
„Хамър“, модел „ХЗ“, с per. № СА ******, собственост на Р.О.Т. и впоследствие
получил застрахователно обезщетение от З. „Е.“ АД в размер на 39 422,80 лева,
което му било окончателно изплатено на 04.09.2012 г. и така причинил на „Е.“ АД
имотна вреда в размер на 39422,80 лв. (тридесет и девет хиляди четиристотин
двадесет и два лева и осемдесет стотинки), като причинената вреда е в големи
размери, поради което и на основание чл. 210, ал.1, т.5, вр. чл.209, ал.1 вр.
чл. 54, ал. 1 от НК е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от три
години. На основание чл. 66, ал. 1 от НК изтърпяването на наложеното наказание
е отложено за срок от 5 години.
Със същата присъда подсъдимият Р.О.Т. е
признат за виновен в това, че на 04.03.2012 г. в гр. София в сградата на 06 РУП-СДВР,
находяща се в гр. София, бул. „********пред
надлежен орган на властта – В.М.Ю.– полицейски орган при 06
РУП-СДВР, като свидетел по досъдебно
производство №588/2012г. по описа на 06 РУП-СДВР, устно,
протоколирано в протокол за разпит на свидетел от 04.03.2012 г., (изготвен при
условията на чл.194, ал.З, вр. чл. 212, ал.2 от НПК,) съзнателно потвърдил неистина, а именно заявил в разпит на
свидетел, че лек автомобил марка „Хамър“, модел „ХЗ“ с ДК № ********е бил
паркиран в гр. София, кв. „Борово“, пред бл.***, в близост до ул. „Родопски
извор“ на 20.02.2012 г като на 03.03.2012г. в 11:00 часа видял, че лекият
автомобил е бил на мястото си, а на 04.03.2012г. около 19:30 часа установил, че
автомобилът го нямало на мястото, където бил паркиран, както и че като се
прибрал установил, че автомобилът липсва, поради което и на основания чл. 290,
ал. 1 вр. чл. 54, ал. 1 от НК е наложено наказание „лишаване от свобода“ за
срок от една година, изпълнението на което е отложено на основание чл. 66, ал.
1 от НК за срок от три години.
На
основание чл. 23, ал. 1 от НК първоинстанционният съд е наложил едно общо,
най-тежко наказание измежду наложените, а именно наказание „лишаване от
свобода“ за срок от три години, изпълнението на което е отложено на основание
чл. 66, ал. 1 от НК за срок от пет години.
На
основание чл. 67, ал. 3 от НК съдът е постановил спрямо подсъдимия през
изпитателния срок да се изпълнява пробационна мярка по чл. 42а, ал. 2, т. 1 от НК – „задължителна регистрация по настоящ адрес” с периодичност на явяване и
подписване пред пробационен служител два пъти седмично.
Със
същата присъда е уважен гражданският иск в цялост, предявен от гражданския ищец
Застрахователно дружество „Е.” АД с ЕИК********за претърпени имуществени вреди
в размер на 39 422.80 лева, причинени от престъплението по чл. 210, ал. 1, т.
5, вр. чл. 209, ал. 1 от НК и подсъдимият е осъден на основание чл. 45 от ЗЗД
да изплати на гражданския ищец обезщетение от 39 422.80 лева, ведно със
законната лихва за забава върху сумата от датата на деянието до окончателното й заплащане.
С оглед изхода на делото и на основание чл.
189, ал. 3 от НПК първоинстанционният съд е възложил на подсъдимия разноските
по делото.
В законоустановения срок е постъпила въззивна
жалба от процесуалния представител на подсъдимия , както и допълнение към нея,
в които се релевират аргументи касателно неправилност на присъдата. Защитата
оспорва оценката на първоинстанционния съд относно достоверността на
свидетелските показания на свидетеля М., които се намират в основата на
осъдителната присъда. Посочва, че необосновано и неправилно първата инстанция е
дала вяра на показанията на посочения свидетел, отчитайки констатираните
противоречия за неоснователни с оглед изминалия дълъг период от време, без да
отговори на възраженията на защитата касателно достоверността им. Във
въззивната жалба и допълнението към нея просторно са изложени аргументи относно
недостоверността на посочените гласни доказателствени средства. Твърди се, че
показанията на свидетеля М. не кореспондират с останалия доказателствен
материал по делото, вътрешно си противоречат и са опровергани в проверяваните
им части. Акцентира се, че показанията изхождат от лице, което дори според съда
е направило опит да омаловажи участието си в изнасянето на автомобила извън
страната, а всъщност излага единствената възможна версия, която изключва
неговата отговорност. От друга страна, защитата твърди, че неправилно са
квалифицирани и обясненията на подсъдимия Т. като защитна теза, а не като годно
доказателствено средство. Акцентира се върху твърдението, че съдът не е обсъдил
липсата на доказателства, които да опровергаят обясненията на подсъдимия, че не
е давал автомобила на свидетеля М., че не му е възлагал изнасянето му от
страната, че не му е предавал документите и ключовете, което изключвало
осъществяването и на вменените му престъпления. Защитата твърди, че
признаването на подсъдимия за виновен, след като съдът не кредитира обясненията
му, е в нарушение на забраната да се правят изводи във вреда на подсъдимия от
обясненията му или невъзможността да докаже твърденията. Предвид направения
анализ от защитата се твърди, че обвинението по делото не е доказано по
несъмнен начин, поради което подсъдимият следвало да бъде оправдан.
На следващо място защитата сочи, че дори
датата на изчезване на автомобила да е невярно посочена, това не може да
обоснове нито отговорност по чл. 210 от НК, нито по чл. 290 от НК. По отношение
на обвинението за измама в големи размери се твърди, че участието на подсъдимия
в изкарване на автомобила зад граница се установява единствено посредством
свидетелските показания на заинтересовано от изхода на делото лице. Относно
обвинението за лъжесвидетелстване се твърди, че датата на отнемане/установяване
на липсата не е от правно значение в наказателното производство, по което са
дадени показанията, поради което не може да бъде ангажирана наказателната
отговорност на подсъдимия за неточното ѝ посочване.
