РЕШЕНИЕ
гр. София,
№ ................./.................г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публичното
заседание на десети декември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
ИВА НЕШЕВА
при секретаря
Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от младши съдия Нешева гр. дело №
13178 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на гл. ХХ от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба от „Колеж по мениджмънт, търговия
и маркетинг“ против Решение № 84896 от 04.04.2019 г.
по гр.д. № 80658/2017 г. на Софийския районен съд, 119-ти състав, с което въззивникът е осъден да заплати на С.К.Х., в качеството му
на наследник по закон на Н.Д.А.: сумата от 2729,76 лева, на основание чл. 242,
ал. 1 от КТ, представляваща трудово възнаграждение за м. януари 2016 г., ведно
със законната лихва от 14.11.2017 г. до окончателното изплащане; сумата от
473,16 лева, на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 01.03.2016
г. до 13.11.2017 г.; сумата 20 810,82 лева, на основание чл. 222, ал. 3 от КТ,
представляваща обезщетение, дължимо при прекратяване на трудовото
правоотношение, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия
за осигурителен стаж и възраст, ведно със законната лихва от 14.11.2017 г. до
окончателното изплащане; сумата 3 607,91 лева, на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, представляваща мораторна лихва върху главницата
за периода от 01.03.2016 г. до 13.11.2017 г., като е отхвърлен иска за
разликата до пълния предявен размер от 3608,26 лева.
Недоволен
от първоинстанционното решение, ответникът го оспорва
в неговата осъдителна част като неправилно, с доводи за необоснованост и
нарушение на материалния закон. Счита, че първоинстанционният
съд неправилно не е приел възражението му за прихващане, направено с отговора
на исковата молба. Твърди, че Н.А.е заемала отчетническа длъжност-ръководител
на финансов отдел и в това си качество му дължи на основание чл. 207, ал. 1, т.
1 и т. 2 от КТ сумата от 31 699,28 лева за причинени в резултата от нейната
работа вреди и липси. Счита, че неправилно първоинстанционният
съд не е приложил законовата презумпция за виновно поведение на отчетника,
регламентирана в чл. 126, ал. 1, т. 8 от КТ. Излага доводи, че причинната
връзка между липсата и действията и бездействията на отчетника се предполага и
не подлежи на доказване. Счита, че ищецът не е представил доказателства, от
които да се направи извод, че тази презумпция е оборена. Посочва, че липсата на
декларация от отчетника, не води до изключване на неговата отговорност. Излага
доводи, че съдът не е взел предвид заключението на вещото лице по допуснатата
съдебно-счетоводна експертиза и не е обсъдил представените от ответника писмени
доказателства относими към възражението за прихващане.
По изложените съображения моли първоинстанционното
решение да бъде отменено в обжалвана част, а предявените искове да бъдат
отхвърлени изцяло. Претендират се направените по делото разноски.
Уведомен
за подадената въззивна жалба на 17.09.2019 г., въззиваемият С.К.Х., се е възползвал от възможността да
подаде писмен отговор на въззивната жалба в срока по
чл. 263, ал. 1 от ГПК, с който оспорва същата. Счита за неоснователни
твърденията на въззивника за наличие на насрещно
вземане за вреди. Излага доводи, че това вземане не се установява нито по
основание, нито по размер. Счита, че извършената от ответника инвентаризация е
незаконосъобразна. По изложените съображения моли въззивната
жалба да бъде оставена без уважение, а решението на първоинстанционния
съд – потвърдено. Претендира направените разноски по делото.
Софийски градски
съд, като взе предвид подадената въззивна жалба,
съдържащите се в нея оплаквания, съобразявайки събраните по делото
доказателства, основавайки се на релевантните правни норми и вътрешното си
убеждение, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е
подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана с правен интерес от
обжалването страна срещу подлежащ на оспорване съдебен акт, поради което е допустима
и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно
чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на оспорения съдебен акт, а по допустимостта му – в обжалваната
част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. В тази
връзка и след осъществената проверка съдът намира, че оспореното решение е
валидно и допустимо. Съгласно чл. 271, ал. 1 ГПК, когато констатира, че
оспореното решение е валидно и допустимо, въззивният
съд следва да реши спора по същество, като потвърди, отмени изцяло или отчасти първоинстанционното решение съобразно доводите, изложени
във въззивната жалба.