Изложени са аргументи и досежно
несправедливост на наложеното наказание.
В заключение се иска отмяна на присъдата и
постановяване нова оправдателна присъда, по която подсъдимият да бъде признат
за невиновен и по двете повдигнати обвинения, както и да бъде отхвърлен
гражданският иск.
В открито съдебно заседание
представителят на държавното обвинение оспорва подадената жалба като
неоснователна. Счита присъдата за правилна, като същата е базирана на събрания
по делото доказателствен материал. Посочва, че обвинението не се подкрепя
единствено от показанията на свидетеля М., а намира опора и в писмените
доказателства – справки от Интерпол, които доказват движението на автомобила,
местонахождението му в определен времеви период. На следващо място, аргументира
тезата за недостоверност на обясненията на подсъдимия поради наличието на
множество констатирани противоречия. Твърди, че обстоятелството относно
пребиваването на подсъдимия около месец в гр. Ахелой е недоказано. Моли
присъдата да бъде потвърдена в цялост.
Гражданският ищец редовно призован, не
се представлява.
Защитникът
в хода на пледоариите заявява, че първоинстанционната присъда е неправилна. Той
също акцентира върху неправилната оценка относно свидетелските показания на М.,
посочвайки аргументи в този смисъл. В част от твърденията си защитникът
преповтаря наведените доводи във въззивната жалба и допълнението към нея. Пред
въззивния състав набляга върху криминалните прояви на свидетеля М., липсата на
издавани документи за процесния автомобил, позволяващи напускането на
територията на страната, липсата на твърдяното от св. М. нотариално пълномощно,
както и върху обстоятелството, че подсъдимият е предоставил оригиналите
документи и ключове на разследващите органи. Обсъжда се липсата на справки от
мобилните оператор, която не позволява проверката на твърдението на св. М., че
той е звънял на подсъдимия. На следващо място, приема, че закрепената дата
20.02.2012г. относно паркиране на автомобила в протокола за разпит на
подсъдимия е техническа грешка. Това твърдение подкрепя с обясненията на
подсъдимия, дадени пред настоящия състав, който заявява, че е паркирал не на
20.02, а на 20.01.2012г. Процесуалният представител на подсъдимият посочва, че
липсват безпротиворечиви доказателства, които по категоричен и безсъмнен начин
да установяват участието на подсъдимия в пренасянето на инкриминирания
автомобил зад граница. Предвид това моли подсъдимият да бъде признат за
невиновен и оправдан по повдигнатото обвинение по чл. 210 от НК.
По отношение на вмененото му
престъпление по чл. 290 от НК твърди, че липсва субективният елемент, тъй като
подсъдимият е пресъздал не собствени възприятия, а такива на трети лица. Моли
подсъдимият да бъде оправдан и по това обвинение.
Софийски градски съд, като съобрази
изложените от страните доводи и сам служебно провери изцяло правилността на
присъдата съобразно изискванията на чл. 314 НПК, намира за установено следното:
Подсъдимият Р.О.Т.,
с ЕГН: **********, роден на ***г***, българин, български гражданин,
неженен, с висше образование, работещ, неосъждан, адрес : гр. София, ул. „********
Подсъдимият Т. е бил
собственик на лек автомобил „Хамър“, модел „Х3“ с номер на рама ******** и рег.№ СА ******.
Той сключил договор за застраховка „Каско на МПС“ със застрахователно дружество
„Е.“ АД за застрахователна сума в размер от 43 000 лева и срок до 16:59
часа на 22.11.2012 г. съгласно застрахователна полица № **********.
Подсъдимият
притежавал още един автомобил марка „Хамър“. Той решил да продаде един от двата
леки автомобила, което намерение споделил със свидетеля С.. Последният се
познавал със свидетеля М., който искал да закупи автомобил марка „Хамър“, поради което го
свързал с подсъдимия. След неопределен период от време в края на 2011г.
свидетелят М. и подсъдимият Т. се срещнали пред жилището на последния, което
той ремонтирал. Подс. Т. дал на М. ключовете и документите за процесния
автомобил марка „Хамър“, модел „ХЗ“ с номер на рама ******** и
рег.№ СА ******, за да може той да изпробва колата. Свидетелят оставил при
подсъдимия своя собствен автомобил марка „Ауди“, качил се в колата марка
„Хамър“ и потеглил. Той се забавил повече време, поради което подсъдимия се
притеснил. Свидетелят М. се върнал и двамата обсъдили евентуална покупко-продажба
на инкриминирания автомобил, но тя не се осъществила.
В началото на 2012г.
подсъдимият Т. живеел на семейни начала със своята приятелка – св. С.Д., в
жилище на ул. Ралевци. По това време приятелката му била бременна. Нейното
семейство имало традиция всяка година в края на месец януари да се събират в
гр. Велинград и през процесната 2012г. св. Д. отишла на тази почивка заедно с
приятеля си – подс. Т.. Преди заминаването към СПА курорта той паркирал л.а.
„Хамър“, модел „ХЗ“ с номер на рама ******** и
рег.№ ********на ул. „Родопски извор“ в близост до жилището на неговите
родители - св. О. и Н.Т.. В гр.Велинград, в хотел „Велина“ родителите на св. Д.
– свидетелите В. и С. Д., както и по-малката им дъщеря, били пристигнали
по-рано – на 18.01.2012г.. Няколко дни по-късно дошли подсъдимият и приятелката
му св. С.Д. и се настанили в апартамента на родителите ѝ, тъй като
запазената за тях стая била много студена и те я отказали. Подсъдимият и приятелката
му останали с родителите ѝ в курортния град до 23.01.2012г., когато
напуснали хотела, след което отпътували за гр. Ахелой. В морския град живеели
св. С.Д. и семейството ѝ. Там останали дълъг период от време, след което
отпътували обратно към столицата.