Първоинстанционното производство е
образувано по искова молба на С.Х., в която се твърди, че е наследник по закон
на Н.Д.А., негова майка. Според ищеца същата е осъществявала трудова дейност в
Колеж за мениджмънт, търговия и маркетинг за периода от 10.12.1993 г. до
01.02.2016 г. На 01.02.2016 година се твърди, че трудовото правоотношение било
прекратено по взаимно съгласие на страните, след като А.е придобила право на
пенсия за осигурителен стаж и възраст. Твърди се, че работодателят не е
изпълнил задължението си по чл. 222, ал. 3 КТ за заплащане на обезщетение в
размер на брутното трудово възнаграждение за период от 6 месеца, както и не е
заплатил трудово възнаграждение за месец 01.2016 г. Поради това моли съда да
осъди ответника да заплати обезщетение за забава в размер на 473.16 лева за
времето от 01.03.2016 година до 13.11.2017 година включително, както и законната
лихва върху главницата за времето от предявяването на иска на 14.11.2017 година
до окончателното изплащане на сумата; както и обезщетение по чл. 222, ал. 3 от
Кодекса на труда в размер на 20 210.82 лева ведно с обезщетение за забава в
размер на 3 503.21 лева за времето от 01.03.2016 година до 13.11.2017 година
включително, както и законната лихва върху главницата за времето от предявяването
на иска на 14.11.2017 година до окончателното изплащане на сумата.
В
открито съдебно заседание от 05.11.2018 г. е допуснато увеличение на размера на
исковите претенции, като искът с правно основание по чл. 222, ал. 3 от Кодекса
на труда е увеличен до сума от 20810,82 лева, а обезщетението за забава върху
тази сума – до сума от 3608,26 лева.
Допуснато
е изменение и на претенцията за сума в размер на 2729,76 лева – която
представлявала сбор от трудово възнаграждение, допълнително възнаграждение и
платен годишен отпуск.
В
депозирания от ответника отговор на исковата молба не се оспорва наличието на
трудово правоотношение, както и че периодът на действието му е надвишил десет
години. Не се оспорва прекратяването на трудовото правоотношение на посочената
в исковата молба основание, нито възникването на правото за получаване на
обезщетение. С отговора е въведено възражение за прихващане на претендираните суми с вземания на дружеството към ищеца. Поддържа
се, че наследодателката на ищеца била отчетник по
смисъла на чл. 207 от Кодекса на труда. На 15.12.2015 година се твърди, че е
извършена ревизия, при която били установени вреди на обща стойност 8 565.00
лева и липси на обща стойност 18 016.86 лева. Поддържа се и, че наследодателката на ищеца носи отговорност за вредите и
липсите по силата на чл. 207, ал 1, т. 1 и т. 2 от Кодекса на труда. Твърди и,
че му се дължат лихви от деня на причиняването на щетата 10.05.2015 година до
10.05.2018 година в размер на 5 493.14 лева.
Въз
основа на събраните по делото доказателства съдът е приел за доказани исковите
претенции, а за недоказано възражението за прихващане. За да достигне до този
извод СРС е приел, че не се установява от доказателствата по делото, че наследодателката на ищеца е причинила вреди на дружеството,
както и че не се установяват твърдените липси, обстоятелства, чиято доказателствена тежест е била на ответника.
Настоящият
състав намира, че при постановяването на обжалвания съдебен акт не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни норми, а с
оглед оплакванията в жалбата го намира за правилно по следните съображения:
Съгласно
чл. 222, ал. 3 КТ, при прекратяване на трудовото правоотношение, след като
работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и
възраст, независимо от основанието за прекратяването, той има право на
обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за
срок от 2 месеца, а ако е работил при същия работодател през последните 10
години от трудовия му стаж - на обезщетение в размер на брутното му трудово
възнаграждение за срок от 6 месеца. Обезщетение по тази алинея може да се
изплаща само веднъж.