След завръщането си в
гр. София на 04 март 2012г. подсъдимият установил липсата на л.а. „Хамър“,
модел „ХЗ“ с номер на рама ******** и
рег.№ СА ******, който бил паркирал на ул. „Родопски извор“. Веднага отишъл в
дома на родителите си и ги попитал, от кога автомобилът липсва. Подсъдимият
получил информация, че на 03.03.2012г. автомобилът все още бил паркиран на
мястото си. На 04.03.2012г. вечерта, подс. Т. отишъл в сградата на 06 РУП-СДВР,
находяща се в гр. София, бул. „********и подал заявление за липсата на
автомобила. В заявлението (на л. 7 от ДП, попълнено от полицейски служител под
диктовката на подсъдимия) той посочил, че на 20.02.2012 г. е паркирал
автомобила в гр. София, ж.к. Борово, пред бл. ***, при ул. Родопски извор и на
03.03.2012 г. в 11.00 часа го видял на мястото му, а на 04.03.2012 г. в 19.30
часа установил липсата му. В тази връзка, в условията на чл.194, ал.3, вр.
чл.212, ал.2 от НПК той бил разпитан от полицейския орган при 06 РУ-СДВР В.М.Ю.в
качеството му на свидетел по досъдебно производство № 588/2012г. по описа на 06
РУ-СДВР. При разпита си устно, протоколирано в съответния протокол, заявил, че
лек автомобил марка „Хамър“, модел „ХЗ“ с ДК № ********е бил паркиран в гр.
София, кв. „Борово“, пред бл.***, в близост до ул. „Родопски извор“ на
20.02.2012 г. и на 03.03.2012г. в 11:00 часа видял, че лекият автомобил е бил
на мястото си, а на 04.03.2012г. около 19:30 часа установил, че го нямало. Подсъдимият
предал доброволно на разследващите органи свидетелство
за регистрация на МПС, част I, № ********** на лек автомобил „Хамър“ с ДК
№ ********и два боря метални ключове с черни дръжки.
На следващия ден –
05.03.2012г., подс. Т. заявил щета пред застрахователя „Е.“ АД за кражба на лекия
автомобил. В декларацията посочил, че лек автомобил марка
„Хамър“, модел „ХЗ“ с ДК № ********е бил паркиран в гр. София, кв. „Борово“,
пред бл.***, в близост до ул. „Родопски извор“ на 20.02.2012 г., а на
04.03.2012г. около 20:30 часа установил липсата му. След окомплектоване на
преписката същата била разпределена за изготвяне на доклад по щети на свид. П.Т.Т.–
експерт по ликвидация и щети към отдел „Сигурност“ в З. „Е.“ АД. Той приел, че
е налице застрахователно събитие – отнемане на застраховано МПС, поради което
изготвил доклад за щета № ********** с предложение на застрахования
да се изплати застрахователно обезщетение в размер на 39442,80 лева.
Определената сума чрез няколко банкови преводи съответно на 17.08.2012 г. - 14
422,80 лева, на 20.08.2012 г. - 5000 лева, на 27.08.2012 г. - 10 000 лева, на
30.08.2012 г. - 5000 лева и на 04.09.2012 г. - 5000 лева, общо 39 442,80 лева
била изплатена на подсъдимия на 04.09.2012г.
Междувременно
на гръцко-турската граница при ГКПП Ипсала-Одрин, на
15.02.2012г. било регистрирано преминаване на лек автомобил марка „Хамър“,
модел „ХЗ“ с номер на рама ******** и
рег.№ ********от Република Гърция в Република Турция. Автомобил бил управляван
от свидетеля Р.М.. Още на същия ден той закарал колата в гр. Истанбул и я
оставил на пристанището. Автомобилът бил натоварен на 15.02.2012г. на товарен
кораб AYCAN (номер на курса AYC312) под флаг на Св.
Винсент и Гренадини в контейнер № CSFU 126210-5
с получател Mohammed ESHIKH. Корабът е отплавал на
04.03.2012 г. за пристанище Триполи/Либия.
От
заключението на съдебно-техническата и документна експертиза се установява, че
предоставеното от подсъдимия свидетелство за регистрация на МПС, част I, № ********** на лек автомобил „Хамър“ с ДК № ********е
изготвено в съответствие с нормативните изисквания за изготвяне на такъв вид
документи и представлява истински, т.е. действителен документ.
От
заключението на съдебно-оценителната експертиза се установява, че към
04.03.2012г. стойността на лек автомобил „Хамър“ с ДК № ********е
30 786,17 лева.
Изложената
фактическа обстановка въззивният съд възприе след прецизен анализ на събраните
по делото доказателства и доказателствени средства, а именно: гласни
доказателствени средства – обяснения от подсъдимия Т., дадени както пред
първоинстанционния, така и пред въззивния съд; показанията на свидетеля Р.М.
(включително и приобщените чрез прочитането им по реда на чл. 281, ал. 1, т. 2
от НПК негови показания в ДП дадени пред съдия по НЧД 13471/2013 г. на СРС;
както и дадените от него показания в ДП пред разследващ орган на л. 49 от том I
и на л. 4 от том II от ДП на основание чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 2 от НПК),
на свидетелите А. С., В. Димитров и С.Д., включително и приобщените по реда на
чл. 281, ал. 4 и 5, вр. ал. 1, т. 1 и 2 от НПК техни показания от ДП. Подобно
на първостепенният съд, настоящата инстанция взе предвид и тези доказателства,
приобщени по реда на чл. 373, ал. 1, вр. чл. 283 от НПК, а именно гласните
доказателствени средства, съдържащи се в показанията от ДП на свидетелитеП.Т., О.
Т., Н.Т., С. Д. и К.Й.; както и приетите по реда на чл. 373, ал. 1 от НПК
заключения на съдебно-оценителната експертиза, изготвена от вещото лице Н.К.и
съдебно-техническата и документна експертиза, изготвена от вещото лице О.
Динев; протокола за разпознаване на лица по снимки, писмените доказателства по
делото, включително и справка за съдимост на подсъдимия, банкови документи за
парични преводи; документи от Интерпол относно издирването на автомобила и др.
Правилно
контролираният съд в началото на собствения доказателствен анализ е отбелязал,
че основни гласни доказателствени средства, източници на преки доказателства,
се явяват показанията на свидетеля Р.М., от една страна, и обясненията на
подсъдимия Т., от друга. За да постанови осъдителна присъда, първата инстанция
е приела показанията на свидетеля М. за достоверни доказателствени средства,
въз основа на които изгражда фактическите си констатации. Въззивната инстанция
не споделя подобна оценка относно кредитираните свидетелски показания. Същите
се намират в редица противоречия с останалия доказателствен материал, които не
са в резултат от времевия период между провежданите разпити. Голяма част от
твърденията на свидетеля М. будят съмнение относно истинността на депозираната
както пред разследващите органи, така и пред първоинстанционния съд информация.
При
изложение на показанията си на първия по време разпит от 31.07.2013г, приобщен
по надлежния ред по реда на чл.281 от НПК, свидетелят М. заявява, че в началото
на месец февруари е взел от подсъдимия инкриминирания автомобил. Основен въпрос
е дали го е взел с разрешението на подсъдимия или без негово съгласие. По време
на този разпит свидетелят заявява, че с подсъдимия се е запознал посредством
друг негов приятел, докато си търсел да закупи автомобил. Съзнателно или не
тази информация не се повтаря в следващите разпити, а само се споменава, че са
обсъждали с подсъдимия възможността последният да предложи по-евтини коли. Предвид
обстоятелството, че по време на този разпит от 31.07.2013г. спомените на
свидетеля са били най-ярки и пресни, то необосновано първата инстанция е
приела, че свидетелят никога не е имал интерес да купува автомобила с марка
„Хамър“. Депозираната от него информация, че търси да закупи автомобил, се
подкрепя и допълва от показанията на свидетеля А. С. и от обясненията на
подсъдимия. Съображенията за подобен извод са, че въпреки усилията свидетелят
да скрие срещата с подсъдимия в края на 2011г., то тя косвено се установява
дори от неговите показания. Самият свидетел М. споделя, че се е запознал в края
на 2011г. с подсъдимия, че се е срещал с него 2-3 пъти и са обсъждали
възможността за закупуване на по-евтини автомобили. По какъв повод точно са се
запознали двамата и какво точно са обсъждали се допълва от показанията на
свидетеля С. и обясненията на подсъдимия. Свидетелят С. ясно и категорично
депозира показанията си както пред разследващите органи, така и пред
първоинстанционния съд, като заявява, че свидетелят М. му е споменал, че иска
да закупи лек автомобил марка „Хамър“, поради което го свързал с подсъдимия. В
обясненията си подсъдимият е последователен и пред първоинстанционния, и пред
въззивния съд, че в края на 2011г. се е срещнал със свидетеля М. и му е
предоставил автомобила за кратко време, колкото да бъде изпробван. Посочените
гласни доказателствени средства се намират в логична последователност,
кореспондират помежду си и се допълват взаимно.
Първоинстанционният съд е дискредитирал
посочените доказателствени средства поради твърдението на свидетеля С., че се
познава с подсъдимия покрай баща му, който му е преподавал във ВИАС, гр. София,
но последното категорично се отрича от св. О. Т. по време на разпита му в хода
на досъдебното производство – той заявява, че е преподавал само в Техническия
университет. Изводът на контролирания съд, че това противоречие обуславя
недостоверност на показанията не може да бъде споделен, защото в останалата
част показанията се намират в корелация с доказателствената съвкупност.
Свидетелят С. заявява, че подсъдимият е имал два автомобила марка „Хамър“ –
единият модел Н-2, а другият Н-3 – твърдение, което намира опора в
доказателствения материал. На следващо място той споделя, че приятелката на св.
М. работила в офиса на застрахователна компания в кв. Левски, гр. Варна, където
се запознал и със самия М.. Тези негови твърдения се подкрепят от показанията
на свидетелката К.Й. – бивша съпруга на св. М., която потвърждава, че заедно
със св. М. са имали офис за застраховки в гр. Варна. По отношение на относимите
към предмета на доказване обстоятелства свидетелят е последователен в
разпитите, като добросъвестно депозира показанията си пред съответните органи.
Обстоятелствата, касаещи познанството на свидетеля с подсъдимия, са неотносими
към главния предмет на доказване. Действително в разпита си пред разследващите
органи заявява, че познава подсъдимия покрай баща му, който е бил негов
преподавател във ВИАС, в същото време св. О. Т. отрича да е преподавал в този
университет, а пред първоинстанционния съд св. С. споделя, че се познава с подсъдимия от 1997г. – приятели са и са работели заедно.
Посоченото противоречие, от своя страна, не може да бъде окачествено като
съществено, което да повлече недостоверност на целите показания на свидетеля.
Познанството между свидетеля и подсъдимия, независимо как и по какви причини е
възникнало, е започнало през 1997г. Този факт е важен, тъй като той обуславя
анализирането на свидетелските показания през призмата на заинтересовано от
изхода на делото лице поради близките приятелски отношения. Въпреки тях показанията
не са тенденциозни, а обективно възпроизвеждат спомените на свидетеля, относими
към предмета на доказване. Предвид изложеното настоящата инстанция кредитира
показанията на свидетеля С. и използва същите при формиране на вътрешното си
убеждение.
Следващо
съществено противоречие в показанията на свидетеля М. е по отношение на
предоставените му от подсъдимия оригинални документи – малък, голям талон,
нотариално-заверено пълномощно, застраховка, както и ключове за колата с
указания да закара инкриминирания автомобил в гр. Истанбул, където да го
предаде на трето лице, като за тази цялата услуга не получил заплащане. На
първо място, твърдението да е получил оригинални документи се опровергава от
съдебно-техническата и документна експертиза на документите, доброволно
предаден от самия подсъдим, както правилно е констатирал и първоинстанционният
съд. Той е отбелязал, че св. М. не е експерт и не би могъл от пръв поглед да
установи истинността на документите, които дори заблудили граничните служители.