Следователно
фактическият състав, който поражда за работодателя задължение за плащане на
обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ включва два позитивни елемента -
прекратяване на трудовото правоотношение и придобито от работника/служителя
право на пенсия за осигурител стаж и възраст към момента на прекратяването, и
един негативен - плащането се дължи само веднъж, т.е. работникът или служителят
преди това да не е получавал такова обезщетение. Правото на увеличения размер
на обезщетение е обусловено от наличието на допълнителна предпоставка -
работникът или служителят да е придобил последните 10 години трудов стаж при
един и същ работодател, преди прекратяване на трудовото правоотношение.
В
случая по делото не е било спорно и от приетите по делото писмени доказателства
/ удостоверение от дата 12.11.2015 г.;
трудов договор от 01.12.2004 г. допълнително споразумение от 01.10.2010 г. и
допълнително споразумение от 28.05.2015 г./, се установява, че от 10.12.1993 г.
Н.А.и Колеж по мениджмънт, търговия и маркетинг са били в трудово
правоотношение, към момента на прекратяването му безсрочно, по силата на което Н.А.е
заемала при ответника последователно различни длъжности, както следва: „Счеоводител“; „Заместник директор“; „Ръководител
направление икономика“, „Ръководител
финансов отдел“. На 01.12.2004 година Колежът и наследодателката
на ищеца са сключили трудов договор №53, по силата на който наследодателката
на ищеца заемала длъжността "Ръководител направление икономическо". С
Допълнително споразумение №6 от 01.06.2015 г. към него страните са се съгласили
да изменят заеманата от А.в нова „Ръководител, финансов отдел“.
Не
е спорно между страните и, че трудовото правоотношение е прекратено по взаимно
съгласие със заповед № 2/26.01.2016г. Не се спори, че заповедта е връчена на А.на
същата дата и трудовото правоотношение е прекратено, считано от 26.01.2016 г.,
към която дата са изминали повече от десет години от възникване на трудовото
правоотношение. В заповедта за прекратяване на трудово правоотношение е
посочено на А.да се изплатят дължимите обезщетения за придобито право на пенсия
за стаж и възраст.
Видно
от разпореждане № ********** от 05.02.2016 г. на Териториално поделение на НОИ
– София град, неоспорено от ответника, на А.е отпусната лична пенсия за
осигурителен стаж и възраст считано от 30.12.2015 г.
От
изложеното дотук се установява, че в действителността са се реализирали всички материалноправни предпоставки за възникване на претендираното право за обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ.
Размерът на обезщетението следва да се определи съобразно заключението на
вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза, което настоящият
състав кредитира като компетентно и незаинтересовано, и според което размерът
на обезщетението е 20810,82 лева. Доколкото работодателят не въвежда твърдения
за плащане на задължението, искът е основателен.
Страните
не спорят за наличието на предпоставките за иска за сума в размер на 2729,76
лева. По делото /от заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение/ се
установява, че трудовото правоотношение е било прекратено на 26.01.2016 г., до когато
А.е била служител при ответното дружество. Поради наличието на трудово
правоотношение до дата 26.01.2016 г., по което А.и ответника са били страни, на
А.се дължи възнаграждение за положения труд. От заключението по назначената
съдебно-счетоводна експертиза се установява, че възнаграждение не е било
заплатено, а се дължат суми в размер на 182 лева – 128,50 лева, допълнително възнаграждение
за стаж и професионален опит – 44,92 лева, както и обезщетение за неизползван
годишен отпуск в размер на 3295,05 лева. Последната сума е дължима на основание
чл. 224, ал. 1 КТ, според която разпоредба при прекратяване на трудовото
правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за
неизползвания платен годишен отпуск за текущата календарна година
пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж, и за неизползвания
отпуск, отложен по реда на чл. 176, правото за който не е погасено по давност.
Правилно първоинстанционният съд при тези данни е
уважил иска до предявения размер от 2729,76 лева.
Поради
наличието на предпоставките за уважаване на исковите претенции и
обстоятелството, че дължимите суми за обезщетение и възнаграждение по КТ не са
били заплатени на А., същите са преминали в патримониума
на нейния наследник по закон /видно от представеното удостоверение за
наследници от дата 19.09.2017 г./ - С.К.Х., който е материално и процесуално
легитимирана страна.
Доколкото
по отношение на исковете, предявени на основание чл. 86 ЗЗД, не са наведени
доводи за неправилност, то настоящият състав не може да формира различни изводи
от тези на СРС.
Основният
спор между страните е концентриран върху направеното и разгледано възражение за
прихващане с вземания на ответника спрямо наследодателката
на ищеца – а именно вземане за сума в размер на 31699,28 лева, от която вреди
по чл.
207, ал. 1, т. 1 КТ в размер на 8189,28 лева; липси по смисъла на чл. 207, ал.
1, т. 2 КТ в размер на 18016,86 лева, както и лихва за забава в размер от
5493,14 лева.
Отговорността
по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ за липса представлява типичен за отчетническите
трудови функции състав на увреждане. Тя се състои в недостиг в касата (когато
става въпрос за парични ценности) или в склада, цеха и пр. (когато става въпрос
за материални ценности), който е с неустановен произход - няма яснота относно
причините за неговото появяване. Едва при констатиране на посочения недостиг,
възниква презумпция, че липсата е причинена от отчетника. Тази презумпция
произтича от една страна от специфичната трудова функция на отчетника, че
именно негово задължение е да пази и отчита поверените му парични или
материални ценности, а от друга - от нейния неизяснен произход.
Предвид
изложеното, в тежест на работодателя е да докаже получаването на ценностите от
работника (служителя) в качеството на отчетник, както и наличието на липса и
нейния размер, а в доказателствена тежест на
работника (отчетник) е да опровергае презумпцията, че липсата е причинена от
него - по негова вина, както и да установи разходването на предоставените му
средства и материални ценности по предназначение. Доказването може да се
извърши с всички доказателствени средства. В този
смисъл са решение № 690 от 03.01.2011 г. по гр. дело № 681/2009 г. на ВКС, IV
г.о., решение № 317 от 15.11.2011 г. по гр. дело № 1803/2010 г. на ВКС, III г.
о., решение № 260 от 30.10.2013 г. по гр. д. № 1286/2012 г., Г. К., IV Г. О. на
ВКС и др. В практиката непротиворечиво се приема, че само при доказани от работодателя
липси е налице презумпция за причиняване на недостига от служителя, както и за
вина на отчетника за настъпване на това състояние на неотчетеност.
Ако работодателят не установи конкретно какви материални ценности (по вид,
количество, размер и стойност) са начислени (предадени), работникът няма как да
установи начина на разходването им. (решение № 149 от 15.06.2016 г. по гр. д. №
1029/2016 г., Г. К., III ГО на ВКС).
Настоящият състав намира за доказана
първата предпоставка за уважаване на възражението, а именно – установява се, че
А.е заемала отчетническа длъжност, който извод се базира на длъжностната
характеристика на длъжността, заемана от А., а именно – ръководител финансово –
счетоводна дейност. Целта на длъжността е ефективно управление на
финансово-счетоводната дейност, трудовоправни
отношения и заплащане на труда, с конкретни задължения за съставяне на годишен
бюджет; подготовка на документи за осъществяване на банкови операции и
представянето им на банките за изпълнение след предварителното одобрение на
директора; извършване на разплащания със служителите на Колежа; превеждане на осигуровки, данъци, извършване на
разплащания, свързани с дейността на Колежа като ремонт и др.; ежедневно, съвместно
с Ръководител „Информационен център“ извършване на проверка на фактическата
наличност парични средства от събрани такси и салдото на паричните средства и
касов апарат.
За установяване на втората
предпоставка за реализиране на имуществената отговорност на работника са
събрани писмени доказателства. Назначена е и съдебно-счетоводна експертиза.