В същото време обаче са налице данни за свидетеля М. да е работил с бившата си
съпруга – св. К.Й., в застрахователен офис. Основната му дейност на работа е
била свързана със застраховане на различни автомобили, поради което същият би
могъл с оглед опита си да постави под съмнение истинността на документите. От
друга страна, по делото видно от уведомление от З. „Е.“ АД се установява, че
със сключения застрахователен договор не е издаван сертификат „Зелена карта“.
Свидетелят М. е категоричен, че такава му е дадена от подсъдимия. На трето
място, той твърди, че подсъдимият му е дал и нотариално заверено пълномощно,
каквото също липсва измежду кориците на делото. В сферата на предположенията
биха останали всякакви размишления, от къде са се появили документът –
сертификат „зелена карта“, и нотариално завереното пълномощно. Подсъдимият
отрича да е предоставял каквито и да е документи на свидетеля М., той от своя
страна твърди, че получените документи е предоставил на трето неустановено по
делото лице, предавайки му автомобила, поради което и тези документи не са приобщени
към доказателствената съвкупност. Липсата на въобще издаван сертификат „зелена
карта“, както и на нотариално пълномощно в полза на св. М., заедно с
опроверганото твърдение, че е получил оригинални документи от подсъдимия,
поставят под съмнение изцяло обстоятелството той да е получил каквито и да е
било документи от подсъдимия. Съдът не изключва и възможността св. М. с оглед
застрахователната си дейност да се е сдобил по друг начин с тях.
Наред с
констатираните противоречия съмнение относно достоверността на показанията на
свидетеля М. буди информацията, свързана с подозрения относно участие на лицето
в международен незаконен трафик на противозаконно отнети МПС, видно от писмо на
МВР ДМОС (л. 32 от досъдебното производство). Водено е разследване на
организирана престъпна група, занимаваща се с трафик на откраднати моторни
превозни средства от властите в Турция и Германия, в която е замесен и
свидетеля М.. Подобни данни водят до основателни съмнения относно твърденията,
че подсъдимият доброволно е предал инкриминирания автомобил с всички оригинали
документи с указания той да бъде превозен до Истанбул и предаден на трето лице.
В допълнение свидетелят М. посочва, че не е получил и заплащане за услугата и я
е осъществил, тъй като имал да върши лична работа. Житейски неоправдано и
нелогично е човек да се съгласи да закара чужд автомобил до друга държава на
лице, което познава от 1-2 месеца /отколкото свидетелят М. твърди да е познавал
подсъдимия/, без да получи каквото и да е било заплащане, дори само за
разходите. Липсват приятелски взаимоотношения между двамата, които да обуславят
взаимно доверие или желанието безвъзмездно да подпомогнеш приятел. Не са налице
каквито и да е било данни на зависимост между двамата, което да предразположи
подсъдимият безрезервно да довери собствения си автомобил на лице, което
познава отскоро.
Предвид
гореизложения доказателствен анализ настоящата инстанция не кредитира
свидетелските показания на М. като достоверен източник на информация относно
обстоятелството, че подсъдимият доброволно му е предоставил инкриминирания
автомобил марка „Хамър“, модел „ХЗ“ с номер на рама ******** и рег.№ СА ******. В
тази част показанията остават изолирани и не се подкрепят от останалия
доказателствен материал. По отношение на депозираната информация за
преминаването на гръцко-турската граница на 15.02.2012г. и предаването на
автомобила на неустановено по делото лице на пристанище в гр. Истанбул
показанията следва да бъдат кредитирани, тъй като в тази си част кореспондират
с писмените доказателства по делото.
В този
контекст следва да бъде анализирано и извършеното процесуално-следствено
действие разпознаване, по време на което св. М. е разпознал подсъдимия като
човека, предал му документите и ключовете за инкриминирания автомобил със заръката
да го закара до гр. Истанбул. Дискредитирайки показанията на свидетеля М.
относно посоченото обстоятелство обуславя и дискредитиране на извършеното
процесуално-следствено действие. Свидетелят е видял подсъдимия по време на
срещата им през 2011г., когато за кратко е управлявал инкриминирания автомобил.
Могъл е да го разпознае, като посочи, че именно това е лицето предало му
необходимите документи и ключове. Макар и разпознаването да е извършено по реда
и правилата на НПК, то при недостоверност на показанията на свидетеля
съставеният протокол не може да бъде ползван като годно доказателствено
средство,уличаващ подсъдимия в извършването на престъпление.
Във
връзка с доказателствения анализ на показанията на свидетеля М. съдът намира за
необходимо да отговори на възражението на защитата, че не са изискани справки
от мобилните оператори, посредством които да бъде доказано или опровергано
твърдението, че след оставяне на автомобила на пристанището св. М. е позвънял
на подсъдимия. Възражението е неоснователно, тъй като видно от писмените
доказателства по делото са изпратени запитвания до мобилните оператори и са
получени отговори от тях. В действителност е направен опит да бъде събрана
информация относно изходящите и входящи повиквания, останал безрезултатен
поради изтичане на 12-месечния срок за съхраняване на тези данни. Приемайки за
недостоверни твърденията на свидетеля М., че е превозвал автомобила до гр.
Истанбул по поръчение на подсъдимия, логична последица се явява и
недостоверността относно обаждането.