Констатацията за наличие на вреда и липса за Колежа следва да се направи при
съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства. Приети са като
доказателства заповед № 9-1/03.12.2015 г.; протокол за установени липси и вреди
от дата 15.12.2015 г., подписан от М.Х.и С.П.. Видно от представените резултати
от ревизия по счетоводни данни до 30.11.2015 г. при проверката на
счетоводството избраната комисия е установила липси в размер на 18250,64 лева и
вреда в размер на 8565,00лева. В
протокола е посочено, че наличностите в касата са установени в присъствието на Н.А.,
М.Х., Л.С., С.П., Р.Д., а същият е подписан
единствено от С.П. и М.Х.. Следва да се подчертае, че представените документи
представляват частни свидетелстващи документи, които съдържат изгодни за
страната обстоятелства, и не могат да обосноват извод за доказаност
на факта, за който се отнасят. Отделно от това, както е посочил представителят
на въззиваемата страна са налице несъответствия в
посочените документи, като протокола за установени липси, в който е посочено,
че се издава въз основава на „Резултат от ревизия – каса на Колеж по МТМ към
31.11.2015 г.“, носи дата, предхождаща датата на последния.
В неоспореното от страните
заключение на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза, вещото
лице е разяснило, че преди започването на инвентаризацията
материално-отговорното лице следва да попълни декларация, че всички документи
са предадени в счетоводството и че няма никакви заприходени,
не описани или чужди ценности. В хода на инвентаризацията се прави преброяване
на фактическата наличност на всички намерени в касата пари и ценности. Според
вещото лице след провеждането на инвентаризацията следва да се състави акт за
касова наличност, в който се посочва: датата на извършване на инвентаризацията,
трите имена на членовете на комисията и на материално-отговорното лице,
основанието за извършването на инвентаризацията, фактически остатък и остатъкът
по данни на счетоводството в деня на инвентаризацията. Акта за касовата
наличност- се подписва от членовете на комисията и от материално-отговорното
лице.Такъв акт за касовата наличност липсва. Съставен е Протокол за установени
липси и вреди на виновно лице, в който е посочено, че в резултат на извършената
инвентаризация е установено, че касовата наличност на колежа към
30.11.2015 г. е в размер на 1 733,42 лева, а по счетоводни записи в касата е следвало
да има 19 984,06 лева. Установената липса в размер на 18 250,64 лева е
осчетоводена по сметка 442 „Вземания по липси и начети” към 31.12.2017 г. Вещото
лице е посочило, че липсва декларация от Н.А., в качеството й на МОЛ, че преди
започването на инвентаризацията е предала в счетоводството на колежа всички
документи и няма никакви заприходени, не описани или
чужди ценности. Липсва Акт за касовата наличност, в който да е отразено каква е
била фактическата наличност от парични средства и каква би следвало да има по
счетоводни данни в деня па извършване на инвентаризацията. В хода на
откритото съдебно заседание вещото лице е заявило, че счетоводно липсите и
начетите са отразени в тази сметка, но част от документите, касаещи
инвентаризацията липсват. Отделно вещото лице подчертава, че липсват данни за
това, че в счетоводството е трябвало да има наличността, посочена в
документите. Вещото лице действително сочи, че представения документ, обективиращ резултатите от извършената ревизия, има част от
реквизитите на акт за касова наличност, но същият е съставен след приключването
на ревизията и не носи подписа на ревизираното лице.
При
изводите на вещото лице за нередовно извършена ревизия и липса на счетоводни
данни за наличността на сумата, с която е следвало да разполага Колежа към
периода, обхванат от ревизията, не би могло да се направи извод за доказаност на вреда в неустановен произход в твърдения от
ответника размер.
Следва
да се подчертае и, че съобразно чл. 211 КТ пълната имуществена отговорност може
да се реализира единствено по съдебен ред, като практиката приема, че това може
да стане с иск, предявен от работодателя, както и с възражение за прихващане /
като решение № 295/18.06.2012 г. по гр.д. № 251/2012 г. на ВКС и решение № 14
от 06.03.2018 г. на ВКС по гр.д. № 2401/2017 г./.
Колежът
поддържа и, че следствие на поведението на А., изразяващо се в заплащане на
парични средства на трети лица, без да е имало нареждане за това, са настъпили
вреди за дружество. КТ предвижда и специален ред за реализиране на
отговорността на работника или служителя. Поради това според Колежа А.отговаря
за причинени вреди по правилата на чл. 207, ал. 1, т. 1 КТ. Доколкото не се
твърди вредите да са причинени умишлено, следва да се приеме, че се касае за
ограничена имуществена отговорност, редът за реализиране на която е регламентиран в чл. 210 КТ. Според цитираната
разпоредба процедурата започва с издаването на писмена заповед на основание чл.