На
следващо място задълбочен анализ изискват обясненията на подсъдимия, дадени
пред първоинстанционния и въззивния съд. Взимайки предвид двойнствената им
природа като средство за защита и гласно доказателствено средство, настоящата
инстанция намира дадените обяснения в по-голямата им част за логични,
последователни и обективни, отразяващи субективните възприятия на подсъдимия, поради което същите се явяват годно доказателствено
средство. При анализа на свидетелските показания на М. беше отбелязано, че
подсъдимият последователно в разпитите споделя информацията, че в края на
2011г. се е срещнал с него и му е предоставил автомобила за кратко време. Това
твърдения намира косвена подкрепа в показанията на свидетеля С., който е свързал
двамата по повод съвпадащи намерения съответно за продажба и закупуване на
автомобил марка „Хамър“. Контролираният съд е приел разказа на подсъдимия, как
е предоставил своя рядък и скъп автомобил заедно със документите на непознат,
без да му е предоставена никаква гаранция, че св. М. ще го върне, за нелогичен
и вътрешно противоречив. Настоящият състав не споделя този извод на първата
инстанция, поради обясненията дадени от подсъдимия пред въззивния съд. Той
споделя, че давайки на свидетеля М. своя автомобил марка „Хамър“, последният е
оставил своя автомобил марка „Ауди“ при него. Съдът намира това обяснения за
правдоподобно и логично, което се намира в логическа последователност с
обясненията на подсъдимия, дадени пред първата инстанция. Тогава той заявява,
че на срещата свидетелят М. дошъл с автомобил марка „Ауди“. От друга страна,
това обстоятелство кореспондира с показанията на свидетеля М., който пред
първостепенния съд депозира информация, че
през инкриминирания период е притежавал автомобили марка „Ауди“. На
следващо място, подсъдимият сочи, че е получил обаждането от св. С. края на
лятото или началото на есента през 2011г., когато му е съобщил, че трето лице
иска да закупи автомобил марка „Хамър“. Посоченият период от подс. Т. напълно
съответства на момента, когато свидетелят М. *** от гр. Варна. Това
обстоятелство намира подкрепа в показанията на свидетелката К.Й., която
споделя, че е живеела заедно със св. М. във гр. Варна до момента, в който са се
разделили – август 2011г. По-късно през октомври същата година тя разбрала, че
св. М. ***. Самият св. М. потвърждава, че в края на 2011г. се е разделил с
бившата си жена – св.Й., и отишъл да живее в София. Предвид посоченото
настоящата инстанция намира споделеното от подсъдимия относно срещата със
свидетеля М. през 2011г. за житейско правдиво, логично и кореспондиращо с
доказателствения материал.
Следващ
важен момент от обясненията на подсъдимия е твърдението, кога е паркирал
инкриминирания автомобил на ул. „********* и кога се е върнал от гр. Ахелой в
гр. София. Настоящата инстанция приема, че инкриминираният автомобил е паркиран
на 20.01.2012г. на ул. „*********. Обстоятелство, намиращо подкрепа в
обясненията на подсъдимия и на свидетеля С.Д.. Подс. Т. както пред
първостепенния, така и пред въззивния съд заявява, че е паркирал автомобила на
посоченото място, в близост до дома на родителите му, преди да заминат на почивка
в град Велинград, заедно със семейството на приятелката му – св. С.Д.. Пред
настоящата инстанция твърдо заявява, че е паркирал колата на 20.01.2012г., а не
на 20.02.2012г., което било техническа грешка. Паркирането на инкриминирания
автомобил на 20.01 косвено се потвърждава от факта, че подсъдимият в
действителност е бил на почивка в гр. Велинград със св. С.Д. и семейството
ѝ. В тази връзка първоинстанционният съд резонно е констатирал, че в
хотел „Велина“, в който били отседнали родителите, подсъдимият Т. и св. Д. не
са били регистрирани и приема показанията на св. С., С. и В. Д. относно
настаняването им в апартамента на родителите на св. С.Д. за достоверни. Този
извод напълно се споделя от настоящата инстанция, тъй като това обстоятелство
намира подкрепа в писмените доказателства – справки от хотел „Велина“. От тях е
видно, че родителите на св. С.Д. били настанени в хотела на 18.01.2012г. за пет
нощувки, като датата на заминаване била 23.01.2012г., а подс. Т. е бил
регистриран на 21. януари 2012г. за две нощувки, но е напуснал хотела в същия
ден. Следователно подс. Т. и св. С.Д. пристигнали на 21.01.2012г. в гр.
Велинград и заминали заедно със семейството на св. Д. на 23.01.2012г. към гр.
Ахелой.
На
следващо място, за предстой от около месец в гр. Ахелой депозират информация
подс. Т. и св. С.Д., а майката на последната – св. С. Д. твърди, че престоят в
гр. Ахелой бил около 7 дни. По отношение на това обстоятелство съдът намира, че
не са налице доказателства, които да оборят думите на подсъдимия и св. Д..
Показанията на св. Д. следва да бъдат разглеждани по-задълбочено поради
семейните отношение между нея и подсъдимия. Тя е последователна относно продължителността
на престоя в гр. Ахелой, като в тази връзка не се констатират противоречия.
Единствено съмнение относно истинността на това твърдение се извлича от
показанията на св. С. Д., която твърди, че са останали 7 дни. Тези свидетелски
показания обаче остават изолирани, поради което и настоящата инстанция не ги
кредитира. Предвид дискредитирането на показанията на св. М. обясненията на
подсъдимия по отношение дългия престой в гр. Ахелой не могат да бъдат опровергани
от останалия доказателствен материал, а и от части се подкрепят от
доказателствената съвкупност, поради което настоящата инстанция намира за
установено именно това.
Следващ
момент, който трябва да бъде положен на анализ е моментът на установяване на липсата
на инкриминирания автомобил от подсъдимия и предприетите последващи действия от
него. Завръщането им от гр. Ахелой на 04.03.2012г. съдът прие за безспорно
установено не само, защото подсъдимият и св. С.Д. твърдят това, но и св. Н.Т.