210, ал. 1 КТ, с която се определя основанието и размера на отговорността на
работника. Работникът или служителят има право в едномесечен срок от връчване
на заповедта да я оспори писмено. В случай че заповедта бъде оспорена в
предвидения от закона срок, работодателят не може да събере вземането си чрез
удръжка от трудовото възнаграждение, а чл. 358, ал. 1, т. 1 КТ определя
едномесечен срок, в който да предяви иск пред гражданския съд срещу работника
или служителя за размера на дължимата от работника или служителя сума съгласно
заповедта. В този случай работодателят трябва да докаже пред съда основанието и
размера на отговорността на работника или служителя, като тази отговорност ще
може да се реализира само ако съдът уважи иска на работодателя. В случай че
заповедта не бъде оспорена в определения от КТ едномесечен срок, работодателят
може да удържи дължимата сума от трудовото възнаграждение съгласно чл. 272, ал.
1, т. 6 КТ. По делото не са представени доказателства за спазването на тази
процедура, което е недопустимо нарушаване на императивни правила, защитаващи работника
и служителя.
Отделно
от това, в тежест на ищцовото дружество е било да
докаже наличието на елементите, включени във фактическия състав на сочената
норма, а именно – наличие на трудово правоотношение с ответника към момента на
причиняване на вредите, деяние, противоправност на
деянието, вреда, причинна връзка между деянието и вредата. Видно от
заключението по съдебно-счетоводната експертиза в хода на ревизията е
установена неотчетена сума в общ размер на 8565 лева по предоставени служебни
кредити. Видно от представената длъжностна характеристика за заеманата от А.длъжност,
сред задълженията и е било извършването на разплащанията със служители на
Колежа, като не е предвидено да е необходимо разрешение на директора, както се
твърди. Отделно от това вещото лице е заявило, че счетоводството се е водело от
счетоводна фирма, тоест не става ясно защо въззивникът
счита, че неотчитането на средствата е поради поведение именно на А..
Във
връзка с доводите на въззивника следва да се
подчертае още и, че първоинстанционният съд е приел
за неоснователно възражението, доколкото не се установява от доказателствата по
делото да е налице липса /вреда с неустановен произход/ и вреда в посочения от
ответника размер, доказването на което обстоятелство е в тежест на
работодателя, което му е било указано с доклада по делото. Изводът за
недоказаност на възражението не е основан нито на грешен
извод за липса на отчетнически функции, нито на липса на извършена
инвентаризация като задължителна предпоставка за ангажиране на имуществената
отговорност на работника, каквито доводи се излагат от въззивника.
Доколкото
крайните изводи в обжалваното решение съвпадат с тези, до които достигна
настоящата инстанция, решението следва да бъде потвърдено като правилно, а въззивната жалба срещу него – оставена без уважение.
По
разноските пред въззивната инстанция:
Съгласно
чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, право на разноски има само страната, в полза на
която е постановен съдебният акт. Доколкото въззивната
жалба се оставя без уважение, право на разноски има само въззиваемата
страна – С.Х., който претендира разноски за заплащане на адвокатски хонорар в
размер на 1360 лева. Видно от представения договор за правна помощ се
установява, че Х. и адв. Я. са уговорили възнаграждение
в размер на 1360 лева, а в самия договор е обективирана
разписка за получаване на сумата в брой от страна на адв.
Я.. Поради това в полза на въззиваемия следва да се
присъди сума от 1360 лева.
Водим
от горното и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 84896 от 04.04.2019 г. по гр.д. №
80658/2017 г. на Софийския районен съд, 119-ти състав.
ОСЪЖДА
К. НА М., Т.И М. ЕИК: **********, със седалище и адрес на управление в гр.
София на бул. „********, представлявано от управителя А. П. Х. за заплати на С.К.Х., ЕГН: **********, с адрес: ***,
с адрес за призоваване и връчване на съобщения и книжа СУМА в размер на 1 360.00 лева – сторени разноски пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл.
280 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото
Решение да се връчи на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.