косвено потвърждава посоченото обстоятелство. Подсъдимият и приятелката му
сочат, че пристигайки в гр. София на 04.03.2012г. отишли да вземат паркирания
на ул. „Родопски извор“ автомобил и тогава установили неговата липса, поради
което подс. Т. се качил при родителите си. Св. Т. потвърждава, че в началото на
март 2012г. синът ѝ е дошъл разтревожен при нея, обяснявайки ѝ, че
колата му е открадната. В същия ден той сигнализирал и компетентните органи за
извършеното противозаконно отнемане. Относно този ден е налице едно съществено
противоречие между показанията на св. О. Т. – баща на подсъдимия, и обясненията
на подс. Т.. Последният твърди, че качвайки се при родителите му, баща му е бил
в апартамента, дори той му е помогнал да съобщи за случилото се на полицията,
докато св. Т. отрича това – споделя, че ден-два след инцидента е разбрал за
него от съпругата си. Бащата заявява, че в началото на март месец е видял, че
автомобилът го няма и предположил, че синът му го е взел. Подобно на първостепенния
съд настоящата инстанция намира показанията на родителите на подс. Т. за
достоверни, поради което дава вяра на същите. Съображенията за това са, че
свидетелите, макар и заинтересовани от изхода на делото лица поради роднинската
връзка с подсъдимия, дават последователни и логични показания. Добросъвестно
св. Т. споделя, че не е бил вкъщи, когато синът му е споделил за липсата на
колата.
В този
контекст се поставят под въпрос твърденията на подсъдимия относно факта, че е
разбрал от баща му обстоятелството, че предния ден автомобилът бил на мястото
му. Безсъмнено след завръщането си и установяването на липсата на автомобила
подсъдимият е бил притеснен и уплашен. Твърдението му, че на 04.03. в дома на
родителите му е говорил с баща му се опровергава именно от показанията на
неговия свидетеля Т.. Въпреки това не е изключено подсъдимият да е разбрал по
друг начин, че автомобилът му е бил паркиран на мястото предния ден. От друга
страна, родителите на подсъдимия не са следели постоянно дали автомобилът е
там. Бащата заявява, че началото на март е забелязал, че колата липсва, но
помислил, че подсъдимият я е взел. Как и от кого подсъдимият е разбрал, че
инкриминираният автомобил е бил паркиран на 03.03.2012г. в близост до дома на
родителите му, а на следващия ден изчезнал, не може да бъде установено с
категоричност по делото. Безспорно обстоятелство е, че подсъдимият твърдейки
този факт пресъздава възприятия на трето лице, тъй като физически той самият на
03.03.2012г. не е бил в гр. София. Посоченото съвпадение от първоинстанционния
съд, че на 04.03.2012г. е отплавал корабът, натоварен с инкриминирания
автомобил, което мотивирало подсъдимия да съобщи на компетентните органи
относно изчезването на автомобила, не може само по себе си да обуславя извода за
предварителна подготовка и обмисляне.
Резонно
първоинстанционният съд е кредитирал показанията на свидетеляП.Т., от които се
установява, че подсъдимият е заявил щета – откраднат автомобил, процедурата по
одобряване на щетата и изплащането на обезщетение, като и че на подсъдимия Т. е
било изплатено обезщетение в размер от 39422,80 лева. Неговите показания
кореспондират изцяло с писмените доказателства по делото, а именно документите
от ЗД „Е.“ АД – искане за оценка на щети на МПС при кражба по щета №**********
от 05.03.2012г., декларация, доклад по
щета №**********, банкови документи за парични преводи и други.
Въззивната
инстанция споделя извода на първата относно изготвените по делото експертизи.
Както съдебно-техническата и документа експертиза, така и съдебно-оценителната
са изготвени от компетентни лица, които са дали подробни и безпристрастни
отговори на поставените им задачи, поради което съдът им се довери изцяло.
При
така извършения самостоятелен анализ и с оглед така възприетото от настоящата
инстанция от фактическа страна, въззивният съд от правна страна възприе, че не
са налице достатъчно убедителни доказателства, които да установяват, че с
деянието си подсъдимият е осъществил от субективна и обективна страна вменените
му престъпления.
Обект
на престъплението „измама“ са обществени отношения, свързани със свободното
формиране на воля при разпореждане на движимо или недвижимо имущество. От
обективна страна престъплението се характеризира с няколко особености. Налице
са два предмета – измаменото лице и ощетеното имущество. Последното се намира
във фактическа или юридическа власт на измаменото лице. Необходимо е деецът чрез
действия по въвеждане в заблуждение и/или поддържане на вече такова относно
действителността да мотивира пострадалия противоправно да се разпореди с
имуществото в полза на извършителя или на трето лице. Престъплението е
довършено, когато измаменото лице се разпореди с имуществото, по който начин се
причинява имотната вреда. От обективна страна деянието се извършва при форма на
вината пряк умисъл и с користна цел.
По
отношение на обвинението по чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. чл. 209, ал. 1 от НК не са
налице достатъчно убедителни доказателства, които да установяват съпричастност
на подсъдимия към изнасяне на автомобила зад граница. В конкретния случай
подсъдимият е заявил пред застрахователното дружество, че автомобилът бил
паркиран на 20.02.2012г., последно го бил видял на 03.03.2012г., а на
04.03.2012г. около 20:30 установил липсата му. По делото безспорно се установи,
че автомобилът е паркиран на 20.01.2012г. и че подсъдимият се е прибрал в гр.
София на 04.03.2012г., поради което няма как да е видял инкриминирания
автомобил на 03.03.2012г. Не са убедителни доказателствата обаче, че
подсъдимият е съпричастен към пренасянето на автомобила зад граница и че именно
той е дал автомобила на св. М. с подобни указания. Предвид това не може да бъде
установено с категоричност, че подсъдимият е въвел в заблуждение свидетеля Т.
относно кражбата на автомобила с цел неправомерно да получи обезщетение за
настъпило застрахователно събитие.
Следва
да бъде отбелязано, че първоинстанционният съд е приел, че подсъдимият е
предоставил инкриминирания автомобил на св. М. на неустановена дата през месец
февруари 2012г. преди 15.02.2012г., когато автомобилът е преминал през
гръцко-турската граница. Приемането на подобен факт за категорично установен
води до въпроса, защо подсъдимият е посочил в разпита си като свидетел и в
декларацията пред застрахователя, че е паркирал автомобила на 20.02.2012г.
Тоест подсъдимият съзнателно предоставя автомобила на трето лице преди 15.02. с
цел той да бъде изнесен извън страната и по-късно да бъде получено обезщетение
от застрахователя, но в същото време посочва пред съответните органи дата, последваща
предаването на автомобила на св. М., като дата, на която бил паркирал
автомобила. Ако подсъдимият беше действал наистина с пряк умисъл, то той щеше
да посочи дата на паркиране на автомобила приблизително съвпадаща на
предаването му на св. М.. Подобно несъответствие в датите поражда съмнение
относно умисъла и съпричастността на подсъдимия към отнемането на автомобила. Предвид
това не може да бъде доказано с категоричност, че той умишлено е въвел в
заблуждение застрахователното дружество „Е.“ АД с цел противозаконно да му бъде
изплатено обезщетение в резултат на застрахователно събитие „кражба“. Подобен
извод не почива на събрания доказателствен материал, поради което и подсъдимият
е оправдан.
Обект
на защита на престъплението „лъжесвидетелстване“ са обществените отношения,
свързани с нормалното осъществяване на правосъдието, за което е от съществено
значение разкриването на обективната истина, за да може законът да бъде
приложен правилно. От обективна страна изпълнителното деяния по чл. 290, ал. 1,
пр. 1 от НК се изразява в потвърждаване на неистина от свидетел, т.е. в
показанията си той свидетелства, че е възприел определен факт, без той
обективно да се е осъществил, или го възпроизвел не по начина, по който го е
възприел, като свидетелските показания трябва да са депозирани пред надлежен
орган. За да е налице съставът на престъплението е необходимо деецът да е
затаил истина или да е потвърдил неистина по отношение на факти и
обстоятелства, които са относими към предмета на доказване по конкретно
производство и имат значение за правилното разрешаване на делото. От субективна
страна престъплението може да бъде осъществено само при форма на вината пряк
умисъл.
От
обективна страна съставът на престъплението по чл. 290 , ал. 1, предл. 1 е изпълнен.
В разпита си от 04.03.2012г. подсъдимият заявява, че е паркирал инкриминирания
автомобил на 20.02.2012г. на ул. „Родопски извор“, за последно е видял
автомобила на мястото на 03.03.2012г. около 11:00 часа, а на следващия ден - 04.03.2012г., около 19:30 часа, е установил
липсата му. Безсъмнено по делото се установява, че закрепените обстоятелства
относно паркирането на 20.02.2012г. и че подсъдимият е видял автомобила на
03.03.2012г. не отговарят на обективната действителност. Подсъдимият е бил разпитан
в качеството на свидетел по образувано досъдебно производство след негов сигнал
за откраднат автомобил. Показанията си той е депозирал пред В.М.Ю.– полицейски
орган при 06 РУП-СДВР, която несъмнено е била надлежен орган на власт, тъй като
е имала качеството на полицейски орган по смисъла на чл. 194, ал. 3 от НПК.
Подсъдимия в качеството си на свидетел депозира обстоятелства, които не
отговарят на обективната действителност и са от съществено значение за
правилното разрешаване на делото. Както правилно първоинстанционният съд е
отбелязал, времето на извършване на деянието винаги е съществен признак от
обективна страна. То може да бъде конкретно посочено, може да бъде относително
определено, но винаги трябва да бъде налице времева рамка на извършване на
деянието, според която да бъдат извършвани и процесуално-следствените действие.
Предвид това безсъмнено деянието е осъществено от обективна страна.
Не може
да бъде споделен изводът на контролирания съд за наличие на пряк умисъл при
депозиране на тази информация. Подсъдимият макар и да не е посочил това по време
на разпита, той е възпроизвеждал несобствени възприятия. Следователно той
споделя това, което знае и в което е субективно уверен. След като свидетелят
добросъвестно споделя своите субективни възприятия, макар и те да не
съответстват на обективната истина, не може да бъде ангажирана неговата
наказателна отговорност. Изводът е верен, тъй като видно от протокола за разпит
процесуално-следственото действие е започнало в 20:10 часа и е приключило в
20:40 часа. Следователно подсъдимият е разпитван непосредствено след
установената липса на автомобила, когато той се е намирал в афектирано
състояние, уплашен и притеснен. В обясненията си пред съд той заявява, че не е
смятал за съществени обстоятелствата кога е видян автомобила за последно, от
кого, кога е паркиран, а само фактът, че автомобилът липсва, поради което е
пресъздал и чутото от трети лица относно изчезването на автомобила. Относно
датата на паркиране следва да се отбележи, че не е изключено в протокола за
разпит да е налице техническа грешка. Безсъмнено по делото беше установено, че
инкриминираният автомобил е бил паркиран на 20.01.2012г. Причините поради които
е закрепена друга дата могат да се дължат освен на техническа грешка, но и на психичното
състояние на подсъдимия към този момент. Видно той е разпитван непосредствено
след установяване липсата на автомобила, още когато е бил уплашен и притеснен,
поради което може да е допуснал неосъзната грешка по отношение на датата.
Безсъмнено предвид доказателствената съвкупност подсъдимият е действал със
субективната увереност, че депозира истината пред разследващия орган, поради
което деянието е несъставомерно.
С оглед
оправдаване на подсъдимия отпадат предпоставките за ангажиране на гражданската
му отговорност по отношение предявеният граждански иск от гражданския ищец
ощетеното юридическо лице З. „Е.“ АД за обезщетение за нанесени имуществени
вреди, претърпени вследствие на извършеното деяние. Гражданският иск в
наказателното производство има акцесорен характер. За да бъде уважен следва да
бъде налице деликт, какъвто е престъплението. Това е част от фактическия състав
на отговорността по чл. 45 от ЗЗД. Липсата на противоправно деяние с оглед
оправдаване на подсъдимия води до липса на елемент от фактическия състав.
Недовършеността на фактическия състав обуславя невъзможността да бъде
ангажирана гражданската отговорност на подсъдимия. Гореизложеното мотивира
настоящата инстанция да отмени първоинстанционната присъда в
гражданско-осъдителната част и да отхвърли в цялост предявения граждански иск
за претърпени имуществени вреди като неоснователен.
Така
мотивиран въззивният състав постанови присъдата си.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.